Тим Северин
Синът на Один (20) (Сага за героите на Севера)

Глава осемнадесета

За двете години в „Св. Киеран“ се сприятелих само с един от съучениците си. Колман бе изпратен в манастира от баща си, заможен фермер. Стадата му били нападнати от чума и фермерът се помолил на св. Киеран и натъркал болните животни с кал, замесена с прах от пода на параклиса на светията. Всички животни оздравели, а фермерът бил толкова благодарен, че дал момчето — най-необещаващото измежду шестимата си синове — при монасите, за да се отблагодари на светеца за намесата му. Едър и верен, Колман заставаше на моя страна, когато другите послушници, ревниви, че ги засенчвам в класната стая, се обединяваха срещу ми и ме подиграваха за чуждоземните ми корени. Аз му се отплащах, като му помагах с уроците — падаше си малко зубрач. Двамата бяхме добра комбина, поставехме ли си за цел да разчупим каноните на монашеската дисциплина.

Спалните ни помещения се намираха от северната страна на манастира и през нощта по-смелите понякога прескачаха манастирския синор, за да вкусят от тайните на външния свят. Промъквахме се сред къщите, израснали покрай „Св. Киеран“, от сенките наблюдавахме как живее простолюдието и през тънките стени подслушвахме кавгите и разговорите им, плача на бебетата, пиянските песни и хъркането. Внимавахме, защото имаше и такива, които биха ни издали на абата. А наказанието за това бе сурово, проснат по лице на пръстения под да рецитираш три или четири часа епитемии. В най-лошия случай ни караха да застанем с протегнати ръце, като кръст, докато ставите ни застържат от болка и под зоркия поглед на някой по-дебелокож брат да рецитираме, отново и отново „Прося опрощение, Господи“, „Вярвам в триединството“, „Моля Те за милост“. Милост нямаше. Един от послушниците, за втори път уличен в нощни набези, получи двеста удара с камшик.

Недалеч от манастира, скрит в гората имаше малък каменен параклис. Не знаехме кой го е построил или с каква цел; монасите твърдяха, че не знаят нищо по въпроса. Малката постройка беше изоставена и бавно се разпадаше, но криеше, както открихме, своя тайна. Не знам кой от послушниците пръв откри неприличната скулптура. Трябва да е бил някой със забележително зрение, защото издяланият камък бе сбутан сред камънаците на входа и при нормални обстоятелства би убягнал на окото. Който и да бе, спомена за находката на приятелите си, те на свой ред на останалите ученици, докато накрая статуята се превърна в нещо като талисман. Викахме й Разгонената вещица и в един или друг етап от живота си се промъквахме, за да я съзерцаваме в параклиса. Беше гротескна като странните, озъбени зверове в книгите жена не в първа младост, гола, с три огромни гърди, увиснали от изпъкналите й ребра. Седеше разкрачена, с ангелска усмивка и с пръсти разделяше устните към най-тайното си място. Цялостният ефект бе едновременно еротичен и демоничен.

„Откровенията“ на Разгонената разбира се възбуждаха доста непристойни разговори, в по-голямата си част невежи догадки, тъй като много рядко общувахме с жени. Дори може да се каже, че страховитата поза на Разгонената ни служеше за спирачка. Няколко от послушниците така се стреснаха и отвратиха от реализма на скулптурата, че се съмнявам някога изобщо да са докоснали жена.

При мен не бе така. Изпитвах живо любопитство към противоположния пол и отделях доста време на опити да завържа запознанство с някоя моя връстница. Това бе едва ли не невъзможно. В манастира бяхме само мъже, а единствените редовни посетителки бяха жени, дошли от селото, за да посетят лечебницата или да се помолят в многобройните параклиси. Те за нещастие рядко биваха млади или привлекателни. Понякога зървахме някоя красива, неомъжена жена сред поклонничките в светилището на „Св. Киеран“; по-младите монаси я зяпахме в забвение, като си повтаряхме, че в любопитството ни няма нищо лошо, тъй като изкушението е само временно, а те ще останат няколко часа, след което завинаги ще изчезнат от живота ни.

