Тим Северин
Синът на Один (11) (Сага за героите на Севера)

Глава девета

В Братахлид ни посрещнаха хладно. Всеобщото мнение бе, че експедицията ни е била загуба на време и със същия успех е можело да си останем у дома. След обезкуражаващия прием Торфин обяви, че ще прекара в Гренландия само няколко седмици, след което ще продължи с кораба си за Исландия и ще се установи при семейството си в Скагафиорд с Гудрид и двегодишния им син. Този път не ме поканиха да ги придружа.

Изоставен — поне така се чувствах — от Гудрид — и само с остарелия Тиркир за учител, станах затворен и навъсен. Меланхолията ми се задълбочи, когато разбрах, че за тригодишния ми престой във Винландия съм се отчуждил от тайфата в Братахлид. Докато ме нямаше, Айвинд, Храфн и другите бяха станали добри приятели. В началото проявиха любопитство към живота във Винландия, но скоро изгубиха интерес към това, какво съм видял и правил там. Момчетата поначало смятаха, че съм малко странен, а сега решиха, че самотният живот на единствено дете във Винландия ме е направил още по-дръпнат. Вече почти нямахме нищо общо.

В резултат започнах тайно да изпитвам носталгия по Винландия. Преживяното в тази странна страна ме бе оформило като човек и сега копнеех да се върна там.

Възможността да се върна във Винландия ми дойде като пълна изненада, защото ми я подсказа последният човек, от когото очаквах: леля ми Фрейдис. Докато бях във Винландия, тя бе израснала от сплетничещо деветнадесетгодишно момиче в обичаща да командва, властна и физически мощна жена. Беше наддала и сега бе едра и напета, с огромни гърди, яки ръце и по-подходящо за мъж, месесто лице. Имаше си даже светлоруси мустачки. Независимо от отблъскващата й външност бе успяла да си намери съпруг, слабохарактерен самохвалко на име Торвалд, който имаше малка ферма Гардар. Като повечето обитатели на района, и той се страхуваше от Фрейдис, от резките промени в настроението й и изблиците необясним гняв.

Фрейдис, която не изтърваше възможност да напомни, че е дъщеря на първия заселник в Гренландия, си втълпи, че Торфин и Гудрид са били некомпетентни и че тя, Фрейдис, ще се справи по-добре. Говореше толкова убедено, че хората й повярваха. Колибите на Лейф, изтъкваше Фрейдис, все още са собственост на брат й. Родът Ериксон трябва да си възвърне собствеността и да я накара да процъфти, и точно тя е тази, която ще го постигне. Първата й крачка бе да помоли баща ми за разрешение да се настани в колибите. Лейф й отговори уклончиво. След провалилата се инвестиция бе решил да не губи повече хора и средства във Винландия. Отпрати Фрейдис с обещанието, че ще й предостави сградите и дори ще й заеме семейния кнор, ако тя успее да събере екипаж.

Вложеше ли обаче Фрейдис енергията си в дадено начинание, нищо и никой не можеше да застане на пътя й. За всеобщо изумление, набра не един, а три екипажа, и изнамери втори кораб. Това се случи така: през пролетта след завръщането ни от Винландия в Братахлид се отби кораб, собственост на двама братя от Исландия, Хелги и Финбоги. Беше най-големият кнор, който бяхме виждали, толкова голям, че побираше на борда си шестдесет човека. Хелги и Финбоги бяха решили да мигрират в Гренландия и пътуваха със семействата си, покъщнината и добитъка си. Лейф далеч не приветства радушно новодошлите, за които бе ясно, че не са цвете за мирисане. Също като Ерик Червения бяха напуснали Исландия, бягайки от яростна, кръвопролитна вражда, съпроводена с вече няколко смъртни случая, а срещу трима от мъжете имаше повдигнати обвинения за убийство. Лейф си представяше споровете и вълната от насилие, които биха последвали, ако новодошлите не се заселят в крайните земи и се придвижат към по-добрите места до водата. Затова докато привидно ги приветства гостоприемно, баща ми държеше престоят им да е възможно най-кратък. Посъветва ги да продължат на север по брега — колкото по-далеч от Братахлид, толкова по-добре, бе намекът.

На този критичен етап, когато Лейф се надяваше да се отърве от натрапниците, а самите исландци започваше да не ги свърта на едно място, Фрейдис, родената интригантка, надуши своя шанс. Пристигна от дома си в Гардар и посети Хелги и Финбоги.

— Сформирам експедиция, която ще отплава за Винландия и ще се настани в колибите на Лейф. Защо не обединим сили? Там има много добра земя, която ще разпределим веднага, щом се установим.

— Ами скрелингите? — попитал Финбоги. — Чухме, че според Торфин Карлсефни Винландия не може да бъде удържана заради тяхната враждебност.

