Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Encounters with Animals (The New Noah), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
bubblesum (2012)

Издание:

Автор: Джералд Даръл

Заглавие: Срещи с животните

Преводач: Борис Дамянов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Земиздат“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1972

Тип: научнопопулярен текст; очерк

Националност: английска

Печатница: „Тодор Димитров“

Излязла от печат: 15. V. 1972

Редактор: Ради Царев

Художествен редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Катя Симеонова

Рецензент: Николай Йовчев

Художник: Петър Чуклев

Коректор: Елка Папазова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4523

История

  1. — Добавяне

Езерото на лилийката

Със своите гъсти тропически гори, хълмиста савана, назъбени планински вериги и гигантски пенещи се водопади разположената в северната част на Южна Америка Британска Гвиана положително е едно от най-красивите места в света, а най-привлекателното място в Гвиана е районът на ручеите. Това е крайбрежната ивица, простираща се от Джорджтаун до границата с Венецуела. Стотици горски рекички и поточета проправят пътя си надолу към морето. Като достигнат равнината, те се пръскат във вид на милиони ручейчета и малки водни канали, проблясващи като разлят живак. Растителността е необикновено буйна и разнообразна, а красотата й е превърнала това място в истинска страна на чудесата.

През 1950 година заминах за Британска Гвиана, за да събера диви животни за няколко зоологически градини в Англия. По време на шестмесечния си престой посетих разположената на север савана, тропическата гора и, разбира се, района на ручеите, където преследвах неизвестните животни, които ги населяваха.

За основен лагер избрах малко американо-индианско селце в близост до разположената в района на ручеите местност, наречена Санта Роса. Необходими ни бяха два дни, за да се доберем до него. Първо пътувахме надолу по река Есекуибо с голяма лодка, а сетне и през по-големите потоци, докато стигнахме мястото, от което лодката не можеше да продължи по-нататък, защото водата беше твърде плитка и затлачена от растителност. Тук се прехвърлихме в кану. Гребяха нашите домакини, едни тихи и много приятни индианци. Ние се отклонявахме от широкия и главен поток, попаднахме в истински лабиринт от малки водни канали и започнахме едно от най-красивите пътешествия, които някога съм предприемал.

Някои от поточетата, край които пътувахме, не превишаваха три метра на широчина, но повърхността на водата се криеше напълно под дебел пласт огромни кремави водни лилии с венчелистчета, обагрени нежно в розово, и едно малко папратовидно водно растение извисило на крехко стъбълце дребничко пурпурно цветенце току над самата повърхност на водата. Храсталаци и огромни дървета растяха на гъсто по бреговете на потока, чепати, огънати, сведени над водата, те образуваха същински тунел. Клоните им като че бяха украсени с гирлянди от дълги тесни ивици сиво-зелен испански мъх и букети от ярко розови и жълти орхидеи. Седнал на носа на лодката и заобиколен от запълнената с толкова гъсти водорасли вода, човек добива впечатление, че се носи плавно и безшумно над зелена морава, изпъстрена с цветя и едва забележимо вълнуваща се след него. Големи черни кълвачи с алени гребени и белезникави клюнове къткаха силно, прелитаха от дърво на дърво и почукваха безспир по изгнилата им кора. Из тръстиките и избуялата край потока растителност изведнъж просветваше бяла багра. Това беше подплашена от нас блатна птица, извисила се вертикално във въздуха. Светлите и гърди проблясваха като мълния по небето.

Откритото от мен селце беше разположено върху височинка и всъщност представляваше остров, понеже отвсякъде го ограждаше плетеница от потоци. Малката местна колиба, която щеше да ми служи за дом, отстоеше малко встрани от селото и се намираше в най-красивата околност. Тя се издигаше на края на малка, не повече от акър долчинка, сред няколко огромни дървета, изправени край нея като група старци с огромни сиви бради от испански мъх. Излезлите от коритата си по време на зимните дъждове съседни потоци заливаха сега долчинката с близо два метра вода, от която стърчаха няколко големи дървета и съзерцаваха своите трептящи водни отражения. Околовръст долчинката беше обрасла с тръстика и големи кичури лилии. От прага на колибата пред мен се откриваше прекрасен изглед на миниатюрното езерце и неговите околности. Седнал неподвижно в ранна утрин или привечер, аз се запознавах с богатия животински свят, населяващ малкото водно пространство и обградилия го пояс от шубраци.

