Тим Северин
Синът на Один (3) (Сага за героите на Севера)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викинг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Odinn’s Child, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2017)

Издание:

Автор: Тим Северин

Заглавие: Синът на Один

Преводач: Елисавета Маринкева

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: Английска

Отговорен редактор: Антония Халачева

Редактор: Надя Калъчева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Художник: Любомир Пенов

Коректор: Надя Калъчева

ISBN: 978-954-649-842-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1663

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Тайно се надсмивам над слуховете, които се носят в скриптория. От Бремен, отвъд Северно море, пристигнал някакъв монах, изпратен от епископа на Бремен — Хамбург. Монахът се казва Адам и са му поставили задача да открие каквото може за най-далечните места и хора в света и да изготви отчет за познатите, макар и бегло, на християнската църква земи, може би с оглед те впоследствие да бъдат покръстени. Адам се среща с пътешественици и моряци, разпитва пилигрими и чужди дипломати, води си бележки и раздава списъци с въпроси, сам пътува и наблюдава. Само ако знаеше, че тук, в затънтения манастир, има човек, който знае за тези странни места и събития също толкова, колкото и свидетелите, които така съвестно разпитва.

Ако не бях чул за трудолюбивия германец, щях да се задоволя да избутам последните години от живота си в застиналия покой на манастира, където се озовах през седемдесетата си година. Щях да продължа да преписвам свещените текстове и да украсявам главните букви с деликатни рисунки, за възхвала на Господ, както смятат другите монаси, макар и истината да е, че намирам тайна наслада в мисълта, че тези сложните мотиви произлизат от езическото минало, което те наричат с презрение идолопоклонническо. Вместо това брътвежът ме подтикна да открия място в дъното на тихия ни скрипторий и да подхвана тази история за моя живот и пътешествията си. Как ли ще реагират монасите, се чудя, ако открият, че сред тях смирено живее един от страховитите северни „варвари“, споменът за които още ги кара да изтръпват от ужас. Разберат ли, че под расото се крие викинг, мисля, ще открият нов смисъл в просбата, на която наскоро попаднах в полето на един от старите им анали — „Господи, избави ни от яростта на чужденеца“.

Спомените ще убият и времето, което иначе старецът ще прекара да следи играта на светлината и сенките по листа, докато другите преписвачи се трудят приведени по бюрата. И тъй като тайният ми труд цели да ме спаси от скуката, ще започна по същество — както учителят ми Брайдъм преди повече от половин век наби в главата ми — и разбира се, от самото начало.

С раждането си съм изтървал за малко две велики събития. Няколко месеца не са ми стигнали, за да се родя в милениума, годината на катаклизми, предсказана от тези, които очакваха, често с наслада, края на познатия им свят и битката при Армагедон, предречени от черногледите християнски апостоли. Второ, за малко можеше да съм първият от нашата раса, роден на място далеч отвъд западния океан, което и до ден-днешен е почти непознато и обгърнато в мъгла и легенди. По онова време го наричахме Винландия. Късметът обаче отреди синът на приемната ми майка да бъде първото и може би единствено светлокожо дете, появило се на този свят по ония далечни брегове. За мен остава утешението, че малко от хората ни могат да се похвалят с повече от трите години, които аз прекарах там, и които, защото бях все още много млад, оставиха върху ми отпечатъка си. Още помня огромните, смълчани гори, потоците, през които като светкавици се стрелкаха сребристи сьомги, величествено пристъпващите лопатари и странните местни люде, които наричахме скрелинги, с дръпнатите си очи и стряскаща грозота, които накрая ни прогониха оттам.

Моето родно място е далеч по-скромното Бирси, малко известен, осеян с дюни остров в бруления от ветровете архипелаг над северния бряг на Шотландия, който монасите географи наричат Оркади. Когато за първи път проплаках там, Бирси имаше не повече от двеста-триста обитатели, които живееха в половин дузина лонгхаузи и пръстени колиби, струпани около единствената голяма постройка — палат с форма на обърнат ботуш, форма, с която впоследствие щях да свикна, и с която се сблъсквах по доста странни места. Това бе домът на графа на Оркни и тъкмо вдовицата на предишния граф, Джарл Хаакон, ми разказа за обстоятелствата покрай раждането ми, когато посетих острова петнадесетина години по-късно, търсейки следите на майка си, отървала се от мен като от ненужна вещ още с прохождането ми.

