Христофор Колумб
Дневници (6)

Отчет до кралете

История на пътешествието, което извърши адмирал дон Христофор Колумб, когато за трети път потегли за Индия и откри твърда земя, както я е написал и изпратил от остров Еспаньола до католическите крале

Пресветли, най-висши, най-могъщи князе, кралю и кралице, владетели наши,

Пресветата троица осени Ваши височества с мисълта да се заемете с откриването на Индия и нейната неизмерима благост си послужи с мен като със свой пратеник. Затова, покорен на нейния повик, аз дойдох пред Ваши кралски височества като при най-великите князе на християнството, сторили толкова много за вярата и нейното разпространение.

Лицата, които се запознаха с този проект, го смятаха за невъзможен. В своята присъда те изхождаха от материалните средства и единствено на тях държаха. Загубих шест или седем години, докато с големи мъки доказах способността си да се заема с това, както и огромното благо, което би могло да даде това начинание на нашия господ, прославяйки сред толкова народи неговото свято име и неговата религия. Доказвах колко прекрасно е това и с каква сияйна хвала и слава би увенчало то едни толкова велики князе.

Но трябваше да говоря и за материалните въпроси. За тази цел показах съчиненията на много учени, заслужаващи доверие, автори на исторически книги, които разказваха, че в тези страни на света има големи богатства. В подкрепа на това трябваше да приведа думите и мнението на всички, които са описвали формата на земята. Накрая Ваши височества постановиха да бъде осъществено това начинание и проявиха великодушието, което винаги им е било присъщо при важни обстоятелства. Действително всички, които обсъждаха и слушаха тези проекти, единодушно ги смятаха за фантазии, с изключение на двамата монаси, които никога не са се съмнявали в успеха.

Самият аз въпреки всички превратности бях напълно сигурен, че това ще доведе до жадуваните резултати, и тази увереност никога не ме е напускала. Убеден съм, че всичко, освен божието слово, ще премине и че всичко, което бог е рекъл, ще стане. Той самият с устата на Исай на различни места в свещеното писание говори за тези земи, уверявайки, че именно в Испания ще бъде прославено неговото име. Затова тръгнах на път в името на Светата троица и скоро се върнах, като донесох веществено доказателство за това, което говорех. Ваши височества ме пратиха там за втори път и за кратко време, тоест (…)^[1] благодарение на божията милост открих 333 левги твърда суша на последната граница на Изтока и седемдесет големи острова, освен тези, които бях открил при първата експедиция. Поставих под властта на техни височества остров Еспаньола, чиито крайбрежия са по-обширни от крайбрежията на Испания и чието население е невъзможно да се преброи; всички тези хора им плащат данък. Тогава се роди клеветата и пренебрежението към започнатото дело. Упрекнаха ме, че не съм изпратил достатъчно бързо корабите със злато, като не се съобразяваха с краткото време, което ми оставаше за това, и с различните трудности, вече изложени от мене. По тази причина започнаха да ме ненавиждат заради греховете ми, а по-скоро, мисля си, заради спасяването ми; правеха ми все по-големи спънки за всичко, което исках и за което молех.

Поради това реших да дойда направо при Ваши височества, за да Ви кажа колко съм изумен от всичко това и да изложа причините, поради които постъпвах така. Описах народите, които видях и сред които би могло да се спасят толкова много души. Представих задълженията, поети от жителите на остров Еспаньола, които са готови да плащат данък и да Ви признаят за свои крале и владетели. Донесох образци от злато в достатъчно количество и уведомих, че там има рудници, срещат се златни буци с големи размери, а също и мед. Показах всякакви видове подправки, които би трябвало дълго да изреждам, описах голямото изобилие от дървесни багрила и множество други неща. Всичко това не беше достатъчно да убеди някои личности, чието намерение беше да охулят експедицията, което те вече бяха започнали. Безполезно беше да им се говори за службата на господа бога наш и за избавлението на душите; или пък да се обяснява, че тази експедиция беше достойна за величието на Ваши височества и Ви обкръжаваше с такова велелепие, каквото никой княз досега не е постигнал. Трудът и разходите имаха за цел както духовното благо, така и тленното. Невъзможно е с течение на времето цяла Испания да не извлече от това големи изгоди, тъй като подробностите, дадени от авторите, които са описали ония краища, се потвърдиха така очевидно, та всичко говори в полза на това, че и останалото ще се сбъдне.

Напразно би било да се говори на тези хора за грандиозните задачи, с които са се заемали великите князе на този свят с цел да умножат славата си. Нито за Соломон, който пратил от Йерусалим експедиция до планината Сопора, край която корабите останали три години и която Ваши височества притежават под името остров Еспаньола. Нито за Александър, който пратил експедиция да проучи как се управлява остров Трапобана в Индия; или за император Нерон, който заповядал да изследват изворите на Нил и да открият причината за прииждането на реката през лятото, когато водата е най-малко.

