Тим Северин
Синът на Один (14) (Сага за героите на Севера)

Глава дванадесета

Халбера беше четвъртата дъщеря на Снори. Имаше светла, гладка кожа с лунички, закръглени ръце с лек мъх златисти косъмчета, сиво-сини очи, руса дълга коса и абсолютно симетрично лице, накратко, беше олицетворение на нормалната, здрава, красива скандинавска девица. Обожаваше братята си, общо осем на брой, и се погаждаше добре със сестрите си, също осем. Ако изобщо имаше нужда от доказателство, че Снори Годи е повече езичник, отколкото християнин, то това бе фактът, че има две жени, една официална и втора, с която нямаше брак, но бе ясно, че тя е втората му съпруга. Отнасяше се еднакво към децата на двете. Халбера, израснала в такова голямо и заможно семейство, нямаше как да е по-различна от мен, бедния пришълец, живеещ незабележимо в дома на баща й. Многократно се бях възхищавал на енергията и самочувствието на клановете Снорисон и Снорадотир, но този път направо си изгубих ума. Правех всичко по силите си да запазя благоволението на баща й, за да съм близо до това златокосо момиче. За първи път в живота си бях влюбен.

Защо точно Халбера приемаше сляпото ми увлечение, е въпрос, на който така и не си отговорих. Всъщност нямаше причина тя да погледне сериозно на скромна партия като мен. Единственото ми обяснение е, че се отегчаваше или бе любопитна да провери властта си над силния пол, а аз просто й бях под ръка. Връзката ни бе напълно порядъчна. Започнахме тайно да се срещаме, разменяхме си целувки и се отдавахме на нежни ласки, половин час след които се чувствах като отмалял, макар и Халбера като че ли не изпитваше подобни бурни чувства и си оставаше все така трезва, свежа и енергична. Неведнъж се отскубваше от прегръдката ми и обявяваше, че има да помага на някой от братята си, след което си тръгваше с атлетична походка и развята руса коса, оставяйки ме омаломощен от емоции и напълно объркан. Сигурен съм, че Снори се догади за връзката ми с дъщеря му, а нямаше съмнение, че тя бе известна и на майката на Халбера. Но вниманието и на двамата бе погълнато другите деца и по-важни дела, и предпочетоха да не ни се месят.

Изпаднал в агонията на първата любов, понякога с часове се спотаявах в някой усамотен ъгъл и изпадах в транс, бленувайки как ще прекарам остатъка от живота си до това разкошно, млечнобяло момиче. Сега осъзнавам, че съм искал не само Халбера. Копнеех да се изгубя в лоното на голямо семейство, в което всичко като че ли се намираше във вечна слънчева неразбория и суетня, а появеше ли се проблем, той биваше разрешаван за секунди, с помощта и подкрепата на останалите. Накратко, чувствах се самотен и несигурен и семейството на Снори се явяваше фантазия, заслепяваща ме за истината — че любимата ми Халбера е една нормална млада жена в разцвета на моминството си.

Всички разговори тази есен се въртяха покрай един местен разбойник на име Оспак и как точно следва да се постъпи с него. Оспак явно тормозеше района от години. Грубиян и животно, по нрав и външен вид, тероризираше околните младежи, а вече на средна възраст, бе събрал и банда подобни нему непрокопсаници. Знаех за един добил печална слава случай за изхвърлен на брега кит. Според исландското право, делбата на всички плавеи се подчинява на строг контрол и всяко парче скала принадлежи на фермерите, притежаващи права над нея. Мъртвите китове, довлечените дървета и останките от кораби се считат за ценна находка. Толкова ценни са, че първите заселници дори разработили остроумна система на подбор къде точно да издигат къщите си. Докато плавали покрай новооткрития бряг, капитанът изхвърлял през борда резбованите дървени табли, които по традиция стоят от двете страни на издигнатия стол в скандинавската къща. Вече на брега, новопристигналите се пръскали по брега и там, където ги откриели, построявали домовете си и заявявали права над брега, уверени, че морските течения ще са безкраен източник на изобилие.

