Джералд Даръл
Срещи с животните (31)

Осиновяване на един мравояд

Сбирка от двеста птици, бозайници и влечуги изисква труд, равносилен на грижите по двеста бебета. Необходима е упорита работа и безкрайно търпение. Вие трябва да се убедите, че храната им е подходяща, клетките достатъчно просторни, че не им е прекалено горещо в тропиците, нито твърде студено, когато приближат Англия. Трябва да ги очистите от кърлежи, червеи и бълхи, да поддържате в изрядна чистота клетките и съдовете, в които се хранят.

Трябва преди всичко обаче да сте сигурен, че вашите животни са щастливи. Колкото и добре да се грижите за едно диво животно, то не може да живее на затворено, ако е нещастно. Аз имам предвид, разбира се, заловените диви възрастни животни. От време на време се сдобивате и с новородени диви животни, които се скитат безпомощни из гората без майки. Заловите ли такова животинче, трябва да знаете, че ви предстои уморителна работа и много грижи. Преди всичко обаче трябва да сте в състояние да осигурите на животното онази привързаност и доверие, които очаква от вас, защото след ден-два ще се превърнете в негов родител и малкото ще ви вярва и ще зависи напълно от вас.

Това понякога прави живота ви твърде труден. Имало е случаи, когато съм изпълнявал ролята на родител едновременно на пет новородени животинчета, а това съвсем не е шега. Независимо от всичко представете си само, че всяка нощ трябва да ставате в три часа и препъвайки се от недоспиване, да приготвите шест различни бутилки мляко, да държите очите си достатъчно отворени, за да прибавите точното количество витамини и захар, като не забравяте, че точно след три часа отново трябва да станете и да повторите всичко от самото начало.

Заедно с моята жена преди известно време заминахме на експедиция за диви животни в Парагвай, страната с формата на ботуш, разположена почти в сърцето на Южна Америка. В един отдалечен край на Чако успяхме да съберем чудесна колекция от диви животни. По време на подобни експедиции се случват и много неща без каквато и да е връзка с животните, които или разстройват плановете ви, или ви опъват нервите. За щастие сред тях никога не е имало политически въпроси. В този случай обаче парагвайците решиха да правят революция и в резултат на това ние се принудихме да освободим цялата наша сбирка животни и да избягаме с малък четириместен самолет в Аржентина.

Точно преди заминаването в лагера ни се появи индианец. От чувала, който носеше, долитаха странни звуци. Наподобяваха тъжен стон на чело, примесен с дрезгав магарешки рев. Индианецът разтвори чувала и изтърси най-прелестното животинче, което бях виждал дотогава, малкото на гигантски мравояд, по всяка вероятност на около седем дни. Козината му преливаше в черно, пепелявосиво и бяло, имаше дълга и нежна зурла и две мънички, малко сълзливи очички. Индианецът ни каза, че го намерил в гората. Скитало се самичко и издавало жални писъци. Според него майка му била разкъсана от ягуар.

Появата на малката животинка ме постави в затруднение. Знаех, че ни предстоеше скорошно заминаване и че самолетът е много малък, поради което оставяхме по-голямата част от екипировката си, за да освободим място за пет-шест животни, които бяхме решили да вземем с нас. Да приема при това положение и един новороден, сравнително тежък мравояд, който трябваше да храня с бутилка и около който имаше доста шетня, представляваше истинско безумие. Освен това, доколкото знаех, никой дотогава не беше още правил опити да отглежда новороден мравояд с бутилка. От цялата тази работа явно нямаше да излезе нищо. Тъкмо взех отрицателно решение, хвърлящото затрогващи погледи с воднистите си очи животинче неочаквано откри крака ми. То нададе радостен вик, покатери се по него, настани се в скута ми и заспа. Дадох, без да продумам думица, исканата от индианеца сума и на бърза ръка станах баща на едно от най-възхитителните малки животинчета, които бях срещал дотогава.

Първото затруднение се появи почти начаса. Макар и да имахме бебешки шишета, бибероните ни се бяха свършили. Втурнахме се като луди между къщите на селцето, в което бяхме отседнали, и за щастие открихме един изключително стар и мръсен биберон. След два, три безуспешни опита малкото се справи много по-бързо и лесно с шишето, отколкото предполагах и самият аз, макар и храненето на мравоядчето да представляваше мъчително занимание.

На тази възраст мравоядчетата се притискат към гърба на майка си. След като, така да се каже, станахме негови родители, то настояваше почти през цялото време да се катери ту върху единия, ту върху другия от нас. Мравоядчето стискаше много силно с около седемсантиметровите си нокти. По време на храна то хващаше любовно крака ми с три лапи, а с четвъртата се държеше за пръста на ръката ми и от време на време го стискаше силно, като считаше, че по този начин бутилката ще пусне повече мляко. При приключване на всяко ядене имах чувството, че ме е газила мечка, а пръстът ми притискан от вратата.