Фрейдис отхвърлила с лека ръка въпроса.

— Карлсефни е страхливец. Всички приказки за опасността от скрелинги и колко многобройни били е само извинение, с което да прикрие факта, че той и заселниците му бяха некадърни. Ако се присъедините към мен, групата ни ще стане толкова голяма, че скрелингите няма да посмеят да ни нападнат.

Фрейдис предложи Хелги и Финбоги да подсигурят тридесет заселници. Тя ще набере същия брой хора и заедно би следвало да обезкуражат скрелингите. Вече имаше списък с доброволци от Братахлид и Гардар. Повечето бяха нейни дружки, един-двама недоволни и няколко провалили се фермери, които не губеха нищо от съюза с Фрейдис. Моето име също беше в списъка, въпреки че продължавах да не я обичам, да не говорим да й имам доверие. Бях се кандидатирал противно на всякакъв разум, в изблик на недоволство и копнеж по Винландия. Като баща си Лейф не вярвах, че Фрейдис ще успее да сформира експедиция, а когато това стана, се страхувах да не изляза страхливец, ако се отметна. Роля изигра и липсата ми на опит. На дванадесет бях непостоянен и упорит, и експедицията на Фрейдис изглеждаше единствения начин да избягам от неприятностите си. Гудрид и Торфин вече бяха заминали за Исландия и се чувствах депресиран при перспективата да прекарам живота си в малкия Братахлид. Отново се обаждаше любовта към пътуванията, вдъхната ми от Один; или древния кнор на Лейф — същият, който десет години по-рано ме бе спасил от онзи риф — отплава за Винландия за трети път. Съдбата ми като че ли бе неразривно свързана с този кораб, който вече изглеждаше определено неугледен и очукан. Мачтата му, прекършила се в една буря, бе кърпена с тежки щифтове. Корпусът хлътваше в средата, там където го бяха претоварвали. Много от дъските бяха изгнили или повредени, и поради местния недостиг на добър дървен материал, бяха заменени с по-къси, неподходящи летви. Дори с новите кълчища и такелаж беше почти непригоден за вода и докато плавахме на запад, не само чистех тора на животните, но и наравно с всички мъже на борда, за да не потънем, на всеки четири часа изгребвах водата от трюма. От големия исландски кораб не ни помогнаха с нищо. От самото начало на експедицията липсваше каквото и да било взаимодействие. Докато, залитайки, изтребвахме с ведра водата, по-големият кораб се приближаваше и непрокопсаният му екипаж шумно ни се подиграваше.

Тиркир не дойде с нас. Най-после официално го бяха освободили от робство. Верен на традициите, Тиркир отпразнува свободата си с малка церемония. Изнамери зърно и малц, свари голям котел бира и покани всички Ериксон и децата им в дома си, някогашната стара колиба на Торвал Ловеца. Когато се събрахме, предложи на баща ми Лейф първия рог от бирата, малко парче хляб и сол от изгорени водорасли. После раздаде подред бира, хляб и сол и на другите по-старши в семейството, и те го обявиха официално за свободен мъж, който от тук нататък ще се подчинява само и единствено на себе си. Тиркир ми се стори много развълнуван и щастлив предвид това, че все още бе далеч от родината си. Когато церемонията приключи, окачи рога — символ на новопридобитата си свобода — с кожена каишка на гвоздей до вратата на колибата.

Съвсем различна атмосфера цареше при пристигането на двата кнора в колибите на Лейф. Исландците и гренландците можеха спокойно да принадлежат на две различни експедиции, а веднъж на брега двете групи се караха постоянно. Всичко започна със спора кой да заеме построения от Карлсефни лонгхауз. Хелги и Финбоги го искаха за себе си, Фрейдис твърдеше, че всички постройки, включително и оборите, принадлежат на семейството й и че тя ще упражни правото си да ги вземе, всичките. Изтъкна, че никога не е предлагала на исландците безплатен подслон, а само възможност да се заселят във Винландия. Хората на Хелги и Финбоги бяха така вбесени, че едва не ни се нахвърлиха. Отказа ги само численото ни превъзходство. Фрейдис не бе играла съвсем честно и вместо да събере тридесетте договорени мъже, бе качила тайно на кораба си още петима заселници, от най-лудите глави в Братахлид. Исландците трябваше да построят два лонгхауза за себе си, жените и децата си, и гренландците, разбира се, не им помогнаха с нищо. Едната група работеше по строежа, другата ходеше на лов и за риба, и се грижеха за добитъка. Този път гренландците се присмиваха на потящите се исландци.

