Тим Северин
Синът на Один (10) (Сага за героите на Севера)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викинг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Odinn’s Child, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2017)

Издание:

Автор: Тим Северин

Заглавие: Синът на Один

Преводач: Елисавета Маринкева

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: Английска

Отговорен редактор: Антония Халачева

Редактор: Надя Калъчева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Художник: Любомир Пенов

Коректор: Надя Калъчева

ISBN: 978-954-649-842-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1663

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Предвестниците на печалния край на начинанието ни се появиха само три дни по-късно. Денят беше топъл и слънчев, наближаваше обяд. Бяхме се пръснали по обичайните си всекидневни задачи, някои за риба, други — в гората, ловуваха или сечаха дървета, повечето работеха около къщите или разчистваха място за градини. Жените трябва да са приготвяли обяда, защото помня миризмата на печена на скара сърна. Един от строителите, качил се да провери дали се припокриват торфените блокчета по покрива, се протегнал, за да даде почивка на изтръпналия си гръб и случайно погледнал към брега. Викът му ни изправи на крака. Откъм най-далечния нисък нос приближаваше рояк малки лодки. От това разстояние приличаха на черни иглички, но бе очевидно какво са: скрелинги. Всички спряха работата си и през тълпата премина тръпка мрачно предчувствие. Не забравяйте, че бяхме фермери и рибари, не изпитани воини, и от пристигането на странниците в този изолиран район ни побиха тръпки.

— Дръжте се възможно най-дружелюбно и нормално — предупреди Торфин. — Не правете резки движения, но не им позволявайте да се приближат твърде много. Нека просто изчакаме и видим какво искат.

Малката флотилия на скрелингите — девет лодки от кожа — бавно приближаваше. Хората в лодките изглеждаха също толкова изненадани и предпазливи, колкото и ние. Намалиха скоростта и внимателно преминаха плитчините; движеха се на около петдесет крачки от брега, без да откъсват любопитен поглед от нас. Настана напрегната тишина. После един скрелинг се изправи в лодката си — беше недодялан, тесен съд с форма на корито — и започна да маха ръка в кръг над главата си. Стискаше нещо, което издаваше ниско жужене, между тихо ръмжене и мърморене.

— Какво мислиш значи това? — попита Торфин заместника Торбранд Снорисон.

— Може да е мирен знак — отговори той. — Не изглеждат враждебно настроени.

— Тогава най-добре ще е да им отвърнем по същия начин — каза Торфин. — Вземи един бял щит, влез във водата и когато стигне до коленете ти, го вдигни.

Белият щит е знак за мир, който разпознават и използват дори дивите ирландци и далечните германски племена. Вдигнат ли червен щит значи война. Както и да е, скрелингите като че ли схванаха посланието внимателно обърнаха лодките си към нас и догребаха до брега.

Гледахме неподвижни как мъжете изскачат от лодките и колебливо тръгват към нас.

Бяха точно като хората, нападнати и убити от хората на чичо ми Торвалд. Мъжете — нямаше жени — бяха с тъмна кожа и малко по-ниски от нас. Всички бяха слаби, с леко дръпнати очи и много черни спусната коси. Скулите им бяха високи и издадени, и това придаваше на лицето им заплашителен вид. Забелязах, че очите им без изключение са тъмнокафяви, почти черни. Трябва да бяха ловен отряд, защото в лодките си носеха само ловни копия и безформени вързопи, увита в необработени кожи.

Торфин предположи, че срещата ги е стреснала също колкото и нас. Във всеки случай последва дълга пауза, през която двете страни се оглеждаха една друга, след което водачът на скрелингите извика нещо на неразбираем език и целият отряд демонстративно се върна в лодките, изтласка ги в дълбокото и отплува, като от време на време мъжете се обръщаха да ни изгледат през рамо.

Изчакахме лодките на скрелингите да се скрият зад брега и се върнахме към задачите си. Можете да си представете брътвежа и догадките дали скрелингите ще се върнат отново и какви точно са намеренията им. Никой не се съмняваше, че това е била само първата от многото ни срещи.