Така бленуваната възможност да се запозная с момиче на моя възраст ми предостави, неволно, не кой да е, а брат Ейлби, библиотекарят. Нашият стожер на писаното слово бе така загрижен за благополучието на скъпоценните си томове, че увиваше всички по-важни книги в дълги ленени ленти, които после прибираше в кожени чанти, сачели. Един ден реши, че сачелът на Библията на самия свети Киеран — същата, която изложиха на показ пред дома на Донакад в деня, в който ме предадоха за роб на манастира — се нуждае от поправка. За всяка друга книга в библиотеката брат Ейлби би поръчал нов сачел, но чантата на Библията бе нещо наистина специално — твърдеше се, че е ушита от самия светия. Или и дума не можеше да става да го изхвърлят и да поръчат нов. В същото време бе така раздърпан, че не правеше чест на паметта на светеца. Брат Ейлби реши да повери поправката на Бладнак, майстор от селото, изкусно владеещ дългия сляп бод. При тази техника конецът не се вижда — иглата, вместо да мине през кожата, се обръща и се прокарва по дебелината й, и се изкарва на известно разстояние от мястото, откъдето е влязла. Доста рисковано е обаче да използваш бода на стара, крехка кожа. Имаш само една възможност да вкараш иглата, но не можеш да измъкнеш върха, тъй като оригиналната структура вече е нарушена. Затова и брат Ейлби искаше сачелът на св. Киеран да бъде поправен така, че за окото на незапознат да изглежда, че сачелът изобщо не е бил повреден. Бладнак бе единственият, способен да се справи със задачата.

Бладнак беше сакат. От дете неспособен да си служи с краката, се придвижваше из работилницата на кокалчетата на пръстите на ръцете си със завидна бързина. Това пък бе развило до невероятна степен силата и дебелината на ръцете и раменете му, което можеше само да послужи на човек, нуждаещ се от цялата си сила, за да прокара иглата през тежка, корава кожа. Но недъгът на Бладнак значеше и че ще е по-логично брат Ейлби да донесе повредения сачел в работилницата, вместо да пренасят майстора всеки ден до манастира. Сачелът на св. Киеран обаче бе толкова ценен, че Ейлби за нищо света не би го оставил без надзор. Накрая библиотекарят помоли абат Айдан за позволение човек от манастира да придружи сачела до работилницата на Бладнак и да остане там, докато поправката завърши. По това време вече бях от често срещаните лица в библиотеката и брат Ейлби реши, че съм подходящ за задачата. Абатът се съгласи, като постави условие да не живея в дома на кожаря, а да ям и спя в самата работилница, без да изпускам от очи сачела.

Нито абатът, нито нашият библиотекар знаеха, че най-елегантните бодове по фината кожа, където се шие с ленен конец, толкова тънък, че не можеш да го пъхнеш с игла, а само през едва забележима дупчица, задължително се правят от жени. В случая с Бладнак от дъщеря му Орлейт.

Как да опиша Орлейт? Дори след всички тези години гърлото ми се стяга, когато си я спомня. Беше на шестнадесет и с красивото си, стройно тяло не отстъпваше на никоя жена, която съм срещал. Лицето й бе изящно, деликатните скули подчертаваха трапчинките на страните й, нежната извивка на които завършваше с изваяна брадичка. Имаше къс, прав нос, безупречна уста и огромни тъмнокафяви очи. Косата й беше орехова, но изглеждаше почти черна и почти неестествено изпъкваше на фона на бялата й кожа. Бе наистина красива жена, а и ревниво се грижеше за външния си вид. Никога не видях и косъмче да стърчи от прическата й или дрехите й да не са перфектно чисти, изгладени и съчетани. Но най-странното е, че когато я зърнах за първи път, не видях тази красота. Въведоха ме в работилницата на баща й, тя стоеше на пейката си и шиеше някакъв женски колан. Дори не я погледнах повторно, до такава степен бях недостоен да оценя зашеметяващата й красота. Но само след ден вече бях неин пленник. В крехката грация на извивката на рамото й, когато се привеждаше за ленени конци, в плавните движения на тялото й, когато деликатно като сърна прекосяваше стаята, имаше нещо, което напълно ме заплени.

