Джералд Даръл
Срещи с животните (35)

Себастиан

Не много отдавна прекарах няколко месеца в Аржентина и там срещнах за първи път Себастиан. Той беше гаучо, т.е. южноамерикански събрат на северноамериканския каубой. Подобно на каубоите гаучосите сега се срещат по-нарядко, защото все по-голяма част от фермите (или естансиите) в Аржентина се механизират.

Пребиваването ми в Аржентина преследваше две цели: първо исках да уловя живи екземпляри от дивата фауна и да ги предоставя на английски зоологически градини и, второ, да заснема същите тези животни в тяхната естествена среда. Един мой приятел притежаваше голяма естансия на около седемдесет мили от Буенос Айрес. Тази област се славеше с разнообразните си диви животни и когато приятелят ми ме покани да му гостувам за две седмици, аз приех с готовност поканата. За нещастие, когато настъпи уреченият ден, моят приятел се оказа ужасно зает, ето защо единственото, което успя да направи, бе да ме заведе в естансията, да ми покаже мястото и да се върне обратно в града.

Той ме посрещна на малката железопътна станция и докато се друсахме в двуколката по прашния път, ми: съобщи, че е успял да уреди всичко.

— Оставям те в ръцете на Себастиан — каза той — за нищо няма да се безпокоиш.

— Кой е този Себастиан? — полюбопитствах аз.

— Един от нашите гаучоси — отвърна неопределено той. — Себастиан знае абсолютно всичко за дивите животни из този край. Той ще ме замества като домакин по време на моето отсъствие, така че за всичко, от което имаш нужда, се отнасяй към него.

Обядвахме на терасата на къщата и след обед приятелят ми предложи да отидем при Себастиан. Отседлахме конете и тръгнахме през огромни и блеснали на слънцето пасища, обрасли със златиста трева, запровирахме се през гъстаци от гигантски бодили, всеки един висок колкото ездач на кон. След около половин час пристигнахме до малка евкалиптова горичка. Пред нея се издигаше дълга и ниска варосана къща. Голямо и застаряло куче, излегнато върху напечения от слънцето прах, повдигна глава, излая силно и отново задряма. Слязохме от конете и ги завързахме.

— Себастиан построи сам тази къща — каза приятелят ми. — Сигурно си почива някъде зад нея.

Заобиколихме къщата. Между две стройни евкалиптови дървета бе завързан огромен хамак, в който лежеше Себастиан.

Първото ми впечатление беше, че е дребен като джудже. По-късно установих, че е висок около метър и шестдесет сантиметра, но изтегнат върху огромния хамак, той наистина изглеждаше много дребен. Необикновено дългите му и силни ръце висяха отстрани на хамака, обгорени и обагрени от слънцето в махагонов цвят, покрити с лек мъх от бели косми. Лицето му не се виждаше, понеже беше закрито от черна шапка, която се повдигаше и спадаше ритмично. Под нея се носеше хъркане, продължително и ужасно, каквото не бях чувал никога преди в живота си. Приятелят ми сграбчи една от отпуснатите ръце на Себастиан и силно я раздруса, като в същото време се наведе над ухото на спящия мъж и извика колкото му държи глас: „Себастиан, Себастиан, събуди се, имаш гости!“ Тези викове не подействаха ни най-малко на Себастиан. Той продължаваше, както и преди, да хърка под захлупената шапка.

— Заспи ли, трудно можеш да го събудиш — обясни приятелят ми. — Я слушай, хвани го за другата ръка и дай да го измъкнем от хамака.

Хванах го за другата ръка и така двамата го вдигнахме и го поставихме в седнало положение. Черната шапка се търкулна и отдолу се показа кръгло и бузесто, изгоряло от слънцето лице. То се разделяше точно на три части от пожълтели от никотин огромни и завити в краищата мустаци и снежнобелите му вежди, щръкнали от челото като рога на козел. Моят приятел го хвана за раменете и силно го раздруса, като не преставаше да го вика силно по име. Под белите вежди неочаквано проблеснаха две кестеняви и дяволити очи и Себастиан ни огледа със сънлив поглед. Когато позна приятеля ми, той нададе силен вик и скочи на крака.