Майка ми била огромна жена, с едър кокал, мускулеста и страховита на вид. Имала зелено-кафяви очи, разположени под много тъмни, изписани вежди, и единственият й повод за гордост бил водопадът красива, кестенява коса. Може да се каже и че е била дебела. Била отчасти скандинавка, отчасти ирландка; сигурен съм, че келтската кръв е преобладавала, тъй като за майка ми впоследствие се говореше, че притежава странни, свръхестествени способности от вида, които притесняват, но и гъделичкат любопитството на мъжете и жените, сблъскали се с тях. Аз наследих някои черти от характера й и точно те са причина за повечето от необичайните събития в живота ми.

Раждането ми не било особен повод за радост, защото съм незаконородено дете. Торгуна, майка ми, ненадейно се появила в Бирси през лятото на предишната година. Пристигнала с търговски кораб от Дъблин, с внушително количество багаж, но без родители, съпруг или каквото и да е обяснение за пътуването си. Очевидното й богатство и самоувереното държане й гарантирали добър прием. Скоро плъпнал слухът, че майка ми е изпаднала в немилост потомка на викингски главатар, отишъл да си пробва късмета в Ирландия, където се оженил за дъщерята на дребен ирландски крал. Клюката, според майката на графа, тръгнала най-вече от високомерните маниери на Торгуна и от факта, че Ирландия е пълна с кралства и главатари с прекомерни претенции и празни хазни, ситуация, с която щях лично да се сблъскам в годините си като роб там.

* * *

Торгуна прекарала в свитата на графа есента и зимата. С нея се отнасяли като с член на семейството, по-скоро от уважение към размерите и трудния й характер, отколкото от топли чувства. И тогава, в ранната пролет на годината преди хилядната, станало видно, че чака дете. Новината предизвикала истинска сензация. Никой дори не предполагал, че Торгуна все още може да има деца. Като повечето жени тя не споменавала възрастта си, а и вдъхвала такъв респект, че не смеели да я разпитат, дори дискретно. По външността й предположили, че е към средата на петдесетте и вероятно е ялова.

Майка ми била толкова едра жена, че състоянието й станало видно чак през шестия месец, а това още повече раздуло клюката. Непосредствената реакция след първата вълна изумено недоверие потвърдила това, което по-острите езици повтаряли вече цяла зима: Торгуна е магьосница. Как иначе жена на нейната възраст ще забременее и изобщо ще заслепи до такава степен бащата?

— Никога не е имало и сянка на съмнение кой е баща ти — каза ми майката на графа. — По този въпрос сред другите жени в двореца цареше немалко ревност и злоба. Той беше заслепителен, красив мъж, много по-млад от майка ти. Хората не можеха да си обяснят как е попаднал във властта й. Говореше се, че била сипала в храната му любовно биле или че му направила чуждоземска магия.

А това, което още повече вбесявало пуританите било, че нито Торгуна, нито любовникът й се опитвали да крият връзката си. Сядали заедно, гледали се в очите, а вечер демонстративно се оттегляли и лягали под едно наметало.

— Това, което озадачаваше хората, бе как така баща ти си загубил ума по майка ти за по-малко от седмица след пристигането си. Някой подхвърли, че приличал на красива играчка, изпратена за утеха на великанката.

