Тим Северин
Синът на Один (17) (Сага за героите на Севера)

Глава петнадесета

— Никой не може да избяга от решението на норните — тежко каза Бродир, докато затягаше токите и ремъците по плетената си бронирана риза. — Можем само да отложим часа, а дори и тогава ще ни е нужна помощта на боговете.

Пръстите му трепереха и за себе си реших, че не е вярващ колкото Транд. Бронята на Бродир беше прочута. Говореше се, че е омагьосана — нито меч, нито копие могат да проникнат през брънките й, а собственикът й е неуязвим. Аз обаче реших, че Бродир не вярва във вълшебните свойства на бронята си, а я носи само като талисман. Или просто много малко бронирани ризи бяха по мярка на предводителя от Ман.

Хората на Бродир, почти седемстотин, се готвеха за битката. Позицията ни бе най-вдясно във великия съюз на Сигтригур, съставен от дъблински остмени, оркнитата на Сигурд, мъжете на крал Майл Морда от Ленстър и сбирщина ирландски бунтовници, възползвали се от възможността да се изправят срещу гнета на върховния крал. На един хвърлей място зад нас бе брегът, по който с пукването на зората се плъзнаха киловете на корабите ни.

Планът бе да хванем Брайън Борума неподготвен. През последните десет дни съюзниците се стичаха в Дъблин, откликвайки на молбата на крал Сигтригур да пристигнат преди големия християнски фестивал в края на март. Това ми се стори странно, тъй като и Сигурд и Бродир бяха заклети староверци, но на проточилия се военен съвет в палата Сигтригур обясни, че умишлено е избрал датата, базирайки се на информация, предоставена от Гормлейт. Още като съпруга на Брайън Борума тя забелязала, че с годините религията все повече и повече обсебва мъжа й. Ирландският крал дори дал пред нея обет никога да не води битки на големи християнски празници. Тогава, твърдял, е светотатство да се пролива кръв, а и те бездруго носят лош късмет. На това място викингските предводители си размениха нервни погледи. Сигтригур неволно бе засегнал болна тема. Сред викингите вече се носеха слухове за съня на Бродир и мнозина смятаха, че ще бъде глупаво да продължим с кампанията след това обречено от боговете начало. Бродир не бе разказвал виденията си, аз също. Слуховете пусна Оспак. От Ман той отплава директно за Ирландия и лагера на Брайън Борума. Трябва да очакваше огромна плячка от Дъблин, защото същия този ден с готовност се оставил да бъде покръстен от ирландските свещеници. Явно не отдаваше голямо значение на ритуала, защото без да губи време разпространи слуха за съня с гарваните, които предсказвали, че Бродир и хората му са обречени.

На съвещанието говори, и то много убедително, самата Гормлейт. Според нея основна роля в предишните военни успехи на Брайън Борума е изиграл личният престиж на краля. Такъв бе ирландският обичай. Воините се стичат при предводител на клан, който минава за късметлия, а стигне ли се до битка, държат водачът им да предвожда атаката. Или великият съюз на Сигтригур ще спечели огромно предимство, ако предизвика армията на краля на бой тогава, когато самият Борума не може да участва по заблудени религиозни причини. Единственият ден, в който Борума със сигурност ще откаже да надене оръжие, бе мрачното честване на смъртта на Белия Христос. За Брайън Борума това бил най-светият ден в годината, и следователно абсолютно немислимо точно на този ден лично да поведе мъжете си. Гормлейт изтъкна и че зловещият характер на празника допълнително ще обезкуражи хората му. Някои от по-религиозните войници ще последват примера на господаря си и ще откажат да се бият. Логиката й бе призната дори от най-скептично настроените и предложението на Сигтригур нападението ни да бъде насрочено за Разпети петък, бе единодушно прието. Сигтригур предложи вечерта преди битката граф Сигурд и Бродир да се върнат на корабите си и да се престорят, че отплават. Идеята бе шпионите на Борума по хълма над реката да му докладват за измяната на съюзниците на Сигтригур и това допълнително да приспи бдителността на краля и затвърди намерението му да не предприема военни действия.

Изтърканата измама очевидно не подейства. Вече потиснати от слуховете за гарваните на Один, войските ни допълнително се обезкуражиха при гледката, която ни посрещна на брега. По хълма срещу ни бяха изведени и очевидно ни очакваха струпани редиците на армията на краля. Още по-очевидно бе, че не изпитват угризения да пролеят кръв на светия ден.

