Джералд Даръл
Срещи с животните (16)

Неприятности с жаби, змии и парагвайци

Чако е огромна долина в Парагвай и се простира от река Парагвай до предпланините на Андите. Плоска и гладка е като тепсия. Половин година се препича на палещото слънце и се изсушава напълно, а през другата половина се залива с над метър вода от зимните дъждове. Тъй като се намира между тропическите гори на Бразилия и пампата на Аржентина, тя представлява странна смесица от двете. Тук има големи, обрасли с трева полета, из които растат палми или бодливи шубраци с чудновати тропически цветя. Палмите са смесени с други видове дървета, наподобяващи тези из английските гори, с изключение на това, че клоните им са покрити с дълги ленти от мъх, полюшвани леко от вятъра.

Издигнахме основния си лагер в малък градец на бреговете на река Парагвай. Оттук навлиза дълбоко във вътрешността железопътната линия на Чако. Изкорубените релси отстояха на шестдесетина сантиметра една от друга. На този разнебитен и опасен път е разположен форт Ейтс. Ние прониквахме доста навътре в територията на страната при търсенето на животните именно по този твърде неудобен път. Железопътната линия е построена върху издигнат насип, който вероятно е единственото възвишение в долината, използуван от всички диви животни за пътека. Пътувайки в един от малките вагони, аз виждах стотици необикновени птици в шубраците край линията: тукани с големи клоуновски торбички, подскачащи и криещи се между клоните на дърветата; разхождащи се важно по тревата птици, наподобяващи големи сиви пуйки. Навсякъде се виждаха красиви черно-бели мухоловки и колибри. Понякога при някой завой се натъквахме на някое изтегнато върху линията животно. Това биваше или броненосец, или агути, наподобяващ гигантско морско свинче, оцветено в червено. При по-голям късмет това се оказваше гривест вълк, огромно животно с дълги и стройни крака, покрито с разчорлена, рядка и рижа козина.

Не дълго след нашето пристигате се снабдихме и с първите животни. Когато местните хора разбраха, че искаме да купуваме живи животни, те тръгнаха на лов. Едно от съществата, което ловяха успешно, беше триивичестият броненосец или, както го наричаха още, портокалов броненосец поради навика му да се свива под формата на топка, наподобяваща портокал. Той всъщност е единственият броненосец, който умее да се свива по този начин, а освен това е единственият от това семейство, който се появява денем. Движи се бързо и търси храната си, която се състои от корени и насекоми. Свива се на топка и остава неподвижен, когато усети, че приближава някаква опасност. Така той се надява, че неприятелят ще го вземе за камък, на какъвто всъщност прилича твърде много. След като веднъж забележите тези броненосци, те се ловят много лесно. Ловците яздят сред храстите и ги виждат. Тогава чисто и просто слизат от конете, вдигат ги и ги пускат в чувала.

Обикновените членове на семейството броненосци се отглеждат лесно. Те ядат плодове, зеленчуци и мърша, обаче малките триивичести броненосци са твърде трудни за изхранване. Като начало те отказват да приемат каквато и да е храна, с която се предполага, че са свикнали в диво състояние, а когато им се предложат насекоми, изглеждат явно изплашени. След дълги експерименти ги приучих да ядат сурово месо, смесено с яйце и мляко и с прибавени към него витамини. Тази храна като че понасяха много добре, но скоро се изпречих пред нова трудност. Дървеният под на клетката се отрази зле на задните им крака и ходилата им се изтъркаха дотолкова, че се зачервиха и възпалиха. Вследствие на това малките животинчета трябваше всеки ден да се изваждат от клетката и стъпалата им да се мажат с пеницилинов мехлем. Истинският проблем всъщност си оставаше намирането на подходяща настилка за клетката. Опитах с пръстен под, но те го превръщаха просто в циментова настилка, понеже разливаха млякото си върху него, а след това тъпчеха отгоре му, така че ефектът върху стъпалата им беше същият като при дървения под. След известно време открих, че идеалната подова настилка за тях представлява дебелият слой дървени трици. Те можеха да тичат съвсем спокойно върху него, без да повреждат ни най-малко стъпалата си.

Подобно на аржентинските гаучоси парагвайците ядат тези малки животинчета, но за разлика от аржентинския броненосец твърдата рогова черупка на триивичестия броненосец може да се използува и за най-различни други неща. Черупките свиват на топка, завързват я с тел и я превръщат в малка кръгла кошничка за ръкоделие. Друг път в кухата вътрешна страна на черупката се опъва кожа, закрепва се гриф, опъват му се струни и по този начин се превръща в малка китара. Ето защо триивичестият броненосец се търси от населението на Чако не само за ядене, но понеже е подходящ и за редица други работи.

