Тим Северин
Синът на Один (15) (Сага за героите на Севера)

Глава тринадесета

Краят на престоя ми при Транд се реши на една битка с коне. Цялата област от месеци чакаше двубоя между двата жребеца. Битката, хеставиг, се състоя на неутрална територия за двата коня. За допълнителен стимул на поляната до голия манеж затвориха малко стадо кобили. Естествено доста хора бяха дошли да заложат на изхода. Когато пристигнахме, собствениците на двете животни стояха един срещу друг, хванали оглавниците. И двата жребеца вече се бяха запенили, цвилеха, опъваха се и танцуваха от нетърпение. Един чифликчия, който не беше местен, застана зад единия и за да го насъска допълнително, започна да го ръчка с къса пръчка в тестисите. Това накара Транд да ми прошепне:

— Не би го правил, ако познаваше боговете. Може да си навлече лош късмет, като раздразни Локи.

Може би Транд имаше предвид случката, в която пакостливият бог Локи се превъплътил в кобила, за да прелъсти злия гигант, приел формата на огромен жребец; или комичната случка във Валхала, когато възложили на Локи да забавлява дошлата на гости гигантка Скади. Локи се съблякъл, взел едно въже и завързал единия му край за брадата на козел, другият — за тестисите си, и двамата се теглили с писъци из залата, докато мрачната гигантка не избухнала в смях.

Тълпата извика — двата жребеца бяха пуснати и незабавно се хвърлиха един към друг, с оголени зъби и сумтящи от враждебност. Сблъскаха се, гневът им се изроди в бяс, и двата жребеца се изправиха на задни крака, като всеки се мъчеше да изрита другия с копитата си или да го ухапе по врата. Докато всички бяха погълнати от борбата, усетих как някой подръпва ръкава ми. Обърнах се и видях скромно облечен непознат мъж. Той ми кимна да го последвам и двамата се изтеглихме зад мъжете, които вече дюдюкаха при вида на първата пролята на терена кръв.

— Кари ме изпраща да ти предам нещо — каза непознатият. — Уредил е кораб за Оркни, който ще отплава от Ейрар след две седмици, броено от днес. Каза, че ако искаш, можеш да тръгнеш с него. Ако решиш да предприемеш това пътуване, трябва да отидеш до Ейрар и да питаш за кораба на Колбейн Черния. Черния е от Оркни и е стар приятел на Кари.

Не се бях чувал с Кари от деня на Алтинга, когато отказа да приеме присъдата над Подпалвачите, но до мен стигаха много клюки. Кари подхванал лично, смъртоносно отмъщение. Пресрещнал група Подпалвачи и приятелите им, които се връщали от Алтинга и ги призовал на двубой. Те приели предизвикателството, защото с Кари имало само още един човек, мъж на име Торгейр, а Подпалвачите наброявали осем души. Само че Кари и Торгейр се били толкова добре, че убили трима от Подпалвачите, а останалите панически побягнали. Предводителят им Флоси отново предложил да преустановят кръвната вражда, като заплати щедра компенсация за смъртта на Нал, но Кари не се оставил да бъде умилостивен. Убедил ненамесения лично Торгейр да приеме предложението, но самият той изобщо не смятал, че е приключил с дълга към паметта на мъртвото си семейство.

Кари сега бе извън закона и всеки можеше да го убие. Воден от викингската си чест, за която вече споменах, сприхаво се крил с месеци в тресавищата или при приятели чифликчии. Открил нов другар — дребен фермер на име Бьорн Белия, един наистина неочакван съюз, защото за Бьорн се говорело, че много приказва, а малко действа. Репутацията му била толкова лоша, че дори жена му не вярвала да има смелостта да тръгне на битка. Но Кари беше роден водач и някак вдъхновил Бьорн. Двамата обхождали острова, издирвали Подпалвачите и ги призовавали на бой, като всеки път тандемът печелел убедително. Бьорн пазел гърба на Кари, докато опитният дуелист нападал Подпалвачите. Осемнадесет Подпалвачи вече били мъртви, а останалите решили, че е по-мъдро да заминат в изгнание, вместо да бъдат сразени от Кари. В края на лятото за Норвегия поел последният Подпалвач. Предположих, че Кари сега подготвя своето изгнание.