Безсмислено би било да им се говори за много други достойни за похвала дела, предприемани от владетелите, или пък да им се казва, че те трябва да се заемат с тези дела. Никаква полза не би имало, ако им кажех, че никога не съм чел за превземане на земи от кастилски княз извън пределите на Испания и че тези земи са именно онзи свят, който римляните и гърците напразно са се опитвали да завладеят с цената на огромни мъки и усилия. Също така безсмислено би било да се припомня, че по наше време кралете на Португалия се осмелиха да предприемат експедиция за откриването на Гвинея, като изразходваха за това толкова злато и пожертвуваха толкова хора, че ако преброим всички жители на тяхното кралство, ще се убедим, че живите са само два пъти повече от тези, които намериха смъртта си в Гвинея. Но те не се отказаха от начинанието, докато то не им даде плодовете, които може да се видят днес. Всичко това започна много отдавна, а едва отскоро дава резултати. Същите крале имаха смелостта да разширят владенията си в Африка и да издържат експедициите до Сеута, Танжер, Арсиля и Алкасар, като изразходваха огромни средства за нестихващата борба с маврите единствено за да се окажат достойни за своето величие, да служат на бога и да увеличават неговото могъщество.

Колкото повече говорех, толкова повече се засилваха нападките срещу моето начинание и ставаше ясно, че те го ненавиждат. Те нехаеха за това, че то смая целия свят и че всички християни славеха Ваши височества за това, че го подкрепихте, и всички — от мало до голямо — искаха да научат повече за него. Вие, Ваши височества, се усмихнахте и ми отговорихте да не обръщам внимание, защото самите Вие не придавате никакво значение, нито пък вярвате на тези, които се изказват зле за тази експедиция.

И в името на Пресветата троица на 30 май, в сряда, аз отплавах от град Санлукар. На тръгване от Индия бях много съсипан от пътуването и се надявах, че ще си почина в Испания, но там грижите ми се удвоиха. Поех към остров Мадейра по едно по-рядко използвано трасе, за да избягна възможната среща с френския флот, който ме очакваше край нос Сао Висенте. Оттам завих към Канарските острови, откъдето отплавах с един кораб и две каравели, а другите кораби пратих по най-прекия път към остров Еспаньола в Индия. Самият аз се насочих на юг с намерение да стигна до екватора и оттам да потегля на запад, така че остров Еспаньола да остане северно от мене. Спрях край островите на Зелени нос, които неправилно са наречени така, защото са толкова безплодни, че не видях никаква зеленина. Там всички хора бяха болни и аз не се осмелих да остана. Плавах в югозападна посока по протежение на 480 мили, което прави 120 левги, и когато настъпи нощта, Полярната звезда беше на 5 градуса от мене.

Когато доплавах до това място, вятърът утихна и ни обгърна такъв зноен задух, че ми се струваше, че корабите и хората ще изгорят: това дойде толкова ненадейно и предизвика такова стъписване, че никой не се осмеляваше да слезе под палубата и да се заеме с бъчвите и запасите; тази жега трая цяла седмица. През първия ден беше ясно; през седемте останали валеше дъжд и беше облачно, но от това горещината съвсем не намаля; така че ако слънцето прежуряше както първия ден, мисля, че никой по никакъв начин не би могъл да издържи.

Тогава си спомних, че при всяко плаване до Индия, когато минавах на около 100 левги западно от Азорските острови, на юг от тази линия температурата се променяше. Затова реших, че ако бог ми прати благоприятен вятър и хубаво време и ако успея да изляза от мястото, където се намирах, ще се откажа от пътуването на юг и като се върна назад, ще се насоча към запад, за да стигна до споменатата линия. Надявах се на тази ширина времето да е както друг път, когато съм плавал успоредно на Канарските острови. Ако надеждите ми се оправдаеха, бих могъл след това да завия на юг. След една седмица господ най-после се смили и прати източен вятър. Тогава тръгнах на запад, но не смеех много да се отклонявам на юг. Наистина забелязах големи промени на небето и сред звездите; но не забелязах нито една, която да предвещава ясно време. Затова реших да продължавам все на запад, по същата линия, на която се намирах тогава и която отговаря на положението на Сиера Леоне. Намерението ми беше да не променям посоката чак до точката, където очаквах да открия земя; там щях да спра, за да поправя корабите, по възможност да попълня припасите и да се запася с вода, от която вече чувствувахме недостиг. След седемнадесет дни, през които бог ни даде попътни ветрове, най-после на 31 юли, в сряда тъкмо на пладне се появи земя. Очаквах я от миналия понеделник. До последния ден държах курс на запад. Но на разсъмване в понеделник реших да сменя курса поради недостига на вода и да се насоча към канибалските острови. Ала всевишният бог нито за миг не ме е лишавал от своето милосърдие и стана така, че един от моряците се покатери на върха на мачтата и съзря на запад три планини, разположени една до друга. Запяхме „Salve Regina“ и други химни и всички заедно благодарихме на бога. След това изоставих северната посока и се упътих към земята. В часа за вечерна молитва се добрах до един нос, който нарекох Кабо де ла Галеа, след като на целия остров вече бях дал името Тринидад. Ако беше достатъчно дълбоко, там би могло да се направи чудесно пристанище. Имаше къщи и хора и поля с приятен вид, красиви и зелени като градините на Валенция през месец март.

За голямо свое съжаление разбрах, че не мога да вляза в залива. Затуй заплавах на запад покрай бреговете на тази земя. На 5 левги по-нататък дълбочината беше съвсем подходяща и аз хвърлих котва. На другия ден вдигнах платна в същата посока, за да търся залив, където бих могъл да поправя корабите, да взема вода и да се помъча да попълня запасите от жито и други храни. На това място напълних едно буре с вода и се приближих до носа. Там дълбочината беше добра и можех да се запазя от източния вятър; така че можех да пусна котва, да приготвя бъчвите, да натоваря вода и дърва и разреших на хората да слязат на сушата, за да си отдъхнат малко след толкова продължителните мъчения, които трябваше да понесат.

