Тим Северин
Синът на Один (21) (Сага за героите на Севера)

Глава деветнадесета

Сигурен бях, че конклавът ще реши, че съм виновен. И тъй като нямах желание да умра от глад като предшественика си, същата нощ събрах малкото си вещи — монашеското си пътническо расо, един нож, подарък от Сер Кредин, и здрава кожена пътническа торба, която сам си уших в работилницата на Бладнак. Стиснах ръката на Колман, измъкнах се от килията и крадешком се промъкнах до библиотеката. Насилих вратата и свалих най-големия сачел от гвоздея, на който бе увесен. Знаех, че съдържа масивно копие на евангелието на Св. Матей. Измъкнах книгата и с острието на ножа си откъртих няколко от камъните, инкрустирани за украса на тежката корица — четири планински кристала, големи като орехи и червен камък с големина на гълъбово яйце. Камъните сами по себе си не бяха ценни, просто исках да нараня манастира по единствения известен ми начин, като бодна финансово абат Айдан. Увих плячката си в парче лен от обложката на евангелието и ги пуснах в торбата си. После се прокраднах до пръстения валум, обозначаващ границите на манастира и като толкова много пъти, отивайки на среща с Орлейт, се прехвърлих от другата му страна.

Имах едно-единствено преимущество пред нещастника послушник, когото бяха уморили от глад в ямата. Него го хванаха, защото се бе насочил обратно към туата си и абат Айдан лесно бе отгатнал крайната му цел. Всеки беглец би постъпил по същия начин. За ирландците единственото място, където си в безопасност, е сред свои и в земите на съседен туат, в примирие с твоя и познаващ правата ти. Но и тези права са безполезни пред абат, достатъчно силен да наложи своите закони и разпоредби. Затова и собствените му родени покорно бяха предали беглеца на сигурна смърт. Аз обаче нямах туат. Бях чужденец, без дом и семейство. Бях гонен отвсякъде, но пък липсата на корени значеше и че абатът няма да знае къде да ме търси.

Обхванат от моментна слабост, се замислих дали да не прескоча до дома на Бладнак и да се сбогувам с Орлейт. Бързо избих тази мисъл от главата си. Така само щях допълнително да усложня живота й. Монасите със сигурност щяха да разпитат нея и семейството й къде съм заминал. По-добре бе да не знае подробности, дори часа на бягството ми. А и времето с Орлейт щеше да намали шансовете ми да изчезна безследно. Вече бях решил, че най-добрият маршрут е на запад, което значеше, че ще трябва да прекося голямата река, преди да се съмне.

„Св. Киеран“ е разположен на източния бряг на реката; пътят следва извивките на билото, после рязко се спуска към бента. Там монасите бяха издигнали мост, прочут с дължината и архитектурата си. Беше построен на масивни дънери, забити дълбоко в меката кал за колони, а до него се стигаше по дълъг павиран път през блатистата почва. Конструкцията се крепеше на солидни напречни греди, а самият мост представляваше няколко слоя трупи, оплетени с ракита и покрити с трамбована пръст. Реката на това място бе така широка, бреговете й така ронливи и коварни, а теченията — толкова непредсказуеми, че мостът се ползваше от всички. По тази причина монасите събираха пътна такса, която отиваше за поддръжка му. Малцина пътуваха нощем, но за манастира бе добре дошъл всеки допълнителен приход, затова абат Айдан настояваше пазачът, който живееше в една малка колиба от източната страна на моста, да остава на поста си и през нощта.

Събитията на брега след битката при Клонтарф ме бяха научили, че много малко ирландци могат да плуват. Дори внукът на Брайън Борума се удави в плиткото, защото бе слаб плувец. Обратно, едва ли има викинг, когото да не научат да плува още в ранна възраст. За един народ мореплаватели това е не само въпрос на оцеляване, у дома, в Исландия, плуването е и спорт. Плюс обичайните състезания любими бяха и двубоите по водна борба, при която целта е да задържиш противника колкото се може по-дълго под вода. Въпреки че не бях много добър плувец, според викингските изисквания, бях истинска риба, сравнен с ирландците. А и умението ми да плувам бе нещо, което монасите нямаше как да знаят. Затова и мостът, който би следвало да бъде препятствие, всъщност щеше да ми помогне. Предпазливо се смъкнах към брега на реката. Половината луна осветяваше достатъчно, за да виждам къде стъпвам, но за нещастие щеше да позволи на пазача да ме засече, ако по някакъв начин привлечах вниманието му. С всяка стъпка почвата ставаше все по-мека, докато накрая се озовах затънал до глезените в кал. Внимателно вмъкнах крака от тинята и от застоялата вода се разнесе наситена призма на торф. Нямаше вятър, който да заглуши шума от една евентуална грешка, затова се движех много, много внимателно, в ужас да не стресна някоя нощна птица в тръстиката. Много скоро вече газех в сравнително топлата вода. Когато престанах да усещам дъното под краката си, навих пътническото си наметало на вързоп с кожената торба, привързах ги към гърба си и се метнах в реката. Бях твърде предпазлив да рискувам да преплувам наведнъж цялата ширина. Знаех, че наметалото и сачела скоро ще подгизнат и ще затруднят движенията ми, затова плувах от пилон до пилон, като гледах да стоя в сянката.