Тя бе току-що разцъфнала от детството и отзивчиво посрещна обожанието ми. През онези първи дни и двамата не можехме да направим почти нищо, за да дадем израз на чувствата си. На баща й трябваше седмица, за да поправи скъпоценния сачел; през по-голямата част от това време налагаше покритие след покритие затоплена вълнена мас, за да омекоти и възстанови разсъхналата се кожа. Аз нямах какво да правя, освен да стоя и да гледам как работят бащата и дъщерята, и да се опитам да бъда полезен с нещо. Усещах присъствието на Орлейт силно, почти като физически контакт. Излезеше ли от стаята, работилницата сякаш изгубваше цвета и живота си и аз копнеех за завръщането й. Два или три пъти успяхме да разменим по няколко неловки, свенливи думи, мънкахме и заеквахме, изреченията така и оставаха недовършени, и двамата се страхувахме да не сбъркаме нещо. Но тези сковани разговори бяха възможни само когато Бладнак излезеше от стаята, което ставаше рядко, тъй като трябваше да положи невероятно усилие — балансиращ на кокалчетата на ръцете си да извлече долните си крайници от работилницата, за да отиде до тоалета. Тримата се хранехме заедно, Орлейт носеше храната от кухнята. Сядахме в работилницата и ядяхме мълчаливо, свързани по някакъв необясним начин помежду си. Сигурен съм, че Бладнак бе наясно какво става между мен и дъщеря му, но предпочете да си затвори очите. Недъгът му го бе научил да цени и най-незначителната трошица щастие и предполагам искаше и дъщеря му да вкуси от него поне веднъж.

Сачелът бе поправен и библиотекарят ни дойде да прибере ценната реликва. Докато двамата с него се връщахме в манастира, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. През онази последна сутрин Орлейт шепнешком бе предложила да се опитаме да се срещнем след една седмица. Бе израснала край „Св. Киеран“, където всички наблюдателни деца знаеха за послушниците и как нощем излизат да шпионират селяните. Затова предложи да се срещнем малко след залез-слънце след една седмица пред манастирския валум.

Тази първа среща се превърна в повратен момент в спомените ми; Беше ранна пролет, имаше звезди, а тънкият сърп на луната хвърляше достатъчно светлина, за да видя Орлейт, застанала в сянката на един ясен. Леко разтреперен я приближих. Усещах дори уханието на дрехите й. Тя се пресегна в мрака, докосна ръката ми и нежно ме придърпа към себе си. Това за мен бе един вълшебен, изпълнен с нежност миг. Държах я в обятията си, изпаднал в екстаз от топлата, податлива мекота на плътта й и едновременно твърдите й гърди.

Седмици след това имах чувството, че като насън плувам сред всекидневните си задачи, уроците, работата в скриптория и на полето. Мислите ми не се отделяха от Орлейт. Тя бе навсякъде. Представях си я в хиляди измислени ситуации и се опитвах да отгатна жестовете и думите й. А когато се върнех обратно към реалността то бе само за да пресметна къде точно се намира в момента, какво прави, след колко време отново ще бъде пак в обятията ми. Доверието ми в Один, което бе започнало да се разколебава сред толкова много християнски плам, бързо се възвърна. Питах се кой ако не Один стои зад чудната промяна в живота ми. От боговете единствен Один разбира копнежите на човешкото сърце. И пак той награждава падналите в битка с красавиците във Валхала.

Трябваше да бъда по-предпазлив. Както прекрасно знаех, даровете на Один често бяха нож с две остриета.

Любовната ни авантюра продължи почти четири месеца, преди да настъпи катастрофата. Всяка от тайните срещи ми носеше опияняващо щастие. Предшестваше ги замайващ трепет, последван от притъпяващо всичките ми сетива миг върховно блаженство. Живеехме само за тези срещи, всичко друго изгуби значение. Понякога, връщайки се в мрака, усещах, че залитам. И ме объркваше не тъмнината, а физическото усещане за щастие. Разбира се, тримата послушници, с които делях килията си, знаеха за нощните ми похождения. В началото не казаха нищо, но след две седмици започнаха да ми отправят одобрителни, леко завистливи забележки, от тона на които разбрах, че има много малка вероятност да ме предадат. Веднъж един от монасите забелязал, че отсъствам, но приятелят ми Колман успял да му даде задоволително обяснение.

Течеше втората ми година като послушник, пролетта премина в лято и дързостта ми нарасна. Нощните ми срещи с Орлейт вече не ми стигаха. Копнеех да я видя през деня и успях да убедя брат Ейлби да дадем на поправка още два сачела. Бяха най-обикновени и почти без стойност; предложих аз да ги занеса в работилницата на Бладнак и библиотекарят се съгласи.

Приемът, който получих в работилницата, ме разтърси. Цареше неловка атмосфера, напрежение. Разчетох го по лицето на майката на Орлейт, която ме посрещна на вратата, след това и в реакцията на самата Орлейт. Когато влязох в работилницата, тя извърна от мен лице, но все пак видях, че е плакала. Баща й, обикновено толкова сдържан, се отнесе към мен с непривична студенина. Предадох му двата сачела, обясних какво точно иска библиотекарят и напуснах дома им озадачен и нещастен.