На този нос дадох името Аренал; земята беше утъпкана от някакви животни с крака като на кози. Трябва там да ги има много, но ние видяхме само едно, и то умряло.

На следния ден откъм източната страна се приближи голям члун с 25 души. Както казах, всички бяха млади, хубави и съвсем не бяха черни, а напротив — по-бели от всички, които съм видял досега в Индия. Движенията им бяха много изящни, телата красиви, косите дълги и гладки, подстригани по кастилски. На главите си носеха памучни кърпи с разноцветни шевици, наподобяващи мавританските тюрбани. От кръста надолу носеха друга кърпа, която ги покриваше като пола.

Когато наближиха, хората от члуна отдалеч се опитваха да ни заговорят, но и аз, и другите не можехме да ги разберем. Кимахме им да дойдат по-наблизо. Така загубихме два часа, а те, щом се приближеха малко, веднага пак се отдръпваха назад.

Наредих да им покажат чинии и други лъскави предмети, за да ги примамим насам. Мина доста време, докато се приближат. Какво ли не бих дал да имах преводач, защото вече не виждах какво можем да покажем, за да ги привлечем. Накрая наредих да изнесат на бака на кораба тамбуриното, да свирят с него и неколцина от младите да играят, та дано се приближат, привлечени от забавата. Но не щеш ли, щом чуха звуците на тамбуриното и видяха танците, те хвърлиха веслата, грабнаха лъковете и ги опънаха; всеки се прикри с щит и започнаха да ни обсипват със стрели. Музиката и танците тутакси спряха. Веднага дадох заповед да вземат арбалетите; но те ни оставиха и на бърза ръка побягнаха към другата каравела. Мигновено се озоваха под самата кърма на кораба. Лоцманът се споразумял с тях и на един, който му се сторил най-знатният сред тях, подарил кафтан и шапка. Разбрали се, че той ще слезе на брега, за да разговарят; самите те веднага тръгнаха натам, за да го чакат. Но лоцманът не смеел да отиде, без да е упълномощен от мене; а те, като го видяха, че идва с лодката към моя кораб, върнаха се в пирогите си и отплаваха. Повече не ги видях, нито пък зърнах друг човек от този остров.

Встрани от нос Аренал, до който доплавах, се отваря своеобразен канал, който е широк 2 левги, има посока запад-изток и отделя остров Тринидад от земята Грасия; ако човек влезе в него и тръгне на север, ще се натъкне на многобройни течения, от които се чува бучене. Смятах, че то се дължи на рифовете, плитчините и скалите, които закриват достъпа в канала. След първите водовъртежи имаше и други и отвсякъде се носеше глухо боботене, сякаш морските вълни се разбиваха в скалите.

Хвърлих котва до нос Аренал пред входа за канала. Оттам се виждаше как водата нахлува, и то безспир денем и нощем от изток и запад по цялата ширина на канала така стремително, както Гуадалкивир по време на големи наводнения; опасявах се дори, че няма да мога да обърна назад поради теченията, нито да плавам напред поради пясъчните наноси.

Късно през нощта, когато стоях на палубата, чух страхотен грохот, който от пладне сякаш се приближаваше към кораба. Погледнах в тази посока и видях, че откъм запад водата се е надигнала на височината на кораба. Тази вълна неусетно пълзеше към мене. Гребенът на настъпващата водна маса се пенеше с такъв грохот и така стремително и буйно, както и другите течения, които сравних с вълни, разбиващи се в скалите. И днес, когато си помисля за това, ме изпълва същата тревога, както и тогава. Страхувах се, че водата ще преобърне кораба, като пропълзи под него и го повдигне. Наистина, вълната премина и влезе в канала, където изглежда се задържа доста дълго.

На другия ден пратих лодката да изследва входа на канала. Хората установиха, че на най-плитките места дълбочината достига 6 до 7 сажена. Там теченията непрекъснато се кръстосваха — едни влизаха, други излизаха. Бог се смили да ми прати благоприятен вятър, така че аз влязох навътре в тази фуния и веднага се озовах в спокойни води. Гребнахме вода от морето да я опитаме и тя ми се стори сладка.

Плавах на север чак до високата планина, която може би беше на 26 левги от Аренал. Там открихме две много високи издадени ивици — източната спадаше към остров Тринидад, а западната към земята Грасия, за която вече споменах. Устието на канала е много тясно, още по-тясно, отколкото откъм нос Аренал; там имаше същите течения и водата бучеше както при Аренал, а морската вода също беше сладка.

До този ден не успях да се свържа с нито един от жителите на тези области. А толкова жадувах за това и за тази цел изминах пътя в западна посока покрай бреговете. Колкото по-далеч отивахме, толкова по-сладка и вкусна ставаше морската вода. След продължително пътуване стигнахме до едно място, където земята изглеждаше обработена. Пуснах котва и пратих лодка до брега. Нашите се бяха досетили, че жителите току-що са избягали. След като видели цяла планина, пълна с маймуни, те се върнаха на корабите. Понеже околността беше планинска, мислех, че по на запад ще имаме възможност да открием селца, защото там земята ми се виждаше равна.