В деня, в който вълните изхвърлили онзи кит, фермерите с права над брега излезли рано сутринта, за да проверят какво им е донесло морето. Предишната нощ имало силен вятър от посоката, която обикновено донасяла най-добрата „плячка“, и ето ти, открили трупа на кита в плитчините. Фермерите се върнали у дома за мотики секири, и започнали да разфасоват мъртвия кит. Вече били свалили мастния слой и се захващали да нарежат месото на големи парчета готови за подялба, когато се появил Оспак. Нямал права над този бряг, което не му пречело да познава вятъра и вълните, затова и пристигнал с лодка от другата страна на залива с петнадесет от хората си, всички въоръжени до зъби. Слезли на брега и поискали дял от местото. Един от фермерите, Торир, им казал, че ако и другите са съгласни, ще им продадат месо. Оспак троснато отвърнал, че няма намерение да плаща и заповядал на хората си да започват да товарят лодката. Когато Торир се възпротивил, Оспак го цапнал по ухото с опакото на секирата си и го зашеметил. Останалите фермери, по-малко на брой, не били в добра позиция, за да окажат отпор. Можели само да гледат как Оспак и мъжете му натоварили лодката си с колкото месо успяла да побере, и отплавали, подигравайки се с нещастните си жертви.

На следващата година Оспак станал още по-нетърпим. Той и мъжете му започнали да нападат и ограбват отдалечени чифлици. Често завързвали стопанина и семейството му и отнасяли всичко ценно и запасите с храна, кравите и конете. Разминавало им се, защото фермерите били зле организирани, а и Оспак се постарал да укрепи собствения си чифлик така, че било опасно да го контраатакуваш. Хората му вече наброявали поне двадесет мъже, всички главорези, привлечени от обещанието за лесна печалба. Появил се обаче друг проблем — колкото повече мъже набирал Оспак, толкова по-широко трябвало да разгърне набезите си, за да събере припаси. Малко преди да се присъединя към домакинството на Снори, Оспак бе разграбил чифлика на Торир, когото извлякъл извън дома му и го убил. От там разбойниците се отправили към друг чифлик, пак собственост на мъж, участвал в случката с мъртвия кит и Оспак пак се разплатил за старите търкания. За щастие, когато разбойниците пристигнали Алф, известен като Алф Ниския, независимо от късния час бил още буден и облечен. Когато разбойниците разбили предната врата, Алф успял да се измъкне отзад и побягнал през пасищата, потърсвайки убежище при Снори, един от малкото мъже в района, на когото Оспак не би посмял да посегне.

Снори изслуша разказа на Алф и молбата му за помощ, но макар и да му предостави подслон, изчака няколко месеца, преди предприеме нещо срещу Оспак. Много хора го критикуваха за това, но ходът бе напълно в стила му. Снори никога не действаше прибързано и разкриваше козовете си само след щателна подготовка. Искаше информация за Оспак и ме помоли да посетя укрепения чифлик. Привидно щях да търся работа, на практика щях да съм отново шпионин. Приех, без да се колебая. Снори ме помоли точно когато страстта ми към Халбера се разгаряше и пламенно исках да я впечатля.

Два дни ми трябваха да прекося полята до крепостта на Оспак. Когато приближих чифлика, видях, че е построил висок жив плет и е затворил входа към укреплението с масивни двойни врати, а зад живия плет се виеше издигнат вал. Гарнизонът беше още по-внушителен. Видях най-малко двадесетина въоръжени до зъби мъже, включително един грозник, възродил старомодния почин дългата брада да се сплита на плитки, които бе разстлал като килимче по гърдите си. Снори ми бе разказал за фукльото, известен като Храфн Викинга, простоват глупак, който пропиваше плячката си и вече бе обявен извън закона за убийство.