— Я вижте — обади се съседът ми. Беше по-скоро моряк, отколкото воин, и лошо екипиран, само с копие и лек дървен щит, без шлем или броня. — Виждам хората на Оспак отсреща вдясно. Онзи там с дългата пика и сивото наметало е Вулф. Дължи ми половин сребърна марка от последната игра на зарове. Аз не си потърсих борча, защото си пада с тежък характер. Затова и му викат Вулф Кавгаджията. Е, във всеки случай днес има голяма вероятност да си оправя сметките с него.

И морякът, като мен, бе зачислен към тила на петте редици на стандартния клиновиден викингски строй. Най-добре въоръжените и опитни воини са в първата редица, доближили щитове на ръка разстояние един от друг. Младоците като мен и леко въоръжените помощни части изграждат тила. Замисълът е стената да поеме ударната вълна на атаката и да я спре със самата гъстота на щитовете, а през това време леко въоръжените части мятат копия над главите на челната редица. Нямах и представа какво точно се очаква от мен. Бродир ми нареди да сваля на брега двете така наречени бойни кучета, но в клиновидния строй нямаше място за подобни екзотични създания. Сега те нервно се стрелкаха напред-назад и усукваха каишите си. Докато се мъчех да ги овладея, случайно погледнах на ляво и за най-голяма моя изненада засякох поне половин дузина от Подпалвачите в редиците на доведените от Сигурд мъже. Бяха се заклели на Сигурд и сега бяха длъжни да изпълнят дълга си. Зад тях се издигаше прочутият боен флаг с черния гарван. Изведнъж се изпълних със съмнение. Дали пък не бях разтълкувал погрешно видението, се зачудих. Птиците с железните клюнове, които валяха от небето и кълвяха човешката плът, дали не символизираха пристигането на Сигурд и мъжете му отвъд Ирландско море и гарвана на знамето?

Объркването ми се усилваше от връзката между двете армии. Ето че се биех рамо до рамо с мъже, които ако знаеха за ролята ми в отмъщението на Кари, биха видели в мен враг. А морякът до мен стоеше срещу другар, с когото само допреди месец бе играл на зарове. Не че познанството по някакъв начин пречеше на викингите.

— Там ли си, Молдред? — провикна се през ничията земя между двете армии мъж от предната редица. Беше едър, набит и сивокос добре въоръжен.

— Разбира се, задник такъв! — дойде отговорът от страната на върховния крал и напред пристъпи човек, който, като изключим, че бе малко по-нисък и носеше карирано ирландско наметало над бронята си, можеше да мине за близнак на нашия войник.

— Няма какво да губим време, сега ще се види кой е по-добрият от двама ни — извика нашият и под безстрастните погледи и на двете армии, застинали така, сякаш разполагаха с цялото време на света, двамата се втурнаха един към друг и всеки силно, макар и напосоки, замахна към другия.

И двамата отклониха удара с щита си, след което приклекнаха и предпазливо заобикаляха в кръг, като от време на време изскачаха напред за страховит удар със секирата, който врагът блокираше с кръглия си щит и на свой ред замахваше към вече излезлия извън обсег противник. Скоро тази тактика омръзна и на двамата. Трябва да сключиха някакъв взаимен „договор“ за самоунищожение, защото едновременно захвърлиха щитовете, хванаха секирите с две ръце и се втурнаха един към друг подобно на побеснели бикове, всеки твърдо решен да нанесе смъртоносния удар. Пръв удари мъжът с наметалото. Знаеше, че е с по-къси ръце, затова и докато замахваше, пусна секирата. Оръжието прелетя последния половин метър и нанесе на врага страховит удар до кокал встрани на главата. Викингът залитна, от раната шурна кръв, и все пак инерцията от атаката му и удара го накараха да продължи напред, докато секирата му не се стовари върху лявото рамо на ирландеца, срязвайки го дълбоко към врата. Ударът не обезглави жертвата, но все пак я уби. Ирландецът пръв се свлече на колене, после бавно се стовари ничком в калта; победителят, зашеметен и дезориентиран, с шуртяща по лицето си кръв, го надживя само с няколко секунди. Под погледите на двете армии викингът с разцепеното от секирата лице, залитайки, описа кръг и също се строполи бездиханен на земята.