При следващото си посещение скрелингите ни хванаха още по-неподготвени, появявайки се по суша. Трябва да е било половин година по-късно и фактът, че приближиха селото ни, без да ги усетим, беше обезпокоителен. В един миг бяхме заети с обичайните си занимания, в следващия две дузини скрелинги наизлязоха от гората и тръгнаха към нас. Сякаш изскочиха от нищото. Хванаха ни напълно неподготвени и беше истински късмет, че идваха с мир. Двоумяхме се дали да хукнем за оръжията, да се скупчим в центъра на селото или да излезем и да посрещнем скрелингите с някой мирен знак, когато късметът ни отново проработи. Бикът ни замуча. Той и кравите бяха на една близка ливада и може би миризмата на скрелингите — а те наистина миришеха силничко — обезпокои бика. Гръмовитият шум ужаси посетителите ни. Хвърляйки погледи през рамо, те вкупом хукнаха към прикритието на къщите, сякаш по петите ги гонеше чудовищен звяр. Няколко от нашите по-плахи мъже за по-сигурно вече бяха заели позиции в къщите и бяха заключили вратите. В следващия миг ужасените скрелинги думкаха по дъските по дървените врати, викаха нещо на странния си език и умоляваха да бъдат пуснати вътре. Нашите, мислейки, че нападението е започнало, отчаяно затискаха вратите от вътрешната страна. За нас, останалите извън непосредствения развой на събитията, ситуацията, допреди малко изпълнена с такова напрежение, сега изглеждаха напълно комична. Ясно бе, че скрелингите не ни мислят злото и че пъзльовците в къщите са в паника от невидимата за тях атака. Всички, които виждахме какво точно става, избухнахме в гръмогласен смях. Това окуражи скрелингите, които се успокоиха и плахо се заоглеждаха. След няколко секунди изплашените бранители на къщите започнаха да надзъртат, за да видят какво става и ни дадоха нов повод да им се присмеем. Комичната ситуация се оказа идеалното запознанство — няма по-добро средство за установяване на взаимно разбирателство от това и двете страни публично да излязат глупаци и да си го признаят.

Със знаци и усмивки скрелингите започнаха да отварят вързопите си. Вътре имаше превъзходни кожи — лисичи, вълчи, от бялка и видра, и дори две лъскави от черна мечка. Качеството им бе несравнимо и веднага разбрахме, че ще им вземем висока цена, на който и да е пазар в Норвегия или Дания.

Оставаше въпросът за какво да ги изтъргуваме. Очевидният отговор беше метал — бяхме забелязали, че скрелингите разполагат само с каменовърхи оръжия. Но Торфин рязко нареди никой да не продава оръжия или метални сечива на скрелингите. По-добрите оръжия бяха единственото ни предимство пред численото им превъзходство. Стояхме и се чудехме какво да правим, а скрелингите се оглеждаха любопитно. И точно тогава една от жените в жест на гостоприемство изнесе ведро мляко и дървен черпак, и го предложи на вожда на скрелингите. Той озадачен се втренчи в течността, подозрително я подуши, после внимателно отпи. Остана очарован от вкуса на млякото, а трябва и да е решил, че е скъпо, рядко нещо, защото разрови вързопа си и подаде на жената една кожа от бялка. Тя излезе достатъчно хитра и я прие. Втори скрелинг пристъпи напред и с жестове поиска да опита от млякото. Не след дълго всички те се пресягаха към черпака и в замяна предаваха ценните си кожи. На осем години вече бях виждал как пияниците в Братахлид се разделяха с последните си пари за чаша вино или силна медовина, но за първи и единствен път през дългия си, изпълнен с приключения живот, видях някой да плаща така богато за просто краве мляко. Не стига това, а и скрелингите изглеждаха напълно доволни от сделката. След като се разделиха с целия си запас кожи — а някои дори оставиха празните си вързопи, — те доволно се върнаха в гората, носейки печалбата от размяната в коремите си, докато ние блажено прибирахме едно малко състояние от винландски кожи.

Но колкото и кротки да излязоха скрелингите, пристигането им имаше и по-мрачни последици. На следващия ден Торфин ни накара да започнем строежа на жив плет около селото. Нямаше нужда да повтаря. Всички изпитвахме неприятното чувство, че мирните, изгодни за нас отношения със скрелингите няма да траят дълго. Помнехме как бяха убили Торвалд Ериксон със стреличките си. Смъртта му — смъртта на един човек — бе предшествана от клането на осемте ловци скрелинги. Ако местните приличаха на нас, то те може още да диреха отмъщение, за да изравнят сметките. Като морските анемонии, които прибират пипала, когато подушат опасност, и ние се скупчихме в безопасния периметър. Външните къщи бяха изоставени и цялото село се премести зад стените на живия плет, за всеки случай, ако скрелингите се завърнат с не толкова мирни намерения. Единствената сграда, която остана извън укреплението бе малката ковачница на Тиркир до реката, където имаше достъп до желязна руда и течаща вода.