— Сеньор! — изкрещя силно той. — Колко ми е приятно, че ви виждам… Извинете, но заспя ли, спя като заклан, затова не ви чух кога сте пристигнали, извинете ме, моля. Не очаквах да пристигнете толкова рано, инак щях да се приготвя и да ви посрещна както подобава.

Той стисна силно ръката ми, когато приятелят ми ме представи, после се извърна към къщата и прогърмя с цяло гърло: „Мария, Мария!“

В отговор на този ужасен вик от къщата излезе привлекателна и млада около тридесетгодишна жена, която Себастиан с явна гордост ни представи като своя съпруга. След това ме хвана с мощната си ръка за рамото и ме погледна очаквателно в лицето.

— Какво ще предпочетете, сеньор, кафе или мате? — запита най-искрено той.

За щастие моят приятел ме беше предупредил, че Себастиан изграждал първото си впечатление за хората по това дали пият кафе или мате (зелена аржентинска чаена билка). Кафето според него било отвратително питие, течност, подходяща само за граждани и други покварени представители на човешкия род. Ето защо отвърнах, че желая мате.

Себастиан се извърна и впи поглед в жена си.

— Е? — попита той. — Не чу ли, сеньорът иска мате? Какво си го зяпнала такава, да не искаш гостите да стоят прави и да умрат от жажда?

— Водата е кипнала — отвърна спокойно тя — и те не биха стояли прави, ако ги беше поканил да седнат.

— Не възразявай, жено! — прогърмя гласът на Себастиан и мустаците му щръкнаха.

— Вие трябва да го извините, сеньор — каза Мария, като се усмихна любовно на своя съпруг, — когато имаме гости, той винаги много се вълнува.

Лицето на Себастиан почервеня като домат.

— Развълнуван? — извика възмутено той. — Развълнуван? Кой е развълнуван? Аз съм напълно спокоен. Моля ви, седнете, сеньор… Развълнуван… Извинете жена ми, сеньор, тя проявява особено голям талант при преувеличаване на нещата. Ако се беше родила мъж, непременно щеше да направи великолепна политическа кариера.

Седнахме под дърветата. Себастиан запуши малка, но лютива пура и не преставаше да се оплаква добродушно от недостатъците на своята жена.

— Не трябваше да се женя за нея — довери ни той. — Бедата е, че моите жени никога не ме надживяват. Четири път съм се женил досега и всеки път, когато погребвам поредната си жена, си казвам: „Себастиан, тази женитба да ти е последната“. После изведнъж… взема, че се оженя отново. Душата ми жадува за свобода, но плътта ми е слаба. Лошото е, че плътта ми е повече от душата.

Той погледна със съжаление огромния си стомах, после вдигна глава и ни се усмихна широко и приветливо, при което блеснаха два реда бели зъби.

— Струва ми се, че никога няма да мога да се освободя от тази слабост, сеньор, пък и мъж без жена е все едно крава без виме.

Мария донесе матето. Ние си подавахме малкия чайник и всеки сръбна от неговото малко сребърно чучурче. Докато пиехме матето, приятелят ми обясни на Себастиан целта на моето идване в естансията. Гаучото страшно се запали. Когато му казахме, че по всяка вероятност ще участва и в някои от филмовите снимки, той засука мустаци и хвърли закачлив поглед към жена си.

— Чу ли какво казаха, а? — попита я той. — Ще участвам във филма. Внимавай вече какво говориш моето момиче. Видят ли ме англичанките на екрана, презглава ще се втурнат насам.

— Много си им притрябвал — отвърна жена му. — Те като че си нямат такива взели-дали като тебе.

Себастиан я изгледа със съкрушителен поглед, след което се обърна към мен.

— Не се безпокойте, сеньор. Ще направя всичко възможно да ви помогна. Ще изпълня всичко, което желаете.