Наредих да вдигнат котва и плавахме покрай брега чак до края на планините. Там отново хвърлихме котва при устието на някаква река. Насъбраха се хора, които ми казаха, че страната се нарича Пария и че по на запад земята е още по-гъсто населена. Взех четирима от тези индианци и потеглих на запад. След като преодоляхме около 8 левги в тази посока, минахме покрай един нос, който нарекох Кабо дела Агуха, а зад него открих най-прекрасната страна на света и най-гъсто населената. Там пристигнах между осем и девет часа и реших да хвърля котва, за да се насладя на зеленината и хубостта ѝ и да посетя околното население. Веднага доплава една група с пироги, която се приближи до кораба да ме покани от името на техния крал да сляза на брега. Като видяха, че нямам такова намерение, край кораба се стекоха безброй хора с члунове. Някои носеха на шията си злато, а други имаха по ръцете си бисерни нанизи. Бях много доволен, като виждах това, и се мъчех, доколкото можех, да разбера къде ги намират; съобщиха ми, че тук, на самото място, а също и в земите, разположени по на север.

Много ми се искаше да остана тук по-дълго; ала запасите от жито, вино и месо, предназначени за хората, които бяха останали из тия краища, започваха да се развалят. Много труд положих, докато ги набавя, затова мислех само как да доплавам най-бързо, без да спирам под никакъв предлог, и да ги оставя на сигурно място. Помъчих се само да се сдобия с малко бисери и за тази цел пратих лодки на брега.

Тук населението е многобройно. На вид хората са красиви, по цвета на кожата приличат на тези, които видях преди това, и са много общителни. Онези от моите хора, които слязоха на сушата, твърдяха, че са извънредно дружелюбни и че ги приели много радушно.

Разказваха, че щом лодките спрели до брега, цялото население излязло да ги посрещне заедно с двама сановници, които изглеждали като баща и син. Завели ги в една голяма къща, построена между два потока; тя не била кръгла като другите, които приличат на шатри. Вътре имало много столове и гостите и домакините седнали на тях. Наредили да донесат хляб и всевъзможни плодове, както и различни видове вино, бяло и червено, но не от грозде; както изглежда, те го правят по различен начин, всяко от отделен вид плодове. Също така произвеждат вино от царевица — това е растение, което прави кочани с форма на вретено; аз вече занесох това растение в Кастилия и сега там го има в големи количества. Изглежда, че който имал по-хубаво вино, с толкова по-голяма готовност го поднасял, за да засвидетелствува уважението си. Всички мъже били събрани в единия кът на дома, а жените в другия. И ние, и те бяхме неутешими, че не можем да се разберем; те, защото с радост биха научили нещо за нашето отечество, а ние, защото не можехме да се осведомим за околните земи. След като вечеряли в дома на възрастния, младият ги поканил в своята къща и ги нагостил по същия начин. После се качили в лодките и отплавали към корабите.

Веднага вдигнах котва, защото бързах да предам запасите на съхранение, тъй като те започваха да се развалят, а с толкова мъка ги бях набавил. А и самият аз се нуждаех от лечение и почивка, защото се поболях от непрекъснатото безсъние. При предишните пътешествия, предприети за откриване на континента, изкарах 33 дни, без да мигна, вследствие на което доста дълго бях сляп, но никога не съм страдал така от очите си, не са ми се пукали жилите и не съм имал толкова силни болки както сега.

Както казах вече, тукашните хора са стройни, снажни, добре сложени, с прекрасни движения и дълги лъскави коси. Около главите си замотават бродирани кърпи, така прелестни, че можеш да ги вземеш за копринени мавритански тюрбани. И мъжете, и жените носят големи кърпи около бедрата си и се прикриват с тях.

Кожата им е по-бяла, отколкото на другите, които съм виждал в Индия. Всички носеха някакви предмети на шията и на ръцете, според тукашната мода; мнозина бяха окачили на шията си късчета долнокачествено злато. Члуновете им са много големи, по-добре изработени и по-леки, отколкото по другите места. В средата на всеки члун има нещо като кабина; в такава кабина видях да пътуват вождът и неговата жена.

Нарекох тази земя Хардинес, защото наистина прилича на градина. С всички сили се стараех да разбера къде събират златото, което имат; сочеха ми съседната земя на запад, която изглеждаше много планинска, но не много отдалечена. Всички обаче казваха за нищо на света да не отиваме към нея, защото там ядат хора. От разказите им заключавах, че това са канибали, подобни на другите; но по-късно промених мнението си и мисля, че може би са говорили по-скоро за диви зверове, които живеят там.

Питах ги също къде ходят на лов за бисери; по същия начин те сочеха земите на запад и север. Не можех да тръгна да търся тези места пак заради продуктите и заради болките в очите, а също и поради това, че корабът, с който разполагах, не беше пригоден за подобни експедиции.