На следващата ни среща при ясена разпитах Орлейт за странната атмосфера в къщата. В продължение на няколко мъчителни мига тя отказваше да ми каже защо е плакала. Бях много близо до отчаянието. Продължих да я притискам и накрая тя на един дъх ми каза истината. Родителите й от много години се нуждаеш от редовна медицинска помощ. Недъгът на баща й поразил ставите му, а ръцете на майка й били повредени от годините, през които бе помагала на съпруга си в работилницата. Малкият пръст и на двете й ръце бил постоянно извит навътре от вечното опъване на конците, а самите ръце вече били едва ли не болезнени, безполезни лапи. В началото използвали домашни илачи, събирали билки и варели отвари, но с годините лековете спрели да им действат и в крайна сметка двамата били принудени да се обърнат към лечебницата на манастира. Възрастният брат Домнал, нашият доктор, им помогнал много. Забъркал сиропи и мазила, които имали направо чудотворен ефект, и кожарят и жена му били дълбоко благодарни на брат Домнал. В последвалите години започнали да го посещават редовно, на всеки два или три месеца през лятото и по-често през зимата, когато болката се усилвала. Отнасяли Бладнак до манастира на носилка и точно на една от първите визити кожарят бил забелязан от брат Ейлби и бил натоварен с поправката на сачелите в библиотеката.

Само че брат Домнал бе заплатил за безкористната служба в лечебницата с живота си. Манастирът и околните земи били поразени от чума и лекарят се заразил от дошлите за помощ болни. Той охотно направил тази последна саможертва, след което лечебницата преминала в ръцете на помощника му, брат Кайнек.

Сърцето ми подскочи, когато Орлейт спомена чумата и името на Кайнек. Знаех за чумата, навести ни късно през зимата и за мое нещастие покоси каменоделеца Сер Кредин. Поръчаният от абата огромен кръст още стоеше полузавършен, тъй като нямаше майстор, толкова опитен да довърши гравюрите. След чумата за лекар бе назначен брат Кайнек, на когото мнозина в манастира гледаха като на печално наследство от заразата. Брат Кайнек бе тромав, недодялан грубиян, който като че ли извличаше удоволствие от това да мъчи хората под претекст, че им помага. Ние, послушниците предпочитахме да понесем болката от някое по-леко счупване или дори дълбока рана, пред това да се поверим в ръцете му. Обичаше да причинява болка, докато намества костта или почиства раната. Често си мислехме, че е заради алкохола, тъй като Кайнек имаше подутото лице и неприятен дъх на човек, който прекалява с пиенето. От друга страна никой не се съмняваше в медицинските му познания. Чел бе книгите по медицина в библиотеката, помагал бе на Домнал и бе съвсем естествено да поеме поста лекар. Точно той след чумата настоя да струпаме на огромна клада всяка постелка, одеялата и дрехите си, с което ме накара да се запитам дали това не е имала предвид и майка ми във Фродривър с искането си да изгорят постелята й.

Един ден, разказа ми Орлейт, придружила майка си и баща си на обичайната им визита в лечебницата и случайно привлякла вниманието на Кайнек. На следващия месец Кайнек съобщил на родителите й, че вече няма нужда да идват в лечебницата, той лично ще се отбива в дома им с лекарствата, за да спести трудното за Бладнак пътуване до манастира. Решението на Кайнек изглеждало благородна постъпка, съвсем в духа на предшественика му. Още на първата си визита обаче Кайнек започнал да се домогва до ласките на Орлейт. Правел го с безсрамна самоувереност. Издействал си мълчанието на родителите й, като ясно им обяснил, че ако отблъснат визитите му или по някакъв начин му попречат, докато е в дома им, вратата на лечебницата ще бъде затворена за тях. Подчертал и че ако Бладнак се оплаче на абата, поръчките от библиотеката ще секнат. Визитите на Кайнек бързо се превърнали в неописуема комбинация от добро и зло. Неизменно се държал като съвестен лекар. Пристигал навреме, преглеждал пациентите, отбелязвал си състоянието им и им давал медицински съвети и под неговите грижи здравето на Бладнак и съпругата му се подобрило. Но приключел ли с консултацията, Кайнек отпращал двамата от работилницата и настоявал да го оставят насаме с дъщерята. Вече не се учудвах, че Орлейт не смееше да ми разкрие какво точно става през времето, което прекарва затворена там с монаха; не бе казала и на родителите си. Най-лошото в целия този кошмар бе абсолютната увереност на Кайнек, че паразитизмът му ще продължи, докато се насити. На тръгване, оставяйки обезчестената Орлейт да плаче в работилницата, винаги спирал загрижено при Бладнак и го уверявал, че до края на месеца ще се върне да провери как се чувства.