Поради своя равнинен характер големи райони на Чако са постоянно наводнени. Из тези блатисти райони се срещат най-необикновени влечуги и земноводни. Едно от животните, от което всички местни хора се страхуват, е рогатата жаба. Това особено на вид животно става много голямо на ръст. Най-голямата уловена от нас жаба би заела напълно повърхността на една чинийка за чаша. Те са оцветени красиво в светлосмарагдовозелено, сребристо и черно на кремава основа и като че имат най-голямата уста в целия жабешки свят. Устата им е голяма и на човек му се струва, че ако я отворят напълно, ще се разделят на две половинки. Кожата над двете очи е изтеглена нагоре под формата на малки пирамиди и наподобява два островърхи рога.

Тази жаба е може би най-злонравата и свирепа амфибия не само в Чако, но и в целия свят. По-голямата част от времето си прекарва заровена в меката тиня, като над повърхността се подават само рогчетата и очите й. Ако откриете една такава жаба и я извадите от тинята, тя ужасно ще се разсърди и няма да се подвоуми да ви нападне. Застанала на своите пълни и набити крака, тя ще подскочи към вас, ще се издуе и ще отвори широко уста, за да покаже светложълтеникавата й вътрешност, и в същото време ще издава остри врякания като разярен китайски мопс.

Всички поселници на Чако са напълно убедени, че рогатата жаба е смъртоносно отровна. Отровни жаби, разбира се, не съществуват никъде в света, затова, когато улових първата си рогата жаба, реших да покажа на хората, че те всъщност са напълно безвредни. Вдигнах жабата от сандъка и тя моментално започна да се съпротивява в ръката ми, да издава силни проглушителни врякания и да отваря широко уста. За да докажа, че няма нищо страшно, издебнах удобен момент и пъхнах пръст в устата й. Още в следния миг горчиво съжалих за тази моя проява, защото тя стисна челюсти като менгеме и малките й, но остри зъби се впиха в пръста ми. Почувствах като че пръста ми беше прищипнат от врата. Едва след около минута успях да разтворя челюстите й и бързо да извадя пръста си. По него имаше дълбоки червени белези, които изчезнаха едва на следния ден. На палеца си също имах тъмно петно, близо до мястото, където ме бе стиснала с челюстите си. След този случай се отнасях вече с по-голямо уважение към рогатите жаби, когато се наложеше да се докосвам до тях.

Друго необикновено земноводно, което успях да заловя, се нарича надувна жаба. По външен вид тя прилича много на рогата жаба и в действителност има родствена връзка с нея. Притежава същата голяма уста и къси набити крака, но изпъкналостите над очите й са закръглени, а не заострени като рогчета. Отгоре те са шоколадовокафяви, с белезникави, оцветени в жълто кореми. Противно на рогатата жаба този вид жаби прекарват целия си живот във водата, стоят с разперени крайници на повърхността, над която се подават само очите им. Подобно на своите родственици те имат зъл нрав, а когато са ядосани, издават остро врякане, твърде наподобяващо това на рогатата жаба, само че по-силно и по-продължително. Кожата им е много нежна и когато са разгневени, подува се като балон. Местните хора твърдят, че тези жаби понякога се подуват до такава степен, че се пръсват. Макар и да не видях подобно нещо, вярвам, че е напълно възможно.

Там, където има много жаби, естествено се навъртат и много змии, които се хранят с тях. Чако също не е изключение от това правило. Човек открива тук голямо разнообразие на змии. Среща се например гърмящата змия, красивата сиво-черна fer-de-Iance, може би най-смъртоносната змия в Южна Америка. Има и много необикновени видове водни и дървесни змии, някои блестящо оцветени, а други без каквото и да е оцветяване.

Отровните змии в света се делят на две групи. Действително смъртоносните змии се наричат преднозъби змии. Техните отровни зъби са отпред в устата, обикновено са дълги и могат да впръскат сравнително голямо количество отрова. После идват заднозъбите змии. Отровните им зъби са разположени в дъното на устата и обикновено те са много дълги. При заднозъбите змии отровата не е толкова за отбрана, колкото за залавяне на жертвата. Отровата им най-често е слаба и понякога приложена даже на такова малко влечуго като гущера причинява само слаб паралитичен ефект. Ухапването на змия със задни отровни зъби все пак крие опасност от отравяне на кръвта, ето защо подобни опити трябва да се избягват.

Една от най-красивите змии, които успяхме да заловим, беше качулатата змия. Това влечуго изглежда като отлято в някой бронзов калъп с тъмни петна по краищата на тялото си. Тя притежава любопитния навик при дразнене да разширява кожата си непосредствено зад главата и да наподобява поразително разярена качулата кобра. Тя е слабо отровна и принадлежи към групата на заднозъбите змии, храни се с жаби и дребни гризачи, а от време на време и със случайно заловени птици.

Качулатата змия не се нуждае от много отрова за сломяване на своята жертва. Макар и да изглежда много опасна, нейното ухапване не е смъртоносно, даже и да се окаже крайно болезнено.