Привечер пристигаше на водопой една миеща се мечка. Това е странна животинка, голяма колкото кученце, с пухкава опашка на бели и черни колелца и големи плоски розови лапи. Еднообразието на сивата козина се оживява единствено от черната маска, която преминава през очите и при дара на животинчето смешен вид. Тези животни се движат много особено, малко попрегърбени, а стъпалата им са извити навън. Те се тътрят по този неудобен начин и наподобяват хора с премръзнали крайници. Миещата се мечка достигаше водата, взираше се за миг печално в своето отражение, отпиваше няколко глътки и овладяна от някакво песимистично настроение, запристъпваше бавно край долчинката да търси храна. Тя нагазваше в плитчината, приклякваше на задни крака и започваше да опипва водата с дългите пръсти на предните си лапи, после ги заравяше в тинята, започваше да тършува и внезапно измъкваше нещо. По лицето й се изписваше задоволство и тя отнасяше жертвата си на брега, където я поглъщаше. Тя винаги пренасяше жертвата си много внимателно с предни лапи и като се добереше до сухо място, заемаше се с нея. Ако беше жаба, тя я натискаше и обезглавяваше със светкавично захапване. Ако обаче, както се случваше по-често, се окажеше сладководен рак, тя изтичваше колкото се може по-бързо към брега и стъпила на него, хвърляше рака далеч от себе си. Ракът заемаше съответната поза и насочваше застрашително отворените си щипци към нея. Миещата се мечка прилагаше към рака съвсем нов и практичен способ. Ракът се побеждава много лесно, ако го почуквате непрестанно и не му разрешавате да ви хване с щипците си. Така ракът се свива в края на краищата сърдито и отказва да участва повече в подобна едностранна борба. Ето защо миещата се мечка вървеше просто след рака, почукваше го с дългите си пръсти по черупката и ги отдръпваше всеки път, когато щипците приближаваха заплашително към тях. След около пет минути разстроеният рак се свиваше и направо се предаваше. Миещата се мечка, която до този момент наподобяваше стара госпожа, играеща си с китайски мопс, се изправяше, приемаше делови вид, навеждаше се напред и разкъсваше нещастния рак със светкавичен удар почти на две половинки.

Някой индианец, по-раншен собственик на колибата, беше насадил край едната страна на долчинката няколко мангови и гвайява дървета. Докато обитавах колибата, плодовете узряха и започнаха да привличат животните. Първи на сцената обикновено се появяваха дървесните таралежи. Те се измъкваха тромаво из шубраците и приличаха на солидни и леко пийнали старци. Техните големи и широки като патладжани носове душеха ту тук, ту там, а малките им и тъжни очички, от които като че всеки миг щяха да рукнат сълзи, се взираха с надежда наоколо. Те се покатерваха много умело по манговите дървета, като увиваха около клоните дългите си хватателни опашки, за да не паднат на земята. Черно-белите им бодли потропваха сред листата. След това се настаняваха удобно на някой подходящ клон, закрепваха се здраво, увиваха няколко пъти опашка около него, присядаха на задни крака и откъсваха някой плод. Те го задържаха известно време в предните си лапи, въртяха го насам-натам, после големите им стърчащи зъби се впиваха в него. Понякога, след като изяждаха мангото, те заиграваха някаква чудновата игра с неговата голяма семка. Те продължаваха да седят, оглеждаха се неопределено и безпомощно и не преставаха да подхвърлят семката от една лапа в друга, също като че се двоумяха какво да правят с нея. Понякога се преструваха, че го изпущат и отново го хващаха в последния момент. След като се занимаваха така около пет минути, те захвърляха семката на земята и започваха със сумтене да търсят сред листата нови плодове.

На някой клон понякога се срещаха лице с лице два таралежа. Тогава те се закрепваха здраво с опашки, сядаха на задните си крака и започваха крайно забавен боксов мач. Навеждаха се бързо, пляскаха с предни лапи, финтираха тела, нанасяха удари, леви, десни, ъперкъти, удари в тяло, но всъщност даже не се и докосваха. По време на това представление (което продължаваше около четвърт час) лицата им излъчваха неизменно някакво смутено и благовидно любопитство. След туй, подтикнати като че от някакъв невидим сигнал, те се отпускаха на четири крака и се покатерваха в различни посоки по дървото. До края не успях да разгадая целта на тези боксови мачове, нито пък да определя победителя, но те винаги ми доставяха неизмеримо удоволствие.

