Джералд Даръл
Срещи с животните (7)

Трудностите с косместите жаби, костенурките и останалите животни

Залавянето на млади животни обикновено, но невинаги, е най-лесното при една експедиция за животни. След като веднъж сте уловили животните, задачата ви е да ги опазите живи и здрави, докато са в плен, а това невинаги е лесно. Животните реагират по различен начин, когато са на затворено. В някои случаи индивиди от един и същ вид се държат различно. Понякога разликите са незначителни, други път техните реакции са толкова противоположни, че започвате да мислите, че принадлежат към два различни вида.

Веднъж купих от един ловец две новородени гвинейски маймунки. Гвинейски маймуни са онези големи сиво оцветени бабуни с розови задни части, които могат да се видят в повечето зоологически градини. Тези две новородени маймунки се настаниха много добре, но се различаваха една от друга по редица дребни навици. Когато например им давах банани, едната от тях обелваше внимателно банана, изяждаше го и хвърляше кората, докато другата обелваше също така внимателно банана, изяждаше кората и хвърляше плода.

Най-важната съставка в храната на моите маймуни беше млякото, което изпиваха всяка вечер. Това беше мляко на прах, което разбърквах в голяма газена тенекия, напълнена с топла вода. Към него прибавях няколко счукани таблетки калций и няколко супени лъжици малц, смесен с рибено масло. Полученото питие наподобяваше слабо кафе. Повечето от новородените, които притежавах, поемаха веднага това питие. Когато ме зърваха, че нося съдовете по време на храненето им, просто подлудяваха. Започнех ли да разливам млякото, те разклащаха решетката, крещяха, пискаха и тропаха по пода на клетката от вълнение. Възрастните маймуни обаче свикваха много по-бавно с тази странна бледокафява течност. Поради някаква причина те се отнасяха крайно подозрително към нея.

Понякога успявах да накарам новопристигналата маймуна да пие от тази смес, като обръщах клетката й така, че да може да вижда останалите маймуни, които лакомо мляскаха и хълцукаха над паничките с мляко. У новопристигналата се зараждаше любопитство и тя решаваше, че храната в чинийката заслужава внимание. След като веднъж я опиташе, тя подобно на останалите маймунки много скоро ставаше неин голям любител.

От време на време получавах някое изключително упорито животно, което отказваше да вкуси от млякото, макар и да виждаше, че всички останали пият своето. Открих, че единственото, което ми оставаше да направя в такъв случай, е да взема купичка мляко и да го лисна върху лапите и стъпалата на маймунката. Тъй като те са изключително чисти животни, веднага се заемаха да почистят тази лепкава течност от кожата си, като, чисто и просто я облизваха. След като почувстваха веднъж вкуса и помиришеха млякото, тогава те започваха да го пият с желание от чинийката.

При повечето животни храненето е твърде просто нещо при условие че знаете с какво се хранят те в диво състояние. Месоядните животни — мангустата или дивите котки — може да се изхранват с козе или краве месо, сурови яйца и мляко. Важното при тези животни е да сте сигурен, че имат в изобилие груба храна. Когато в диво състояние убиват своята жертва, те изяждат кожата, костите и всичко останало. Така че, навикнали с тази груба храна, те скоро се разболяват и умират, ако след залавянето тя им липсва.

Аз имах една голяма кошница с перушина и козина. В нея пусках парчета козе или краве месо, преди да го дам на мангустите. Така по месото се налепваха пера и косми.

На същата трудност се натъкнах при снабдяването на хищните птици с груба храна. Бухалите например изяждат мишката и известно време след това повръщат костите и кожата под формата на овални топчета (погадки). Когато държите бухали, винаги трябва да знаете дали произвеждат тези топчета, защото това е сигурен белег за доброто здраве на птицата.

Когато веднъж се грижех за няколко новоизлюпени бухалчета, не успях да се снабдя с груба храна, която смятах подходяща за тях. Видях се принуден да увивам малки късчета месо в памук и после да ги пускам във вечно отворените им клюнове. Този метод се оказа много подходящ. За мое удивление и бухалчетата произвеждаха в продължение на няколко седмици топчета, състоящи се изключително от памук. Изглеждаше като че са се били със снежни топки в своята клетка. Целият под беше посипан с малки бели топчици.

Животните, които причиняват най-много неприятности на колекционера, са онези, които в диво състояние се хранят със строго определена храна. В Западна Африка например живее люспестият мравояд, едно животинче с дълъг и заострен нос и дълга опашка, с помощта на която може да виси по клоните на дърветата. Покрит е с дълги, здрави и припокриващи се люспи и наподобява борова шишарка със странна форма. В диво състояние това животно се храни изключително с мравки, които строят гнездата си по дърветата.

