Джералд Даръл
Срещи с животните (17)

Историята на Кай и Пух

В Чако не се срещат много видове маймуни, но докато се намирахме там, имахме щастието да се снабдим с една от най-редките и най-чудновати маймуни в света. Нарича се дорункули и е единственият известен вид нощна маймуна. Тя има огромни, като на бухал, очи, гърбът й е сребристосив, а гърдите и корема лимоненожълти. Тези маймуни спят денем из хралупите на дърветата или на някое друго тъмно място. Осмеляват се да излизат навън веднага след падане на мрака и цяла нощ скитат на големи тумби из гората и търсят храна: плодове, насекоми, дървесни жаби или птичи яйца.

Когато заловихме Кай (както я нарекохме ние), тя беше много слаба, а видът й много лош. Няколко седмици по-късно благодарение на питателната храна, в която изобилстваше млякото и рибеното масло, тя се оправи. Кай се оказа изключително приятно малко животинче и макар че се опитоми много, тя беше крайно плаха и не можехме да се държим с нея така, както с останалите видове маймуни. Построих й много удобна клетка, снабдена на върха с четвъртита спалня. Кай, твърде любопитна като всички маймуни, искаше да знае всичко, което става около нея, ето защо денем лежеше напреки на вратата на своята спалня. Главата й клюмваше сънливо, но тя се събуждаше мигновено и започваше любопитно да цвърти, ако се случеше нещо из лагера.

Кай отказваше всяка друга храна, освен млякото, твърдо сварените яйца и бананите, макар от време на време да поглъщаше и по някой гущер. Тя, изглежда, беше съвсем наплашена от насекомите. Когато веднъж й подадох една дървесна жаба, тя я пое с ръце, подуши я, хвърли я с погнуса, а после изтри енергично ръце о стената на клетката. Привечер тя оживяваше и беше готова да си играе. Подскачаше в своята клетка, очите й блестяха и ми напомняше за уловените в Западна Африка галаго. Тя изпитваше голяма ревност към останалите животни, когато им обърнехме някакво внимание, и особено към една миеща се мечка, наречена Пух.

Пух беше удивително малко животинче с големи плоски лапи и черен белег, преминаващ през очите, който го караше да прилича на гигантска панда. Пух се разхождаше винаги с мрачно изражение на лицето и като че всичко го потискаше. Ние непрестанно държахме под око неговите големи ръце с дълги и тънки пръсти, защото ги пъхаше между решетките на своята клетка и крадеше с лекота нещата, до които можеше да се добере. Беше ужасно любопитен, стремеше се да подуши всичко. Той можеше да лежи по гръб в своята клетка часове наред и да подръпва замислен космите на големия си корем. Когато се опитоми, пъхахме ръце в клетката и си играехме с него. Той обикна тези игри, държеше се като че иска да хапе, търкаляше се по гръб и риташе с лапи във въздуха.

Когато се опитоми съвсем, стъкмихме малък нашийник и го пуснахме навън, завързан за дълго въже. Другият край на въжето завързахме за забито в земята колче. На друго колче, малко по-далеч от него, беше завързана и маймунката Кай. Когато Пух видеше, че сутрин носим храната, започваше да издава силни писъци. Напълно отчаяни от него, принуждавахме се да му дадем нещо, за да го накараме да млъкне. Постъпехме ли по този начин, Кай проявяваше ревност. Когато дойдеше нейният ред за храна, тя се нацупваше, обръщаше гръб и отказваше да яде.

Твърде любопитно е, че Кай донякъде се страхуваше от Пух, макар че не обръщаше внимание на двете новородени сърнички, чиято малка кошарка се намираше твърде близо до нейното колче. Тя често приближаваше и лягаше досами оградата, а сърничките удивени я душеха. Друго нещо, от което се страхуваше, бяха змиите. Когато донесох анакондата, чието залавяне описах в предишната глава, и я извадих от чувала, за да я разгледам, седналата на пода на своята клетка Кай ме стрелна с поглед и за наше удивление моментално побягна към своята спалня. Там седна и занаднича боязливо иззад вратата, като не преставаше да цвърти уплашено.