В чифлика на Оспак срещнах за първи път и друг, много по-интересен престъпник. Когато влязох през масивните дървени порти, видях седнал на пейка в двора млад мъж, който намусено дялаше парче дърво с ножа си. Помня, че носеше кафява туника и сини легинси, и че като че ли едва сдържаше спотаения си бяс. Белите стърготини се виеха изпод острието на ножа му и подскачаха във въздуха като нервни насекоми. Само широките рамене и дългите и силни ръце подсказваха откъде идва името му, Гретир Силния. Беше ми интересно да го видя, защото бе само две години по-голям от мен, а се бе прочул из цяла Исландия. Не спадаше към бандата, а бе наминал да се види със сестра си, годеница на сина на Оспак. За Гретир Силния се носеха какви ли не легенди. Бил неконтролируем още като момче. Умишлено не се подчинявал на родителите си, отказвал да помага в чифлика и през повечето време мързелувал из къщата. Когато го принудели да свърши нещо, гледал да го направи така, че да не го карат да повтори. Изпратели ли го да заключи кокошките, оставял вратата на кокошарника открехната. Накарали ли го да се погрижи за ценен жребец, той нарочно надирал гърба му с остър нож и осакатявал горкото животно. Бил невъзможен, коварен и извратен. Държал се зле и с връстниците си, вечно се забърквал в кавги и побоища и съответно имал малко другари. За първи път чух името му през зимата, когато с няколко от по-малките деца на Снори играхме на един замръзнал фиорд. Бяхме се разделили на два отбора и с извити пръчки удряхме една мажа топка. Един от моя отбор се вбеси и се втурна към противника, заплашвайки да смаже главата му със стика. Викаха му „удара на Гретир“. Разбрах, че по време на една игра Гретир нападнал противника си и едва не го убил с удар толкова силен, че счупил черепа на момчето. Три месеца по-късно Гретир убил мъж при кавга не за друго, а за кожен мях скир, заквасено мляко. След това го осъдиха на изгнание; когато го видях, течеше втората му отсрочена година и той се готвеше да напусне Исландия и да постъпи на служба при краля на Норвегия. По онова време дори не предполагах, че един ден Гретир ще бъде може би моят най-близък другар.

Оспак грубо ме отпрати с думите, че няма работа за мен, но за няколкото часа, прекарани зад живия плет, успях да събера достатъчно информация за Снори.

Прибрах се в Селингсдейл и разказах на Снори какво съм видял. Както обикновено, той не каза почти нищо. Уговаряше с местните старейшини обединена атака срещу разбойниците и бе готов да чака, от една страна, всички съюзници да се освободят и присъединят към него, от друга — повод да ги свика, без да възбуди подозрението на Оспак. Единственият, когото повика в Селингсдейл за съвет бе един бивш член на домакинството му, отделил се и основал свой собствен чифлик — Транд Стиганди.

Транд беше от хората, които с вида си те карат да шепнеш. Една глава по-висок от другите мъже, имаше увереното държане на ветеран, а и се знаеше, че умее добре да използва меча и секирата. Изглеждаше страховито, с прорязано от белези лице, огромен закривен нос и рунтави вежди, които сключваше в свирепа гримаса. Всеки, започнал кавга с Транд, би се замислил, преди да прибегне физическо пререкание. Но в мига след като Транд прекрачи прага разбрах, че Снори го е извикал и по друга причина. Стоях вляво от входа. Когато той влезе в стаята, се огледа, улови погледа ми и застина в очакване на място. Всичко продължи не повече от миг, но аз вече разпознах хладния, спокоен поглед от осемнадесет месеца по рано във Винландия, когато случайно попаднах на двамата скрелинги в гората. Така гледаха очите на шамана. Веднага предположих, че Транд е сейдурман и интуитивното ми предположение се потвърди, когато същата вечер Снори и Транд се оттеглиха за часове в храма на Тор. Транд, сигурен бях, говори с боговете.

Пристигането му ми повлия по същия начин, както когато видях окървавената риза в компанията на майката на Тород или призрака на мъртвия ми чичо с Гудрид. Присъствието на човек, който също виждаше света на духовете, събуди скритата в мен спиритическа енергия и на втората нощ след пристигането му получих първия си пророчески сън.

