Джералд Даръл
Срещи с животните (10)

Жаби с торбички и разни други необикновени животни

Реките ограждаха селото Санта Мария от всички страни и при това положение спокойно можеше да се каже, че живеехме на остров. Разбрах, че реките гъмжат от малки кайманчета и изгарях от любопитство да уловя колкото може повече от тях. Скоро се убедих, че това не е така просто, както се оказа ловенето на крокодили в Камерун. Там просто нагазвахме в плитките потоци и ги ловяхме. Реките около Санта Мария бяха твърде дълбоки за подобна цел, а освен това населени и от електрически змиорки и опасните риби-кръвопийци, наречени пиранхи, с които никак не е приятно да се срещнете във водата. Така че, за да уловя новородени кайманчета, трябваше да видоизменя метода си за ловене на крокодили.

Ние разполагахме с голямо кану и една вечер тръгнахме надолу по реката. Взехме силно електрическо фенерче и дълъг прът със завързана на единия му край корда. Изправих се на носа на лодката с фенерчето и този прът в ръка, докато застаналият на кърмата лодкар ни придвижваше бавно и внимателно през тъмните води. Скоро открих, че малките кайманчета предпочитат да се излежават на места с гъсти водорасли по повърхността на водата, като подаваха само носовете и изпъкналите си очи. При внимателното придвижване напред осветявах с фенерчето именно тези обрасли с водорасли места и в края на краищата на около тридесет метра от мен зървах пламтящите очи на малкото кайманче. Със свободната ръка давах сигнали и насочвах застаналия зад мен гребец. Доближавахме ръба на обраслото място, после давах сигнал да намали и най-сетне да спре лодката.

Държах лъча на фенерчето насочен в очите на животното, после се навеждах, поставях внимателно клупа на главата му и с едно рязко дръпване го измъквах от водата, а оттам право в лодката. Там кайманчето започваше да огъва тяло и да сумти силно и възмутено. Веднага след като чуваха тези протести, останалите кайманчета на разстояние от миля около нас започваха да сумтят съчувствено. Това се оказа съдбоносно за тях. Вслушвах се към посоката, откъдето идеха тези звукове, и разбирах къде се крият най-много кайманчета. Скоро след това на дъното на кануто лежеше вече пълен чувал, който се гърчеше и местеше насам-натам при движението на завързаните в него влечуги. Заловените кайманчета вдигаха такъв голям шум, че нямаше смисъл да се движим повече напред. На няколко мили разстояние около нас кайманчетата разбираха за приближаването на кануто и на свой ред се присъединяваха към врявата.

Един от необикновените обитатели на този воден свят е жабата пипа. Това е може би едно от най-удивителните земноводни на света, защото представлява буквално жаба с джобове. Залових няколко от тези странни създания в един малък, натъпкан с окапали листа канал, отделящ се от голям поток. Те така много наподобяваха мръсните и разложени листа, че на пръв поглед не разбирах, че това са живи същества. Дълги са около тринадесет сантиметра и наподобяват много плоско кожено хвърчило с по един крак на всеки негов ъгъл. Те не издаваха никакъв звук, нито се съпротивляваха, когато ги улавях, както биха направили повечето жаби. Стояха съвсем отпуснато и разчитаха на сходството си с окапалите листа.

Един от уловените от мен екземпляри се оказа женска и с яйца. Останах изключително доволен от това, защото ми се отдаваше възможност да наблюдавам удивителното излюпване на малките жабчета. Когато женската снася яйцата си, мъжкият ги натиква в кожата на гърба й, която става мека и пореста, за да може да ги приеме. И така те наподобяват прозрачни мъниста, втъкнати до средата в кафявата кожа. Останалата над кожата половинка от яйцето започва постепенно да се втвърдява и образува малки изпъкнали похлупачета, така че яйцата остават в гърба на майката в тези поредици от джобчета и постепенно се превръщат в попови лъжички, а след това и в дребни жабчета, толкова мънички, че върху една обикновена пощенска марка могат да се поберат шест от тях. Когато малките жабчета са готови да се излюпят, подаващият се над кожата ръб на черупката на яйцето омеква. Малките жабки започват да извиват телата си, да натискат стените и така успяват да отместят похлупачетата, наподобяващи люкове, а после след доста усилия да се измъкнат от необикновените си дупки — същински родилен дом върху гърба на тяхната майка.

Голямата женска жаба, която улових в залива на реката, прекарваше времето си в един голям тенекиен варел. Тя лежеше напълно неподвижно на повърхността на водата и изглеждаше като мъртва. Наблюдавах как яйцата на гърба й постепенно се втвърдяваха и оформяха отгоре като капачета. Търпеливо очаквах появата на малките жабчета. Те всъщност отложиха своето появяване на бял свят до времето, когато се бях отправил вече към дома си и се намирах някъде по средата на пътя си в Атлантика. По-неподходящ момент от този не можеха да изберат.

Беше около полунощ. Току-що бях привършил работата си за деня и се готвех да си легна в каютата. Преди да угася лампите в трюма, погледнах случайно към жабата. Забелязах необикновено малко черно израстъче, което видимо нарастваше на гърба й. Пристъпих по-близо и видях, че едно от малките капачета е вдигнато, а малкият черен предмет е тънкият крайник на едно новоизлюпено жабче, което се измъкваше от родилния дом и извиваше тялото си насам-натам. Докато го наблюдавах, жабчето успя да измъкне и другия си преден крайник, а след това и главата си. То се спря за миг, огледа заобикалящия го свят като някой дребничък миньор, надникнал от тесния забой навън. Необходими му бяха четири, пет минути, докато се измъкне напълно от родилния дом, после остана да лежи известно време по гръб, очевидно изтощено от направените усилия. После се хлъзна, цопна във водата и започна да плува весело наоколо. Чаках търпеливо. След малко се повдигна друго капаче. Второ новоизлюпено жабче замахна с предния си крайник към мен.