Друго пленително животно, навикнало да посещава плодните дървета, беше дурункули. Тези любопитни дългоопашати маймунки с нежни като на катерички тела и огромни като на бухали очи са единственият вид нощни маймуни в целия свят. Те пристигаха на малки групички от по седем или осем и човек много бързо откриваше тяхното присъствие по дългите и заплетени, разговори, които водеха по време на храна. Те издаваха най-широкият диапазон от звуци, които бях чувал дотогава от маймуни или пък от каквото и да е друго животно с подобни размери. Отначало започваха с продължителен мъркащ рев, вибриращ изключително силно, който използуват като предупреждение. Когато го издаваха, гърлата им се издуваха от усилието като малки ябълки. Когато разговаряха помежду си, те си служеха и с остри крясъци, грухтене, някакъв подобен на котешко мяучене вик и цяла гама ясни, звънливи звуци, напълно различни от всичко, което бях чувал дотогава. Понякога, в изблик на привързаност, някоя маймунка прегръщаше друга през рамо, после двете сядаха тъй една до друга, започваха да бърборят със звънки гласове и да се взират настойчиво в лицата. Това са единствените маймуни, които познавам, способни по най-незначителен повод да се целуват по човешки начин, уста в уста, при което се прегръщат и преплитат опашки.

Тези животни се появяваха, разбира се, само от време на време. Обаче сред водите на залятата долчинка неотменно виждах две същества: един млад, около метър и двадесет сантиметра кайман. Влечугото беше извънредно красиво. Имаше черно-бяла грапава кожа и огромни златистозелени очи, напръскани с кехлибарени точици. Кайманът живееше сам в малкото водно пространство. До края не можах да разбера, защо при него не идваха други каймани. Само на двеста-триста метра по-нататък потоците и водните канали гъмжаха от тях. Въпреки това малкият кайман живееше самотно в езерото пред моята колиба и прекарваше дните си в непрестанно плуване. От него се излъчваше някакво особено собственическо чувство.

Второто същество, което непрестанно виждах, беше една якана. Тя може би е една от най-удивителните птици на Южна Америка. По размери и външност наподобява английската водна кокошка, като се изключи това, че има издължени и стройни крака, завършващи с няколко изключително дълги пръсти. С помощта на тези дълги пръсти, които дават възможност на птицата да разпределя правилно тежестта на тялото си, яканата може да се движи по водата, като за пътека използува листата на водните лилии и другите водни растения. Ето защо я наричат още и лилийка.

Яканата не понасяше каймана, докато последният смяташе, че природата е създала тази птица, за да разнообрази менюто му в неговото езеро. Първите намерения на младото и неопитно влечуго да издебне и залови птицата бяха твърде очевидни и смешни. Яканата се появяваше грациозно от храсталаците, където имаше навика да прекарва по-голямата част от времето си, и тръгваше по водата. Тя пристъпяше изящно върху листата на лилиите, дългите й пръсти се разперваха като същински паяци и листата се огъваха едва-едва под тежестта й. Щом я зърнеше, кайманът се потапяше моментално във водата, над която оставаха да се подават само очите му. По повърхността на водата не, се забелязваше нито една гънчица. Въпреки това главата на животното се хлъзгаше безшумно и то приближаваше все по-близо и по-близо до птицата. Яканата винаги кълвеше най-усърдно и търсеше между водните растения червейчета, охлювчета и дребни рибки, затова рядко забелязваше приближаването на каймана. Тя неминуемо щеше да се превърне в лесна негова плячка, ако не съществуваше едно обстоятелство. Доближеше ли на два-три метра от птицата, кайманът започваше да се вълнува толкова много, че вместо да се гмурне и нападне птицата отдолу, той започваше неочаквано и енергично да удря с опашката и да пори водата като бързоходна лодка. Той пляскаше толкова силно, че и най-глупавата птица не можеше да бъде изненадана. Яканата политаше нагоре, надаваше пронизителен уплашен крясък и изпърпорваше обезумяла с жълтите си като цвят на лютиче крила.

Дълго време не ми правеше впечатление, че птицата прекарва по-голямата част от деня сред обраслия с тръстика край на езерцето. Когато огледах по-внимателно мястото, открих истинската причина. Върху мочурливата земя забелязах изкусно изплетена рогозка от бурени, върху които стояха четири овални кремави яйца, покрити с шоколаденосребристи петна. Птицата вероятно ги мътеше от известно време. И наистина само няколко дни след това гнездото опустя. Няколко часа по-късно яканата поведе за първи път своето домочадие из широкия свят.