* * *

Скрелингите се върнаха чак в началото на следващата зима, когато малкият Снори бе на почти годинка. Вече като че ли бяхме овладели новата земя. Бяхме разчистили допълнителни пасища от околните храсталаци и бяхме заградили две малки поляни за добитъка, вече включващ и три здрави телета, бяхме стегнали и укрепили стените и покривите на първоначално набързо строените колиби, а хората започваха да кроят планове как ще изпратят кнора обратно в Гренландия с товар дърво и кожи и ще привлекат още заселници. Живели бяхме тук през всички сезони и макар и зимата да беше студена и мрачна, бе не по-лоша от зимата в Гренландия. Поселението ни започваше да пуска корени, но — както скоро се убедихме — тези корени бяха твърде крехки.

Този път скрелингите бяха много повече и дойдоха откъм суша и вода. Група ловци изникна от гората, а другите доплуваха право в залива на лъскави, обработени с мас кожени лодки. Посещението им изглежда бе планирано отдавна, защото и двата отряда видимо не носеха оръжия, само вързопи кожи. Този път един от рибарите ни забеляза скрелингите отдалеч и дойде да ни предупреди. Торфин, обезпокоен от численото им превъзходство, вече бе наредил цялото село да влезе в ограждението и да се затвори портата. Така че когато скрелингите приближиха, никой не излезе да ги посрещне. Полята и брега пустееха. Скрелингите приближиха и спряха колебливо пред живия плет. Торфин високо попита какво искат, но те естествено не разбираха и дума от езика ни, а ние нямаше как да разберем отговора им. После един от скрелингите, висок, добре сложен мъж, сигурно вождът им, метна вързопа си през живия плет. Той меко тупна на земята, а вътре открихме пет сиви вълчи кожи, очевидно резултатът от летния лов. Скрелингите бяха дошли да търгуват.

— Да видим дали ще успеем пак да им продадем само мляко предупреди ни Торфин. — Помнете: за нищо на света не ги допускайте до оръжията ни.

Внимателно спуснахме портата на ограждението и започнахме да търгуваме.

Не вървеше толкова лесно, колкото предния път. Странните смугли мъже все така с готовност разменяха кожите си за мляко, но когато изпиха млякото и все още имаха кожи за продан, посочиха червения вадмал, с който бе закрепил панталоните си един заселник. В началото предлагахме по лакът плат за кожа. Те приемаха моментално увиваха с плата главите си и се фукаха с пъстрото си украшение. Когато запасите ни от червен плат започнаха да привършват, можехме да им предложим само по една червена панделка, не по-широка от един пръст, за кожа. За наша най-голяма изненада, скрелингите пак бяха доволни от замяната и сделките продължиха до привършване на запасите им от кожи.

Но те пак не бързаха да си отидат. Разхождаха се между мъжете, внимателно подхващаха разни инструменти, проверяваха тежестта им и се чудеха за какво служат. Очевидно никога не бяха виждали гребло или сърп, макар и да подозирам, че ни бяха наблюдавали как ги използваме, скрити в покрайнините на гората. Не ни мислеха злото, сигурен съм, просто бяха любопитни. Един от тях, бърз като светкавица, се наведе и измъкна секирата от колана на Хафгрим. Хафгрим извика от изненада и се опита да хване виновника и да си върне ножа, но скрелингът бе бърз и с лекота се измъкна от хватката му. Цялата група скрелинги се разпръсна като пилци и хукна обратно към гората. Няколко още стискаха нашите сечива в ръцете си. Един пък бе толкова ужасен, че побягна в обратна посока, покрай ковачницата. Тиркир, който се бе върнал на работа, се появи на вратата тъкмо навреме — протегна крак и го препъна. После небрежно, сякаш стоеше край пълен със сьомга поток, Тиркир напипа тежкото рибарско копие, което поправяше и уби скрелинга. Никога няма да забравя гледката на първия в живота ми труп, отведнъж станалата жалка, хилава, смазана фигура на полуголия, проснат наполовина в потока скрелинг и изпръсканото с кал яркочервено парче плат, увито около главата му.