Когато се грижех за тези животни в Африка, аз успявах да им доставям без усилие изобилно количество от естествената им храна. За съжаление не може да се постъпи така, когато животните пристигнат в Англия. Ето защо животното трябва да се научи да яде някаква подходяща храна, която ще може да се доставя лесно в зоологическата градина, в която отива. Няма никакъв смисъл да се достави в Англия мравояд, който освен мравки не може да яде нищо друго, защото нито една зоологическа градина не е в състояние да доставя мравки.

Моят люспест мравояд трябваше да се научи да яде смес от неподсладено кондензирано мляко, ситно нарязано сурово месо и разбъркани сурови яйца. Те са изключително глупави животни и обикновено са необходими няколко седмици, преди да се научат да ядат, както трябва, тази храна. Първите няколко дни след улавянето им те обикновено преобръщат съдинките с храна, затова се налага здраво да се закрепват.

Едно от най-трудните животни, за което трябваше да се грижа, беше много рядкото животно, известно като гигантска водна мишка. Това е черно животинче с издължено тяло, бели мустаци и странна кожеста опашка, подобна на тази на поповата лъжичка, която живее в бързоструйните потоци на Западноафриканските гори. Подобно на мравоядите в диво състояние мишката се храни със строго определена храна, предимно с големи кафяви сладководни раци, срещани в изобилие из местата, които обитава. Когато се сдобих с първата моя гигантска водна мишка, в продължение на два или три дни я хранех с раци, за да свикне да живее в своята клетка. После се заех да я уча да яде храната, която щяха да й дават в Англия.

От местния пазар си набавих голямо количество изсушени скариди, използувани за храна от местните жители. Разтроших ги и ги смесих с малко сурово яйце и накълцано на много ситно месо. После взех тялото на един голям рак, разрязах го на две, извадих вътрешностите му и го напълних с горната смес. Съединих отново двете половинки, изчаках, докато гигантската водна мишка огладнее добре, и хвърлих лъжливия рак в клетката й. Тя се хвърли отгоре му, захапа го на два пъти (естествен неин метод за убиване на раци), после се спря и започна да души подозрително: този рак очевидно имаше съвсем друг вкус от онези, на които беше навикнала. Тя подуши отново и се замисли за миг. Сигурно реши, че вкусът всъщност е много приятен, защото се зае с рака и много скоро го изяде. В продължение на няколко седмици след това тя получаваше по няколко истински и по няколко специално напълнени раци всеки ден, докато свикна напълно с вкуса на новата храна. След това започнах да сипвам приготвената от мен храна-заместител в съдинка, като отгоре й поставях по един рак. Тя сдъвкваше рака и откриваше поставената отдолу храна. Повторих няколко пъти този експеримент и тя започна да яде от поставената смес без никакви трудности.

При пристигането на някакво животно обикновено можех повече или по-малко да кажа каква храна ще му бъде необходима, но въпреки това винаги питах местния ловец, който бе уловил животното, дали не знае с какво се храни то, не го ли е забелязал да яде някаква особена храна в гората. Това ми помагаше да разнообразя храната на животното, докато се намираше в плен. Като правило обаче ловците нямаха и най-малката представа за това, какво ядат уловените от тях животни. Обикновено казваха, че животното яде банга, плодовете на палмата, от която се получава палмово масло. Това понякога се оказваше истина при плъховете, мишките и катериците. Неведнъж местните ловци ме уверяваха, че змиите и малките птички се прехранвали със същата храна. Така навикнах с този отговор, че когато някой ловец ми кажеше, че донесеното от него животно се храни само с кокосови орехи, аз автоматично не му вярвах.

Един ден се сдобих с четири чудесни горски костенурки с превъзходно здраве. Те се чувстваха много добре в малкото оградено място, което им приспособих за живеене. Като правило костенурките са едни от най-непретенциозните към храната животни. Те ядат всякакви листа или зеленчуци, които им се дават, също и плодове, а от време на време и малки парченца сурово месо. Тези костенурки се оказаха изключение от правилото. Те отказваха всички деликатеси, които им предоставях в изобилие, извръщаха носове от узрелите плодове и сочни листа, набавяни с толкова много труд. Всичко това ми беше непонятно и аз започнах сериозно да се безпокоя за тях.

Един ден в лагера пристигна местен ловец и докато му показвах сбирката си и му обяснявах от какви други животни се интересувам, аз му обърнах внимание на костенурките и на обстоятелството, че от момента, в който ги получих (две или три седмици преди това), те отказваха да турят каквото и да е в устата си. Той веднага се обърна към мен и ми каза, че давам на костенурките неподходяща храна. Костенурките не ядели плодове и листа. Настоя, че се хранели с малки бели горски гъби, които растат по изсъхналите дънери в гората. Да си кажа правичката, не му повярвах, макар и да не казах нищо. Помислих си, че това прилича на обяснението с кокосовите орехи.