Сърцераздирателният разказ на Орлейт само усили страстта ми нея и до края на тази ужасна среща я притисках в прегръдките си. Чувствах се едновременно изпълнен с желание да я предпазя, но и безпомощен. От една страна бях вбесен, от друга, зашеметен от острото усещане, че Кайнек се е погаврил не само с Орлейт, но и с мен.

После стана още по-зле. Все по-нетърпелив да видя Орлейт, рискувах да посетя къщата на кожаря посред бял ден, под предлог, че ме изпращат от библиотеката. Никой не ме спря. На следващата седмица повторих дръзката си постъпка и заварих Орлейт сама в работилата. Цял час стояхме един до друг, хваната за ръце, докато най-после реших, че трябва да се върна в манастира, преди да забележат отсъствието ми. Наясно бях, че късметът в крайна сметка ще ми изневери, но и не бе по силите ми да направя каквото и да било. Толкова отчаяно се мъчех да намеря разрешение, че предложих на Орлейт да избягаме заедно, но тя веднага отхвърли идеята. Не можеше да изостави родителите си и особено недъгавия си баща, който зависеше от нея, още повече сега, когато майка й не можеше вече да помага в работилницата.

Затова и приемам за ирония на съдбата това, че точно майка й неволно стана причина за нещастието. Дойде в манастира с приятели, за да се помоли в параклиса на св. Киеран. На излизане случайно видяла брат Ейлби и му благодарила, задето продължава да ме изпраща да помагам на съпруга й. Това естествено озадачило брат Ейлби, който същата вечер ме привика в библиотеката.

Заварих го до масата за четене. Стори ми се надут до пръсване от поверената му власт.

— Бил ли си в дома на Бладнак кожаря миналата седмица? — попита той хладно.

— Да, брат Ейлби. — Знаех, че библиотекарят лесно можеше да го провери, като разпита миряните, видели ме да отивам натам.

— С каква точно цел? Имаше ли разрешение да излизаш от манастира?

— Не, брат Ейлби. Идеята беше изцяло моя. Исках да попитам кожаря дали няма да ме научи на занаята си. Мислех, че така ще можем да поправяме сачелите на библиите тук, в манастира, и няма да трябва да плащаме на външни хора.

Отговорът ми бе находчив. По изражението на Ейлби разбрах, че очаква абатът също да одобри плана, тъй като Айдан по принцип приветстваше всичко, водещо до икономии за манастира.

— Много добре. Идеята има известни достойнства. Но все пак си нарушил правилата, като си напуснал манастира без позволение. В бъдеще няма да ходиш в града без разрешение от висшите монаси. Ще изкупиш грешката си, като отидеш в параклиса и изрецитираш целия сто и деветнадесети псалм, коленичил на фигел.

Отпрати ме с ръка, но аз не помръднах. Не защото наказанието бе сурово, макар и сто и деветнадесети псалм да е печално дълъг, което щеше да направи фигела — заставане на колене с протегнати ръце — особено болезнен. Не, изведнъж изпитах странна, необуздана дързост и чувство за превъзходство. Изпълнен бях с презрение към брат Ейлби, задето е така лековерен.

— Излъгах — казах, без да си правя труда да крия превъзходството в гласа си. — Не ходих при кожаря, за да го моля да ме вземе за чирак, а за да видя дъщеря му.

Брат Ейлби, който до този момент се усмихваше самодоволно, зяпна от изненада и продължи да отваря и затваря беззвучно уста. Аз се завъртях на пети и излязох от стаята. Още докато го правех, знаех, че непоправимо съм съсипал живота си. След такива думи нямаше връщане назад.

Месеци по-късно осъзнах, че бунтът ми е бил вдъхновен от Один — одур, или бяс, който те кара да захвърлиш всякаква предпазливост и да прогониш благоразумието.

Знаех, че ще бъда сурово наказан, задето съм нарушил дисциплината на манастира и най-вече заради връзката си с жена. Това за монасите бе най-сериозното провинение. Все пак открих известно утешение в мисълта, че поне съм привлякъл вниманието на абат Айдан към Бладнак и семейството му и е малко вероятно Кайнек да рискува отново да се възползва от дъщерята, преди скандалът около поведението ми да отшуми. А може и примерът с мен да го откажеше завинаги.