Той удържа напълно на думата си. Моят приятел отпътува още същата вечер за Буенос Айрес и в продължение на следващите две седмици Себастиан почти неотклонно стоеше до мен. Енергията му беше неизтощима, а личността му толкова пламенна, че в скоро време той пое цялата моя работа в ръцете си. Аз чисто и просто му казвах от какво имам нужда и той го изпълняваше. Колкото по-необикновени и трудни бяха моите искания, толкова те като че изостряха повече желанието му да ги изпълни. Никой не можеше да накара по-добре от него пеоните (наетите от нас хора в естансията) да гледат както трябва работата си. Най-странното беше, че той постигаше това не с молби или с придумки. Той непрестанно ги ругаеше и ги подиграваше, като си служеше при това с богата гама от най-блестящи сравнения. Вместо да му се сърдят, хората се превиваха от смях и напъваха двойно повече сили.

— Я се погледнете — ще изгърми гласът му, — добре се погледнете, същински баби… Чудя се, защо конете ви се плашат като галопирате, а то било, защото мозъците тракат в празните ви черепи… Мозъците на всички ви едва ще стигнат за закуска на един бръмбар.

Пеоните се заливаха от смях и удвояваха усилия. Освен че го смятаха за голям шегаджия, хората разбираха добре, че той не би ги накарал да вършат онова, което и сам не би могъл да извърши. Затова пък нямаше почти нищо, което да не знаеше как да направи. Когато не можеха да направят нещо, пеоните обичаха да казват: „Това и Себастиан не може да направи“. Яхнал огромния си вран кон, наметнат със синьо-червено пончо, падащо на дипли по раменете му, фигурата на Себастиан правеше внушително впечатление. Той галопираше с коня си из естансията и хвърляше със свистене ласото, когато ми показваше разните начини за ловене на добитък. Съществуваха шест такива начина, прилагани с еднаква вещина от Себастиан. Колкото по-бързо галопираше конят му, колкото по-неравна беше почвата, като че толкова по-точно хвърляше ласото, докато започваше да ми се струва, че добичето привлича ласото с някаква магнетична сила, на която не можеше да се устои.

Ненадминат майстор на ласото, Себастиан беше истински гений на камшика. Това е дълъг и тънък камшик с къса дръжка, истинско смъртоносно оръжие, с което Себастиан не се разделяше никога. Виждал съм го да галопира с всички сили, да вади камшика от пояса си и с един замах да отсича цветчето на някой огромен бодил при преминаването си край него. Да измъкне с него цигара от устата на пушачите, представляваше за него детинска игра. Разказваха ми, че предната година някакъв си другоселец се усъмнил в способностите на Себастиан да борави с камшика, след което Себастиан смъкнал с камшика си ризата от гърба, му без нито веднъж да го докосне до кожата. Макар и Себастиан да предпочиташе камшика (той му служеше като своеобразна дълга ръка), той си служеше много умело и с нож и томахавка. От около десетина крачки той можеше да разцепи на две кибритена кутия с томахавка. Себастиан обаче, беше напълно порядъчен човек.

Със Себастиан ловувахме предимно нощем. Тогава нощните животни се измъкват от своите леговища. Ние излизахме от естансията с факли непосредствено след мръкване и се завръщахме по-рано от полунощ, или в един-два часа след полунощ, когато непременно носехме по два, три екземпляра от някое животно. По време на лова ни помагаше любимото куче на Себастиан. Това беше един престарял мелез, чийто зъби отдавна бяха изтрити и изравнени с венците. Това животно беше превъзходно ловджийско куче. Когато хванеше някой екземпляр, то не можеше да му нанесе никаква вреда с беззъбата си уста. След като преследваше и хванеше на тясно животното, то заставаше над него, излайваше изкъсо на кратки интервали и по този начин ни показваше къде се намира.