Щом се прибрахме, казах на Транд за съобщението на Кари. Учителят ми не се поколеба.

— Разбира се, че трябва да тръгнеш с него — ми каза твърдо. — Съдбата ви е свързана. Кари не е забравил обещанието, което ти е дал на Алтинга, и с предложението да те отведе в Оркни, спазва клетвата си. Ти следва да признаеш благородството му, като приемеш предложението и тръгнеш с него.

След тези думи направи забележка, която показваше как — през цялото това време — е бил наясно с опасенията ми.

— Искам да отнесеш със себе си следния, последен урок: бъди честен и открит към всеки мъж или жена, държали се с добро с теб и ще се убедиш, че никога няма да останеш сам.

* * *

Колбейн Черния отплава от Ейрар в края на ноември. Беше късно за подобен преход, но случихме с времето и пътуването мина спокойно. Кари пожела да спрем при един стар негов приятел, Дейвид Белия, на остров Феър, който се пада между Оркни и Шотландските острови. Докато бяхме там, един рибар донесе, че Подпалвачите са на Мейнлънд, най-големият остров на Оркни. Били отпътували две седмици преди нас, но се сблъскали със силни ветрове, корабът им се отклонил от курса и поради лошата видимост се разбил на скалите на Мейнлънд и хората едва успели да слязат на брега. Нещастието изправило Флоси и хората му пред истинска дилема. Една от жертвите на палежа, Хелги Налсон, бе бивш член на свитата на граф Сигурд. Имаше голяма вероятност, ако бъдат заловени, графът да ги осъди на смърт за убийство. Притеснените Подпалвачи изкарали една изпълнена с неудобства нощ на брега, скрити сред скалите и замаскирани под одеяла от мъх и водорасли. После Флоси решил, че няма друг избор, освен да прекоси острова до замъка на Сигурд и да се остави на милостта на владетеля на Оркни.

Сигурд веднага разбрал кои са, тъй като всички викинги говорели за изгарянето на Нал. Графът бил известен с избухливия си нрав и точно както се опасявали Подпалвачите, се разгневил и накарал да арестуват новодошлите. Но Флоси смело си признал вината за смъртта на Хелги Налсон, след което, позовавайки се на една древна традиция, предложил да заеме мястото на Хелги в свитата на графа. Сигурд намръщено приел. Подпалвачите му се заклели във вярност и сега се намирали под неговата защита.

Сигурд Дебелия, както го наричаха, беше езичник от старата школа и се гордееше с това. Поначало привличаше в свитата си опитни воини. Говореше се, че любимите му сезони са пролетта и есента, че още с пукването на пролетта пускал на вода бойните си кораби и тръгвал да граби съседите. После се връщал за лятото и веднага след прибирането на реколтата, тръгвал по море за втори викингски поход. Най-ценната му принадлежност бе бойното знаме, избродирано от майка му, прочута волва. На него бе емблемата на Один, Черния гарван. Твърдеше се, че това знаме гарантира победата във всяка битка, но съгласно своенравния характер на Один, знаменосецът ще умре на бойното поле. Предвид това предупреждение едва ли е учудващо, че само най-верните васали на Сигурд се осмеляваха да станат негови знаменосци.

Такъв бе мъжът, в чийто замък в Бирси бе протекла връзката на майка ми с Лейф Щастливеца, а жената, избродирала знамето с гарвана, беше довереницата на майка ми, Ейтне. Според същия този рибар, който ни донесе новината за Подпалвачите, майката на графа, макар и в напреднала възраст, била в отлично здраве.

Кари реши, че най-благоразумно за нас ще бъде да пристигнем в замъка на Сигурд Дебелия по време на фестивала „Джол“, когато щеше да има няколко дни пирове и полагане на клетви. Сигурд още следваше старата традиция и извеждаше голяма мечка — животно, свещено за бога на плодородието Фрей. Събралите се го докосваха и тържествено изричаха клетвите си за идната година. Вечерта сервираха изпечената на шиш мечка на голям пир, на който графът изваждаше на показ изобилието на земите си с огромни количества медовина и бира. За Сигурд фестивалът бе празник в чест на Йолнир друго от имената на Один, но нямаше нищо против християните да слеят „Джол“ с някой от своите църковни празници, стига да не се мешат в основното — яденето, пиенето, разказването на истории и тостовете.