Измина още една седмица, а моите костенурки продължаваха да не ядат нищо. В обзелото ме отчаяние изпратих две малки момченца с кошница в гората и им казах да донесат от малките бели гъби. Когато се върнаха, аз изпразних пълната кошница в кошарката на костенурките и останах да видя какво ще направят. Струва ми се, че никога по-рано не съм виждал костенурки да се движат така бързо към своята храна. Те се нахвърлиха настървено върху тях, дъвчеха и дъвчеха, а сокът от гъбите течеше надолу по страните им. Много е интересно, че след като се нахраниха с гъбите, започнаха да поемат и други храни. Не дълго след това се отказаха напълно от гъбите и предпочитаха повече вкусното узряло манго.

Тъй като числеността на моята сбирка нарастваше, стана доста трудно да осигурявам голямо разнообразие от храни за толкова много животни с различни вкусове. Месо, плодове, яйца и птици купувах от местния пазар, но имаше и други неща, от които се нуждаех.

Всички птици например, повечето маймуни, галаго и някои от горските плъхове обожаваха скакалците. За да ги поддържам в добро здраве, беше необходимо да се снабдявам постоянно с подобни деликатеси. Тъй като не е възможно да се купуват скакалци дори и по западноафриканските пазари, трябваше да организирам собствена група ловци на скакалци. Групата се състоеше от десет малки чевръсти момченца с остри погледи.

Дадох на всяко момченце по една голяма тенекиена кутия от цигари и по една мрежа за пеперуди и два пъти на ден ги пращах на лов. Те залавяха скакалци с мрежите, поставяха ги в цигарените кутии и ги носеха в лагера. Не им плащах на час, а според броя на донесените скакалци. За пет скакалеца плащах по едно пени. Някои от тези малки момченца, по-бързи и по-остроумни от останалите, успяваха да спечелят по три, четири шилинга^[1] на ден.

Местното наименование на скакалците е „пампало“, затова нарекох малките момченца „пампаловци“. Ако някое животно ми изглеждаше болнаво или пък пристигнеше ново и се нуждаеше от някакъв деликатес, за да облекчи накърнените си чувства след залавянето му, аз извиквах пампаловците. Те се пръсваха из затревените поля и донасяха пресни скакалци.

Доставянето на насекоми за всички мои птици представляваше още по-голям проблем, тъй като по-голямата част от тях бяха твърде малки, за да се справят с големите бодливи скакалци. На тях най-много им харесваха един особен вид малки бели термити и аз се принудих да наема нова група момчета за тяхната доставка. В Западна Африка се срещат няколко вида бели мравки, но за мен най-полезни се оказаха „гъбените“ термити. Из прохладните горски полянки и между големите горски дървета те строят най-чудновати гнезда от сива кал. Тези гнезда приличат удивително на гигантска отровна гъба, висока около половин метър. Вътрешността на едно такова гнездо наподобява медена пита, изпълнена с тесни проходчета и малки килийки, в които живеят термитите-работници и малките термити. Моята група от ловци на термити отиваше рано сутрин в гората и се връщаше вечер, като всяко момче носеше върху къдравата си глава по три, четири такива гнезда.

Поставях тези гнезда на прохладно и тъмно място и когато настанеше време птиците да се хранят, постилах на земята голямо платно и внимателно разсичах гнездата със секира. После ги разклащах и от вътрешността на гнездата потичаше цял поток големи и малки термити. Насипвах ги с лопата из съдовете, които поставях бързо в клетките на птиците, преди още термитите да са успели да изпълзят навън. Всички птици разбираха, че трябва да бързат. Едва затварях вратичката, и те накацваха по ръба на съдовете и кълвяха ли кълвяха.

Въпросът за прехраната на толкова много и различни видове животни беше сериозен, но не по-малко важен беше и проблемът за тяхното правилно разпределение по клетките. Всеки вид животно трябваше да притежава специален вид клетка, проектирана и построена много внимателно. Тя трябваше да се изработи така, че да е прохладна в условията на тропиците и въпреки това да предпазва животните от студа при пътуването им по море до Англия. Като допълнителна предпазна мярка аз имах навика да правя за всяка клетка и завеса от зебло, която можех да спускам пред решетките, та ако духнеше студен вятър или завалеше дъжд, животното вътре да бъде на закрито.