Тя се измъкна от тръстиките, покатери се върху лилиевите листа, спря се и извърна назад глава. Откъм тръстиките изскочиха четирите й малки. Златисточерната им перушина ги караше да приличат на огромни земни пчели, а дългите им стройни крака и пръсти изглеждаха нежни като паяжина. Те вървяха в редица след своята майка, изчакваха търпеливо върху някой лилиев лист, докато тя проверяваше дали всичко е в ред, и пак се устремяваха напред. Всичките можеха да се скупчат върху едно-единствено от огромните, наподобяващи чиния листа. Толкова мънички и леки бяха, че листото се огъваше едва забележимо под тежестта им. След като ги зърна, кайманът удвои старанията си, но яканата се проявяваше като грижовна майка. Тя държеше малките си близо до края на езерото. Ако кайманът проявеше признаци, че се кани да приближи, малките незабавно скачаха от лилиевото листо и изчезваха във водата, за да се появят съвсем загадъчно миг след това на сушата.

Кайманът прилагаше всички познати му методи. Той приближаваше колкото се може по-близо и незабелязано, гмуркаше се под покривката на водораслите, след което излизаше на повърхността така, че водораслите покриваха цялата му глава, и чакаше търпеливо. Понякога приближаваше току до самия бряг, вероятно с надеждата да залови птиците, преди да са отишли твърде далеч. В продължение на цяла седмица той прилагаше последователно всички тези методи и веднъж едва-що не се поздрави с успех.

Горещите обедни часове на този ден той прекара излегнат в самата среда на езерцето, пред очите на всички. Кайманът се въртеше бавно наоколо и наблюдаваше всичко, което ставаше на брега. Късно следобед той се отправи към лилиите и водораслите и успя да улови едно жабче, излегнато на припек в средата на голяма лилия. Окуражен от успеха си, той приближи голям кичур носещи се свободно из водата водорасли, осеяни с дребни цветчета, и се гмурна точно под него. В продължение на половин час напразно го търсех из разните части на малкото езерце, докато се досетих, че положително се крие под водораслите. Насочих бинокъла към тях. Макар и да имаше малко водорасли, изминаха цели десет минути, преди да го открия. Беше се настанил точно сред тях. При излизането си на повърхността между очите му се бе оформила същинска шапчица от водорасли, украсена отгоре с букетче розови цветчета. Това беше същинско мошеничество от негова страна, макар и шапчицата от бурени да го прикриваше удивително добре. Изтече нов половин час. Яканите се появиха и драмата започна.

11.png

Както обикновено, майката се появи неочаквано от тръстиките, пристъпи изящно върху лилиевите листа, спря и повика челядта си. Скоро и малките заситниха след нея, като редичка необикновени играчки, после всички спряха, скупчиха се върху един лист и зачакаха нареждания. Майката ги поведе бавно по езерото като пътьом ги хранеше. Тя спираше върху някой лист, навеждаше се, хващаше друг с човка, после го придръпваше и прегъваше така, че разкриваше над водата долната му страна. Там обикновено се трупаха много дребни червейчета, пиявици, охлювчета и ситни раковинки. Малките якани се нахвърляха, започваха бързо-бързо да кълват, докато целият лист биваше очистен от дребните животинчета. След това те се заемаха със следващия лист.

Още от началото на тяхното придвижване разбрах, че майката води своята челяд право към водораслите, под които се спотайваше кайманът. През ума ми мина също така, че това място представляваше любимото й ловно поле. Бях я наблюдавал как, стъпила върху листа на някоя водна лилия, изтегляше крехките и дълги нишки на папратовидни водорасли, които увиваше около цвета на лилията, за да могат малките да излапат полепените по тях микроскопични животинки. Искаше ми се да вярвам, че след като толкова пъти досега се изплъзваше сполучливо от каймана, птицата щеше да го забележи и този път. Макар и да спираше често и да се оглеждаше, тя продължаваше да води своето домочадие към мястото, където се криеше влечугото.

Изпаднах в затруднено положение. Реших да сторя каквото мога и да не допусна кайманът да погълне женската якана или някое от нейните малки. Въпреки това просто не знаех как да постъпя. Навикнала напълно на гласовете и шумовете, издавани от хората, птицата не им обръщаше вече никакво внимание, така че нямаше смисъл да пляскам и с ръце. Безполезно бе да се опитам също така да я приближа. Драмата се разиграваше на противоположната страна на езерото. За да отида до там, трябваха ми най-малко десет минути, когато щеше да е вече твърде късно. Птицата доближи на около пет-шест метра от каймана. Безсмислено беше да викам или да хвърлям камъни. Не ми оставаше нищо друго, освен да седя с прилепени към бинокъла очи и да се закълна, че ако кайманът дръзне да се докосне до семейството на моята якана ще го преследвам до смърт. И точно тогава си спомних неочаквано за пушката.

