Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Encounters with Animals (The New Noah), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
bubblesum (2012)

Издание:

Автор: Джералд Даръл

Заглавие: Срещи с животните

Преводач: Борис Дамянов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Земиздат“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1972

Тип: научнопопулярен текст; очерк

Националност: английска

Печатница: „Тодор Димитров“

Излязла от печат: 15. V. 1972

Редактор: Ради Царев

Художествен редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Катя Симеонова

Рецензент: Николай Йовчев

Художник: Петър Чуклев

Коректор: Елка Папазова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4523

История

  1. — Добавяне

Мактутл

Когато хората чуят за първи път за моята професия, те неизбежно започват да ме разпитват за подробности от многобройните ми приключения, които са твърдо убедени, че съм преживял в така наречената от тях „джунгла“.

След завръщането ми в Англия от моето първо пътуване до Западна Африка аз описвах възторжено стотиците квадратни мили гора, сред която работех и живях в продължение на осем месеца. Разказвах, че съм прекарал много щастливи дни в гората и че през цялото това време нито веднъж не съм преживял нещо, от което да са ми настръхвали косите. Когато разказвах всичко това, хората ме вземаха или за изключително скромен човек, или направо за шарлатанин.

По време на второто ми пътуване до Западна Африка на борда на кораба срещнах млад ирландец на име Мактутл. Отиваше на работа в една бананова плантация в Камерун. Призна ми, че за първи път напуска Англия и че смята Африка за най-опасното място на Земята. В страха си той едва ли не смяташе, че всички змии на африканския континент ще се съберат на пристанището, за да му устроят тържествено посрещане. Реших да го поуспокоя и му казах, че в продължение на прекараните в гората месеци съм видял едва пет змии, които избягаха толкова бързо, че не успях да ги уловя. Попита ме дали е опасно да се ловят змии. Отговорих съвсем откровено, че повечето змии се ловят изключително лесно, стига човек да познава змията и нейните навици и да не губи самообладание. Това успокои до голяма степен Мактутл. Когато слязохме на брега, той обеща, че преди тръгване за Англия ще ми намери няколко редки екземпляра. Благодарих и скоро забравих целия този случай.

Пет месеца след това се стягах вече за връщане в Англия. Колекцията ми наброяваше около двеста животинки, като започнете със скакалци и завършите с шимпанзета. Параходът тръгваше късно същата нощ. Привечер пред лагера спря някаква малка товарна кола, от която изскочиха младият ми ирландски познат и няколко негови приятели. Той ми съобщи с голямо въодушевление, че е намерил обещаните змии. Открил някаква голяма яма в плантацията, в която работел, по всяка вероятност отводнителна шахта. Всичките били мои, стига разбира се да отида и да ги уловя.

Той така се гордееше с откритите от него змии, че просто сърцето не ми даваше да му кажа, че макар и да съм най-запален естественик, слизането в пълна със змии яма, и то посред нощ, няма нищо общо с моето отношение към въпроса. Освен това той вероятно бе изтъквал моите способности пред своите приятели, които бе довел да видят с очите си как ще уловя змиите. С голямо нежелание дадох съгласие, за което още съжалявам.

Взех голяма платнена торба за змии и една тояга с чаталест месингов връх, метнах се в колата сред развълнуваната група мъже и потеглихме. Към единадесет и половина стигнахме до къщичката на моя приятел и спряхме да пийнем по глътка, преди да се отправим към ямата.

— Сигурно ще ви трябва въже? — попита Мактутл.

— Въже ли? За какво ми е въже?

— Ами, за да ви спуснем в дупката — каза ободрително той.

Почувствах неприятно усещане под лъжичката. Помолих го да ми опише ямата. Дълга била около осем метра, широка около метър и половина и дълбока към четири. Всички ме убеждаваха, че без въже не бих могъл да се спусна в нея. Докато моят приятел търсеше въже (което се молех да не намери), аз турих бързо още една глътка в устата си и се чудех как допуснах глупостта да се хвана за този идиотски лов на змии. Да уловиш змия на дърво, върху земята или в плитка яма е лесна работа, но да те спуснат с въже на дъното на яма, пълна със змии, чийто брой не ви е известен, не беше ни най-малко приятно. Помислих, когато заговорихме за осветлението, че ще успея да се измъкна галантно от цялата тази история. Оказа се, че никой не носи електрическо фенерче. Приятелят ми, който току-що се бе завърнал е въжето, заяви твърдо, че нищо няма да попречи на неговия план. Той разреши проблема с осветлението, като чисто и просто завърза голяма парафинена лампа на едно въженце и съобщи на компанията, че лично ще я спусне в ямата. Благодарих му с възможния най-самоуверен глас.