Започналото като прост егоизъм се изроди в открита ненавист. Хората на Фрейдис отказаха не само да помогнат на исландците, но и не им услужиха със сечива за строежите. Не стига това, ами и настояваха да им се плаща за дела от уловената риба и дивеча, настоявайки, че исландците са заложили бъдещите печалби от колонията. Много скоро двете групи вече не си говореха и гренландците нарочно дразнеха исландците, като заглеждаха жените им и им подхвърляха неприлични забележки. Съпругът на Фрейдис, Торвалд, бе твърде слаб и несигурен в себе си, за да спре това безразсъдство, а самата Фрейдис като че ли определено го одобряваше.

Аз гледах да не се набърквам, но започвах да разбирам как се е чувствал Торвал при вечните крамоли между християните и староверците. Тази кръвожадност е характерна за викингите, които не забравят обидите, било то истински или въображаеми. Ако не им се извинят незабавно, подхранват нараненото си честолюбие, докато то погълне изцяло всекидневието им. Планират отмъщението, търсят поддръжници за каузата си и в крайна сметка отмъщават.

За да избягам от отровената атмосфера в селото, започнах да предприемам дълги набези дълбоко в гората. Твърдях, че ходя на лов, но обикновено се връщах само с диви плодове и корени. Във всеки случай понякога ме нямаше два-три дни, като отсъствието ми рядко биваше забелязано, дотолкова погълнати бяха всички от егоистичните си грижи. На една от експедициите поех в нова посока. Вървях по прокарана от сърните пътека през гъст храсталак, когато чух звук, тих, монотонен, което ме озадачи. Тръгнах към него; изпитвах по-скоро любопитство, отколкото страх. Скоро надуших дим и когато излязох на една малка поляна, видях, че се издига от нещо като голяма купчина клони, струпани срещу високо дърво от другата страна на поляната. Едва сега видях, че купчината клони всъщност представляват проста колиба и че звукът идва отвътре. Попаднал бях на скрелинги.

Връщайки се към случката, си мисля, че повечето хора щяха да се шмугнат в храстите и да се отдалечат възможно най-бързо от колибата. Това би било логично и разумно, и все пак подобна идея изобщо не мина през главата ми. Напротив, знаех, че трябва да продължа напред и че няма да пострадам, ако го направя. По-късно осъзнах, че това чувство за неуязвимост, примесено с любопитство ми е вродено. Не изпитвах нито страх, нито паника. Вместо това краката ми странно омекнаха, като изтръпнали, и имах чувството, че губя контрол над крайниците си. Просто излязох на поляната прекосих я до колибата, приведох глава и се вмъкнах вътре.

Когато се изправих в изпълнената с дим малка колиба, се озовах лице в лице с дребен, слаб мъж, който монотонно размахваше някаква хлопка. Мъжът трябва да беше около шестдесетгодишен, макар и да ми бе трудно да преценя, тъй като изглеждаше различен от хората, които бях срещал досега. Бе не по-висок от мен и дългото му лице беше много черно и сбръчкано, обкръжено от рядка, черна коса, която стигаше до раменете му. Облечен бе целият в кожа и беше много, много слаб. Ръцете му, китките, показващи се от ръкавите на грубо скроения елек и глезените бяха като клечки. Надигна очи и се втренчи право в мен. Изражението на лицето му не се промени, сякаш ме бе очаквал или знаеше кой съм. Този негов поглед продължи дълго, после пак сведе очи към друг скрелинг, проснат върху ложе от клонки. Той също бе облечен в кожи и покрит със завивка от еленова кожа. Мъжът беше почти в безсъзнание; дишаше накъсано и бе очевидно тежко болен.

Нямам спомен колко дълго съм останал там. Хипнотизиращият ритъм на дрънкалката прогони представата ми за време. Чувствах се напълно отпуснат. След това погледнах болния и докато се взирах в проснатото на земята тяло, със сетивата ми се случи нещо странно. Сякаш гледах през тънки воали. Съсредоточавах се, премествах воала и минавах напред, все по-дълбоко и по-дълбоко, през външната обвивка и в самото тяло на мъжа, до мига, в който не можех да премина по-нататък. Виждах толкова дълбоко в болния скрелинг, че вече различавах очертанията на духа му. И тази форма, душата му, пулсираше колебливо и немощно. В този миг разбрах, че скрелингът ще умре, че е прекалено болен и никой не може да му помогне.

За първи път изпитвах подобно прозрение и предчувствието пречупи вътрешния ми мир. Като човек, който се опитва да се пробуди от дълбок сън, се огледах и се опитах да осъзная къде съм. Изведнъж се озовах втренчен в очите на скрелинга с дрънкалката. Не знаех нито дума от езика му, но знаех защо е там. Лекуваше болния си другар и също бе видял душата му. Видял бе това, което видях и аз. Поклатих глава. Скрелингът мълчаливо ме изгледа и съм сигурен, че разбра.

