Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Encounters with Animals (The New Noah), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
bubblesum (2012)

Издание:

Автор: Джералд Даръл

Заглавие: Срещи с животните

Преводач: Борис Дамянов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Земиздат“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1972

Тип: научнопопулярен текст; очерк

Националност: английска

Печатница: „Тодор Димитров“

Излязла от печат: 15. V. 1972

Редактор: Ради Царев

Художествен редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Катя Симеонова

Рецензент: Николай Йовчев

Художник: Петър Чуклев

Коректор: Елка Папазова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4523

История

  1. — Добавяне

Главоболия с няколко маймуни

В лагера ни пристигаха много европейци и африканци, за да разгледат чудноватите животни, които бях събрал. Между разнообразните ми питомци имаше, разбира се, и маймуни, от които притежавахме около четиридесет различни вида. Съвместният живот даже в една голяма палатка с толкова много от тези енергични животни може да създаде ужасни неприятности, особено когато те са решени да създават такива.

От всички наши маймуни най-добре помня три: мустакатата маймуна Футл, червеноглавия Уикиз и на края, но не на последно място, шимпанзето Чолмондли.

При пристигането си в лагера Футл беше най-малката маймунка, която бях виждал дотогава. Ако не беше дългата му опашка, той можеше да се разположи много удобно в чаена чаша, като при това му оставаше достатъчно свободно място. Козината му имаше особена зеленикава окраска, гърдите му бяха бели. Главата подобно главите на повечето новородени маймунки изглеждаше твърде голяма за тялото му и имаше същата зеленикава окраска, с изключение на жълтеникавите, наподобяващи цвят на лютиче, бузи. Най-удивителното нещо у него беше широката ивица от бяла козина над горната устна, която поразително наподобяваше големи мустаци. Никога по-рано не бях виждал нещо по-смешно от тази дребничка маймунка с огромни мустаци, като на дядо Мраз.

Първите няколко дни Футл живя в една поставена до леглото ми кошница заедно с други новородени животни, които трябваше да храня с биберон. Шишето беше два пъти по-голямо от него. Видеше ли го, Футл се спускаше с радостен вик към него, пъхаше биберона в устата си и го стискаше така силно с ръце и крака, че докато не изсучеше млякото, не можех да му го отнема. Той не ми позволяваше дори да държа шишето, понеже се страхуваше да не му отнема част от съдържанието, а се търкулваше върху мястото, на което спеше, и го стискаше здраво в ръце. Като че ли се бореше с цепелин. Ту той беше отгоре, ту шишето, но независимо от това Футл продължаваше да суче без прекъсване млякото, а мустаците му подскачаха от усилията, които правеше.

Малката маймунка беше много схватлива. Не мина много време и тя се научи да пие млякото си от чинийка, но когато свикна да върши това, маниерите на Футл на масата станаха просто безобразни. Слагах го на масата и като ме зърнеше, че приближавам с чинийката, обземаше го някакво безумие. Той започваше да подскача от вълнение и да крещи неистово. Едва поставях храната на масата и той се хвърляше с главата надолу в нея. Млякото плисваше, той цопваше в средата с потопена глава, която изваждаше само за да си поеме дъх. От време на време лакомията му го караше да задържа по-дълго главата си в млякото, след което изскачаше от него, като свистеше и хвърляше пръски като същински фонтан. След ядене обикновено го подсушавах в продължение на половин час, защото изглеждаше не че е пил мляко, а че се е къпал в него.

Реших, че това не може повече да продължава. Футл се хранеше по пет пъти на ден и ако се мокреше непрестанно така, боях се, че ще се простуди. Причината на неговото вълнение вероятно идеше от това, че седнал на масата виждаше кога му нося млякото. Опитвах се да го храня по нов начин. Поставях първо чинийката върху масата, а после пренасях там и Футл. Първият път, когато постъпих така, той видя млякото отдалеч. Издавайки пронизителен радостен писък, той скочи от ръцете ми, прелетя грациозно във въздуха и цопна с плясък в средата на чинийката с млякото. Чинийката се преобърна и двамата с Футл се намокрихме.

След този случай се стараех, докато пие млякото си, да го държа и това се оказа малко по-успешно. Той се въртеше и пищеше от яд, понеже не му разрешавах да се гмурне в чинийката с млякото, като че тя представляваше плувен басейн. Понякога успяваше да ми се отскубне и се гмурваше в него, преди да успея да му попреча. В повечето случаи моят метод се оказваше правилен и той оставаше сух, с изключение, разбира се, на лицето му. Не можех да му попреча да го пъха в млякото и когато го вдигнеше да си поеме дъх, по лицето му не се виждаше къде започват и къде завършват неговите мустаци.

Когато не ядеше, Футл обичаше да се хваща за нещо. Всички новородени маймунки обикновено се залавят за меката козина на своята майка, докато тя скита из клоните на дърветата. Футл ме прие за своя майка и изглежда мислеше, че когато не се храни, е съвсем редно да се, притиска о мен. Повечето време, през което бях зает, аз го носех със себе си. Той се държеше много добре и седеше на рамото ми, уловил с ръка едното ми ухо. Един ден се престраши и скочи върху телената преграда на клетката, в която беше затворена голяма и свирепа маймуна. Тя моментално сграбчи Футл за опашката. Ако не бях там да го отърва, това щеше да остане последното му приключение.

Реших, че е много рисковано за Футл да седи на рамото ми, докато работя, затова го затворих в неговата кошница. Той очевидно се почувства нещастен. По цял ден надаваше жалостиви писъци и правеше опити да се измъкне, затова се наложи да измисля нещо друго. Облякох едно мое старо палто и го носих няколко дни, като Футл стоеше както обикновено на рамото ми. Когато свикна напълно с тази дреха, аз я съблякох, окачих я на облегалката на един стол и поставих Футл отгоре й. Той изглежда не разбра, че аз не бях в палтото и нежно се хвана за него.