— Моля, моля — отвърна той. — Убеден съм, че ще ви бъде удобно. Тази лампа е много по-силна от обикновеното електрическо фенерче. Нужна ви е силна светлина, защото ония гадинки там долу не са малко.

Наложи се да почакаме брата и снахата на моя приятел. Мактутл обясни, че ги е поканил да дойдат, понеже сигурно никога нямало да имат случай да видят как се ловят змии, а на него никак не му се искало да пропуснат подобно зрелище.

Най-сетне цялата група от осем души се отправихме през банановата плантация, като само седем се смееха и бърбореха развълнувано при мисълта за предстоящото забавление. Изведнъж ми мина през ума, че облеклото ми е съвсем неподходящо за лов на змии. Носех тънки тропически панталони и гуменки. И най-хилавите влечуги щяха да се докопат с едно захапване до кожата ми. Преди да успея да изтъкна това обстоятелство, ние се озовахме пред ямата. На светлината на лампата тя ми се видя ни повече, ни по-малко от громен гроб. Описанието на моя приятел бе много точно. Беше пропуснал само да ми каже, че земята от двете стръмни страни на ямата бе суха и напукана, набраздена с ямички и дупки, които можеха да служат за укритие на безброй змии. Коленичих на ръба на ямата, а лампата бе спусната тържествено, за да проуча почвата и определя вида на змиите. До този момент се окуражавах, че змиите все пак може да се окажат от някой безобиден вид. Когато светлината разсея мрака на дъното на ямата, тази надежда моментално се изпари. Ямата гъмжеше от габонски усойници, едни от най-смъртоносните змии в света.

През деня тези змии се движат много вяло и залавянето им е много проста работа. Нощем обаче, когато се събуждат напълно и тръгват да търсят храна, те стават опасно бързи. Младите змии в ямата достигаха над шестдесет сантиметра на дължина и доколкото можех да преценя, бяха напълно будни. Те огъваха бързо и леко тела в ямата, от време на време повдигаха тежките си, наподобяващи върхове на стрели глави, съзерцаваха лампата и стрелкаха многозначително във въздуха с езици.

Успях да преброя осем усойници. Естествената им окраска така се сливаше с окапалите по дъното на ямата листа, че е възможно някои от тях да съм преброил на два пъти. Точно в този момент моят приятел стъпна тежко на ръба на ямата и сред змиите се търкулна голяма бучка пръст. Те вдигнаха глави и засъскаха силно. Всички се дръпнаха бързо назад. Моментът ми се стори особено подходящ и аз изтъкнах съображението за неподходящото ми облекло. С характерна ирландска щедрост моят приятел предложи собствените си плътни панталони и солидни обуща. Последният ми шанс пропадна, а и нерви не ми останаха да се съпротивлявам повече. Оттеглихме се дискретно зад един храст и сменихме панталоните и обущата си. Природата бе надарила по-щедро моя приятел. Дрехите му ми бяха доста широки, но както правилно забеляза той, аз бих могъл да подгъна малко крачолите на панталоните и това щяло да ми служи като допълнителна предпазна мярка за глезените.

Пристъпих мрачен към ямата. Моите гости се скупчиха наоколо, развълнувани от предстоящото интересно зрелище. Завързах въжето около кръста си и пристъпих към ръба на ямата. Спущането ми беше лишено от всякакъв ефект. Бреговете на ямата се ронеха толкова много, че всеки път, когато се опитвах да намеря опора за крака си, върху змиите се посипваше обилно пръст и те започваха да съскат раздразнено. Тялото ми се поклащаше във въздуха, моите приятели ме спущаха бавно надолу, а клупът се затягаше все по-силно около кръста ми. Най-сетне погледнах надолу и установих, че се намирам наоколо метър от дъното. Извиках на приятелите да преустановят спускането. Исках да проуча по-добре мястото, на което щях да стъпна, и да се уверя, че отдолу няма никакви змии. Огледах се много внимателно. Точно под мен не се виждаха никакви змии, затова извиках „спускай“, като искрено се надявах, че го казвам с достатъчно смел глас. В момента, в който ме заспускаха отново, се случиха едновременно две неща: една от взетите на заем обувки се изхлузи от крака ми и падна долу и, второ, лампата, която никой от нас не се сети да напомпа, изведнъж намали рязко светлината си и остана да тлее като запален връх на цигара. Босият ми крак в същия миг докосна земята. Никога през живота си, нито преди, нито след това, не съм бивал толкова изплашен.