Без да бързам се измъкнах от колибата, отново прекосих поляната и се върнах в храстите. Сигурен бях, че никой няма да ме последва, че скрелингът няма да ме издаде и че двамата с него имаме нещо общо, нещо също толкова силно като племенната или расовата принадлежност.

Нито пък казах на Фрейдис, или на съпруга й Торвалд, или на когото и да било в лагера за двамата скрелинги. Нямаше смисъл да им обяснявам. Щяха да решат, че халюцинирам или предвид случилото се месец по-късно, да ме обявят за предател, задето не съм предупредил, че скрелингите настъпват.

Когато дойдоха, листата на дърветата бяха обагрени в яркочервените ръждиви и жълти цветове, които предшестват зимата по тези земи. По-късно се досетих, че преди вкупом да се опитат да ни прогонят, скрелингите са чакали мъжете отново да се съберат след лова и събирането на храна за зимата. Флотилията канута, която пристигна през онази късна есенна утрин двойно надхвърляше очакванията ни, макар и много от по-войнствено настроените заселници с нетърпение да очакваха сблъсъка. От седмици неуморно обсъждаха тактиката си и се хвалеха как ще смажат скрелингите. Затова и когато канутата приближиха брега, основният ни отряд се втурна към тях и мъжете предизвикателно размахаха червените си щитове. Скрелингите се изправиха в канутата си и също като първия път вдигнаха странните си жужащи пръчки. Чак сега забелязах, че не ги въртят към слънцето като преди, а в обратна посока. Въртяха все по-бързо и въздухът отново се изпълни с ужасяващ монотонен звук, който като че ли се забиваше право в главите ни.

Първият залп завари нашите, още нагазили до колене в прибоя, да крещят обиди и предизвикателства. Обсегът на стрелите отново свари мъжете ни неподготвени. Двама изръмжаха изненадано и се свлякоха толкова внезапно, че другарите им се обърнаха към тях озадачени.

Подплашени, мъжете ни започнаха да се изтеглят назад. Отстъпиха по брега нестройно, изоставяйки двете тела при водата. Проследихме как скрелингите необезпокоявани догребаха до сушата и воините им слязоха от лодките си и започнаха да настъпват по брега. Трябва да бяха почти осемдесет, не спазваха никаква дисциплина, но същото важеше и за нашите мъже, които офейкаха обратно към селото. Последва хаотична, смъртоносна свада, която проследих от убежището на една гъста върбова горичка. Там ме бе изпратил съпругът на Фрейдис, Торвалд. Разказал му бях как при първото ми посещение във Винландия скрелингите се ужасиха от мученето на нашия бик и Торвалд ми нареди да доведа някое от животните като един вид тайно оръжие. Но докато докарам бика в горичката, откъдето при нужда щях да го изкарам на открито, нашите сили бяха на път да спечелят още по-зрелищна победа.

Мъжете ни бягаха по брега на една от малките рекички. По-късно твърдяха, че втора банда скрелинги изникнали от гората и блокирали отстъплението им към селото, но това беше лъжа. Истинският проблем бе, че на мъжете ни липсваше командир. Исландците и гренландците все едно бяха абсолютно непознати и никоя страна не даваше признаци да помогне на другата. В паническия си бяг мъжете ни се спъваха и отново се изправяха, хукваха напред и тъй като следяха през рамо за нови стрелички и за скрелинги, се блъскаха един в друг.

И в този момент, когато вече изглеждаше, че силите ни са разгромени, бяхме спасени от берсерк.

Тази дума сега се използва от народи, живеещи далеч от Севера и описва човек, до такава степен умопомрачен от кръвожадност, че на бойното поле извършва невероятни геройства, без оглед на собствената си безопасност. Някои казват, че в беса си берсеркът вие като вълк, други — че се пени около устата и хапе ръба на щита си, и преди да нападне, мята огнени погледи към врага си, ръмжи и трепери. Истинският берсерк презира самата идея за самозащита, и носи само символична риза от мечешка кожа, а понякога сваля и нея и се бие полугол. Бяха ми разказвали много такива случки, но не бях чувал за нещото, което се появи онзи ден — жена-берсерк.

Положението ни беше отчайващо. Недисциплинираните ни редици се бяха изродили в безредна сган. Неколцина мъже се извръщаха да пресрещнат отделни скрелинги, но повечето позорно залитаха по брега на реката. Един или двама викаха за помощ, или стояха зяпнали, очевидно шокирани от реалността на ръкопашния бой. Бяха направо жалки.