После идваше въпросът за големината на клетките. В известни случаи някое съвсем дребно животно се нуждае от много голяма клетка, за да остане с добро здраве. Друг път голямо животно трябваше да се държи в сравнително малка клетка по същите съображения. Галаго например трябваше да разполагат с предостатъчно място, за да могат да скачат и тичат, тъй като в диво състояние те са непрестанно в движение. Затварянето в малки клетки не им дава възможност да правят необходимите им движения.

От друга страна, красивите, изпъстрени с петна антилопи трябваше да се държат в дълги тесни сандъци, които не им даваха възможност да се обръщат. Стените на тези сандъци се подплатяват със зебло, напълнено с памук. Тези животни са необичайно раздразнителни. Когато сандъкът се клатушка и подскача дълго време в камиона или пък се полюлява на парахода, антилопите може да се уплашат. Ако клетката им е квадратна, те ще се движат вътре в кръг и в края на краищата ще изгубят равновесие. Вероятността да счупят изящните си и деликатни крака е голяма. В дългата и тясна клетка обаче те могат да се завържат за подплатените стени по време на вълнение и така да се предпазят от падане и чупене на крайниците. Подплатените стени ги предпазват, разбира се, главно от претриване о дървото.

Твърде любопитно е, че друго същество, което улових и също се нуждаеше от тапицирана клетка, беше един удивителен вид жаба, наречена косместа жаба. Задните части на тялото и тлъстите бедра на тези шоколадено оцветени амфибии са покрити с гъста козина, наподобяваща напълно косми. Това всъщност са дълги и нежни влакънца от кожата/Всички жаби дишат както с помощта на белите си дробове, така до известна степен и чрез своята кожа. Ето защо е необходимо жабата да се държи на влажно, в противен случай кожата и изсъхва и тя се задушава.

Косместите жаби живеят в бързоструйните планински потоци и прекарват по-голямата част от времето си под водата. Те не използуват своите бели дробове като обикновената жаба, в резултат на което се нуждаят от сравнително по-голям обем кожа, за да могат да дишат под водата. По такъв начин са успели да развият и тези „косми“.

Тези необикновени жаби създават много трудности. Добре е да се държат в плитки кутии до времето, когато трябва да се натоварят на парахода. После всяка жаба се слага в подплатена с муселин торба и се окачва на някой голям сандък. Те се чувстват много добре в тези торби до пристигането си в Англия. По време на пътуването не се нуждаят от много храна. Напълно са доволни ако два, три пъти на ден ги мокрите.

Освен чудноватата окраска на задните си части косместите жаби притежават и друга характерна особеност. На месестите си пръсти на задните лапи те имат дълги и остри нокти, които наподобяват тези на котките и също като техните се прибират навътре. Ако поставите косместата жаба в обикновена муселинова торба, тя прави опити да подскочи. Ноктите й излизат от торбичките и се впиват в муселина. За много кратко време жабите се заплитат ужасно в разпореното дъно на торбата. Ето защо реших жабите да пътуват в кутия.

Изясни се и друг въпрос. Кутията трябваше да бъде плитка, иначе при уплаха жабите скачаха възбудено във въздуха и удряха главите си в теления капак. Поради тази причина поставих всички мои космести жаби в плитка дървена кутия с отвори на дъното, през които водата можеше да се оттича навън, след като ги намокрех. Тъй като при това положение не можеха повече да скачат, косместите жаби придобиваха друг навик: при уплаха те се спускаха към някой ъгъл и се опитваха да се заровят в дървото. След като правеха това няколко дни наред, те обелваха кожите на носовете и горните си устни.

За една жаба това е особено опасно, защото протритите места много лесно се превръщат в голяма рана. Ако не се излекува, раната в края на краищата унищожава носа и горната устна. Лекуването на каквато и да е рана на жаба е двойно по-трудно поради това, че сте принудени да поддържате жабата мокра. Едно мокро порязано място или рана, разбира се, заздравява за три пъти по-дълго време. Ето защо аз трябваше не само да конструирам нова клетка за космести жаби, но и да измисля начин за лекуване на носовете им, без да им причинявам допълнителни неудобства.

Построих голям и плитък сандък. Вътрешността на сандъка облицовах с памук, покрит с тънка материя. По този начин стените, подът и таванът на сандъка бяха като че покрити с пух. Поставих косместите жаби в този сандък и вместо както обикновено да ги мокря по три пъти на ден, аз ги мокрех веднъж. Този начин се оказа много успешен, защото памукът от облицовката попиваше водата и по този начин поддържаше подходяща влажност във вътрешността на сандъка, без всъщност да мокри жабите прекалено много. В края на краищата раните по носовете им заздравяваха чудесно и те пътуваха успешно до Англия в своите подплатени сандъчета, където не можеха да си нанесат никакви повреди, защото когато подскачаха или правеха опити да се зарият, те се натъкваха на меката повърхност на памучната облицовка.