Корабът на Колбейн хвана прилива и ни отведе през проход между островите Феър и Мейнлънд за по-малко от десет часа. Колбейн знаеше за един тих, пясъчен бряг. Двамата с Кари слязоха на сушата; другите останаха да пазят закотвения кораб.

Замъкът на графа се намираше на по-малко от половин час пеша от ниските дюни и все още имаше достатъчно светлина, така че го зърнах за първи път. Много бях слушал за богатството и властта на Сигурд, които нямаха еквивалент в Исландия, и честно казано останах разочарован. Очаквах величествена сграда с кули, укрепления и каменни зидове, а ме посрещна един по-голям лонгхауз. Единствената разлика бе, че тронната зала на Сигурд бе значително по-голяма, почти три пъти по-обширна от най-голямата къща, която бях виждал, с дебели над метър стени. Но другото, каменните и торфени стени, дървените подпори и обраслият с трева покрив, бяха същите като тези на познатите ми от дете постройки. Отвътре огромната сграда бе също толкова мрачна, опушена и слабо осветена като по-скромните си роднини, затова с Кари и Колбейн успяхме да се шмугнем през главния вход, без да бъдем забелязани от многобройните гости. Заехме позиции на няколко крачки зад вратата. От там виждахме по цялата дължина на залата, но оставахме достатъчно далеч от централното огнище, където седяха Сигурд, свитата му и високопоставените гости.

Малка бе вероятността някой да разпознае Кари в полумрака, но бях забравил изостреното чувство за чест на Кари. Пристигнахме в интервала между развеждането на клетвената мечка и сервирането й с ябълка в уста — траеше най-малко три часа, през което време събралите се обикновено ги забавляваха жонгльори, акробати и музиканти. Друга традиция е домакинът на пира да прикани всички високопоставени гости да разкажат по някоя случка. Едва си бяхме намерили места и граф Сигурд покани един от Подпалвачите, висок, дългунест мъж на име Гунар Ламбасон, да разкаже за смъртта на Нал и довелите до нея събития, очевидно с идеята, че разказ от първа ръка на това прочуто, скорошно събитие ще впечатли гостите.

В мига, в който Гунар Ламбасон отвори уста, стана ясно, че не го бива за разказвач. Исландците понякога са многословни в повествованията си, но речта на Гунар бе тромава. Имаше носов, дразнещ ухото глас и често забравяше нишката на разказа си, а и извъртя случилото се така, че да покаже делата на Подпалвачите в най-благоприятна светлина. Така както го разказа Гунар Ламбасон, семейството на Нал напълно заслужаваше да умрат сред пламъците дима на къщата си. Когато млъкна, най-изтъкнатият гост на Сиконте с разкошна, лъскава брада, попита как са се държали семейство Налсон в последните си часове. Гунар отговори пренебрежително. В началото се били добре, но после започнали да викат и молят за милост. Това вече преля чашата за Кари. Стоях до него и през целия отегчителен разказ на Гунар чувах дълбокото му, гневно дишане. Сега Кари изръмжа бясно и тичешком прекоси залата. Като всички останали стоях и зяпнал го гледах как прескача протегнатите крака на насядалите по пейките мъже, докато се изравни с Гунар Ламбасон, който тъкмо бе седнал и се обръщаше да види на какво се дължи суматохата. Преди някой да успее да реагира, Кари извади прочутия си меч хапача в ръка и с едно-единствено замахване отсече главата на Гунар Ламбасон.

Пръв реагира ветеранът Сигурд.

— Хванете този човек! — изкрещя, сочейки Кари, застанал сред локва от кръвта на Гунар Ламбасон. Последва стреснато шушукане и неловка тишина. Никой не помръдна от мястото си. Традицията повелява на пирове оръжията да се окачват на стените, предпазна мярка срещу пиянски дрязги, които могат да се изродят в кръвопролития. Кари успя да вкара хапача в залата само защото пристигнахме толкова късно, че пазачите на вратата вече бяха пияни и не ни претърсиха. Единствените въоръжени бяха охраната на Сигурд, все мъже, участвали в боеве с Кари и наясно с бойните му умения.

Кари погледна право към Сигурд и високо обяви:

— Някои биха казали, че просто ти направих услуга, като отнех живота на убиеца на бившия ти слуга Хелги Налсон.