Както клечах, погълнат и очарован от това необикновено зрелище, към мен се присъединиха и двама моряци. На връщане от своята вахта на мостика те забелязали светлината в трюма и се учудили какво ли става там и дали не могат да помогнат с нещо. Останали доста учудени, като ме видели, че клеча над тенекиения варел по това време на нощта и ме попитаха какво правя. Разказах им историята на голямата женска жаба пипа, как я заловихме в тайнствения речен залив и за това как сега малките жабчета се излюпваха бързо-бързо от гърба й. Двамата моряци приклекнаха край мен и зачакаха появяването на следващото жабче. Скоро и те бяха очаровани като мен.

Полека-лека към нашата група се присъединиха и други моряци, дошли да разберат какво се е случило с техните приятели. Разказах и на тях историята на жабата с джобчетата и тяхното любопитство също се възбуди дотолкова, че седнаха да наблюдават появата на малките жабчета. Когато едно малко по-слабичко от останалите жабчета се измъкваше с по-големи усилия от джобчето, моряците се разтревожиха и политаха дали не могат да му помогнат с кибритена клечка. Обясних, че новоизлюпеното жабче е толкова нежно, че кибритената клечка за него е същински дънер на дърво и колкото и внимателно да боравехме с нея, вероятността да счупим някои от тънките му като косъм крайници беше много голяма.

Най-сетне, когато и това жабче се измъкна от джобчето и падна изнемощяло върху гърба на своята майка, всички въздъхнахме с облекчение. Зората се беше вече пукнала, когато и последното жабче цопна във водата. Ние се изправихме от свитото положение, в което се намирахме дотогава, и слязохме в кухнята да видим дали ще можем да измолим по чашка чай от готвача в това ранно утро. Независимо че този ден по време на работа се прозявахме, всички бяхме съгласни, че напълно си заслужаваше да не мигнем цялата нощ и да наблюдаваме появата на малките жабки.

Жабите пипа не бяха единствените необикновени амфибии, уловени в речните заливи. Гвиана, изглежда, имаше и много други необикновени жаби.

След жабата пипа струва ми се най-удивителна беше жабата — чудо. За първи път се натъкнахме на доказателства за това създание късно една нощ, когато заедно с моя приятел хвърляхме мрежа в един малък поток, за да видим какво би могло да се улови. Не след дълго моят приятел ме извика и ми каза, че е уловил някакво необикновено животинче. Приличаше напълно на попова лъжичка, с изключение на това, че на дължина достигаше около петнадесет сантиметра, а тялото му по вид наподобяваше кокоше яйце.

Дълго спорихме с моя приятел какво можеше да бъде това странно животинче. Той настояваше, че е някакъв вид риба, защото ако бе попова лъжичка, тогава тя би трябвало да се превърне в гигантска жаба. Аз пък твърдях също така настойчиво, че бе попова лъжичка. След като спорихме така известно време, изведнъж си спомних, че някъде бях чел за тази необикновена амфибия. Тогава се досетих, че бяхме уловили поповата лъжичка на жабата — чудо.

Животът на жабата — чудо е съвсем противоположен на този на обикновената жаба. От яйцата на обикновената жаба се излюпват малки попови лъжички. Щом достигнат дадена големина, порастват им крайници, опашката изчезва и те излизат на брега като средно голяма жаба. При жабата — чудо става най-необикновеното нещо на света. Тя е по-едра, когато е новоизлюпена, отколкото когато порасне.

Друга интересна жаба, срещана в тази част на Южна Америка, е торбестата жаба. Тази малка животинка се грижи за своите малки приблизително по същия необикновен начин, както и жабата пипа. Женската торбеста жаба има дълъг разрез в кожата на гърба си. Точно там се поставят яйцата и женската повече или по-малко забравя за тях. Яйцата в торбичката се превръщат в попови лъжички. На тях от своя страна израстват крайници, опашките им изчезват и когато са напълно готови да излязат на бял свят, майката раздира кожата на гърба си и оттам изскачат малките жабки, всяка една не по-голяма от топчето на края на иглата за плетене.

Една от най-малките, но най-силни амфибии, които сме залавяли в Гвиана, беше отровната жаба — стрела. Това са малки дървесни жаби, дълги около четири сантиметра, притежаващи най-чудновата окраска и форма. Съществуват няколко вида. Срещат се с червени или златисти райета на кремав фон, розови или сини на черен фон или някаква друга комбинация от цветове. Те са много приятни малки животинки и един пълен буркан с такива жаби прилича много повече на ярко оцветени бонбони, отколкото на живи същества. Тези малки жаби са изключително полезни за индианските племена. Индианците улавят няколко такива жаби и ги поставят близо до огъня. Когато се затоплят, жабите започват да отделят особен вид слуз от телата си, който индианците обират и съхраняват. Приготвена по особен начин, тази слуз се превръща в най-силната отрова, в която индианците потапят върховете на стрелите си. Когато една такава стрела се забие в тялото на животно, дори така силно като дивата свиня, отровата действа твърде бързо и убива животното. Ето защо всяка една от тези дребни дървесни жаби представлява за индианците малка фабрика за производство на отрова. Когато се нуждаят от прясна отрова за своите стрели, те просто отиват в гората, вземат няколко от тези жаби и те им я доставят.