Ние ги разпитвахме, а времето летеше. Хората се върнаха на корабите, както казах, в часа за вечерна молитва. Веднага вдигнах котва и потеглих на запад. Към същата посока се придържах и на следващия ден и накрая забелязах, че няма повече от 3 сажена дълбочина. Оттук направих извода, че това е остров и че ще мога да намеря изход по на север. С тази надежда пратих по-леката каравела да провери дали има изход или пък проходът е затворен. Тя плавала доста дълго, докато стигнала до много голям залив, в дъното на който се виждали четири други по-малки заливи; в единия от тях се изтичали водите на огромна река. Навсякъде дълбочината била 5 сажена; водата била изобилна и по-вкусна от всяка друга. Угрижих се много, като разбрах, че не ще мога да изплавам на север. Също така не можех да се насоча нито на запад, нито на юг, защото от всички страни ме обграждаше суша; затуй обърнах назад, за да изляза на север по същия канал, за който вече споменах. Ала беше невъзможно да се върнем до селището, което посетихме неотдавна, тъй като теченията ни тласкаха назад. Навсякъде, щом заобиколехме някакъв нос, намирах сладка и бистра вода. Течението непреодолимо ме влачеше на изток и аз стигнах до двата споменати по-горе канала. Дойдох до убеждението, че течението с разпенените вълни, които с такъв страхотен шум влизаха и излизаха от тези канали, са предизвикани от сблъскването между сладката и солената вода. Сладката вода отблъсква солената и не ѝ позволява да влезе, а солената от своя страна отблъсква сладката и не ѝ позволява да излезе. И така, направих заключението, че някога тези два канала не са съществували, а Тринидад и земята Грасия са били свързани помежду си, както могат да видят Ваши височества на чертежа, приложен към настоящия доклад.

Така че изплавах през този канал в посока към север. Можах да установя, че сладката вода непрекъснато имаше превес. Благодарение на благоприятния вятър ние минахме по гребена на вълните, които повдигаха корабите; забелязах, че това течение в средата на канала се образува от сладката вода, а край бреговете водата е солена.

В рейсовете си от Испания до Индия, винаги когато прекосявах линията, намираща се на 100 левги западно от Азорските острови, наблюдавах големи промени в звездите по небето, в топлината на въздуха и в морската вода. Обръщах голямо внимание на това явление.

Установих, че отвъд линията с посока север-юг, на някакви си 100 левги от тези острови, стрелката на компаса се отклонява с цял румб на северозапад, докато преди това се отклонява на североизток. Това става веднага, щом прекрачиш тази линия, сякаш си преминал било.

Установих също, че там морето е задръстено от зелени растения, които наглед приличат на хвойнови клонки с дребни плодове; това зеленище е толкова гъсто, че при първата експедиция допусках, че там има плитчини, в които ще заседнем; но когато се стигне на споменатата линия, не може да се намери нито едно клонче.

Забелязах също, че на тази линия морето е съвсем гладко и спокойно; и макар че вятърът е силен, морето никога не се вълнува. Забелязах още, че западно от тази линия въздухът е много мек и не се чувствува разлика между зимата и лятото. Когато стигам до тази линия, забелязвам, че Полярната звезда описва окръжност с диаметър 5 градуса, когато „Стражите“ са на височината на дясното рамо, звездата е в най-ниското си положение, след това се издига чак до височината на лявото рамо и достига 5 градуса; после слиза все по-надолу, постепенно, докато се върне на височината на дясното рамо.

Този път плавах от Испания направо за остров Мадейра; оттам до Канарските острови и накрая до островите на Зелени нос. От тези острови се движех на юг, докато прекосих екватора, както вече обясних. Когато доплавах до паралела, който минава от Сиера Леоне до Гвинея, настъпи такава горещина и слънчевите лъчи бяха толкова жарки, та ми се струваше, че ще се запалим. Въпреки дъжда и облачното небе непрекъснато се страхувах от това, докато бог не ни прати попътен вятър. Тогава бог ме осени със спасителната мисъл да потегля на запад с надеждата, че когато стигна до споменатата линия, температурата както винаги ще се промени. Колкото по̀ наближавах тази линия, толкова повече чувствувах, че температурата спада и въздухът става по-мек; но положението на звездите не съвпадаше с тази промяна.

Този път с настъпването на нощта Полярната звезда се оказа на височина 5 градуса, а същевременно „Стражите“ се намираха над главата ми; след това в полунощ Полярната звезда беше на височина 10 градуса; в зори „Стражите“ бяха в нозете ми на 15 градуса. От друга страна, макар и въздухът да беше мек както винаги, не забелязах същата промяна в плаващите растения.

Това, което казах за Полярната звезда, беше голяма изненада за мене. Много нощи наред наблюдавах, положението ѝ по-внимателно с помощта на квадранта и всеки път установявах, че оловото и конецът винаги падат на едно и също място. Смятам това за голяма новост и вероятно всички ще бъдат на моето мнение; защото на толкова малко пространство става толкова голяма промяна на небето.

Винаги съм чел, че светът, т.е. земята и водата, има форма на кълбо. Зная добре, че Птолемей и всички други, които са писали на тази тема, обосновават това становище с опита и с такива събития като затъмненията на Луната, както и с други явления, забелязани от изгрев до залез, а също и с издигането на полюса, когато се върви от север към юг. Но сега, както вече казах, забелязах толкова сериозна разлика, че се изпълних с друго убеждение за света.

Уверих се, че земята не е кръгла, както я описват, а по-скоро има форма на круша, идеално заоблена, с изключение на мястото, където нейната опашка образува една издатина; или сякаш това е съвършено кръгло кълбо, което на определено място има нещо като зърното на женска гърда. Именно това място е най-високото и е най-близо до небето; то се намира под линията на екватора по средата на това Океанско море, на последната граница на Изтока.