Сънувах обсаден чифлик. Полубуден, полузаспал, намирах се в нещо като здрача между нощта и деня. Нападателите бяха обградили къщата и яростно я атакуваха. Чувах виковете на воините и писъците на жените вътре. Няколко пъти почти се разбудих от глухия тътен на ударите, нищо че звуците отекваха само в съня ми. При първото събуждане си казах, че кошмарът е спомен от всички ужаси покрай клането на Нал и семейството му. Но когато кошмарът отново ме погълна, видях, че в този чифлик няма пламъци и дим, само силуетите на бягащи мъже, които се лутат из двора и се мятат към крепостния насип. После видях, че е чифликът на Оспак, а сред нападателите бе и Транд. Нямаше как да объркам високата му фигура, но в съня ми като че ли беше с глава на сова, а в сблъсъка имаше нещо, което ми напомни начина, по който се биеха скрелингите във Винландия.

Събудих се плувнал в пот. На сутринта си спомних за предупреждението на Снори да не споделям виденията си, особено ако са свързани със смърт или нещастие, затова и не разказах съня на никого.

Снори настъпи срещу Оспак след около три седмици, при това с числено надмощие. В похода се включиха всички здрави мъже от чифлика, в това число и аз. Докато прекосявахме пасищата, ни пресрещна колона от петдесет фермери, водени от един съседен старейшина, Стурла. Броят ни общо трябваше да бъде поне осемдесет души, макар и както обикновено, малко от тях да бяха опитни воини. Всички носехме меч или секира, плюс кама, но се набиваше на очи липсата на брони. Малцина имаха кожени жилетки с пришити малки метални плочки; повечето фермери разчитаха на дървените щитове и дебели кожени елеци, че ще ги предпазят от копията и стрелите, които Оспак и пасмината му решат да хвърлят по нас. В цялата ни колона преброих само дузина метални шлема, единият от които бе цяла антика. Вместо модерния коничен шлем с предпазител за носа, този беше кръгъл като купа за пудинг и лицето на собственика се прикриваше от две кръгли пластини. Изобщо не се изненадах, когато видях, че го носи Транд.

Съгледвачите на Оспак трябва да ни бяха следили, защото когато се появихме пред чифлика, вратите вече бяха залостени, а мъжете — заели позиции по издигнатия вал. Снори и Стурла проведоха кратко съвещание и решиха да се възползват от превъзходството в броя и да атакуват едновременно от четири страни. Снори се озова срещу Храфн Викинга, а Стурла и мъжете му атакуваха частта, където защитата водеше Оспак.

Обсадата започна с канонада малки и големи камъни от двете страни. На този етап на битката защитниците на крепостта се ползваха със значително преимущество, тъй като можеха да обстрелват с камъни твърде приближилите нападатели. Слабото им място бе ограниченият запас от камъни, затова и през първия час на битката хората на Снори и Стурла излизаха в бързи, фалшиви засади до живия плет, крещяха обиди и ги замеряха с камъни, след което на бегом се връщаха, лавирайки сред летящите камъни. Когато запасите на защитниците се поизчерпваха, атакуващите започнаха да притичват съвсем до живия плет, основно към укрепената врата, която опитваха да разбият безуспешно, тъй като вратите бяха твърде солидни. Атакуващите почти не мятаха копия, тъй като те най-често само отскачаха от защитните стени, а и да прелетяха над стената, защитниците ги мятаха обратно по нас, с далеч по-сериозен ефект. Само шепа мъже от двете страни имаха лъкове и стрели, по простата причина че те рядко се използват от исландците, които предпочитат ръкопашните боеве.