— Виждаш ли някъде краля? — чух да пита някой пред мен.

— Май го мярнах преди малко на кон, но после изчезна — отговори нечий глас. — Там вляво е синът му Мърчад. Като че ли той командвал. А онзи наперен младок с червената туника и сините легинси е внукът му. — Присвих очи и видях пред една от дивизиите на врага да стои по-млад от мен младеж. Беше с лице към хората си, ако съдех по дрехите, бяха ирландци, и размахваше ръце. Явно им внасяше някаква окуражаваща реч.

— Опасно пале — обади се трети глас. — Като всички в семейството.

— Сигурен ли си, че няма и следа от самия крал? Все пак е утешение за нас. — Говореше първият глас и по жалния му тон предположих, че се опитва някак да си вдъхне кураж.

— И не само той липсва — обади се кисело друг глас. Всички знаехме за какво говори. С фалшивото изтегляне на корабите крал Сигтригур бе очаквал да заблуди не толкова върховния крал, колкото собствените си съюзници. Преди заминаването ни предната вечер Сигтригур бе обещал на другата сутрин да ни чака на брега. Там обаче заварихме само хората на Майл Морда и няколко отряда кръвожадно настроени ирландски доброволци от севера, които наричаха Уи Нийлс. От дъблинския гарнизон бяха пристигнали само шепа войници, а най-добрите, личната охрана на Сигтригур, бяха останали да пазят Сигтригур и Гормлейт, предпочели да наблюдават битката зад стените на Дъблин. Едва ли имахме повод за радост и подозирам, че някои от мъжете ни с удоволствие биха видели лицето на крал Сигтригур откъм острата страна на мечовете си.

Почти нямах време да разсъждавам върху вероломството на Сигтригур, защото в този момент противниковите редици се раздвижиха. Нападнаха ни не в един организиран щурм, а нестройно и на вълни. Първи ирландците издадоха пронизителните си викове, които заглушиха по-гърления боен призив на северните съюзници, и се стекоха към нас като придошла река, размахвайки секири, мечове, пики и копия. Няколко се спънаха по неравния терен, паднаха по очи и изчезнаха под нозете на другарите си, но тези отпред  продължиха напред, твърдо решени да развият колкото се може по добра скорост, преди да ударят стената от щитове. Когато сблъсъкът дойде, се чу оглушителен трясък, като от падащи дъбове и във въздуха изхвърча призрачен облак от сиво и бяло, тук-там поръсен с ярки песъчинки — прахът и кредата от няколкото хиляди щита, внимателно почистени и пребоядисани преди битката.

Буреносният първи сблъсък незабавно отстъпи на пълен хаос. Секирите глухо се стоварваха върху щитовете от дърво или опъната кравя кожа, стоманата звънко дрънчеше, носеха се крясъци и клетви, викове, ридания, глухото хриптене на борещи се за живота си мъже. В далечината чух дивите, настойчиви трели на боен рог. Сигурно идваше от армията на краля, защото доколкото знаех, при нас нямаше тръбачи.

За секунди двете войски напълно разтуриха редиците си. Боят сега се водеше на групи. Забелязах, че викингите предпочитат да се бият с викинги, ирландците — с ирландци. Нямаше съгласуваност на действията, само отряди, скупчени около предводителя си. Флагът на Сигурд бе център на най-голямата и единна група; мъжете на Бродир като че ли се явяваха мишена на хората на Оспак. Моята роля в конфликта бе нищожна. Двете хрътки се паникьосаха при звука от първия сблъсък и побягнаха. Глупаво бях привързал каишките за китката си; животните бяха толкова силни, че ме извадиха от равновесие и позорно ме повлякоха по земята, докато най-после кожените каиши не поддадоха, скъсаха се и животните хукнаха на свобода. Повече не ги видях. С мъка се изправях на крака и разтривах туптящата си китка, когато в земята зад мен тупна леко копие. Надигнах глава и видях един ирландски воин само на двадесетина крачки от мен. Беше от керните — леко въоръжени нападатели — и за щастие не му достигаха нито точност, нито смелост. В мига, в който осъзнах, че въоръжението ми се състои само от увесен под ризата ми малък нож, ирландецът може би реши, че е навлязъл твърде дълбоко в противниковите редици и хукна обратно, като босите му пети проблясваха над тревата.