Последна граница на Изтока наричам мястото, където свършват всички земи и острови. Затова привеждам тук всички тези съображения относно линията, минаваща в посока от север към юг на 100 левги западно от Азорските острови. Когато плават по-нататък в западна посока, корабите леко се повдигат към небето. Затова и температурата е по-приятна, а стрелката на компаса променя отклонението си с един румб поради мекия въздух; колкото по-нататък, по-нагоре се плава, толкова повече тя се отклонява на североизток. Това издигане е причината за изменението на орбитата, която описва Полярната звезда и нейните „Стражи“; така че колкото повече се приближаваме до екватора, толкова по-високо се издигаме и толкова по-голяма ще бъде разликата между тези звезди и тяхната орбита. Птолемей и другите учени, които са писали за формата на земята, са мислели, че тя е кълбовидна, защото са си представяли, че това полукълбо е идентично с онова, на което са се намирали и чийто център е на остров Арина под екватора, между Арабския и Персийския залив; а неговият външен кръг минава през нос Сао Висенте в Португалия на запад и през Кангара и Серас на изток. Що се отнася до другото полукълбо, приемам това без усилия; съгласявам се, че то е кръгло и кълбовидно, както казват. Но колкото до това, твърдя, че то е като половинка от овална круша, която на самия си край е леко издута, както казах, или пък наподобява кръгло кълбо с нещо като зърно на женска гърда. За това полукълбо нито Птолемей, нито другите, които са описвали земята, не са имали никакво понятие, защото то им е било непознато. И те са опрели становището си върху собственото си полукълбо, което наистина е кръгло и кълбообразно, както казах.

Днес, когато Ваши височества заповядаха да отпътуваме, за да открием и изследваме тази част на света, формата на земята е съвсем очевидна. И наистина по време на това плаване стигнах на 20 градуса северно от линията на екватора на височината на Аргин и околните земи. Там хората са много черни и земята изглежда обжарена от слънцето. След това бях край островите на Зелени нос, където хората са още по-черни. Така че, колкото по на юг отивахме, толкова по-тъмен ставаше цветът на кожата им; и на ширината, на която се озовах накрая, т.е. в Сиера Леоне, където Полярната звезда с настъпването на нощта се издигаше с 5 градуса, живеят напълно черни хора.

След това при невиждана горещина поех на запад. Когато минавах линията, за която стана дума, усетих, че горещината отслабва и става все по-поносима; така че когато пристигнах на остров Тринидад, където Полярната звезда с настъпването на нощта също се издига на 5 градуса, там и на земята Грасия заварих много приятна температура, а земята и дърветата се зеленееха като градините на Валенция през месец април. Жителите на тези местности имат красиво телосложение и са по-бели от всички, които съм видял досега в Индия, косите им са прави и дълги, схватливи и интелигентни са и ни най-малко не са страхливи. Слънцето тогава стоеше в знака на Девата над нашите и над техните глави.

Струва ми се, че всичко това се обяснява с мекия климат в тези области; а мекият климат се дължи на това, че тези области са най-високите в света и са значително по-близо до въздуха, както казват. По този начин се потвърждава моето мнение, че земята не е абсолютно кълбовидна, а има тази особеност, за която съобщих и която е едно издуто място, намиращо се там, където е Индия и Океанското море, а началото му е по-долу от линията на екватора. Това е още по-естествено, защото слънцето, когато го е сътворил господ бог, се е намирало в самото начало на Изтока; това е била първата светлина, която е засияла на изток, тъкмо на мястото, където се намира най-високата точка на нашия свят. Зная твърдението на Аристотел, че южният полюс и земята, която се намира под него, са най-високата част на света и най-приближената до небето; ала други учени го оборват, като казват, че това е земята, намираща се под северния полюс.

От това следва, че те са знаели, че едната част от нашето земно кълбо трябва да е по-благородна и по-близо до небето от другата; но не са отгатнали, че тази точка се намира под линията на екватора, както вече отбелязах.

В това няма нищо чудно, защото те не са имали никакви по-точни сведения именно за това полукълбо, а само неясна представа и по-скоро предположения, тъй като никой никога не е мислел да го изследва и да прати хора да го открият, преди Ваши височества да заповядат да бъде открито и изследвано то по море и по суша.

Споменатите два канала, разположени един срещу друг на линията, която минава от север към юг, са отдалечени помежду си на 26 левги. Невъзможно е да има грешка, защото това беше изчислено с квадранта. От тези два западни канала до залива, който означих и който нарекохме залив де лас Перлас, има 60 левги, всяка от по 4 мили според мярката, с която си служим в морето. От този залив излиза мощно, непрекъснато течение на изток; затова в тези канали става бурно сблъскване със солената вода.

В южния канал, който нарекох Канал де ла Сиерпе, изчислих, че привечер Полярната звезда е на височина почти 5 градуса. В северния канал, на който дадох името Канал дел Драго, измерих 7 градуса. Пресмятам, че самият залив де лас Перлас се намира на запад от (…)^[2] на Птолемей на разстояние около 3900 мили, което прави приблизително 70 екваториални градуса, като се смятат по 56 и две-трети мили на един градус.

В свещеното писание се казва, че господ бог създал земния рай и в него посадил дървото на живота, а от извора под това дърво вземат началото си четирите най-големи реки в света: Ганг в Индия, Тигър и Ефрат в Азия, които заедно с разделящата ги верига от възвишения образуват Месопотамия и се вливат в персийското море, и Нил, който се ражда в Етиопия и се влива в морето при Александрия.