Около два часа след началото на нестройната ни атака ми се стори, че ентусиазмът от наша страна започва да намалява. И точно в този момент Транд показа на какво е способен. Надянал древния си шлем, той се стрелна напред, притича до живия плет и възползвайки се от ръста си, подскочи, закачи острието на секирата си на върха на живия плет и хванал дръжката с две ръце, се издърпа нагоре и прехвърли вала. Озова се право срещу Храфн Викинга, който се втурна насреща му, виейки от гняв. Транд избегна неловко хвърленото копие на Викинга, изкара брадатия воин от равновесие и замахна към ръката му със секирата. Ударът на секирата му бе идеално премерен. Тя се стовари на дясното рамо на Храфн и отсече ръката от тялото. Храфн се олюля, подхлъзна се по вала и се сгромоляса в двора долу. Докато хората на Оспак невярващо гледаха тялото на предводителя си, Транд прескочи отново вала, и се върна при нас. Намесата му деморализира врага. Хората на Оспак сега се биеха с по-малко хъс и Снори ме изпрати от другата страна на чифлика със съобщение за Стурла — да предприеме челна атака, преди защитата да е прегрупирала силите си.

Затичах, препъвайки се по ниските чимови стени, които маркираха ливадите, и пристигнах при Стурла тъкмо навреме, за да го видя как пристъпва напред, стиснал оръжие, което ми се стори странно познато. Беше тънка, плоска дъска, дълга колкото ръка на мъж. Копиемет, за първи път го видях при нападението на скрелингите във Винландия, а се бе появил и в кошмара ми. Откъде го бе изнамерил Стурла, не разбрах, но очевидно знаеше как да го използва. Затича напред, докато не стигна достатъчно близо да нанесе точен удар. Оспак сигурно не познаваше оръжието, защото когато видя Стурла да приближава, скочи на ръба на вала, направи неприличен жест, с две ръце вдигна над главата си камък и се приготви да го метне по главата на Стурла. Оспак носеше броня, каквато малко исландци можеха да си позволят — тънка риза от метални брънки, която предпазваше почти цялото му тяло. При вдигането на камъка обаче полите на бронята също се надигнаха и оголиха бедрото му. Стурла засече мишената и стреля. Въжето се разви и копието полетя напред. Железният край бе дълъг и тънък, с два малки фланеца за криле. Мина през бедрото на Оспак и когато той залитна, Стурла стисна въжето с две ръце и рязко го дръпна с все сили. Като улучена с харпун риба, Оспак се озова буквално отскубнат от стената. Стурла махна на хората си да се изтеглят, изтича напред и с камата СИ прониза Оспак в сърцето.

Смъртта на предводителя им преустанови всяка съпротива. Мъжете му свалиха оръжията и започнаха да викат, че ще опразнят сградата, ако ги пуснем да си тръгнат безпрепятствено. Миг по-късно двойните врати на живия плет бавно се отвориха. Заварихме разбойниците струпани на двора, изплашени и изтощени. Загинали бяха само Храфн, Оспак и още един мъж, но много от защитниците бяха получили леки рани и синини. Снори удържа на думата си и им наложи забележително леко наказание. Свика кратък съд на място и в качеството си на местен годи осъди най-сериозно провинилите се на изгнание. Нямаше властта да ги прогони от Исландия, но можеше да им забрани да се върнат в Западните фиорди със заплахата, че на следващия Алтинг ще бъдат съдени като престъпници. Мъжете трябваше да се разделят с оръжията си и незабавно да напуснат завинаги чифлика. Снори се отнесе великодушно с вдовицата и сина на Оспак. Вдовицата каза, че е трябвало да се съобразява със съпруга си, а макар и синът да бе участвал при защитата на чифлика, го бе направил само заради семейната чест. Той не бе участвал в грабежите на баща си и Снори съответно постанови, че вдовицата и синът могат да задържат чифлика и прилежащите му земи.

Транд Стиганди прекара в чифлика на Снори няколко седмици след разгрома на Оспак в битката при Битра, както я кръстиха впоследствие. Много хора идваха да го поздравят за храбростта му, а някои, по-дискретно, и да му благодарят, задето се е застъпил пред Тор за порядъчните жители на Западните фиорди. Снори трябва да бе разказал на Транд за мен и останах поласкан, когато една вечер Транд ме дръпна да поговорим насаме. Седна върху един сандък в ъгъла и с дълбокия си, дрезгав глас каза:

— Снори ми каза, че понякога виждаш неща, невидими за околните.