Двете армии вече започваха да се измарят. Първо се изтеглиха нападателите. Последваха ги херсирите, викингските воини. И двете страни заеха предишните си позиции и пресметнаха цената на първия сблъсък. Загубите бяха жестоки. Тежко ранени мъже седяха по земята и се мъчеха да спрат някак кръвта от раните си; тези още на крака се подпираха на копията и щитовете си и дишаха на пресекулки, като изтощени бегачи. Разпръснати по полето лежаха десетки трупове. Навсякъде имаше кал и кръв.

— Май не само нашите съюзници са ненадеждни — отбеляза висок слаб воин, докато се опитваше да спре стичащата се в очите му кръв от раната от меч, цепнала челото му точно под линията на шлема. Гледаше към една голяма част от армията на краля, застанала встрани от останалите му войски. Свежият й вид издаваше, че клиатерите, както ирландците наричат воините си, са наблюдавали битката отдалеч.

— Пасмината на Малаки — обясни един от нашите остмени. — Имаше претенции за титлата висш крал, но Брайън Борума му грабна трона и сега Малаки дава мило и драго да си го върне. Включи ли се в битката, ще разберем кой печели.

— Направи стена от щитове! — извика с все сила Бродир. Хората му се строиха и отново сключиха щитове. Стройното раздвижване сред войските на краля по ниския хълм показа, че врагът се готви за втора атака.

Този път подбираха жертвите си. Елитът на ирландските сили бе охраната на Мърчад. Като най-голям кралски син, му се полагаше ескорт от професионални войници, много от които калени от годините участие в безбройните кампании на баща му. Най-страховити бяха гал-гаели, ирландците, известни като „Синове на смъртта“, които като малки се дават за осиновяване в семейства на остмени и са обучени на викингски бой. Съчетаваха умелото си боравене с оръжията с фанатизма на новопокръстените, а викингските им противници естествено гледаха на тях като на изменници и не им се церемоняха. В резултат от гал-гаелите се плашеха като от берсерките^[1]. При първата атака охраната на Мърчад си бяха набелязали мъжете на Майл Морда. Сега придвижиха позиция по ирландската бойна линия, обединиха се с хората на Оспак и удариха по Бродир и воините от Ман.

С викове и крясъци се стовариха върху ни, възползвайки се предимството, което им даваше наклона на хълма. Светкавичната им атака разчупи стената от щитове. Мърчад и охраната му преодоляха първата и втора редици на строя ни, по петите ги следваха бронираните войски на Оспак. Озовах се подмятан напред-назад сред крещяща, псуваща маса мъже. Стори ми се, че разпознах над един червено-бял щит да наднича лицето на Вулф, сприхавия картоиграч. После копие порази право в гърдите високия воин пред мен. Мъжът изненадано изхъхри и падна назад, събаряйки и мен. Докато се мъчех да изпълзя изпод тялото му, един от лавиращите към атаката гал-гаели реши да си отдъхне от по-сериозната битка, погледна надолу и между другото ме цапардоса по гърба с опакото на секирата си. Гърбът ми издумтя така, че ирландецът трябва да го чу дори през врявата на битката. Мярнах как оголи устни в усмивка, преди да се извърне, доволен, че е строшил гръбнака ми. Ужасната болка от изненадващия силен удар сякаш прогори тялото ми. Ахнах в агония и се свлякох по лице на земята. Виеше ми се свят, а когато опитах да помръдна, открих, че мога само да извъртя лице на една страна, и то колкото да дишам.