Кой е този обаятелен странник, баща ми? Бил заможен чифликчия и рибар, чийто кораб пуснал котва в малкото пристанище на Бирси през есента, на път за най-далечната от северните земи, Гренландия. Падал се втори син на основателя на малката, още бореща се за съществуване колония в онова сковано от леда място. Името на баща му било Ерик Рауда или Ерик Червенокосия (ще се опитам, където е уместно да добавям и превод; покрай пътешествията си прихванах много езици, а няколко говоря почти перфектно), а неговото собствено — Лейф, въпреки че впоследствие се прочу като Лейф Щастливеца, не Лейф Ериксон. И той като повечето от това семейство бил своенравен, упорит мъж с подчертана любов към независимостта. Висок и силен, се отличавал с невероятна издръжливост, полезно качество за обитателите на погранични земи, стига да е съпроводена с трудолюбие. Лицето му било издължено (черта, която наследих и аз) с високо чело, бледи сини очи и дълъг нос, чупен и зараснал накриво. Носеше му се името на човек, с когото е трудно да се спори и аз съм склонен да се съглася. Веднъж взел решение, бе почти невъзможно да го разубедиш и макар често да те отсичаше сопнато, обичайният му маниер бе учтив и резервиран.

Лейф нямал намерение да спира в Бирси. Пътувал от Гренландия за Норвегия, по директния курс, на юг от Шийп Айлъндс, които викингите наричат Ферос. Но спусналата се неочаквано за сезона мъгла, последвана от няколко дни източен насрещен вятър, го изтикали прекалено на юг и го принудили да спре преждевременно в Оркни. Лейф не смятал да се бави в Бирси, защото бил натоварен от баща си с важна мисия. Носел гренландски стоки за продан — обичайните тюленови и моржови кожи, кожени въжета, ръчно тъкани платове, китова мас и прочее, — но главната причина за пътуването била да представлява баща си в норвежкия двор пред крал Олаф Тригвасон, тогава в апогея на манията си да покръсти всички в религията, чиято бозава униформа нося сега.

За седемдесетте си години на този свят съм забелязал, че християнството тръби как всичко се постига със смирение и словото Божие ще достигне до всяка душа посредством личния пример и страдание. Бил съм свидетел обаче как много от нашите хора на север бяха покръстени в тази така наречена мирна религия със заплахата на меча и любимото ни оръжие, боздугана. Разбира се, имаше и истински мъченици за вярата на Белия Христос, както я наричаха в началото хората ни, и няколко инати монаси склониха бръснатите си глави пред секирите на простите селяни от отдалечените острови. Но това стана по-скоро в пристъп на пиянско изстъпление, отколкото езически плам и жертвите бяха малко, сравнени с мъчениците на старата вяра, подлъгани, заплашени, тормозени и екзекутирани от крал Олаф. За тях словото Божие пристигна сред облак кръв, което обяснява и предсказаните за милениума ужаси.

Но аз се отклонявам от разказа си. Ерик изпратил сина си Лейф за Норвегия, за да изпревари неприятностите. Ехото на религиозните гонения на крал Олаф достигнало дори далечна Гренландия. Исландците не били норвежки поданици, но кралят вече им бил изпращал посланици с искането да приемат новата религия. Исландците се безпокоели, че следващата стъпка на крал Олаф ще е да изпрати флотилия мисионери, въоръжени с далеч по-убедителни оръжия от броеници, а оттам покоряването на наскоро създадената Гренландия щяло да бъде детска играчка. Натоварени на шепа кораби кралските наемници с лекота биха премазали малката колония, отстранили семейството на Ерик и възкачили на негово място човек на краля, след което Гренландия щеше да се превърне в норвежки феод под претекст, че го присъединяват към църквата на Белия Христос. Или задачата на Лейф била със съответната доза ентусиазъм да разпита за новата религия — чисто лицемерие от страна на Ерик, който до края на живота си остана верен на старата вяра — и ако е нужно, да помоли да изпратят свещеник, който да покръсти гренландските заселници. Подозирам, че ако все пак бяха открили подходящ за това монах, Ерик е инструктирал сина си при първа възможност да зареже досадника на някой остров.