Стоях като вцепенен, а потта се стичаше като ручей по гърба ми. Лампата бе изтеглена моментално горе, напомпаха я и отново я спуснаха. За първи път се радвах толкова много на запалена лампа. Сега, когато лампата заливаше ямата със светлина, аз почувствах малко по-голяма увереност в себе си. Вдигнах обувката си я обух, а с това самоуважението ми като че още повече се повиши. Стиснах пръта с мократа си длан и пристъпих към най-близко стоящата до мен змия. Приковах я към земята с чаталестия връх, хванах я и я пуснах в торбата. Тази част от цялата процедура не ме затрудняваше ни най-малко, защото беше достатъчно елементарна и ни най-малко опасна при условие, разбира се, че се проявява известно внимание. Цялата тайна се състои в това да приковете влечугото за земята, като го притиснете зад главата с чаталестата пръчка, после да го стиснете здраво за врата и да го вдигнете. Безпокоеше ме само мисълта, че докато се занимавах с дадена змия, останалите сновяха крайно изплашени наоколо, така че трябваше да отварям очите си на четири, за да не се промъкне някоя зад мен и впоследствие, да стъпя отгоре й. Хубава плетеница в кафяво, златисто и розово с кремави петънца украсяваше змиите. Когато не се движеха, тази окраска ги караше да се сливат със земята и тогава се забелязваха извънредно трудно. Всеки път, когато приковавах някоя змия към земята, тя започваше да съска като чайник, а останалите й пригласяха от съчувствие. Звукът беше крайно неприятен.

Най-опасният момент настана при вдигането на една от змиите. Точно тогава дочух едва ли не в самото си ухо ужасно съскане. Светкавично се изправих. От около тридесетина сантиметра ме гледаха две гневни сребристи очи. С големи усилия успях да блъсна тази змия на земята и да я притисна с пръчката. Всъщност змиите се бяха изплашили от мен почти толкова, колкото и аз от тях, затова се стремяха да се държат колкото се може по-встрани от мен. Само когато ги притиснах на тясно в някой ъгъл, те започваха да се съпротивляват и да удрят ожесточено пръчката, от чийто бронзов връх обаче отскачаха. Една от змиите се оказа по-опитна. Тя се отскубна от бронзовия чатал и се улови здраво за дървото. Змията не се пусна даже когато вдигнах пръчката нагоре. Наложи се да размахам силно пръчката, в резултат на което тялото й прелетя във въздуха, удари се в стената на ямата и падна с ядовито съскане на земята. Когато я приближих отново с пръчката, тя отказа да се съпротивлява и аз я вдигнах без усилие.

По време на продължилия около половин час престой в ямата успях да уловя дванадесет габонски усойници. Не бях сигурен, дали съм уловил всичките, но оставането повече в ямата ми се струваше истинско предизвикателство към съдбата. Приятелите ме изтеглиха горе разгорещен, изпоцапан и плувнал в пот, стиснал в едната си ръка торба пълна със съскащи змии.

— Ето — заяви тържествено моят приятел, докато си поемах с труд дъх. — Нали ви казах, че ще ви намеря интересни змии…

Едва кимнах с глава, защото просто не бях в състояние да отговоря, после седнах на земята и запуших жадно цигара, като се стараех да успокоя разтрепераните си ръце. Сега, когато опасността вече не съществуваше, започнах да осъзнавам за първи път колко безразсъдно бях постъпил и какво изключително щастие съм имал да се отърва жив и здрав. Казах си на ум: ако в бъдеще някой ме запита дали ловенето на животни е опасна професия, ще му кажа, че опасна може да я направи само нашата собствена глупост. Когато се окопитих напълно, аз се огледах и открих, че един член от нашата компания липсва.

— Къде е вашият брат? — попитах приятеля си.

— Кой, брат ми ли? — отвърна Мактутл с известно презрение в гласа. — Не можа да издържи. Прилошавало му, като гледал. Чака ни хей оттатък. Надявам се, че ще го извините. За него беше прекалено много. Все пак необходима е голяма смелост, за да ви наблюдава човек всред тези отвратителни влечуги.