По време на един такъв нощен лов Себастиан демонстрира необикновената си сила. Кучето подгони един броненосец. След като бяга няколкостотин ярда, броненосецът се вмъкна в една дупка. Тази нощ в лова участвахме трима души: Себастиан, аз и един пеон. При преследването на броненосеца двамата с пеона изпреварихме чувствително Себастиан, чиято фигура не му позволяваше да бяга. Двамата с пеона пристигнахме при дупката точно в момента, в който броненосецът потъваше в нея. Хвърлихме се моментално в тревата. Аз хванах броненосеца за опашката, а пеонът успя да го сграбчи за задните крака. Броненосецът впи дългите нокти на предните си лапи в страните на дупката и колкото и да дърпахме, той стоеше като циментиран в нея. Животното неочаквано се дръпна силно и се отскубна, от ръцете на пеона. Броненосецът се вмъкна още повече в дупката и аз почувствах как опашката му започна, да се изплъзва от ръката ми. Точно в този миг, задъхан от бързина, се появи и Себастиан. Той ме изблъска, сграбчи опашката на броненосеца, заби крака от двете страни на дупката и дръпна. Изведнъж се посипа пръст и броненосецът изскочи от дупката като тапа от бутилка.

С едно бързо дръпване Себастиан постигна онова, което ние двамата не успяхме.

Едно от животните в естансията, което ми се искаше много да снимам, беше нанду. Това е южноамериканският щраус, който подобно на своя африкански братовчед бяга като същински кон. Искаше ми се да заснема щраусите на филм, и то в момент, в който ги преследва конница, въоръжена с болеадори, така, както са ги ловели преди много години. Това оръжие се състои от три дървени топки, всяка една колкото топка за крикет, заловени една за друга с много дълго въже. Те се завъртат над главата и се хвърлят така, че се увиват около краката на птицата и я повалят на земята. Себастиан уреди всичко, което поисках, и ние посветихме последния ден от моето пребиваване в правене на тези снимки. Тъй като в тези сцени участваха повечето от пеоните, в утрото на този ден всички пеони се появиха в най-новите си дрехи. Всеки се стремеше да блесне пред другите с пищността на своя костюм. Яхнал коня си, Себастиян ги огледа мрачно.

— Погледнете ги, сеньор — каза той и плю презрително. — Нагласили се като шарени яйца, неспокойни са като панаирджийски кучета, и то само защото мислят, че глупавите им лица ще се появят на екрана… повдига ми се, като ги гледам.

Аз обаче забелязах, че той внимателно среса мустаци преди започването на снимките. Снимахме цял ден под палещите лъчи на слънцето и привечер, когато направихме и последните снимки, всички до един бяхме страшно уморени, с изключение на Себастиан, който изглеждаше така свеж, както и сутринта. На път за вкъщи той ми съобщи, че вечерта е организирал тържество по случай моето заминаване, на което щели да присъстват всички от естансията. Щяло да се лее вино, да се пеят песни и да се играят танци. Докато ми разказваше всичко това, очите му блестяха. Сърцето просто не ми позволяваше да му кажа, че се чувствам ужасно уморен и предпочитам да си легна и приех поканата.

Тържеството се състоя в голямата и опушена кухня, осветена от половин дузина мигащи газени лампи… В оркестъра свиреха енергично трима китаристи. Не е необходимо да казвам, че душата на компанията беше Себастиан. Той изпи най-много вино от всички и въпреки това остана трезвен; свири соло на китара; пя най-различни песни, като започнете с вулгарните и стигнете до сантименталните; погълна огромно количество храна, но най-много от всичко друго танцува. Танцува буйни гаучоски танци със сложни стъпки и подскоци, танцува дотогава, докато гредите над главите ни започнаха да се тресат от стъпките му, а шпорите му завдигаха искри от каменния под.

В средата на веселието при нас влезе моят приятел, който току-що се бе завърнал от Буенос Айрес заради мен. Седнахме в ъгъла на чаша вино и наблюдавахме танца на Себастиан, комуто пеоните пригласяха с пляскане на ръце, а после бурно го аплодираха.

— Каква невероятна енергия има този човек — забелязах аз. — Днес работи най-много от всички, а сега никой не може да го надиграе.

— Ето какъв става човек, когато живее в пампата — отвърна моят приятел. — Но наистина всичко, което прави, действително е удивително за човек на неговата възраст, нали?

— Защо? — попитах небрежно аз. — Колко годишен е Себастиан?

Приятелят ми ме погледна учудено.

— Нима не знаеш? — отвърна той. — След около два месеца той навършва деветдесет и пет.