Проснат полупарализиран, наблюдавах битката, която се вихреше над и около мен. С лекота разпознах Мърчад. Беше въоръжен с дълъг, тежък меч, който размахваше с две ръце, за да си проправи път през разпръснатия ни боен строй. Нямаше нужда от щит, защото въоръжената му до зъби охрана се движеше от двете му страни, блокираше контраударите, но оставяше на Мърчад славната задача сам да убие противниците си. Видях го да покосява двама от най-добрите мъже на Бродир, на не повече от пет крачки от мястото, където лежах, после чух спешно да викат Мърчад на език, който дори сред вълните болка в гръбнака и гърдите, разпознах като ирландски. Някой тежко стъпи върху протегнатата ми ръка и мярнах ръба на сиво наметало. Затворих очи и се престорих на умрял, после внимателно надникнах и видях, че мъжът, който премаза ръката ми, е Вулф Кавгаджията. Още стискаше дългата си пика в ръка и крачеше право към великанския силует на Бродир, който с широки махове на секирата си отблъскваше фронталната атака на други двама от мъжете на Оспак. Бях твърде изтощен и шокиран да извикам и да го предупредя, дори и да исках да го направя. Това вероятно щеше да бъде и краят ми, защото нито гал-гаелите, нито остмените биха се поколебали да прободат проснат на бойното поле ранен. Вместо това проследих как Вулф се приближава на един хвърлей с пика от Бродир и зачаква шанса си. Замахна, когато секирата на Бродир поразии един от противниците му. Вулф се целеше в най-слабото място на прочутата бронирана риза на Бродир, под мишницата, където дори най-изкусният оръжейник не може да застъпи металните брънки по рамото и торса. Острието прободе сплитката и затъна в тялото на Бродир. Огромният пълководец залитна за миг, после се извърна и освободи оръжието си. Лицето му бе мъртвешки бледо, не знаех дали от болка от раната или от изненада, че прочутата броня — талисман му е изменила.

Вулф отстъпи половин крачка назад, все още стиснал пиката с обагрен от кръвта на Бродир връх, после пак замахна и улучи същото място, вероятно по-скоро чист късмет, отколкото поради трезва преценка. Очаквах Бродир да контраатакува, но за мое слисване той започна да отстъпва. Прехвърли секирата в здравата си ръка и направи няколко крачки назад, с тяло приведено така, че да предпази ранената страна, но все пак му позволи да продължи да отблъсква със секирата нападателите си. По скованата му поза личеше ясно, че е ранен, а още по-ясно бе, че е десняк и не е свикнал да държи секирата в лявата си ръка.

Докато Бродир бавно отстъпваше, ми хрумна, че той изобщо не би следвало да се бие сам и никой от хората му не се бе притекъл на помощ. Бавно извъртях глава, за да видя какво става по другите фронтове. Звукът от битката вече замираше и предположих, че скоро ще има ново временно затишие, което да даде на двете армии възможност да се изтеглят и прегрупират. Легнал ничком на земята, не можех да видя какво става по останалата част от бойното поле, кой е понесъл по-тежки загуби или спечелил надмощие. Но сблъсъкът между хората на Бродир и Оспак беше смъртоносен. Зад тялото на високия войник, който ме бе съборил на земята, лежаха още три трупа. Съдейки по бронята им, бяха от предната линия на строя и определено не се бяха дали лесно. Пред тях имаше две противникови жертви и един ранен (от кой лагер, не разбрах), който лежеше по гръб и стенеше от болка. Ръката му бе отсечена от китката, опитваше да се изправи до седнало положение, но осакатената ръка дотолкова го бе изкарала от равновесие, че изправеше ли се на по вече от десетина сантиметра, тихо простенваше и се свличаше обратно, и скоро вероятно щеше да умре от загуба на кръв.

Предпазливо започнах да проверявам собствените си рани. Протегнах първо едната, после другата си ръка и се претърколих встрани. Болката в гърба бе убийствена, но все пак ми оставаше утехата, че усещам десния си крак. Левият бе съвсем безчувствен и едва сега видях, че все още е затиснат под тялото на мъртвия войник. Предпазливо го освободих и рачешката се измъкнах изпод трупа. Починах си, за да набера сили, някак се изправих на ръце и колене, и опипах мястото, където ме бе поразила секирата. Под ризата напипах нещо остро и зъбато, и в продължение на един ужасяващ миг ми се струваше, че е краят на раздрало плътта ми счупено ребро. Оказа се счупената дръжка на малкия нож, който обикновено носех скрит в дървена кания на врата си. В суматохата ножът трябва да се бе извъртял на гърба ми и бе поел цялата сила на удара. Пукотът, който гал-гаелът прие за гръбнака ми, всъщност бе дошъл от строшената на две дървена кания.