Торфин незабавно свика съвещание. Наблъскахме се на площадчето пред лонгхауза и предвид изнервеното ни състояние след трагичната схватка, не след дълго хората вече раздразнено крещяха един на друг и спореха как най-успешно да разгромим скрелингите, защото никой не се съмняваше, че те ще се върнат за мъст.

Не знам дали следващото, последно посещение на местните бе случайно или нарочно, и дали дойдоха да търсят отплата за мъжа, убит пред ковачницата на Тиркир. В продължение на повече от година караулехме над селото. Ден и нощ на носа имаше човек, който следеше за лодки, друг държеше под око гората пред живия плет. После дойде съдбоносният ден, в който вахтата на брега дотича задъхан и обяви, че зад носа се задава голяма флотилия скрелинги. Преброил поне тридесетина остри лодки и дузина по-големи канута, всяко с дузина гребци. Тогава никой като че ли не забеляза, че новата заплаха се появи от юг, а мъжете, които отблъснахме, побягнаха в обратна посока, на север.

Торфин бе планирал всичко. Когато флотилията приближи, няколко от нашите мъже, водени от същия Торбранд Снорисон, който бе стоял до Торфин при първата ни среща със скрелингите, заеха позиция на брега, вдигнаха червените си щитове и нададоха боен вик. За известно време скрелингите не реагираха, гребците бяха или изпълнени с подозрение, или озадачени от войнственото поведение на белите мъже. Нашите челни редици продължаваха да крещят и да размахват оръжия, и скрелингите в крайна сметка решиха да приемат предизвикателството. Мъжете се изправиха в кожените си лодки и заразмахваха над главите си същите оръжия с тънки остриета, които бяхме видели при първото им посещение, крехки сечива, малко подобни на плоската дървена летва, известна като тъкачески меч. Само че този път звукът беше съвсем различен. Вместо ниско и приглушено, жуженето бе високо и гневно, като от разбунен кошер пчели. Шумът постепенно изпълни въздуха до степен, в която ни се стори, че бучат ушите ни. После отново се промени, скрелингите започнаха да координират движенията на кречеталата и звукът заприижда към нас на талази, вълна след вълна, която се усилваше и отново се снижаваше, миг преди да се впие в сетивата ни.

Целта на този странен резонанс сигурно бе да изплаши или впечатли малката група мъже на брега. И успя — слисани от вибриращата какофония, те стояха като вкопани в пясъка. Това и бе грешката им. Докато лодките на скрелингите все още бяха отдалечени от брега, водопад стрели изведнъж се издигна над флотилията и се изля като смъртоносен дъжд над мъжете ни. Използваха някакви странни оръжия за стреличките си, дълга около аршин плоска дъска, която удължаваше размаха на ръцете им и придаваше невероятен обсег на стрелбата. Стреличките поразиха трима от нашите. Двама загинаха на място; пострадаха почти всички в челния ни отряд.

Скрелингите приближиха и започнаха да ни обстрелват с ново странно оръжие — копия, прикрепени с късо въже към нещо като кръгла плувка. Странните плувки, разлетели се из въздуха, бяха също толкова страховити, колкото бойния вик на кречеталата. Плъзгаха се във въздуха над главите и отскачаха от земята, а нашите мъже се изплашиха, че скрелингите си служат с магически оръжия.

Скрелингите вече изскачаха от лодките си и бягаха нагоре по брега. Размахваха копия и каменни ножове и се мъчеха да се доберат до авангарда ни. Нашите се обърнаха и побягнаха, съвсем според плана на Торфин, тъй като те всъщност служеха само за примамка. Когато скрелингите се изравниха с труповете на двамата убити, видяхме как вождът им се пресегна и вдигна секирата на мъртвия Торбранд Снорисон. Изглежда никога не беше виждал метален топор, защото я претегли в ръка и пробно замахна към една близка скала. Дръжката на секирата се счупи и приемайки го за безполезен, след като не разсече скалата, вождът на скрелингите отвратено го метна в морето. Няколко секунди по-късно разбра на какво е способно металното острие. Скрелингите бяха по петите на нашите, които бяха стигнали до началото на гората, където Торфин бе скрил в засада повечето заселници. Основната ни група мъже изскочи от храстите и се втурна напред, размахвайки оръжия и крещейки бойни викове. Скрелингите нямаха никакъв шанс. Бяха леко облечени, не носеха щитове, а копията им ставаха на трески с един замах на металните мечове. Вълната викинги се изсипа над скрелингите и преди те да успеят да побегнат, четирима бяха убити, двама — от тежките секири на фермерите.