Хващах се тихо за всяка подпора, ослушвах се за шумове и усещах как течението подръпва тялото ми. Спрях, когато почти стигнах отсрещния бряг, откъдето отново започваше пътя. Това бе най-опасната отсечка. Западният бряг бе открит и дума не можеше да стане да изляза от реката точно там — щях направо да лъсна на лунната светлина. Поех си дълбоко въздух, потопих се и се пуснах от подпората. Течението незабавно ме отнесе надолу. Изгубих всякакво чувство за посока сред многото водовъртежи. Поне десетина пъти надигах глава за глътка въздух, после пак се оставях на течението. Дори не се опитвах да плувам, просто се показвах на повърхността, засмуквах въздух, после се изтласквах обратно под водата. Постепенно губех сила. Знаех, че ако не искам да се удавя, трябва да започна пак да плувам. При следващото излизане на повърхността по луната се ориентирах за посоката и загребах към брега. Гмуркането ме бе изтощило повече, отколкото очаквах. Раменете ме боляха, имах чувството, че съм се забавил твърде дълго. Наметалото и торбата ме дърпаха надолу. Непрекъснато опипвах с крака за дъното, все безрезултатно. Бях толкова изморен, че всеки път се нагълтвах с кална вода. Накрая все пак ударих на дъно, толкова меко, че не можеше да ми послужи за опора. Газех, залитайки, и махах с ръце вече твърде изморен да се притеснявам за шума. Исках единствено да стигна до твърда земя. Стиснах зъби и преджапах плиткото, докато най-после сграбчих стиска острици. Останах да лежа там най-малко пет минути, преди да се почувствам достатъчно силен да се плъзна по корем напред и да се изтегля на по-твърда земя.

На сутринта трябва да съм приличал на блатен таласъм. Дрехите ми бяха целите в кал, лицето и ръцете — надрани и окървавени след пълзенето. От време на време болезнено кашлях, за да отстраня зловонните налепи по гърлото ми, спомен от всичката тази кална вода, която погълнах. И все пак бях сигурен, че никой не забеляза как прекосих реката. Когато абатът на „Св. Киеран“ разпратеше нареждане да ме спрат и върнат в манастира, вестоносците му първо щяха да говорят с пазача на моста, след това да вдигнат тревога сред хората по източния бряг на реката. Докато новината стигнеше западния бряг, щях да съм сравнително далече. В същото време ми бе ясно, че има много малка вероятност да им убягна за дълго време. Един пътуващ сам, отчаян младеж неизбежно щеше да събуди подозрения. Хванеха ли ме, щяха да ме третират като избягал крадец или роб, да не говорим, че по китките си още имах бледи белези от оковите.

Изведнъж в съзнанието ми изплува детството в Гренландия и споменът за двамата бегачи на баща ми, робите Хаки и Хекя, как двамата всяка пролет тръгваха за планината, боси и с една торба храна за двамата, и как се прехранваха сами цяло лято. После, когато пристигнахме във Винландия, Карлсефни ги проводи да проучат брега. Без да трепнат, изчезнаха на подскоци в пустошта и се върнаха невредими. Щом Хаки и Хекя оцеляха в непозната Винландия, значи и аз можех да го направя в Ирландия. Нямах представа какво точно има отвъд голямата река, но бях твърдо решен да се представя не по-зле от робите на баща ми. Станах и превит одве започнах да си проправям път през туфите трева към редицата върбови храсти, които щяха да послужат за прикритие на първите крачки от бягството ми на запад.

Следващите дни са една голяма каша; не знам нито реда на събитията, нито кое в кой ден се случи. Една сутрин се спънах в корен и изкълчих глезена си толкова болезнено, че реших, че съм се осакатил. Имаше го и изникналото от нищото езеро, което ме принуди да го заобиколя. Помня, че стоях поне час сред дърветата, взирах се във водата и се чудех дали да я заобиколя отляво или вдясно. Не знам как взех решение, но отново поех, и през следващите няколко часа се чудех дали вървя в правилна посока, или се връщам по същата пътека, по която бях дошъл. Преживях и нощта, когато както обикновено заспах на земята, облегнат на едно дърво, увит в наметалото, за да се събудя стреснат от шум, който в първия миг взех за вълчи вой. Цялата нощ прекарах буден, готов да се изкатеря на дървото, но никой не ме приближи. Призори бях толкова сънен, че чак след около час път забелязах, че ножът ми не е в канията. Подплашен от воя, го бях забравил на земята до мен. Върнах се по стъпките си и за щастие го открих да лежи там, където го бях оставил.