Ала не намирам и никога не съм виждал нито едно латинско или гръцко съчинение, което със сигурност да определя мястото на земния рай в света. Не съм го видял на нито една карта на света, поместват го само въз основа на хипотезите, като едни го слагат при изворите на Нил в Етиопия, но други посетиха всички тези земи и не намериха място, което да съчетава всички условия, свързани с мекия климат и поднебесните височини, така че да можем да бъдем сигурни, че то е било там и че водите на потопа не са могли да го достигнат, макар и да са се вдигнали високо. Някои стари автори се опитваха да докажат, че раят се е намирал на Щастливите, или Канарските острови. Свети Изидор, Беда и Страбон, а също и бащата на схоластичната история^[3], свети Амвросий и Скот, както и всички други добри теолози са съгласни, че раят на земята се намира на Изток, и т.н.

Вече казах какво мисля за това полукълбо и за неговата форма. Смятам, че ако бях преминал линията на екватора и бях стигнал до онова място, което трябва да е най-високото, там бих намерил още по-приятна температура и още по-голяма разлика във водите и звездите. С това не искам да твърдя, че може да се доплава чак до мястото, където се намира най-високата точка, нито че се намира във водата или че някога ще бъде възможно да се отиде там; ала вярвам, че именно там е земният рай, до който никой не може да стигне, освен ако такава е волята божия. Мисля също, че земята, която Ваши височества ми поръчахте сега да проуча, е много просторна и че на юг има и други, за които никога не е идвала вест.

Не твърдя, че земният рай има форма на стръмна планина, както го описват тези, които говорят за него. А че се намира на върха, там, където си го представям като гръдно зърно върху крушата. Мисля, че дотам се отива по много дълго, полегато възвишение. Мисля също — както казах, — че никой не ще може да стигне до върха; но макар и разстоянието да е твърде голямо, допускам, че тази вода извира оттам и като дойде тук, образува това езеро.

Всичко говори в полза на това, че земният рай не е далеч. Наистина разположението му съвпада с мнението на всички тези светци и добри теолози. Видимите признаци също съответствуват. Никога не съм чувал, нито пък съм чел, че такава голяма маса сладка вода може да се задържи сред солената вода и то в постоянен досег с нея. Необикновено мекият въздух също сочи това. А ако тази река не извира от рая, това ще бъде още по-необяснимо, защото не смятам, че на света може да се намери толкова голяма и дълбока река.

Излязох от Бока де Драгос — един от каналите, които нарекох така — и потеглих на север. На другия ден беше Голямата богородица и като тръгнах на запад след тържествената служба, благодарение на силното морско течение до часа на вечерната молитва изминах в тази посока 65 левги, всяка по 4 мили. Вятърът не беше силен, само леко подухваше. Обяснява се с това, че когато плаваме на юг, ние се издигаме нагоре, а на север, както направихме ние, се спускаме надолу.

Също така зная добре, че посоката на морската вода е от изток към запад съобразно с въртенето на небето. Когато стигне до тукашните места, скоростта ѝ се увеличава; затова тя така е надробила сушата, че са се образували многобройни острови и те свидетелствуват за тази истина. Защото всички те са еднакво издължени от запад към изток и от северозапад към югоизток, което е все едно, тъй като са малко по-високи и по-тесни от север към юг и от североизток към югозапад, т.е. в посока, противоположна на споменатите течения.

Всички тези острови раждат много ценни неща поради мекия климат, изливащ се от небето. Защото те се намират близо до най-високата точка на света. Вярно е, че има места, където водите не се движат в същата посока, но това става само по изключение там, където на пътя им се изпречва някаква земя и така се създава впечатление, че те текат в различни посоки.

Плиний казва, че морето и земята заедно образуват кълбо; той смята, че този океан е най-големият водоем, заема най-високата точка, най-близо до небето, а земята е отдолу и го поддържа, смесени са като горчивата част на ореха с дебелата черупка, чиято форма взема тя. Бащата на църковната история в раздела за генезиса казва, че водите не са изобилни; твърди, че когато били създадени, те трябвало само да обгръщат цялата земя, но под влияние на изпарението образували нещо като мъгла; така че в момента, когато се съединили и се превърнали в течност, заели значително по-малко място. Николай от Лира е на същото мнение.

Аристотел казва, че светът е малък, водата не е много и лесно може да се отиде от Испания до Индия. Същото потвърждават Авероес и кардинал Петър от Аляко. Той се съгласява с това становище и с гледището на Сенека, което се покрива с него. Той казва, че Аристотел наистина е могъл да знае много тайни на земята благодарение на Александър Велики, Сенека — благодарение на император Нерон, а Плиний — благодарение на римляните. Всички те са пожертвували много средства и много човешки съществувания, положили са големи усилия, за да постигнат тайните на света и да разширят знанията за тях.

Кардиналът приписва на тези автори много по-голямо значение, отколкото на Птолемей и на другите гръцки и арабски автори. За да подкрепи схващането, че водата е малко и тя покрива само малка частица от повърхността на земята — което противоречи на всеобщото мнение, опиращо се върху авторитета на Птолемей и неговите последователи — той се позовава на авторитета на Ездра и неговата III книга. Там е казано, че шест от седемте части на света образуват континентите, а само една седма е покрита с вода. Това мнение е потвърдено от светите автори, които високо ценят III и IV книга на Ездра; а също и свети Августин и свети Амвросий, който в своя „Хексамерон“ цитира следното изречение: „Синът мой Исус ще дойде и синът мой Исус ще умре“. Тези свети автори казват, че Ездра е бил пророк като Захарий, бащата на свети Йоан, и „блажения“ Симон. На техния авторитет се позовава и Франциско де Майронес. Ако става дума за сухите части на земята, значителна част от тях вече е изследвана и се е стигнало до убеждението, че те са значително по-обширни, отколкото изобщо се смята. В това няма нищо странно, защото колкото повече се пътешествува, толкова повече сведения се придобиват.