Сред тълпата тихо се понесе вълна на одобрение. Флоси, предводителят на Подпалвачите, скочи на крака и на свой ред се обърна към Сигурд:

— Мога да говоря от името на Подпалвачите. Кари не е направил нищо нередно. Той не прие присъдата и компенсацията, която предложихме за смъртта на роднините му, и никога не е крил, че възнамерява да търси отплата. Направи само това, което го задължаваше дългът му.

Сигурд бързо улови настроението на събралите се.

— Кари! — избоботи гневно. — Ти се погаври с гостоприемството ми, но каузата ти е справедлива. С мое позволение ще напуснеш невредим тази зала. Но постъпката ти те поставя извън закона. По тази причина трябва незабавно да напуснеш Оркни и да не се връщаш, преди да изтече срокът на изгнанието ти.

Кари безмълвно се извъртя на пети и все още с окървавения меч в ръка, бавно прекоси залата към мястото, където стояхме двамата с Колбейн. Когато понечихме да пристъпим напред, Кари ни кимна и тихо каза на Колбейн:

— Да вървим. — Но на мен каза твърдо: — Доведох те в Оркни както обещах, но ти още не си изпълнил мисията си. Може би някой ден ще се срещнем пак.

С тези думи излезе от залата и изчезна в спусналия се мрак. Гледах го как се отдалечава, рамо до рамо с Колбейн, докато нощта ги погълна.

Графът бързо се върна към ролята си на щедър домакин. Още докато стражите му извличаха тялото на Гунар Ламбасон, Сигурд вече поръчваше още пиене, а след миг повика и готвачите и ги скастри, че се бавят със сервирането на мечката. Предполагам, че тайно се наслаждаваше на зрелището, което щеше да накара хората с години да помнят дадения от него пир. Прислужничките и робите измиха масите, а след това Флоси — и това наистина му правеше чест — се изправи и на висок глас поиска позволение да разкаже отново историята на подпалването на Нал, този път отдавайки дан на героизма на Нал и семейството му. Когато Сигурд махна с ръка в знак на съгласие, Флоси се обърна към хората и обяви, че ще започне пак, от самото начало. Слушателите му одобрително кимнаха. Викингите не само са ненаситни за подобни разкази, но и сякаш колкото по-често слушат една история, толкова повече я харесват.

Флоси едва бе започнал, когато стюардът на Сигурд разбута тълпата към мен.

— Ти ли си младият мъж, който пристигна с Кари Солмундарсон? — попита той. — Ела с мен. Графът има да ти каже нещо, почетният му гост също.

Последвах го през навалицата и се озовах до трона на графа.

Сигурд ме изгледа от горе до долу и ме попита за името ми.

— Торгилс — казах.

— Откога познаваш Кари?

— Не от много отдавна, господарю — отговорих уважително. — Помагах му миналата година преди Алтинга, но само за няколко дни. После той ме покани да го придружа на това пътуване до Оркни.

— Защо? — попита Сигурд.

— Защото знаеше, че искам да дойда тук и да разпитам за семейството си.

Сигурд сигурно щеше да ме попита какво точно имам предвид, но мъжът вдясно го изпревари:

— Какъв забележителен човек е тоя Кари, да влезе тук, без да му мигне окото, и изпълни кървавото си отмъщение под носовете ни, без дори да помисли за собствената си безопасност. Забележителна смелост.

— Кари от край време е прочут със смелостта си — отговори Сигурд и леко почтителният му тон ме накара да разгледам по-внимателно госта му. Беше най-скъпо облеченият мъж, когото бях виждал. На всяка ръка носеше поне по три тежки златни гривни, а по пръстените му блестяха великолепни цветни камъни. Всяка част от облеклото му бе изработена от най-фини материали в ярки цветове, обувките му бяха от мека кожа, а и за пръв път срещах мъж, който да използва парфюм. Небесносиньото му наметало беше обточено с богато избродирана златна шевица, а скъпоценната брошка, която придържаше наметалото към лявото му рамо бе просто изумителна. Брошката сама по себе си се среща често. Иглата завършва с халка, прокарваш иглата през плата, и я закрепяш, като завъртиш халката. Баща ми Лейф носеше брошка на пировете, но неговата изобщо не можеше да се сравни с украшението, изложено на показ от госта на Сигурд. Иглата — цял шиш — беше дълга почти колкото рамото ми, плоската халка — цяла ръка на дължина. И двете бяха от масивно злато. И това не бе всичко. По повърхността на златния пръстен имаше сложни преплетени фигури, а в тях — цяла галактика скъпоценни камъни, подбрани по цвят — аметист, син, жълт и няколко червени камъка, до рубин. Предполагам, че друга такава брошка нямаше по целия свят. Това, помислих, е цяло произведение на изкуството, достойно и за крал.