Сблъсъкът приключи след секунда. Скрелингите панически си плюха на петите към гората или обратно към лодките си, които избутаха в морето и подкараха толкова бързо, колкото им позволяваха греблата.

Докато помагах да погребем трупа на Торбранд Снорисон, забелязах, че поразилата го малка стреличка прилича повече на ловно оръжие. Що се отнася до тайнствените копия и прикрепените към тях плувки, те се оказаха харпуни за тюлени с надут рибешки мехур, който показваше къде точно се е гмурнал раненият тюлен. Не го споменах пред триумфиращите заселници — биха решили, че се самозабравям, — но за себе си заключих, че скрелингите не бяха войнствено настроени и че всъщност не заслужавахме победата си. Бяхме се сблъскали с голям ловен отряд, който щеше да ни подмине с мир, ако не ги бяхме предизвикали с червените си щитове и бойните викове.

И все пак не мисля, че в крайна сметка би имало голяма разлика. Дори и да бяхме усетили, че в този случай скрелингите не идват със зли намерения, те най-вероятно щяха да се завърнат и да ни изтикат от земите си. Разбира се, приемахме, че скрелингите реагират като нас — когато един викинг се почувства застрашен, нормалната му реакция е да се бие, за да защити територията си. Рядко се замисляме за дългосрочните последици от постъпката си и рядко отстъпваме. През онзи ден мъжете ни бяха твърде изплашени и отчаяни да реагират по друг начин, освен с насилие.

Изгубихме Винландия заради усещането за непрекъсната заплаха. Останахме през зимата — бе твърде късно за път, — но през зимните месеци не спряхме да се страхуваме и да гадаем дали скрелингите ще се върнат. „Това е богата, плодородна земя, бяха думите, с които Торфин се обърна към нас в деня, в който се събрахме да решим дали да изоставим колонията. Разбира се, може да прескачаме от време на време и да подновяваме запасите си от дървен материал. Но ще е глупаво да смятаме, че ще можем да се установим тук при превъзхождащите ни по брой, враждебно настроени скрелинги. Те в края на краищата ще ни смажат.“ Никой не се възпротиви. Знаехме, че сме изолирани и уязвими. През пролетта натоварихме на кнора плодовете на труда си — обработено дърво, сухи плодове, богат запас от кожи, сувенири с дърворезба от разкошното дърво с цвят на мед, перата на някои от по-пъстрите птици — и се отправихме към Гренландия.

Когато старият ни кнор легна на вятъра и започна да набира скорост, аз погледнах към колибите на Лейф. През последната сутрин от престоя ни, бос в пясъка, бях изкопал последния си тунел с надеждата, също като при пристигането ни, да хвана камбала. На стъпващият прилив вече бе изличил всяка следа от усилията ми. Останали бяха само няколко купчини празни мидени черупки. На стотина крачки нагоре по брега, отвъд първите дюни, виждах покривите на изоставените от нас торфени къщи. Очертанията им вече се размиваха в далечината и скоро щяха съвсем да изчезнат на фона на гората. Всички на кнора, дори кормчията, през рамо гледахме натам. Чувствахме се изпълнени със съжаление, но не и победени, а неизказана в главите ни се въртеше мисълта, че на тази огромна земя все още има викинги, които сме изоставили на съдбата им.

Аз мислех за един човек — моя герой и учител, Торвал Ловеца. Беше изчезнал някъде към средата на престоя ни, когато кавгите между страстните християни и староверците достигна невероятни размери. Торвал обяви, че не възнамерява да остане повече с групата и че ако някой иска да го придружи, е добре дошъл. Четирима от мъжете ни предпочетоха да тръгнат с него, а Торфин, може би под влиянието на Гудрид, която няколко пъти повтори, че не иска Снори да расте в компанията на езичници като Торвал, им даде малката ни съгледваческа лодка. Ходех като попарен с дни след отплуването им на север. Когато не чухме нищо повече за тях, като всички останали предположих, че Торвал и спътниците му са били заловени и убити от скрелингите. Поне така бихме постъпили ние, викингите, с малък отряд натрапници.