Бавно се изправих на крака, някак прогоних вълните световъртеж и закуцуках между разхвърляните мъртви и ранени мъже към единствения ми познат символ: знамето с черния гарван на граф Сигурд. Мъжете от Оркни се бяха събрали около предводителя си; броят им бе намалял значително, а поне половината от тези все още на крака бяха ранени. Самият Сигурд в центъра на групата бе невредим, затова предположих, че охраната му е изпълнила дълга си. После забелязах, че повечето оцелели от личната му стража са Подпалвачи. Всички исландци трябва да се бяха били заедно и точно това и ги бе спасило.

За моя изненада Сигурд Дебелия ме позна веднага.

— Ето го младият приятел на Кари Солмундарсон — провикна се безгрижно. — Нали искаше да видиш как е в Ирландия. Е, сега вече знаеш.

При споменаването на името на Кари няколко от Подпалвачите надигнаха глави. Вече бях сигурен, че Подпалвача, който се бе чудил кой точно съм, най-после осъзна, че ме е виждал на Алтинга. Добре, че поне засега нямаше как да предприеме нещо.

Сигурд се опитваше да привлече вниманието на заобикалящите го мъже. Тлъст бе като лоена топка, но пък смелостта му не отстъпваше на килограмите. Зачервен и прегракнал от викане, замарширува напред-назад, призовавайки мъжете си да се стегнат за следващия сблъсък, да се бият смело и защитят честта си. Магията, вплетена от майка ми в черния гарван държи, каза. Хората му засега наистина се ползваха с най-голям успех сред съюзниците на Сигтригур. Бяха отблъснали яростните атаки на врага по-успешно от останалите и сега Сигурд възхваляваше саможертвата на тримата мъже, посечени при изпълнението на дълга си.

— Докато ние тук говорим, валкюрите ги отвеждат към заслуженото им място във Валхала^[2]. Скоро ще разказват как са дали живота си, за да защитят гарвана на Один.

Малцина от оркнитата изглеждаха впечатлени. Сториха ми се напълно изтощени и когато Сигурд призова кандидати за знаменосец при следващата атака, никой не се отзова. Настана неловка тишина. После аз пристъпих напред. До ден-днешен не знам защо го направих. Може би бях замаян и дезориентиран от ударите, или реших, че Подпалвачите бездруго ме разпознаха и няма какво да губя. Изпитвах същото усещане за спокойствие и неизбежност, като преди години, като момче, пред колибата на скрелингите. Краката ми се движеха сами, тялото ми напълно се отдели от съзнанието. Имах чувството, че се нося над физическото си аз и спокойно наблюдавам действията на напълно непознат човек.

Изтръгнах знамето от пръстта. Сигурд първо ме изгледа стреснато, после шумно изрази одобрението си.

— Ето — извика на мъжете си, — вече си имаме талисман — знаменосец. Момчето не е въоръжено, но ще понесе черния гарван пред нас.

Ролята ми на знаменосец бе кратка и безславна. Армиите на върховния крал се стекоха към нас за трети път; отпред отново бе ударната група на Мърчад. Бяхме на бойното поле вече цяла сутрин и двете страни бяха понесли тежки поражения и бяха изтощени, но хората на Мърчад някак намериха сили да ни ударят още по-ожесточено от преди. Знамето на Сигурд се явяваше желан трофей. Първо по хълма на подскоци се втурна озверял ирландец с поличка явно твърдо решен да се докаже пред другарите си, като плени знамето. Последваха го двама мрачни норвежци — наемници, които тежко си проправиха път с мечовете през стената от щитове пред знамето. Оркнитата на Сигурд известно време се държаха. Стояха със сключени щитове и отблъскваха със секирите си врага. На две крачки зад тях, вече във втората редица на строя, ми оставаше само склонил глава да се подпирам на дръжката на знамето като на патерица. От болката в гърба изпадах в агония; отчаяно се мъчех да си спомня някое заклинание, което да ми помогне, но в главата ми беше пълна каша. По-скоро чувах и усещах сблъсъка, без да го виждам. Отново имаше викове, вече много по-прегракнали, звънтене на метал, глухото туптене на срещнали се и падащи тела, натискът и блъскането, когато редиците ни се огънаха и започнаха да отстъпват. Дори не знам кой ни нападаше — гал-гаели, керни или остмени. Изведнъж усетих ужасна болка в ръката, в която стисках дръжката, някой изтръгна знамето, а аз се превих напред и притиснах ранената си длан към корема. Чух викингска псувня; двама мъже се боричкаха за знамето, като всеки се опитваше да изтръгне дръжката от хватката на другия. Никой не спечели — надигнах глава и видях как удар с меч вляво поразява един от охраната на Сигурд — Холдор Гудмундсон, Подпалвач. В същото време друг Подпалвач изникна зад съперника на Холдор и го осакати с нисък удар зад коленете. Мъжът залитна встрани и изчезна под краката на тълпата.