Връщам се към моя разказ за земята Грасия, за реката и езерото, които се намират там. Езерото е толкова голямо, че е по-уместно да се нарече море. И наистина, езерото е малко водно пространство, а когато то е голямо, нарича се море, и затова се казва: Галилейско море, или Мъртво море. Ще кажа така: ако тази река не извира от земния рай, тя извира и тече от огромен континент, който се простира на юг и за който досега не е имало никаква вест, а колкото повече разсъждавам, толкова повече дълбоко в душата си вярвам, че мястото, за което говоря, е земният рай; а вярвайки в това, аз се опирам на цитираните вече основания и бележки.

Дано господ бог дари дълъг живот и здраве, и мир на Ваши височества, за да продължите това благородно начинание. Мисля, че то е угодно богу и чрез него величието на Испания расте; същевременно цялото християнство се изпълва с радост и доволство, защото по този начин името божие прониква все по-далеч. Навсякъде, където пристигат корабите на Ваши височества, нареждам да издигнат голям кръст; на всички, които срещам, разказвам за добродетелите на Ваши височества и за Вашето царуване в Испания. Доколкото мога, аз им обяснявам всичко, което се отнася до нашата свещена религия и вяра на светата наша майка — църквата, чиито членове са пръснати по целия свят. Разказвам им за културата и благородството на всички християни и за вярата им в пресветата троица. Дано създателят остави в забрава лицата, които се противяха и продължават да се противят на това бляскаво дело, които спъват или спъваха неговото по-нататъшно развитие, без да мислят за славата, която носи то, и за велелепието, с което обкръжава Вашето кралско могъщество в очите на цял свят. Те не са в състояние да противопоставят други доводи, освен тези, че се изразходват твърде много средства и че не са били изпратени веднага кораби, натоварени със злато. Те не вземат под внимание краткото време и всичките трудности, с които се сблъскахме тук. Не гледат, че в Кастилия, дори в двора има хора, които от година на година се изкачват на по-висока длъжност и всички те заедно, и всеки поотделно получава за заслугите си повече пари, отколкото е потребно, за да се доведе до край това дело. Най-сетне те не обръщат внимание на това, че никога в Испания не е имало княз, който да е завладял извън границите ѝ толкова земи, колкото днес Ваши височества притежават в този нов свят, от което нашата религия може да се разпростре още по-нашироко, а също и да се извличат огромни печалби.

Вярно е, че не бяха изпратени кораби, пълни със злато; ала пратихме достатъчно образци от този метал и от други ценни предмети, та да може от това да се види, че не след дълго ще потекат големи изгоди. Най-после не искам да припомням за голямата смелост на португалските князе, които толкова отдавна са се заели с покоряването на Гвинея и с цялото начинание около Африка, в което загубиха половината от жителите на своето кралство, но това ни най-малко не смущава краля и той повече от всякога е решен да доведе делото до щастлив край.

Ваши височества, дано бог Ви подкрепя, както казах, и дано Ви припомня всички съображения, които изложих по-горе и които не са дори и една хилядна част от това, което бих могъл да напиша за великите подвизи на князете в стремежа им да открият, да завладеят и да запазят придобитото.

Казвам всичко това не защото се съмнявам във волята на Ваши височества да продължавате през целия си живот веднъж започнатото дело — напротив, дълбоко вярвам в това, което Ваши височества ми отговорихте един ден, когато лично Ви говорих за тези неща. Не защото съм забелязал някаква промяна в настроението на Ваши височества, а просто от страх пред хората, за които споменах по-горе: нали и водата, като капе непрекъснато върху камъка, накрая все пак го издълбава.

Ваши височества ми отговорихте тогава с достойнство, от което се възхищават всички, че няма от какво да се притеснявам, защото волята Ви е да продължавате делото и да го подкрепяте дори и ако стигаме само до скали и камъни; че разходите за тази цел нямат значение за Вас; че сте изразходвали несравнимо по-големи суми за много по-незначителни неща; че държите да се оползотворява всичко, което е било отпуснато досега и което ще се вложи занапред, защото вярвам, че благодарение на това нашата свещена вяра ще се разпростре още по-нашироко, а заедно с нея и Вашата кралска власт и че тези, които злословят за експедицията, не са приятели на кралската корона.

Още сега, преди да стигнат тези сведения до Ваши височества, изпращам губернатор на новооткритите земи, на които според моето твърдо убеждение се намира земният рай. Той ще отиде там с три добре въоръжени кораба, за да се запознае по-отблизо с тези земи и да открие всичко, което може да се намери по тия места.

Изпращам на Ваши височества описанието и изображението на тази земя. Ваши височества ще решат какво да правим и ще ме уведомят за това. С помощта на Светата троица ще извършим всичко така, че да извлечете най-голяма полза и да останете най-доволни.

Deo Gratias.