— Да, от време на време — отговорих, — но не разбирам какво виждам и никога не знам кога точно ще се случи.

— Можеш ли да ми дадеш пример?

Сетих се за предупреждението на Снори, но събитията вече бяха отминали, а и Снори бе потвърдил подозрението ми, че Транд притежава дарбата. Затова му разказах съня си за битката при чифлика на Оспак, за мъжа с глава на сова и всичко останало.

Транд ме изслуша мълчаливо, а когато свърших разказа си каза:

— И колко дни преди битката ти се присъни това?

— Скоро след като ти пристигна, в нощта, когато със Снори бяхте в храма на Тор.

— Чудя се дали при подходящи условия нямаше да сънуваш този сън по-рано, в самия храм — каза Транд, говорейки по-скоро на себе си. — Някои ясновидци са родени с късмет. Сънищата идват при тях толкова лесно, че само трябва да се оттеглят на тихо място, да затворят очи и да се самовглъбят, и виденията нахлуват в съзнанието им. Други трябва да се напият или да дъвчат треви, да вдишват дима на свещения огън или неколкократно да чуят свещените заклинания, преди духът им да отлети от тялото.

Транд се изправи и отиде при увесените си на стената меч и шлем. Донесе ги и ми показа тъпата страна на острието на меча.

— Какво значи това?

Руните бяха лесни.

— Направен от Улфберт — отговорих.

— Ами това? — Вдигна древния шлем със странните предпазители за очи. Държеше го наопаки, за да виждам в металната полусфера. От центъра във всички посоки излизаше гравиран стилизиран, тънък кръст, чиито краища завършваха с върхове на стрели, насочени обратно към точката на пресичане.

— Това е егисхалмур. Страховития шлем.

— Да — каза Транд, — но какво ще ми кажеш за знаците по ръба?

Погледнах по-внимателно. По вътрешния ръб на шлема имаше малки резки. Бяха износени от времето, но определено поставени с някаква цел. В няколко веднага разпознах руните на фударка, но другите бяха по-трудни за разчитане. Прокарах пръст по тях, както ме беше учил Тиркир. Оказаха се букви, които според Тиркир вече рядко се използвали. В крайна сметка все пак успях да разгадая мистерията.

— Не знам какво точно значи, но звучи като… а г мод ден юту пт дут…

Транд ме изгледа замислено.

— Само шепа мъже в Исландия могат да разчитат старите руни — каза. — Това е галдрастафир — магия с руни. Изписали са я малко след изковаването на шлема. Руните го превръщат в талисман за собственика и го пазят физически. За нищо на света не бих сменил този шлем с нов. Кой те научи на старите руни?

— Един стар германец, ковач на име Тиркир, ме обучи да чета и да изписвам руни, докато живеех в Гренландия.

— Посланието, което изписваш в руните, е по-важно от това просто да знаеш какво значи всяка от тях — каза сериозно Транд. — Доста хора знаят как да издялат името си, но само посветените владеят магиите, заклинанията и клетвите. Один е дал руните на човечеството и познанието трябва да бъде предадено от човек на човек.

Като че ли взе някакво решение, обърна се към мен и ми заговори така, сякаш бях голям мъж, а не четиринадесетгодишно хлапе:

— Великите и значими видения искат болка и саможертва. Один е дал едното си око, за да отпие от извора на Мимир и да научи тайната на мъдростта, даряваща боговете с безсмъртие. Пробол се с копие и висял в продължение на девет дни от Игдрасил, дървото на живота, за да научи тайната на руните. Саможертвата и болката открили съзнанието и духа му за мъдростта. Това е една от разликите ни с християните. Те вярват, че душата е в сърцето, ние — че живее в съзнанието и че освободиш ли съзнанието, освобождаваш и духа.