Една сутрин, когато почиствах клетките, в лагера пристигна малко индианче и попита дали не искаме да купим от него едно животно. Запитахме го какво е това животно и той отвърна, че е новородена лисица. Помислихме, че си заслужава да я видим, затова му казахме да я донесе малко по-късно. Момчето не дойде и ние помислихме, че е забравило за нашия разговор и няма да се сдобием с малкото лисиче. За наша изненада на следния ден преди обяд момченцето се появи отново в лагера, повело малка животинка след себе си. Това беше обещаното лисиче. По външен вид то приличаше извънредно много на елзаско кученце и беше толкова уплашено, че правеше опити да хапе. Поставихме го в клетка, дадохме му пълна чиния с месо и мляко и го оставихме да се успокои. После седнахме и започнахме да го наблюдаваме внимателно. Онова, което, изглежда, интересуваше лисичето, беше да разбере как да пипне някое от нашите по-опитомени животни, които приближаваха неговата клетка. Макар и да имаше храна в изобилие, то стоеше непрестанно нащрек, слухтеше не би ли могло да хапне нещо по-вкусничко. По това време имахме няколко питомни птици, на които разрешавахме да скитат спокойно из целия лагер, но скоро се отказахме от това, понеже до ушите ни долитаха непрестанно писъци и ние трябваше да се притичваме на помощ на някоя птица, доближила до клетката на лисичето. По-късно, когато се опитоми, започнахме да извеждаме и него навън заедно с Пух и Кай, но с по-голямо разстояние помежду им.

За наше учудване лисичето се държеше като същинско куче. Когато отивахме сутрин при него, то скимтеше развълнувано, докато не започнехме да му говорим. Тогава започваше да се пъха в краката ни и да върти енергично опашка по напълно нетипичен за една лисица начин.

Между екземплярите, които донесохме в лагера при едно от нашите пътувания, имаше и три големи зелени папагала, крайно бъбриви и пакостливи. От началото поставихме и трите в една клетка, като смятахме, че заедно ще се чувстват чудесно. Трите папагала започнаха да се бият почти моментално. Шумът беше толкова силен, че се принудихме да отделим главатаря и да го поставим в отделна клетка. Мислехме, че тази мярка ще въдвори отново реда в лагера. Бяхме си направили сметка, без да вземем предвид единия от останалите в клетката папагали. Той очевидно беше посветил цялото си време в ожесточено кълване на предната телена преграда на своята клетка. Един ден се чу ужасно бръщолевене и птицата отлетя. Положихме големи усилия да я заловим, но тя се оказа по-бърза от нас и размаха криле над дърветата с възбуден крясък. Помислихме, че повече няма да видим нашия папагал. Когато станахме на следната сутрин от сън, видяхме с удивление, че папагалът се е върнал, кацнал е върху своята клетка и разговаря през мрежата със своя приятел. Отворихме вратата и той се пъхна бързо в клетката, очевидно решил, че получаваната при нас храна прави пленничеството му по-приятно, отколкото животът в гората.

Нашата експедиция за животни до Парагвай и Аржентина завърши, но винаги едва приключил едно пътуване, колекционерът започва да обмисля следващото. И аз не правя изключение. Пишейки тези редове, аз вече правя планове за следващата си експедиция. Винаги е трудно да изберете новото място за залавяне на животни, защото в света има толкова много чудесни места и толкова много удивителни животни за залавяне, че човек обикновено се колебае няколко седмици, преди да избере някакво място върху картата.

Едно нещо, което всеки колекционер знае, е, че на което и място в света да отиде, положително ще срещне голямо разнообразие от удивителни малки животинки, понякога трудни за залавяне и отглеждане. Те могат да му причинят много неприятности, а понякога да му създадат и големи грижи, но винаги са интересни и забавни. В края на краищата той се завръща в своята родна страна и те се превръщат за него не просто в една сбирка от редки екземпляри, а в едно голямо семейство.