Точно в този момент портата на живия плет с трясък се отвори и навън се втурна страховита фигура. Беше Фрейдис, наблюдавала отстъплението и отвратена от страхливостта на мъжете. Сякаш я бяха обхванали бесове. Спусна се на бегом по хълма, виейки от гняв и наричайки мъжете ни пъзльовци и баби. Всяваше ужас с масивното си тяло, биещите пръстта дебели като дънери крака, червендалестото потно лице и облака червена коса. Свалила бе сукмана си, за да бяга по-свободно и бе само по дълга, широка женска риза, която плющеше около тялото й. Стовари се по хълма като жадна за мъст валкирия, тежка категория. Докато подминаваше един безцелно стоящ викинг, го цапардоса здравата с месестата си ръка; той изгуби равновесие и изтърва късия си меч.

Дивият гняв на Фрейдис бе насочен повече към собствените й мъже, отколкото към скрелингите, много от които застинаха на място и гледаха с изумление огромната, светла жена, която бълваше псувни. Очите на запенената Фрейдис щяха да изхвръкнат. „Бийте се като мъже, копелета, крещеше с цяло гърло на засрамените заселници. Вземете се в ръце и ги смачкайте!“ За да наблегне на думите си, засрами мъжете и се докара до още по-силен бяс, отметна ризата си, оголи една от огромните си гърди и силно я зашлеви с опакото на меча си.

— Хайде! — изкрещя на хората си. — Една жена ще се справи по-добре от вас.

След това се метна към най-близкия скрелинг и го посече. Нещастникът, наполовина на нейните размери и сила, се опита да отбие удара с фунийката си за стрели, но мечът на Фрейдис с лекота накълца дървото и нанесе на скрелинга такъв силен удар по врата, че той моментално се свлече на земята. Фрейдис се извъртя и със замайваща скорост се насочи към следващия скрелинг. След секунди редиците на нападателите ни се огънаха и те затичаха обратно към канутата си. Не бяха виждали подобно нещо, а същото важеше и за мъжете ни. Пуфтяща и задъхана, Фрейдис се въртеше по брега и замахваше диво към гърбовете на оттеглящите се скрелинги, които дори не се опитаха да се обърнат и да изстрелят по нея стреличките си и я зарязаха задъхана да стърчи в плитчините с подгизнала риза, избили под мишниците огромни петна пот и пръски кръв по гърдите й.

Повече не видяхме скрелингите. Оставиха седмина от своите мъртви на брега. Впоследствие видях, че не приличат на лечителя от колибата в гората. Скрелингите, които ни нападнаха, бяха по-ниски, по-набити и с по-плоски и кръгли лица от онзи мъж. Миришеха на риба и носеха дрехи, по-пригодени за морето, отколкото за суша — дълги кожуси от тюленова кожа и тежки легинси. Свалихме от телата им всичко, което би ни свършило работа, включително добре изработени костени върхове за копия, след което отнесохме телата на една близка скала и ги хвърлихме в морето. Нашите три жертви погребахме с кратка церемония в плитки гробове.

Победата, ако позорният сблъсък можеше да се нарече така, само внесе допълнително озлобление в лагера. Исландците и гренландците се наричаха един друг страхливци, обвиняваха се, че не са се притекли на помощ и са побягнали, вместо да отстоят позициите си и да се бият. Никой не смееше да погледне Фрейдис в очите и хората се прокрадваха из селото със сконфузени физиономии. Като капак зимата ни връхлетя след няколко дни така неочаквано, че ни хвана неподготвени. На сутринта времето бе хладно и ясно, следобед започна да вали, дъждът се обърна на лапавица, а на другата сутрин се събудихме, затънали в сняг. Успяхме да приберем добитъка в оборите, но ако зимата излезеше дълга и тежка, сеното нямаше да стигне до пролетта. А и нямаше да пострадат само животните. Исландците бяха прекарали повечето време по строежа на лонгхаузите и не бяха успели да уловят и осолят достатъчно риба, нито да заделят мляко и сирене. Зимните им дажби бяха много оскъдни, а когато ни заявиха, че следва да поделим запасите си, бяха отпратени набързо с думите, че няма достатъчно за всички и че трябва да се оправят сами.

Зимата наистина излезе извънредно дълга и студена, и дълбокият сняг, ледът и хапещият студ почти не ни позволяваха да излизаме. Това бе и най-нещастният епизод от престоя ни във Винландия. В гренландския лонгхауз, където бях и аз, едва преживявахме. Дневната дажба скоро бе сведена до малко овесена каша с шепа сушени ядки и няколко люспи сушена риба. Стояхме свити около огъня в центъра, край жаравата от малкия ни запас дърва. Животните ни залиняха към средата на зимата. Хранехме ги толкова зле, че без друго бяха спрели да дават мляко. Заклахме ги, когато сеното им свърши до шушка; бяха толкова измършавели, че по костите им почти нямаше месо.