Лейф трябвало да повдигне пред крал Олаф и деликатния въпрос с изгнанието на Ерик, който бе поставен извън закона в Исландия — резултат от случаите, в които бе проявявал склонност да разрешава споровете по недотам мирен път. Ерик се надявал, че кралската протекция би накарала ощетените исландци да се замислят, преди да преследват кървавите си вражди помежду си.

Изобщо задачата на Лейф била доста деликатна. За да му помогне, Ерик измислил според него нещо блестящо: подарък, който да грабне кралското око — истинска гренландска бяла мечка за кралската менажерия. Горкото създание било младо животно, което открили полумъртво от глад на един топящ се къс лед, отнесен толкова навътре в морето, че мечката не можела да доплува до брега. Животното било твърде слабо да окаже отпор и излезлите за гренландски тюлени ловци го заловили в мрежа и прибрали у дома. Ерик усетил евентуалната полза от пленника и шест месеца по-късно нещастната мечка се озовала отново в мрежа, натоварена в трюма на дипломатическия кораб на Лейф. Към времето, когато засекли Бирси на хоризонта, бялата мечка била толкова болна, че мислели, че ще умре. Животното осигурило на Лейф първокласно извинение да прекара по-голямата част от зимата в Бирси, под предлог да даде на мечката възможност да се възстанови на твърда диета — прясна херинга. За нещастие това довело до злобни подмятания, тъй като майка ми Торгуна и мечката си приличали както по характер и походка, така и по апетит.

През следващия април излязъл попътен западен вятър, който изглеждало, че ще се задържи няколко дни. Лейф и мъжете му охотно натоварили кораба си, благодарили на графа за гостоприемството и се приготвили да се отправят за Норвегия. Торгуна дръпнала Лейф на една страна и предложила да тръгне с тях. Идеята далеч не допаднала на Лейф, „забравил“ да й спомене, че в Гренландия вече има съпруга, която съвсем няма да погледне благосклонно на чужденката. „Другото може да ти се стори още по-малко приятно, казала Торгуна. Бременна съм и ще бъде момче. При първа възможност ще ти го изпратя.“ Това ми разказа Лейф, когато бях вече на единадесет и живеех с него в Гренландия. Майка ми заявила, че ще се раздели с мен със същата емоция, каквато би вложила в съобщението, че шие на Лейф нова риза и ще му я изпрати, когато я завърши. После обаче омекнала и добавила: „Ако ми се отвори възможност, възнамерявам и сама да дойда в Гренландия.“

Баща ми постъпил наистина порядъчно предвид обстоятелствата. Вечерта, преди да отплава подарил на страховитата си любовница прекрасно непромокаемо наметало от гренландски тюлен, значителна сума, тънка гривна от почти чисто злато и колан от бивните на морж, гренландската слонова кост. Жестът бил наистина красив и бил поредният камък в градината на злословниците, които твърдели, че Торгуна е прелъстена и изоставена, и така й се падало. Както и да е, Лейф продължил прекъснатото си пътуване до Норвегия, което се отличавало както с попътен вятър, така и с направеното там превъзходно впечатление. Крал Олаф го приветствал в норвежкия двор, изслушал го и след като го оставил да бездейства в свитата му почти цялото лято, го пуснал да отпътува към Гренландия със западните ветрове на ранната есен. Що се отнася до нещастната бяла мечка, тя предизвикала само краткотрайна сензация. Възхищавали й се и я глезели, след което я изпратили в кралските кучкарници и бързо я забравили. Малко по-късно мечката прихванала кучешка чума и умряла.

Дошъл съм на този свят приблизително по същото време, по което бялата мечка го е напуснала. По-късно един шаман от горските племена в скованата от лед Пермия ми каза, че духът на умиращата мечка се е влял в моя в мига на раждането ми. Посрещнах думите му със съмнение, разбира се, но шаманът не отстъпи и в резултат се отнасяше към мен с уважение, граничещо със страхопочитание, тъй като мечката е върховен бог на пермийците. Каквато и да е истината, аз съм роден с незначителна суетня в един летен ден през годината, която сегашните ми събратя, насядали богобоязливо покрай мен, биха нарекли лето господне 999.