Неволно бях позволил на умението си да разчитам руни да впечатли Транд по начин, който щеше да има болезнени за мен последици. На тръгване към чифлика си той предложи на Снори да ме вземе и обучи на сейдур. Снори ме извика и гледайки ме със спокойните си сиви очи, каза:

— Транд предложи да те направи свой ученик. Вярвам, че това е твоят шанс да усъвършенстваш дарбата, с която си се родил и която в бъдеще може да компенсира несгодите, с които вече си се сблъскал. По тази причина аз те отпращам от дома си и затварям вратата му за теб.

Така започнах да разбирам как трупането на знания винаги съпровожда с болка и саможертва. Бях съсипан от раздялата с обожаваната от мен Халбера. Години по-късно, много време след като напуснах дома на Снори, разбрах, че се е омъжила изгодно за сина на съседен земевладелец, от чиято помощ Снори се нуждаел за поредния Алтинг. Младият й съпруг бил идеален — уважаван, с добри връзки, надежден. И определено скучен. Сигурен съм, че Халбера е живяла много щастливо с него. Последните новини за нея бяха, че има седем или осем деца, живее в богат чифлик в Западните фиорди и също търси подходящи партии за многобройното си поколение. Няколкото пъти, когато съм си се представял като младежа, за когото можеше да се омъжи Халбера, се чудя дали да се омъжи за достойния си съпруг я подтикна желанието й за по-голяма сигурност и дали Один накара семейството й да ме приеме само като приятно временно развлечение за четвъртата си дъщеря.

* * *

Лятото, което прекарах с Транд в чифлика му в планините зад Лаксадейл бе може би най-решаващият период в живота ми. Транд живееше сам в малко стопанство, състоящо се само от къща и обор. Домът му бе обзаведен само с два стола, два дървени нара, железен котел за готвене и тиган — Транд си готвеше сам — и няколко големи ракли, които винаги стояха затворени. Стените бяха голи, само с няколко чуждоземни на вид платна със странни надписи, които не можех да разтълкувам, и редица гвоздеи, на които Транд окачваше оръжията и кожените и платнени кесии, в които държеше магическите си съставки. Домът, също като собственика си, бе спретнат до неуютност. Моят учител в сейдура бе сдържан до суровост и човек много трудно можеше да го опознае. Сигурен съм, че не е искал да бъде недружелюбен, но съберях ли достатъчно смелост да му задам някой въпрос, отговорът понякога се бавеше толкова, че започвах да се чудя дали не е решил, че въпросът ми е глупав, или изобщо не го е чул. Когато все пак отговореше — както неизменно ставаше, макар понякога да се налагаше да чакам цял ден, — отговорът бе стегнат, точен и категоричен. Доста време мина, преди да се привържа към Транд, но от самото начало го уважавах.

Беше методичен учител. Търпеливо надгради знания над основата на Тиркир и Торвал, които понякога смяташе за необходимо да поправя. Първите ми учители на места бяха поомешали ролите на аезирите и боговете, в други случаи пък бях разбрал погрешно думите им. Затова и първата работа на Транд бе да въведе ред в хаотичните ми знания, след което започна да ги задълбочава и да нализа в подробности. Разширих познанията си за по-важните богове и богини от рода на аезирите и ванирите. Постепенно се сблъсках с цял пантеон. И това плюс норните и елфите на светлината и мрака, и джуджетата, и ледените гиганти и другите създания, и мястото им в древната космология. „Всичко е свързано, обичаше да казва Транд. Като преплетените корени на Дървото на живота — всеки корен се увива около съседа си, прехвърля се на трети, после се връща обратно и се закрепя към самия себе си. Същото е и с клоните. И все пак всички корени и клони имат своето значение. Те крепят Игдрасил и сами са Игдрасил. Така е и при старите богове. Разполагаш ли с основата, можеш да проследиш пътя на даден корен или вейка, или да отстъпиш назад и видиш дървото като цяло.“

Наизустяването на всичко това ми се удаде с удивителна лекота. Като че ли всеки подвиг, всяко божество и подробност бяха въплътени в език, който се лееше и примамливо шумеше, или маршируваше под строг ритъм. Дори сега, половин век по-късно, мога да изброя всичките четиридесет и осем имена на Один — от Балейгур, Харбардур и Херблинди, до Хериан, Хиалмбери, Текур, Тригри, Тундур, Унур, Виундур, Урунгур и прочее. Тези, от които сърцето ми все още затуптява по-силно, когато ги привикам в мислите си са: Алдафадур, Всемирния баща, Дрогадротин, Господар на мъртвите; Гримнир, Маскирания; Фармогнудур, Пътешественика и Ганглери, Скитника.