— Сбор при гарвана! — чух Сигурд през врявата. Самият дебел граф разбута мелето, сграбчи дръжката на знамето и го подаде на мъжа до себе си, поредния Подпалвач. — Торстайн, ти ще носиш флага ни.

— Не го докосвай, ако ти е мил живота — рязко предупреди глас. Един исландец, Азмунд Белия, избра точно този миг да измени на господаря си.

Торстайн се поколеба, после обърна лице. Разбрах, че правилно съм разтълкувал видението си. Поругахме символа на Один и гарваните сега бяха наши врагове.

Шишкавият, задъхан Сигурд може да не ставаше за пешак, но не бе и страхливец.

— Добре тогава — изръмжа той. — Щом никой не се наема да носи знамето, аз ще го направя, дори и да ми струва живота. Предпочитам да умра славно, вместо да побягна. И ако това ще е последната битка, значи имам нужда и от двете си ръце.

Изсули червено-черното знаме от дръжката, сгъна го по дължина го уви като кърпа за глава около кръста си. После, с меч в едната ръка и кръгъл щит в другата, пуфтейки закрачи напред. Само шепа мъже го последваха, поне половината от тях Подпалвачи. Може и те да осъзнаваха, че с живота им е свършено, и след като са отлъчели завинаги от Исландия, им беше все едно дали ще умрат на бойното поле.

Последният сблъсък бе кратък. Сигурд се насочи право към най-близкия ирландски главатар, отново вездесъщия Мърчад. Почти нямаше бой. Мърчад взе копие от войника до себе си, прицели се и когато Сигурд приближи, го метна с все сила по него. Уцели го в гърлото. Графът се свлече на земята и в същото време малкото мъже, които бяха останали с него се обърнаха и започнаха да отстъпват към корабите. Миг по-късно чух лаещ вик и диво биене на барабани — Малаки заставаше със свежата си войска на страната на Брайън Борума.

Побягнах. Притиснал ранената си ръка към гърдите, бягах от смъртта. На два пъти се спъвах и падах по очи, пищейки от болката в гръбнака. Но всеки път се изправях и залитах напред, с надеждата да достигна корабите. Очите ми бяха пълни със сълзи от болката и едва виждах накъде отивам. Просто бягах с другите и гледах да не изоставам. Чух как се задави мъжът до мен, когато го порази стрела или копие в гърба. В следващия миг вече газех във вода, солените пръски хвърчаха към лицето ми, а вълните спънаха устремния ми бяг така, че едва не паднах напред. Надигнах глава и видях, че съм на брега, но далеч не в безопасност. Настъпил бе приливът и пясъчните плитчини, на които пуснахме котва сутринта, сега се намираха под вода. Разгромените ни войски можеха да достигнат кораб само с плуване.

С мъка газех, плъзгайки се по невидимите пясък и кал. Не всички покрай мен бяха бегълци, имаше и много преследвачи. Видях викинги на служба при Брайън Борума да настигат и прерязва гърлата на сънародниците си, избрали да се бият за Сигтригур. Труповете плуваха по водата, приливът се обагри в червено. Отстъплението се бе превърнало в клане. Видях как младият внук на върховния крал се хвърли във вълните с развята коса и озарено от лудостта на битката лице. Приближи две оркнита, и двамата едри мъже с голи ръце ги хвана и натисна главите им под водата. Морето покрай тях закипя. Тримата се показаха няколко пъти на повърхността, преди да се уморят. После младежът и един от викингите повече не се появиха. Двата подгизнали от вода трупа отплуваха по лице, в мига, в който третият, вече прекалено изтощен да преплува последната отсечка, разпери ръце и се изгуби сред вълните.