И така всяка сутрин окачвах палтото на облегалката на стола, поставях Футл отгоре му и той се притискаше щастливо към него, докато аз вършех моята работа. Маймунката, изглежда, мислеше, че палтото е част от мен, нещо като моя втора кожа, и когато се докосваше до някоя частица от мен, се чувстваше напълно щастлива. Докато работех, разговаряше с мен посредством дълги писукания, но нито веднъж не се опита да се отдели от палтото и да се покачи на рамото ми.

Когато в края на краищата пристигнахме в Ливерпул, Футл се чувстваше чудесно и непрестанно позираше на фоторепортерите от рамото ми. Те останаха очаровани от него. Никой от тях не бе виждал дотогава толкова мъничка маймунка. Един от репортерите я разглежда дълго време, после се обърна към мен и каза: „Знаете ли, маймунката изглежда твърде млада, а пък вече има такива огромни мустаци.“

Червеноглавият Уикиз дължи името си на крясъците, които издаваше. Когато и да доближавах клетката му, той отваряше широко уста и се провикваше с всички сили: „Уикиз, уикиз!“

Цялата козина на маймунката Уикиз имаше нежен сив цвят, с изключение на бялата ивица около врата и яркото махагоновочервено петно върху главата му. Лицето му беше тъмносиво, а клепачите млечнобели. Те обикновено не се виждаха, но когато ме посрещаше, той повдигаше вежди, свеждаше бързо клепки и ми се струваше, че очите му са покрити с бели завески.

На Уикиз беше много скучно да живее сам в клетка и да няма с кого да си поиграе, но аз не можех да му намеря другарка, понеже той беше единственият екземпляр от този вид, който притежавах. Той обаче не разбираше това, защото навсякъде около себе си чуваше и подушваше маймуни. Струваше му се твърде непочтено от моя страна, че го държа затворен в клетка и не го пускам да, си поиграе с тях. Той реши, че може да постигне това, като прокопае скришно тунел и се измъкне навън.

Между дъските на едната страна на своята клетка беше открил малък отвор. С пръсти и зъби той се зае да го разширява. Дървото беше много твърдо и едва след дълго копаене и гризене със зъби успя да отчупи малка треска. Следях много внимателно работата му върху дупката и внимавах да не стане много голяма. Уикиз не подозираше това и смяташе, че не зная нищо за нея. Той хапеше и дращеше по дървото по цели часове, но след като чуеше, че приближавам, скачаше върху един от прътовете, сядаше на него, придаваше си съвсем невинен вид, повдигаше вежди, показваше белите си клепачи и мигаше весело към мен. С това се надяваше да ме убеди, че е последната маймуна в лагера, способна да направи нещо нередно.

Не предприемах нищо по отношение на дупката, която копаеше Уикиз, защото смятах, че след като се увери, че дървото е много твърдо, скоро сам ще се откаже от нея. За най-голямо мое удивление се случи точно обратното. Той така много се встрасти в своята работа, че посвещаваше всяка свободна минутка в хапане и дращене по дървото. Всеки път, когато се появявах на местопроизшествието, той седеше напълно безразличен на своя прът и ако не бяха няколкото забодени по козината на бузите му клечки, нямаше да зная, че той все още продължаваше да се занимава със своята операция по прокопаването на тунела. Уикиз беше напълно убеден, че не зная нищо за неговия таен тунел, затова един ден реших да го изненадам.

Току-що му бях дал купа мляко и той не очакваше да се върна при неговата клетка поне в продължение на час. Освежен от питието, той поднови работата си над дупката. Оставих му достатъчно време на разположение, за да се задълбочи в работата, после се промъкнах предпазливо край редицата на клетките. Уикиз клечеше на пода. По лицето му се четеше решимост. Той дърпаше с ръце голямо парче от дъската. Парчето се държеше здраво и макар и да го дърпаше с всички сили, то не се отделяше от стената на клетката. Той ставаше все по-гневен и по-гневен, мърмореше и кривеше лице, по което се изписваха страшни гримаси. И когато се навеждаше напред, за да види дали може да прегризе това неприятно препятствие, аз го попитах със строг глас какво е намислил да прави.

Уикиз подскочи като боднат с игла, после погледна през рамо с уплашено и виновно изражение на лицето. Отново го попитах какво е решил да прави. Той едва-едва се усмихна, направи нерешителен опит да ми покаже клепачите си. Като видя, че не ми прави никакво впечатление, той най-глупаво остави дървото, взе празното канче от млякото, скочи на пръчката, там се смути напълно, постави канчето върху главата си и падна заднешком от пръта.

Изглеждаше толкова забавен, че започнах да се смея, а той реши, че съм му простил. Уикиз скочи отново на пръта. Канчето стоеше на главата му подобно на металичен шлем и пак падна от пръта. Този път на главата си и се удари, после приближи решетката, протегна ми ръка и стоя тъй, докато се почувства по-добре.

Разбрал, че зная всичко за дупката, той престана да се крие и работеше открито пред мен. Скарвах ли му се, той повтаряше своя трик: слагаше канчето на главата си и падаше заднешком от пръта. Смеех ли се, той заключаваше, че съм му простил и възобновяваше работата си. Като предпазна мярка обаче заковах от външната страна на дупката парче телена мрежа. Когато я откри, той се разочарова много. Убедил се най-сетне, че няма да може да махне мрежата, той с подчертано нежелание се отказа от пробиването на тунела. Уикиз обаче винаги правеше своята шега, падаше заднешком от пръта и се мъчеше да ме разсмее, когато разбираше, че му се сърдя.

4.png