Липсваха ми двамата ми учители, Тиркир и Торвал. Те някак запълваха дългите, тъмни часове с митове за старите богове и старата вяра. Сега бях принуден да уплътнявам времето си с безцелно фантазиране, да „преживям“ вече наученото и да се опитвам да го приложа към бедственото ни състояние в ненормално студената винландска зима. Започнах да се моля на Один. Отправях молитвите си наум, отчасти за мое успокоение, отчасти с надежда, че той ще ни помогне и ще прогони зимата и болезнения глад. Принасях му и жертви. Отделях от малката си дажба няколко ядки или резен месо, и когато никой не гледаше, ги криех в една ниша в стената на лонгхауза. Това бяха даровете ми за Один и ако те биваха изяждани от мишки и плъхове, то — поне така си казвах — животните са или Один, или поне гарваните му Хугин и Мунин, които ще му доложат, че съм доказал смирението си.

В лонгхауза на гренландците здравата затягахме коланите, но в двете къщи на исландците положението бе много, много по-лошо. Двама от мъжете им бяха сериозно ранени при нападението на скрелингите; при достатъчно храна и топлина през лятото биха се възстановили, но не преживяха зловонния полумрак в лонгхаузите. Лежаха полугладни в пълните си с бълхи дрехи, докато накрая умряха бавно от раните си и от недояждане. И не бяха единствените жертви сред исландците. В лонгхаузите се появи някаква кашлица, която отнесе трима от заселниците, после едно дете, докарано до отчаяние от глада, се залутало в непрогледната зимна нощ и бе намерено замръзнало на другата сутрин, на няколко крачки от портата. Над трите лонгхауза (сега просто три дълги възвишения в снега), се спусна злокобна тишина. Понякога нищо не помръдваше с дни.

Нашият лонгхауз се падаше най-западният от трите и само от време на време дръзвахме да излезем и да изгазим дебелия сняг до най-близките съседи. В продължение на два месеца никой от нашия лонгхауз не стигна до втората от исландските къщи, а когато един гренландец — Торвалд, съпругът на Фрейдис — се престраши, откри, че вратата е затрупана със сняг и явно никой не е излизал оттам с дни. Когато натиснал вратата и влязъл, заварил там същинска морга. Една трета от хората били мъртви от студ и глад, а оцелелите приличали на парцаливи вързопи, и едва се надигали от ложетата си по страничните пейки.

Чакаха ни още лоши новини от брега, където бяхме оставили двата кнора за през зимата. При първия неочакван сняг бяхме издърпали корабите над линията на прилива, бяхме ги закрепили на дървени греди, струпахме покрай тях пясък и ги бяхме завили с вадмал. Само че зимният вятър бе смъкнал покривалото от стария кораб, зает ни от Лейф и го бе напълнил със сняг. В един измамно топъл ден снегът явно се е стопил и водата изпълнила трюма. Същата вечер изглежда внезапно спадане на температурата е превърнало водата в лед, който се е разширил и е сцепил външната греда по дължината на кила. Когато дърводелецът ни опита да поправи дългата, опасна пукнатина, откри, че цялото дъно на кораба е изгнило. При всеки опит да подмени част от гредите другите дъски се разпадаха. Дърводелецът ни, поначало сприхав мърморко, доложи на Торвалд, че отказва да си губи времето с изгнилия стар кораб.

Според мен на този етап Фрейдис вече бе приела, че колонията е провал и че за пореден път ще трябва да изоставим колибите на Лейф. Само че не го сподели с никого и в типично неин подъл стил се подготви за евакуация. Най-големият й проблем бе повреденият кнор. Имахме нужда от кораб, който да ни откара от Винландия, а старият, паянтов кнор вече не можеше да бъде пуснат на вода. Едното решение бе заселниците, исландци и гренландци, да се евакуираме в големия и сравнително по-нов кораб на исландците, но предвид лошите отношения между двете групи не бе особено вероятно исландците да се съгласят с подобен план. Или пък исландците можеха да ни заемат кораба срещу обещанието, че ще им го изпратим веднага, щом пристигнем в Гренландия. Защо да ни се доверяват обаче, си беше открит въпрос. И дори да се покажеха толкова сговорчиви, Фрейдис знаеше, че ще бъде изправена пред по-сериозен проблем: ако исландците останеха във Винландия и някак успееха да доведат начинанието до успешен край, то по закона за влизане във и право на владение цялото село преминаваше от Ериксон към Хелги и Финбоги и наследниците им. Колибите вече нямаше да са на Лейф, а на Хелги и Финбоги, унижение, което Фрейдис, дъщерята на Ерик Червения, не би преглътнала.

Решението й бе колкото находчиво, толкова и сатанинско, и базирано изцяло на фаталното викингско разбиране за чест.