Между най-красивите змии на Чако безспорно спадат кораловите змии. Това са смъртоносни дребни влечуги. Тяхната окраска обаче служи и като предварително предупреждение за тяхната опасна способност. На дължина достигат около половин метър, а от главата до края на тялото си имат кремави катраненочерни, розови или червени обръчи.

После идва, разбира се, гигантската анаконда, огромна водна змия, родственик на африканския питон, която улавя и убива своята жертва по същия начин. За нея са съчинявани много разкази, повечето напълно неверни. Най-големият измерен екземпляр е дълъг седем метра и половина, макар всъщност тези змии да стават и по-дълги, защото един малайски питон може да достигне до девет и повече метри на дължина. Подобно на всички гигантски змии анакондата не е злобна. Ако не я дразните, тя няма да се отклони от пътя си, за да ви нападне. Хванете ли го обаче натясно, влечугото може и да сполучи да забие зъбите си във вас и да се увие около тялото ви. Един голям екземпляр може да се окаже твърде неприятен.

Из наводнените части на Чако се срещат голям брой анаконди. Един от местните фермери дойде веднъж при мен и ми съобщи, че предната нощ анаконда нападнала кокошарника му и отвлякла две пилета. Оставените от нея следи сред тревата и бурените го отвели до блатото зад фермата. Знаел и мястото, на което влечугото легнало, за да смели храната си. Той ми каза, че може да ме заведе на това място, стига да искам да заловя змията. Тръгнахме с коне и свърнахме край блатото към мястото, където си почивала змията. Независимо от това, че приближихме много предпазливо анакондата ни зърна, преди да сме успели да се доберем до нея. Забелязахме само къдрите на водата, по която бързо-бързо се отдалечаваше. С конете не беше възможно да продължим при тази дълбочина на водата, ето защо единственото, което оставаше, бе да я последвам пешком. Скочих от коня, грабнах един от чувалите, които носехме с нас, и побягнах в посоката, към която се отправи змията. Видях я да се насочва към края на блатото. Явно правеше опити да се мушне сред храсталаците и по този начин да ни се изплъзне. От погълнатите пилета обаче се беше подула и не можеше да плува бързо. Настигнах я сред ниската трева на края на брега, дълго преди да беше успяла да достигне храстите.

Залавянето на тази голяма змия е много лесна работа, трябва просто да я сграбчите за опашката, да я дръпнете и после да се опитате да я стиснете силно зад главата. Точно така постъпих и аз. Измъкнах раздразненото влечуго от тревата и го сграбчих зад главата, преди да е успяло да се обърне и ме нападне. На дължина достигаше около три метра, така че спокойно можех да се справя сам с нея. При по-големи змии са необходими двама души. След като я хванах здраво за врата, аз просто я натиснах върху тревата и дочаках пристигането на моя приятел. С негова помощ успях да натикам мятащата се, съскаща и крайно раздразнена анаконда в чувала.

При залавянето на каквато и да е змия, даже и това да е анаконда, необходимо е да бъде прегледана внимателно веднага след завръщането в лагера. Това се налага поради няколко съображения. Първо, колкото и внимателно да е уловена, винаги съществува опасност да сте счупили някое от много крехките ребра на змията, а едно счупено ребро може да навлече сума ти бели. Второ, трябва да проверите дали няма кърлежи. Възможно е змията да е покрита изцяло с кърлежи и да не може да се отърве от тях. Те се загнездват между люспите върху тънката кожа и понякога са толкова много на брой, че люспите се отделят и остават грозни голи парчета закелявяла кожа, така че много важно е да отстраните кърлежите, в противен случай външният вид на вашата змия се разваля.

Кърлежите не се вадят много просто. Ако започнете да ги издърпвате, под повърхността на кожата на змията остават части от устата им, които причиняват леко възпаление, което на свой ред може да доведе до злокачествена язва. Кърлежи се премахват най-лесно с малко парафин или ако това не помогне, като ги докоснете с върха на запалена цигара, при което падат сами.

Друго нещо, което трябва да се помъчите да разберете, е дали влечугото няма някоя стара рана, нуждаеща се от лечение. Когато змията сменява кожата си, което прави редовно всяка година, тя оставя едно напълно прозрачно свое копие след себе си, включително и двете люспици, които наподобяват миниатюрни очила и покриват нейните очи, на които липсват клепачи. От време на време, когато влечугото се промъква през бодливите храсти или скалите и прави усилия да се освободи от старата си кожа, последната се раздира и макар и влечугото обикновено да успява да се освободи напълно от нея, върху очите му може да останат двете стари люспици. Това причинява частично ослепяване. Ако люспиците останат твърде дълго време, влечугото може и напълно да ослепее. Ето защо при новоуловените змии вие трябва винаги да преглеждате очите им и да се уверите, че при последното сменяване на кожата те са се освободили от своите две люспици.