Първите няколко дни носех мравоядчето със себе си, за да свикне да ми се доверява, и то лягаше на врата ми. Дългата му зурла висеше през едното ми рамо, а опашката му през другото и изглеждаше, че нося огромна кожена яка. Всеки път, когато тръгвах нанякъде, то се хващаше уплашено и ми причиняваше голяма болка. След като ми скъса четири ризи, реших да му намеря нещо друго, за което да се държи, затова напълних един чувал със слама и поставих мравоядчето върху него. То възприе безропотно промяната и между хранене лежеше в клетката си и се притискаше щастливо о своя заместител-родител. Ние кръстихме мравоядчето Сара, но след като навикна да прегръща чувала, й дадохме и презимето Хъгърсек^[1], ето защо се прочу като Сара Хъгърсек.

Сара беше идеално бебе. След нахранване тя лежеше кротко върху своя чувал, от време на време се прозяваше и показваше лепкавия си, бледорозов език, дълъг около тридесетина сантиметра. Тя сучеше толкова енергично от биберона на своята бутилка по време на хранене, че от червен той скоро се превърна в бледорозов, дупчицата на върха се разшири колкото главичка на кибритена клечка, докато на края се изхлузи съвсем от гърлото на бутилката.

Когато се наложи да напуснем Парагвай с нашия съвсем несигурен на вид четириместен самолет, Сара спа спокойно в скута на жена ми по време на полета и леко си похъркваше.

Първата ни работа след пристигане в Буенос Айрес бе да купим на Сара нов блестящ биберон. Доста главоболия ни създаде избирането на биберон с подходящи размери, форма и цвят, поставянето му на бутилката и даването му на. Сара. Тя остана потресена. Крясна силно и гневно при вида на новия биберон и блъсна бутилката с точен удар на лапата. Тя се успокои и започна да се храни, едва когато поставихме на бутилката стария и износен биберон. И след това тя продължи да държи само на него. Месеци наред след пристигането ни в Англия тя отказваше да се раздели с него.

Ние настанихме нашите животни в една изоставена къща в околностите на Буенос Айрес. От центъра на града, където отседнахме, до тази къща се отиваше за половин час с такси. Налагаше се да правим това пътешествие по два, а понякога и по три пъти на ден. Скоро разбрахме, че притежаването на малкия мравояд затрудняваше изключително много връзките ни с останалите хора. Опитвали ли сте се някога да обясните на домакинята, у която сте на гости, че трябва да напуснете вечерята по средата само защото се налага да нахраните с биберон един малък мравояд? В края на краищата всичките ни приятели махаха отчаяно с ръка. Преди да ни канят, те се обаждаха по телефона да се осведомят кога трябва да храним Сара.

По това време Сара порасна доста и стана по-независима. Тя започна да се разхожда съвсем сама из стаята след вечеря. Това представляваше голямо постижение, защото дотогава тя пищеше като умопобъркана, ако се отдалечим само на крачка от нея. След като обикаляше и оглеждаше стаята, тя обичаше да се заиграва. Сара минаваше край нас с вдигната нагоре глава, довлякла съблазнително опашка след себе си. Точно тогава трябваше да я хванем за опашката и да я дръпнем. Подпряна на три крака, тя се извръщаше и с четвъртата си лапа ни нанасяше лек удар. Сара мирясваше едва след като повтаряхме всичко това двадесет-тридесет пъти. След това трябваше да я обърнем по гръб и да разчесваме в продължение на десетина минути корема й. Тя затваряше очи, изпадаше в екстаз и започваше да бълва мехурчета. След всичко това тя най-послушно си лягаше. Само да се осмеляхме да я накараме да си легне, без да поиграем с нея. Тогава тя започваше да рита, да се бори, да крещи и въобще да се държи по най-безобразен начин.

Когато се качихме на парахода, Сара не остана ни най-малко възхитена от него. Корабът преди всичко й миришеше някак си особено, после духаше силен вятър, който почти всеки път я поваляше, когато излезеше да се поразходи по палубата, и най-сетне, което мразеше най-много от всичко, палубата непрестанно се клатеше под краката й. Тя се наклоняваше първо на една страна, после на друга, след което залиташе, издаваше жални стонове и подпираше глава по преградите и люковете. Пътуването като че й доставяше удоволствие, само когато времето се оправеше. Ако след обяд бивах свободен, аз я взимах на горната палуба, сядахме на някой стол и се препичахме на слънце. По специална молба на капитана Сара даже се изкачи и на мостика. Мислех си, че и капитанът не е равнодушен към нейния чар и подчертана индивидуалност. Той обаче ми призна (понеже я бе зърнал само от разстояние), че полюбопитствал да узнае коя всъщност е предната и коя задната й страна.

Трябва да призная, че при пристигането си в Лондон се гордеехме извънредно много със Сара. Тя позираше на журналистите с цялата непринуденост на истинските знаменитости. Сара си позволи даже да близне един от репортерите, което представляваше същинска чест за него. Аз побързах да му изтъкна незабавно това обстоятелство, като същевременно му помагах да изтрие голямата лепкава слюнка от палтото си. „Тя не близва когото и да било“ — поясних му аз. По израза на лицето му разбрах, че това обстоятелство не го ласкаеше ни най-малко.