Много скоро след вече истинското пролетно затопляне, Фрейдис прескочи до най-близкия лонгхауз. Беше рано сутринта, призори, и я видях само защото се бях измъкнал от лонгхауза за малко крайно наложителен свеж въздух след зловонната нощ сред похъркващите гренландци. Поначало гледах да не се мяркам много пред Фрейдис, затова и когато я видях, се шмугнах зад една празна барака.

Фрейдис бутна вратата на лонгхауза на исландците и след малко отново се появи навън в компанията на загърнатия с тежко палто Финбоги. Двамата като че ли се канеха да се отправят в моята посока и аз отново се скрих от погледа им.

Спряха се на десетина крачки от мен и чух Фрейдис да казва:

— Наситих се на Винландия. Реших да напуснем колонията и да се завърнем у дома. За да го направя, трябва да купя кнора ви, защото нашият вече не може да ни отведе обратно в Гренландия. Ще отплуваме, а ако ти, Хелги и хората ви искате да останете, селото е ваше.

Финбоги трябва да е бил изненадан, защото последва дълга пауза. После отговори, че няма забележки по плана й, но иска първо да го сподели с брат си. Чух мекото хрущене на стъпките му, докато газеше през размекнатия сняг обратно към къщата на исландците Изчаках Фрейдис да се върне в нашия лонгхауз, след което като стрела се шмугнах вътре. Инстинктивно знаех, че става нещо много, много нередно. И не ме предупреди ясновидството, а дългият ми опит с Фрейдис. Докато говореше с Финбоги, в гласа й се прокрадваше същата нотка, предшествала неприятните номера, които ми спрягаше в дома на баща ми в Братахлид. Лукавият й тон ме убеди, че планира нещо. А колко точно непочтен бе планът й, разбрахме много скоро.

Влязох в лонгхауза тъкмо навреме да чуя как Фрейдис нарочно предизвиква слабохарактерния си съпруг Торвалд да си изтърве нервите, друга позната нейна тактика. Фрейдис трябва да бе заварила Торвалд в леглото, защото той неколкократно я попита:

— Къде си била? Краката ти са студени и мокри, подгъвът на ризата ти също, значи си била навън.

В началото Фрейдис отказваше да отговори и чак накрая, когато Торвалд наистина се ядоса от мълчанието й, каза, че е ходила да говори с Финбоги и брат му за продажбата или заема на кнора им.

— Отказаха, без да ме оставят да довърша. Изсмяха ми се в лицето и ме обидиха. Казаха, че всеки ден ставам все по-голяма мъжкарана и че ти, не аз, е трябвало да обсъдиш нещата с тях. Финбоги дори ме удари и ме събори на земята.

Торвалд започна да пелтечи как ще излезе и ще даде на братята да се разберат. Фрейдис нанесе нов удар по мъжеството му.

— Ако беше истински мъж — отвърна му тя хапливо, — нямаше да лежиш в леглото и да обвиняваш двамата негодници, които ме унижиха. Един истински мъж би излязъл да отмъсти за честта ми. Но ти, дребен червей, си такъв страхливец, че няма да направиш нищо. Познавам и теб и заешкия ти нрав, и същото важи за половината хора в Братахлид. Когато се приберем, ще се разведа с теб заради страхливостта ти и всички ще застанат на моя страна.

Както обикновено леля ми знаеше как да извърти нещата. Страхливостта е най-лошото и най-позорно основание за развод по бързата процедура и отстъпва само на хомосексуализма. Торвалд отказа да преглъща повече обидите. Скочи от леглото, навлече дрехите си и грабна секира и меч. Миг по-късно, с Фрейдис по петите, приканяща другите гренландци да последват водача си, Торвалд вече залиташе и се хлъзгаше по калната пътека към лонгхауза на исландците. Рязко отвори вратата, на бегом стигна до Хелги, сънливо обмислящ предложението на Фрейдис за кнора и замахвайки широко секирата, я заби в гърдите му.

След миг вътре вече се вихреше истинско клане. Прииждаха все нови и нови гренландци, всеки размахваше оръжие и сечеше клетите изненадани исландци. Носеха се клетви и викове, исландците се изхлузваха от пейките, които им служеха за легла и търсеха оръжията си. Само че бяха в твърде неизгодно положение. Повечето бяха убити още сънени или невъоръжени.

Бях твърде млад, за да ме извикат за нападението. Чух виковете и шума и изтичах до страничния вход на лонгхауза. Пристигнах тъкмо навреме да видя как Фрейдис извади меча на Хелги изпод леглото му и уби брат му Финбоги, за да не разкрие истината. Прониза го с такава сила, че острието на меча се показа цяла педя откъм гърба. Фрейдис просто избърса стоманата и се впусна в кървавата баня.