Тиркир и Торвал ми бяха разказвали простите истории, илюстриращи делата на боговете — че земетресения стават, когато Локи се гърчи в оковите си, или че ветровете се раждат от размаха на крилете на гигантския орел Хресвелг, или че светкавицата е искра  от Мьолнир, чука на Тор. Сега Транд постави тези истории в широкия им контекст. Обясни ми връзката между миналите деяния и бъдещите събития и как на пресечната им точка лежи настоящето и винаги наблягаше, че всичко е взаимосвързано, затова и ясновидците могат да виждат бъдещето, и че сме почти безсилни пред Предопределеното ни от норните. Тези три свръхестествени жени разполагат с върховна власт, защото те решават съдбата на всяко живо същество и дори на самите богове.

— Не можеш да измениш предначертаното — наблягаше Транд. — Дори самите богове знаят, че в края на краищата ги чака Рагнарок и унищожението на света. При все силата си, могат само да отложат този ден, не да го избегнат. Какво остава за нас смъртните, да променим паяжината, изтъкана от норните или знаците, издълбани в тъканта на живота ни.

Транд твърдо вярваше в предсказването на бъдещето. Щом съдбата е предопределена, значи ако знаеш как, ще можеш да я разчетеш. Притежаваше комплект блокчета с руни, изрязани от китова кост и вече пожълтели от времето. Хвърляше ги върху бяло платно като зарчета, после се мъчеше да разгадае как точно са паднали и посланието зад произволните фигури. Често то бе неясно или противоречиво. „Но това, обясни ми Транд, е замисълът на руните. Всяка има най-малко по две противоположни значения и правилното тълкувание зависи от това, дали се явяват в светла или тъмна конфигурация.“ Намирах всичко това за много объркващо, макар и да съумях да схвана повечето от основните правила.

Галдрастафир, магиите с руни, бяха по-прости и ми напомняха на коваческите галдури, на които ме бе научил Тиркир. Тиркир взимаше парчета дърво и ми показваше как правилно да издълбая поредицата от руни. Разделяше уроците на групи: руни, които носят познание, морски руни за безопасно плаване; руни за здраве; руни против уруки, руни за родилки.

— Не се изненадвай, ако някои не подействат — предупреди ме той. — Самият Один научил на Игдрасил само осемнадесет магически руни. Много ще сме самонадеяни да мислим, че можем да постигнем повече.

Наблягаше, че не всичко се изчерпва с точността на изрязването. Всяка руна има собствена формула на изговаряне, която трябваме да рецитирам, докато я изписвам, и която Транд ме караше да повтарям до съвършенство.

— Изговаряй думите правилно — казваше, — и няма да бъде необходимо да прибягваш до трикове, като да натриваш улеите с кръвта си, за да направиш по-мощна магията. Остави това на хората, чиято цел е да правят зло, не добро.

Транд ме предупреди следното:

— Ако галдрастафирът е направен зле, има вероятност да постигне резултат, обратен на желания. Това се дължи на двояката, противоположна природа на руните, дуалистичната природа на дара на Один. Така с неправилно изрязана руна, вместо да излекуваш, можеш да отнемеш здравето на човек.

Транд, по природа оптимист, отказа да ме научи на „лошите“ руни и като предпазна мярка настояваше в края на всеки урок да хвърляме учебните руни в огъня и да ги изгаряме до пепел, за да не попаднат в злонамерени ръце. Забелязах, че в такива случаи Транд оставаше до загасващия огън, втренчен в жаравата. Макар и никога да не говореше за миналото си, останах с впечатлението, че в мислите си е някъде далеч, далеч от тук.