Сигурд се върна към разговора с наконтения си гост, без да изчака обяснение защо точно искам да посетя Оркни. Улових намръщената физиономия на дискретно застаналия зад нас стюард Сигурд и осъзнавайки, че графът е приключил с мен, тихо се изтеглих към стюарда.

— Забранено е да подслушваш държавни дела — изръмжа той за миг ми се стори, че знае, че съм шпионирал за Кари на Алтинга.

— Кой е мъжът с разкошната брошка? — попитах аз.

— Сигтригур, крал на Дъблин. Тук е, за да преговаря с граф Сигурд. Сигтригур търси съюзници за кампанията си срещу върховния крал на Ирландия, Брайън. Познавайки Сигурд Дебелия, се съмнявам да устои на възможността да заграби още плячка, дори и да не беше допълнителното изкушение от онази пачавра, Кормлод.

Стюардът забеляза, че си нямам и представа за какво става дума и махна на един от прислужниците.

— Ей, ти погрижи се за това момче. Намери му нещо за ядене и къде да преспи. После му измисли някаква работа. — След това и той ме забрави.

Фестивалът завърши с церемониалното загасяне на огъня с бира за плодородие през следващата година. Повечето гости се разотидоха, а аз се оказах затънал в работа. Дванадесетте дни пируване бяха оставили забележителен хаос. Включиха ме в метенето на боклуците и събирането и изгарянето на папура, намятан по пода. Помагах при почистването на голямата камина, търках пейки и изкопавах чамовете подгизнала пръст там, където гостите се бяха облекчили, без да се главоболят да прескочат до външните нужници. На моменти имах чувството, че оборите в Братахлид бяха по-чисти.

Крал Сигтригур още беше с нас. Трябва да течаха някакви преговори, защото забелязах, че двамата със Сигурд прекарват много време в заседателната зала със съветниците. Една от тях бе и майката на Сигурд, Ейтне. Прочутата волва действително излезе учудващо запазена за напредналата си възраст. Трябва да бе над седемдесет, но вместо прегърбената старица, която очаквах да видя, се оказа дребна, доста закръглена възрастна жена, пълна с енергия, хвърчеше из замъка, все изникваше отнякъде, държеше очите си на четири и малко неща убягваха от вниманието й. Възрастта издаваме само оредялата й сива коса. Ейтне бе почти плешива и току нервно наместваше забрадката си, за да не види някой темето й.

Държеше отворени на четири и ушите си. Едва бях започнал да разпитвам старите прислужници какво помнят за Торгуна, отседнала в Бирси преди петнадесет години, когато отново бях привикан, този път в будоара й зад тронната зала. Заварих майката на графа застанала така, че когато влязох, светлината от един малък прозорец падаше директно върху лицето ми. Повечето прозорци в Скандинавия са просто малки дупки в стената, които се затварят с капаци при лошо време и студ. Богатството и рангът на Сигурд личаха по това, че прозорецът в покоите на майка му бе покрит с почти прозрачен слой биволски рог, който пропускаше част от мрачната, северна зимна светлина.

— Казаха ми, че си разпитвал за Торгуна, която живя тук преди много, много години — каза Ейтне. — Предполагам, че си синът й.

Трябва да съм зяпнал от изненада, защото тя продължи:

— Не ме гледай толкова учудено. Цветът на очите и кожата ти са същите, а и формата на лицето ти е подобна.

— Не познавам майка си — казах. — Изпрати ме да живея при баща ми още като пеленаче, и вече бе мъртва, когато се върнах по местата, където е живяла.

— И къде е било това?

— Фродривър, в Исландия — отговорих. — Умряла, когато съм бил само на три.

— Да, май чух нещо подобно — рязко ме прекъсна тази странна, закръглена дребна жена.