Думата отново си казаха пагубните викингски обичаи. Всеки знае суровата истина, че започне ли се клане, връщане назад няма. В мига, в който бе нанесен първият смъртоносен удар, всички бяха наясно, че ще е най-добре всички исландци да бъдат изклани. Всеки оцелял беше потенциален свидетел и ако разказът му за убийствата достигнеше семействата на жертвите в Исландия, щеше да доведе до вълна от отмъщения. А към прастарата истина допринасяше и кръвожадната лудост, обхванала гренландците. Убиваха и убиваха, и убиваха, докато се измориха.

Клането спря едва когато всички исландци, мъже и жени, бяха мъртви. Останали живи бяха само петима, три момчета и две момичета, свити в ъгъла, с широко отворени от ужас очи и онемели от шока. Дори най-кръвожадният гренландец не би убил дете. Но не и Фрейдис. Тя заповяда на мъжете да довършат започнатото. Те я изгледаха, все още задъхани от изтощение, с окървавени секири и мечове, и опръскани с кръв дрехи. Падналата пред очите им пелена бавно се раздигаше. Изглеждаха изцедени и изморени, и не помръднаха. Фрейдис вдигна взетия отнякъде меч и им изкрещя:

— Убийте копелетата! Убийте ги! Правете каквото ви казвам!

Вече бях в лонгхауза. Ужасен от гледката на телата, които приличаха на скупчени на пода, подгизнали в кръв вързопи дрехи промъкнах по стената и се свих в един ъгъл. Щеше ми се изобщо да не бях влизал. Седях с гръб към стената и в опит да се престоря на невидим, обхванах с ръце коленете си и сведох надолу глава. Когато чух канския писък на Фрейдис, надигнах очи и видях, че сега е мрачна и спокойна. Влиянието й над мъжете бе направо сатанинско и сякаш сама се извисяваше над тях, като ужасяващо създание от Ада. Накара да й доведат децата и толкова голяма бе властта й, че мъжете се подчиниха и подредиха децата пред нея.

После, стиснала зъби, Фрейдис ги обезглави, едно по едно.

Повърнах блудкава, горчива жлъч.

* * *

Фрейдис заповяда всичко, което гори, да се събере и да се струпа около основите на дебелите дървени диреци, държащи торфените покриви на лонгхаузите. Довлякохме дървени пейки, трески, стари парцали. Фрейдис лично подпали кладата. Последна излизаше от всяка сграда и тряскаше вратата. Към обяд забелязахме, че димът, който излиза от отвора на покрива, започва да се просмуква и от стените. Изградените от торф и кирпич вътрешни стени също пламнаха и лонгхаузът заприлича на кадяща пещ. Ставаше все по-горещо, жегата вече се усещаше от четиридесет крачки. Снегът край огньовете се разтопи на киша. Накрая дългите, извити покриви просто глухо се срутиха и към небето литнаха искри. Руините на лонгхаузите, които исландците строиха три месеца, се превърнаха в надгробни клади. Очевидно бе, че след няколко зими няма да остане и следа от тях.

Късно същата вечер Фрейдис ни свика на съвещание в нашия лонгхауз. Събрахме се мрачно притихнали. Много от нас изпитваха вина и само малцина се опитваха да се окуражат с думите, че исландците са си го просили.

Фрейдис бе трезва и хладнокръвна.

— Единствената следа за съществуването на исландците сега е в главите ни — ни каза, без да го увърта. — Никой няма да разбере какво се е случило, ако си държим устите затворени. Ние, виновниците, сме и единствените свидетели. Тук, на самия край на света, няма кой да ни види и да ни предаде. — Фрейдис ни убеди, че сме имали право да унищожим исландците. Пак повтори лъжата как по-молила Финбоги да й заеме кнора и как той грубо я отпратил. — Исландците отказаха да ни дадат кнора си. Ако не бяхме предприели нещо, щяха да отплават и да ни оставят на произвола на съдбата. Ние ударихме първи, в самозащита, и спасихме живота си.

Не знам колко от нас й повярваха. Може да имаше и такива. Останалите бяха или прекалено засрамени, или твърде шокирани и изплашени от случилото се, за да се опитат да й противоречат. Затова и замълчахме и последвахме заповедите на Фрейдис, която ни нареди да натоварим кнора с вещите си и с ценен дървен материал за Гренландия, защото дори на този късен етап Фрейдис бе решена да извлече печалба от начинанието.

Толкова искахме да се махнем от това зловещо място, че за една седмица натоварихме и стегнахме кораба. После Фрейдис нареди и нашият лонгхауз да бъде подпален. В Гренландия трябваше да кажем, че сме решили да изоставим колонията, а исландците са предпочели да останат. Фрейдис и Торвалд купили кнора и когато се разделили, на исландците не липсвало нищо. Ако някой впоследствие посетеше мястото, щеше да открие само изгорелите руини на лонгхаузите, и естествено щеше да предположи, че скрелингите са превзели селото и са избили всички заселници.