Подценил бях злия характер на Кайнек. Трябва да се е досетил, че Орлейт ми е разказала за скотското му поведение и да е решил, че най-добре ще е завинаги да ме отстрани от пътя си. Вечерта абат Айдан свика висшите монаси, за да решат съдбата ми. Съдът се стоя в килията на абата и продължи няколко часа. За моя голяма изненада не решиха веднага да ме накажат, нито ме повикаха да дам обяснение за действията си. Много късно същата вечер приятелят ми Колман ми прошепна, че Сенесак иска да ме види, но не в килията си, а в малкия нов параклис от южната страна на манастира.

Заварих Сенесак толкова потиснат, че се почувствах виновен. Дължах му много, а бях излязъл недостоен за надеждите, които ми възлагаше. Точно Сенесак — сякаш толкова отдавна — бе убедил абата да ме освободят от робство и ми дадат възможността да се обуча за монах. Винаги бе безпристрастен, разумен учител. Сигурен бях, че ако някой изобщо е казал нещо в моя защита, то това е бил той.

— Тангбранд, нямам време да обсъждам с теб мотивите за постъпката ти. Очевидно е, че не си подходящ за живота в „Св. Киеран“, за което от все сърце съжалявам. Надявам се един ден да възвърнеш смирението си дотам, че да се помолиш за прошка за стореното. Тук те повиках по друга причина. Докато обсъждахме поведението ти, брат Ейлби каза, че според него може да излезеш не само развратник, но и крадец. Твърди, че от копието на De Usum Partium, което ти си чел последно, за да упражниш гръцкия си, липсват няколко страници. Ти ли ги открадна?

— Не. Наистина взех книгата, но страниците вече липсваха.

Веднага заподозрях и кой ги е откраднал: на трудовете на Гален се позовавахме в медицинската си практика. Зачудих се дали Кайнек не е взел страниците — като лекар имаше постоянен достъп до книгата, — след което сам е насочил вниманието на библиотекаря към липсата.

Сенесак продължи:

— Имаше и друго, по-сериозно оплакване. Брат Кайнек — сърцето ми както обикновено подскочи, — изказа предположението, че си обладан от Сатаната. Изтъкна, че връзката ти с дъщерята на кожаря е прецедент. Когато дойде при нас, ти каза, че името ти е Торгилс, а впоследствие научихме, че си бил заловен при великата битка срещу викингите при Клонтарф. Преди много, много години друг един Торгилс оскверни този манастир. Дошъл от север с голяма флотилия бойни кораби. Бил отявлен езичник и водил жена си, блудница на име Ота. След като войските на Торгилс превзели манастира тази Ота седнала на олтара и пред публика заредила предсказания и се държала непристойно.

Въпреки сериозността на положението, не успях да сдържа усмивката си — пред очите ми лумна Развратната.

— Защо се хилиш глуповато? — попита гневно Сенесак, вече неспособен да сдържи разочарованието си. — Не разбираш ли колко сериозно е положението ти? Ако обвиненията излязат верни, те чака същата участ като на глупака, който избяга с реликвите преди две години. Сигурен съм в това. Не съм го казвал на никого, но когато абатът осъди онзи младеж на смърт, аз наруших клетвата безпрекословно да се подчинявам на решенията му и го помолих да смекчи наказанието. Знаеш ли какво ми отговори той? Каза, че самият св. Колм Сили бил прогонен от абата си, след като го хванали да преписва книга без съгласието на собственика й. Според абата кражбата на страниците е най-тежкото възможно престъпление, защото така завинаги лишаваш от тях притежателя на книгата. Затова и настоя виновникът да получи по-тежко наказание.

— Наистина съжалявам, ако съм те огорчил, но в обвиненията няма и капка истина. Ще изчакам абат Айдан да отсъди и каквото и да се случи, завинаги ще запомня добрината, която прояви към мен.

Твърдата нотка в гласа ми трябва да е направила впечатление на Сенесак. Изгледа ме изпитателно и в продължение на няколко секунди не каза нищо.

— Ще се моля за теб — каза накрая и покланяйки се пред олтара, се обърна и излезе от параклиса. Чух как отсечено се отдалечават стъпките му и това бе последният ми спомен от човека, дал ми възможността да се изуча, което ме изведе на съвсем различна пътека.