— Говори се, че е имало знамения, преди да умре, а после са се явявали духове — подхвърлих плахо. — Станало заради нещата й, дрехите и балдахина на леглото й. Неприятностите секнали, когато изгорили вещите й.

Ейтне нетърпеливо изсумтя.

— Трябва да са си изгубили ума! Нищо чудно, че е станало така, след като са дръзнали да си присвоят свещените вещи на една волва.

Пак изсумтя.

— Майка ти може да не беше първа красавица, но я биваше други неща. И не ти говоря за ръкоделие. Онези драперии ги донесе от Ирландия, беше ги ушила сама и изрекла над тях заклинанията.

— Нещо като писането на руни, ли? — изкоментирах аз.

Ейтне търпеливо ме изгледа.

— Да, като руните, но това е различно. Руните дълбаят и мъжете, и жените, но жените често предпочитат да бродират символите си. Бродериите са по-точни и в много отношения по-могъщи. Онези дрехи и драперии, които майка ти толкова ревниво пазеше, съдържаха мощна магия. Попаднали в ръцете на не когото трябва, са разбунили духовете от отвъдното.

Отворих уста да кажа нещо за мистичното знаме с гарвана, но размислих.

— Казаха ми, че с майка ми сте прекарвали много време заедно и се надявах да бъдеш така добра и да ми разкажеш нещо за нея.

— Разговорите ни бяха основно за обикновени неща — или неща, които не се отнасят за мъжете — отсече тя. — През повечето време майка ти странеше от другите. Беше едра жена — предполагам, че това го знаеш — и с доста избухлив нрав, затова и повечето хора гледаха да не се мяркат пред очите й. Аз се сближих с нея, защото и двете говорехме ирландски, а и тя естествено разбра, че притежавам дарбата, също както аз веднага разбрах, че е волва.

— Казвала ли ти е откъде е? Или нещо за семейството си? — настоях аз. — Може би ще успея да открия роднините си, ако науча нещо за тях.

Ейтне ме изгледа със съжаление.

— Недей да се палиш толкова. Всички мислят, че произлизат от принцове или крале, но прародителите на повечето от нас са съвсем обикновени хора. Знам само, че майка ти говореше превъзходен ирландски и пожелаеше ли, имаше добри маниери, което може и да значи, че е произлизала от уважавано семейство. Веднъж спомена, че е от племе някъде от вътрешността на Ирландия. Не си спомням името му, нещо като Уа Руерк или Уа Руенейд. Само че ирландските племена обичат да се кръщават с нови имена и да се местят из острова си. Ирландците са с неспокоен дух и рядко се задържат на едно място. От толкова време живея в Оркни, че съм изгубила връзката с родината. Възможно е крал Сигтригур да знае за клана на майка ти, а може и да не го е чувал. Може да се води крал на Дъблин, но си е викинг от главата до петите. По-разумно е да отидеш в Ирландия и да разпиташ на място. Само недей да прибързваш, на запад вече воюват и в бъдеще положението само ще се влошава. За какво ли ти го казвам? Ти вече би трябвало да го знаеш.

Сигурно пак съм й се сторил смутен, защото ме изгледа крадешком и каза:

— Не, може би не. Още си твърде млад. Както и да е, мога да ти уредя да тръгнеш със Сигтригур, когато най-после си замине. Което ще е скоро — няма нужда да си ясновидец, за да усетиш накъде духа вятъра. Той и мъжете му са като скакалци. Ще изядат всичките ни запаси за зимата, ако Сигурд не им даде да разберат, че са просрочили гостоприемството ни. Посъветвах го да намали порциите им и да извади от запасите риба, които се поразложиха, когато миналата есен складовете ни подгизнаха от дъжда. Миризмата определено ще ги прогони.

Старицата удържа на думата си, а и диетата й подейства. Сигтригур напусна Бирси след четиридесет и осем часа, а мен включиха към кралската свита по специална молба на майката на графа. Не успях да науча нищо повече за Торгуна, но се радвах да напусна Оркни. Забелязах, че един от Подпалвачите от време на време ми хвърля озадачени погледи, сякаш се мъчи да се сети къде ме е виждал. Беше от мъжете, които подслушвах на Алтинга и се опасявах, че скоро ще направи връзката. В такъв случай беше много вероятно някой ден да осъмна с прерязано гърло.