Разстоянието, разбира се, бе твърде голямо, за да се опитам да убия каймана. Сачмите щяха да се разпръснат толкова много до отсрещната страна на езерцето, че върху него щяха да попаднат сигурно само няколко от тях. По този начин много лесно можех да убия птиците, които всъщност се стремях да защитя. Мина ми през ума, че яканата сигурно никога не е чувала пушечен изстрел. Изстрелът във въздуха можеше да я подплаши и да я принуди да отведе малките си на безопасно място. Втурнах се незабавно в колибата, намерих пушката, след което минута-две търсех отчаяно патроните. Най-сетне успях да я заредя и отново изтичах на наблюдателното си място. Стиснах под една ръка пушката с насочени към меката пръст под краката ми цеви, а с другата вдигнах бинокъла пред очите си. Вперих взор към езерцето, за да разбера дали съм пристигнал навреме.

Яканата приближаваше в момента границата на лилиите, разположени в непосредствена близост до водораслите. Малките й се скупчиха върху един лист, малко встрани от нея. Видях как птицата се наведе напред, хвана едно дълго водорасло и го постави върху лилиевото листо. Точно в този момент намиращият се само на около метър от нея кайман се вдигна неочаквано от своето прикритие всред цветята и водораслите и все още със смешната шапчица върху главата се хвърли напред. Натиснах в същия миг и двата спусъка на ловджийската пушка и трясъкът й проехтя над цялото езерце.

Дали моята постъпка спаси яканата, или това се дължеше на нейната съобразителност не бих могъл да кажа, но във всеки случай тя излетя необикновено бързо от листото, точно когато челюстите на каймана щракнаха и разрязаха листа на две. Тя се изви над главата му, а той изскочи до половината над водата в стремежа си да я залови (чух даже как хлопна с челюсти), но яканата отлетя невредима, като издаваше отчаяни крясъци.

Нападението беше толкова неочаквано, че тя очевидно не успя да даде никакви указания на своите малки, които междувременно стояха свити върху лилиевия лист. Дочули нейния вик, те изведнъж преминаха в действие и наскачаха във водата. Кайманът моментално се отправи към тях. Когато достигна до мястото, на което се намираха, те се бяха вече гмурнали под водата. Кайманът ги последва. Бръчките по повърхността постепенно изчезнаха и водата се успокои. Наблюдавах изпълнен с безпокойство. Яканата продължаваше да писука разтревожено и да лети в кръг над езерцето. Най-сетне изчезна сред тръстиките и този ден не я видях повече. И кайманът не се виждаше никъде. Изпитвах ужасното чувство, че е успял да залови всичките малки пухкави пиленца още докато са плували отчаяно под водата. Цялата вечер кроях планове за отмъщение.

На следната утрин наминах край гнездото в тръстиките и там за най-голямо мое удоволствие открих яканата и три, сломени на вид малки. Потърсих четвъртото, но не успях да го открия. Явно, че кайманът бе постигнал частичен успех. За най-голям ужас, вместо да се изплаши от преживяното през предния ден, яканата поведе отново малките си към водните лилии. През цялата останала част от деня я наблюдавах уплашен. Макар и да нямаше никакви следи от каймана, аз прекарах няколко изпълнени с нервно напрежение часове. Привечер не можах повече да издържа на напрежението, отправих се към селото и наех малко кану, с което двама любезни индианци ме закараха до езерцето. След падането на мрака се въоръжих с много силно електрическо фенерче и дълъг прът на края с въжена примка, после тръгнах да търся каймана. Езерото беше малко, но измина цял час, преди да го открия. Из легнал се беше на повърхността на водата, близо до лилиите. Лъчът на електрическото фенерче попадна отгоре му и неговите огромни очи блеснаха като рубини. Пристъпвах изключително предпазливо напред. Най-сетне успях да спусна въжения клуп и да го нахлузя внимателно на главата му. Кайманът лежеше неподвижно, заслепен или хипнотизиран от светлината. След това затегнах здраво клупа и измъкнах мятащото му се тяло в лодката. Той разтваряше челюсти и гърлото му се издуваше, когато изливаше яда си със силни и резки крясъци. Завързах го в един чувал и на следния ден го закарах на пет мили от езерото. Там го пуснах на свобода из ручеите.

Кайманът не успя да намери обратния път и през останалата част от моя престой в малката колиба край залятата от водата долчинка аз седях и се наслаждавах на гледката на семейството якани. То се разхождаше безгрижно и щастливо из езерцето и търсеше храна, без да се страхува всеки път, когато лекият ветрец набраздяваше повърхността на светлокафявата вода.