Не палех огън. Дори и да носех огниво, не бих рискувал с издайническия мирис на дим. Есента бе мека, така че нямаше нужда да се топля, а храна за готвене нямах. Беше сезонът на ядките и дивите плодове — лешници, боровинки и къпини, сливи, трънки и диви ябълки. Разбира се, през повечето време бях гладен и коремът ме присвиваше от киселите плодове, но не се опитах да уловя появилите се от време на време на пътя ми сърни и зайци. Бях страхлив колкото самите животни. Когато ги видех, се свивах в храстите, опасявайки се, че подплашеният дивеч ще привлече ловци.

През първата част от пътешествието си вървях през гори, разчистени ниви, пасища и тресавища. Често се натъквах на селца, а на два пъти попадах на краног, добре защитените домове, които ритуатрите строяха на изкуствени острови насред някое езеро. Основно ме притесняваха селските кучета. От време на време засичаха присъствието ми и ожесточено се разлайваха, принуждавайки ме набързо да отстъпя и заобиколя в по-широк кръг. Веднъж — два пъти деца, играещи в покрайнините на гората, едва не ме откриха, но пък присъствието им ми бе от полза. Виковете и шумът, който вдигаха, ме предупреждаваха, че наблизо има село.

Нямах представа колко на запад съм стигнал, но забелязах, че природата започва бавно да се променя. Гората вече не бе така гъста и имаше повече голи отсечки. Хълмовете все по-често завършваха с плешиви, каменисти върхове. Земята бе по-сурова и неприветлива, селищата по-малко, но пък отсъствието на гори ме правеше по-уязвим за окото. След пет дни дотолкова бях свикнал да се промъквам крадешком, че вече си мислех, че едва ли не съм невидим. Може би замаян от недояждането, се хванах, че пак си припомням фантазиите от детството си в Гренландия и си се представях в ролята на Один Невидимия, да пътувам по света, без никой да ме види.

Затова и разкритието през шестия ден от бягството ме хвана напълно неподготвен. Прекарал бях предишната нощ в един малък заслон, който си направих, като натрупах клонки над пролуката между два големи камъка на едно голо бърдо. Скоро след като просветля, излязох от бърлогата си и заслизах по стръмния склон към долината. Отпред виждах горичка на брега на малък поток. Дърветата ще ми послужат за прикритие, помислих, а с малко повече късмет може да открия зрели плодове. Излязох на брега на потока. Водата беше прозрачна и плитка, красиво клокочеше над кафявите и черни камъчета, и бе пълна с растителност. Косите слънчеви лъчи изпъстряха със зайчета листата на храстите, отвсякъде се носеше птича песен. Мястото изглеждаше така невинно, сякаш никога не бе стъпвал човешки крак. Отметнах храстите и се проснах по корем, за да потопя лицето си във водата и да разхладя кожата си. После с удоволствие отпих. Изправих се отново на колене, загребах шепа вода и я плиснах по тила си. Докато избърсвах капките, случайно погледнах нагоре. От другата страна на потока, от не повече от десет крачки от мен, ме гледаше абсолютно неподвижен мъж. Шокиран осъзнах, че трябва да е бил там още когато пристигнах и че изобщо не съм го забелязал. Не бе направил опит да се скрие. Подвела ме бе неговата неподвижност и това, че гората беше пълна с напълно нормални звуци — песента на птиците, цвърченето на насекомите, ромона на поточето.

Погледнах мъжа право в лицето; изражението му не се промени. Стоеше там и спокойно ме разглеждаше. Изглеждаше толкова мирен и вглъбен в себе си, че не изпитах страх.

Непознатият носеше дълго наметало, почти като моето, от сива вълна; не видях да носи оръжие, само прост дървен жезъл. Предложих, че е на около петдесет, лицето му бе гладко избръснато, със загрубяла от стихиите кожа и правилни черти. Сивите очи не се откъсваха от мен. Но това, което ме накара и аз да го зяпна, бе косата му. Бе обръснал темето си от ухо до ухо, а по тила косата му бе почти до раменете. Чел бях за тази прическа в манастирската библиотека, но не бях очаквал да я видя на живо. Монасите от „Св. Киеран“ — тези, които още имаха коса — се придържаха към римската фризура. Мъжът пред мен още носеше косата си като монах, стига само прическата му да не бе минала от мода, забранена от Църквата от преди почти от двеста години.