След пристигането Сара се отправи незабавно за една зоологическа градина в Девъншиър. Натъжихме се. Непрестанно обаче ни осведомяваха за нея. Личеше, че се справя добре с всичко. Нейният пазач се бе привързал много към нея.

Няколко седмици по-късно трябваше да прочета лекция във Фестивал хол. Организаторът подхвърли, че би било много оригинално в края на моята лекция да покажа на сцената някое животно. Помислих си веднага за Сара. Както ръководството на зоологическата градина, така и това на Фестивал хол се съгласиха, но тъй като бе настъпила зимата, настоях да й определят специална стая.

Посрещнах Сара и нейния пазач на гара Педингтън. Сара беше напъхана в огромен кафез, понеже бе станала като голям рижав сетер. Тя произведе на перона на гарата същински фурор. В момента, в който чу гласа ми, Сара се хвърли към решетките на своята клетка и ме поздрави нежно с размахване на дългия си лепкав език. Застаналите близо до клетката хора подскочиха назад като ужилени. Те помислиха, че от клетката избяга някаква змия. Дълго увещавахме носачите, докато най-сетне се намери един смелчага, който превози клетката с количка.

При пристигане във Фестивал хол разбрахме, че репетицията на оркестъра току-що е завършила. Тръгнахме през дългите коридори с голямата клетка на Сара към специално определената за нея стая. Когато стигнахме до вратата, тя се отвори и отвътре с голяма пура в уста излезе сър Томъс Бигмън. Ние вкарахме Сара в стаята, която той току-що освободи. Аз изнасях лекцията си на сцената, а жена ми занимаваше Сара и тичаше с нея из стаята. Това ужасило един от носачите. Дочул шума в стаята, той помислил, че Сара се е измъкнала по някакъв начин от клетката и се е нахвърлила върху жена ми. Най-сетне настъпи дългоочакваният момент. Сара се появи всред бурни аплодисменти. Подобно на всички мравояди и тя беше късогледа, така че публиката всъщност не съществуваше за нея. Тя се огледа нерешително, за да разбере откъде идва този шум, но после реши, че всъщност няма от какво да се страхува. Докато величаех нейните добродетели, тя се разхождаше по сцената, без да ми обръща никакво внимание. От време на време сумтеше силно в ъгъла и непрестанно облизваше микрофона. Целият микрофон се покри със слюнка, което положително не се е понравило на онзи, който го е използувал след мен. Точно когато разказвах на публиката колко благовъзпитана е Сара, тя откри масата в средата на сцената и започна да чеше с огромно удоволствие задните си части о краката й. Публиката посрещна това с въодушевление.

След представлението Сара прие в своята стая няколко специални гости. Тя се разигра дотолкова, че се разтича даже из коридора. След това я поставихме внимателно в клетката и я изпратихме в нощния влак за Девън заедно с пазача й.

След завръщането си в зоологическата градина Сара напълно се отпуснала. Краткото време, през което се почувства като знаменитост, й завъртя главата. Три дни поред отказвала да остава сама, тъпчела из клетката и издавала гневни крясъци, приемала храна само когато й я давали с ръка.

Няколко месеца по-късно поисках да покажа Сара в едно телевизионно представление и така тя отново вкуси от очарованието и блясъка на знаменитостите. По време на репетициите тя се държеше с изрядно благоприличие, с изключение на това, че изгаряше от желание да разгледа по-отблизо телевизионната камера, поради което трябваше да я възпираме със сила. След завършване на представлението тя отказа да се прибере в клетката си. Наложи се с моята жена, пазача на Сара и началника на студиото да я вмъкнем вътре насила. Сара беше пораснала много. На дължина достигаше около метър и осемдесет сантиметра, а на височина около деветдесет.

Дълго време не видяхме Сара. Едва напоследък я посетихме в зоологическата градина. Бяха изминали шест месеца от последната ни среща и честно казано, аз мислех, че ни е забравила. Макар и да обичам много мравоядите, аз твърдя, че те нямат особени умствени възможности, а освен това, половин година представляваше продължителен период. Когато я повикахме, тя изскочи от ъгъла, в който спеше, и се втурна към решетката да ни близне. Ние даже влязохме в клетката и си поиграхме с нея. Това беше най-сигурният белег, че ни е познала, понеже никой, освен нейния пазач не се осмеляваше да влезе в клетката.

В края на краищата се сбогувахме натъжено с нея. Тя седеше върху сламата и пускаше към нас мехурчета. „Също като че оставяме детето си на пансион“ — подхвърли жена ми. И наистина за Сара ние бяхме истински осиновители.

Вчера получихме радостни вести. Научихме, че Сара си имала вече приятел. Още бил малък и не го пускали при нея, но скоро щял да порасте. Кой знае, може би догодина по това време ще станем дядо и баба на някое хубавичко, закръглено мравоядче!