Докато го гледах как потъва, разбрах, че раната в ръката и рамото ще ми попречи да доплувам до корабите. Обърнах се и изгазих обратно, като по някаква прищявка на боговете, никой не ме закачи. Мокър до кости и треперещ от студа и шока, излязох на брега и като ранено животно се огледах за убежище от враговете ми. Видях няколко храста на половината път нагоре по хълма. Простенващ от умора, някак се изкачих до тях. Последните стотина крачки вече едва дишах, скован от ужас, че всеки момент ще ме открият. Никой обаче не се провикна след мен. Стигнах храстите, но продължих сляпо напред, а когато бодилите забавиха крачките ми, се свлякох на колене и запълзях, с притисната към гърдите ръка, също като откопчила се от капан ранена лисица, която търси убежище. Вече дълбоко в горичката, се строполих на земята и с мъка опитах да си поема въздух.

Трябва да съм изгубил съзнание. Събуди ме песен. В началото реших, че ушите ме подвеждат — чувах думите на химн, който баба ми, жената на Ерик Червения, пееше в дупката на Белия заек в Гренландия, само че не пееше жена, а хор от мъже. Изпълзях няколко крачки напред и видях, че убежището ми не е толкова надълбоко и защитено, колкото си мислех. Храстите образуваха само тънък пръстен покрай дърветата и от другата им страна започваше гора от млади дъбове, с поляна сред тях. Най-близките стволове създаваха илюзия за църковни колони, а направо на тревата бе издигнат малък преносим олтар. Пеенето идеше от половин дузина свещеници на белия Христос, които извършваха някаква церемония. Единият, на моя възраст, носеше голям, заметнат с покривка поднос. Застаналия до олтара свещеник бе възрастен човек, може би в началото на шестдесетте, прошарен и слаб. Трябва да е върховният жрец, помислих, защото останалите се отнасяха към него с огромно уважение, а и макар да бе гологлав, мъжът бе богато облечен. После чух пръхтене на кон и вляво видях голяма шатра, полускрита сред дърветата и разположена така, че от нея да се открива гледка към цялото бойно поле. Покрай нея се мотаеха половин дузина викинги. Съзнанието ми трескаво се опитваше да отгатне връзката между шатрата и религиозния обред, когато се разнесе тътен и от храстите, като огромна побесняла мечка, изскочи Бродир. Мярнах засъхналата вадичка кръв от раната по дясната му страна. Продължаваше да стиска секирата в непохватната си лява ръка. Младежът с подноса се опита да отблъсне атаката, като вдигна металната чиния като щит, но Бродир го отхвърли встрани с един-единствен скован удар на секирата си, а аз настръхнах от съчувствие, когато видях как острието отсича дясната ръка на момчето и оставя на мястото й окървавено чуканче. Бродир издаде странно гърлено ръмжене, с нов скован замах вдигна секирата към врата на стареца и полуотсече главата му. Възрастният мъж падна, изведнъж превърнал се във вързоп парцали, в същия миг, в който, вече прекалено късно, му се притекоха на помощ воините. Някои коленичиха до падналия свещеник, други, впечатлени от внушителния ръст на Бродир, предпазливо образуваха полукръг и започнаха да настъпват към него. Бродир не оказа отпор, просто стоеше, леко полюлявайки се, с увиснала в лявата ръка секира. После отметна назад глава и извика:

— Нека стигне до всички, че крал Брайън падна от ръката на Бродир.

В същия миг осъзнах, че магията на черното знаме с гарвана ни е била изпратена от Один Измамника. Аз, последният, който носих знамето развято, бях оцелял, но изгубихме битката. Обратно, врагът спечели победа, но с цената на живота на предводителя си. Бях станал свидетел на победата на върховния крал и на смъртта на Брайън Борума.

Воините като че ли си поставиха за цел да заловят убиеца на краля жив. С вдигнати пред себе си щитове, внимателно и предпазливо настъпваха напред, принуждавайки Бродир да се изтегли към храстите. Той повече от всякога приличаше на огромна, ранена мечка, но сега животното бе обградено, ловът — към края си. Вече нямаше накъде да отстъпва, пътят му препречваха храстите. Обърнат с лице към враговете си, той направи още една крачка назад, после кракът му се закачи в нещо и Бродир падна.

Ловците буквално се хвърлиха се върху плячката си и Бродир изчезна сред пращящите клони. В суматохата отново изгубих съзнание. Последното, което видях, бяха гарваните с железни човки, прииждаха и прииждаха, докато накрая цялото небе почерня.