Христофор Колумб
Дневници (25)

Съобщение за няколко събития през последното пътуване на Колумб, съдържащо се в една от точките на завещанието, което Диего Мендес състави във Валядолид на 6 юни 1536 г.

И така, много известните господа, прочутият адмирал Христофор Колумб, синът му дон Диего Колумб и внукът му адмирал дон Луис, дано бог му даде дълъг живот, а след тях и вицекралицата, моята господарка и покровителка, дължат на мене многобройни и важни услуги, тъй като в служба на тях посветих най-хубавата част от живота си чак до края му. Най-вече съм служил на великия адмирал дон Христофор Колумб, като участвувах в неговата експедиция за откриване на острови и континенти, при което неведнъж сам се излагах на най-големи опасности, за да спася неговия живот и живота на придружаващите го хора, особено когато бяхме приковани в устието на река Белен или Иеебра, където ни задържаха свирепата буря и вихрите, които донесоха и натрупаха толкова пясък, че входът към залива беше затворен. Там, когато негово високоблагородие беше дълбоко угрижен, на брега се събраха тълпа индианци, за да запалят нашите кораби и да избият всички ни под предлог, че потеглят на война срещу други индиански племена от провинция Кобраба Аурира, с които бяха във вражда; и когато много от тях преминаваха през този залив, в който се намираха корабите ни, никой от екипажа, освен мене, не подозираше какво става и аз се приближих до адмирала и му казах: „Господарю, тези хора, които минаха оттук в боен строй, казват, че отиват да се съединят с индианците от Верагуа, за да предприемат поход срещу онези от Кобраба Аурира. Не вярвам в това, мисля, че не казват истината, а се събират да изгорят нашите кораби и всички ни да избият“. И това беше истина. Адмиралът ме попита какво би трябвало да се направи, за да се осуетят тези злостни кроежи. Казах на негово високоблагородие, че ще тръгна с лодка покрай брега по посока на Верагуа, за да проверя къде са се разположили на стан; щом изминах половин левга, зърнах към хиляда воини с припаси от храна и напитки. Скочих на брега и на своя глава навлязох помежду тях, като оставих лодката си във водата; завързах разговор с тях и им предложих да тръгна на война с тях с тази добре въоръжена лодка. Те рязко отхвърлиха това предложение, като казаха, че няма нужда; а когато се върнах в лодката и останах там цялата нощ, наблюдавайки индианците, те схванаха, че няма да могат да се доберат до корабите, за да ги запалят и разрушат, както бяха решили да направят, като се изплъзнат от очите ми, и затова промениха плана си. Същата нощ всички се върнаха към Верагуа, а аз при корабите; доложих за всичко станало на негово високоблагородие, който не омаловажи тази работа. Когато адмиралът обсъждаше с мене по какъв начин да проникнем в замислите на тези индианци, аз предложих да отида при тях с още един другар, и изпълних това, при все че по този начин отивах на явна смърт. Когато стигнах на плажа при устието на Верагуа, там заварих два члуна на чужди индианци, които ми отговориха, че онези се събрали да запалят нашите кораби и да ни избият; отказали се, защото една лодка отишла на мястото, където се били събрали, но през следващите два дни възнамерявали отново да се опитат да направят това. Помолих ги да ме закарат с техните члунове нагоре по реката срещу добро заплащане; те отказаха и ме посъветваха по никакъв начин да не правя такъв опит, защото било сигурно, че ще бъда убит заедно с другаря си. Въпреки техните съвети аз настоявах и накрая те ме закараха с члуновете чак до селото на индианците, които заварих в бойна готовност. Не искаха да ме пуснат до главното жилище на кацика, но аз се представих за лекар, който идва да лекува раната на крака му, и им раздадох подаръци. Накрая ми позволиха да отида до кралския дом, намиращ се на билото на хълма, сред голям площад, обкръжен с 300 глави на неприятели, убити в някаква битка. Когато прекосих площада и стигнах пред кралската резиденция, настъпи голяма бъркотия сред жените и децата, които стояха пред входа и с крясъци се втурнаха вътре. Един от синовете на владетеля излезе много разгневен, изрече някакви резки слова на техния език, хвана ме и ме блъсна далеч назад; когато му казах, за да го успокоя, че идвам да излекувам раната на крака на баща му, и му показах един мехлем, който уж за това съм взел, той отговори, че под никакъв предлог няма да вляза там, където е баща му. Като разбрах, че по този начин не ще успея да го успокоя, извадих гребен и ножици и накарах Ескобар, моя другар, да започне да ме реши и да ме подстригва. Като видяха това, синът на кацика и другите присъствуващи се слисаха; след това накарах Ескобар да среши и него и да го подстриже с ножиците, които после му подарих заедно с гребена и едно огледалце. Помолих да ми донесат нещо за ядене и те веднага донесоха; ядохме и пихме в пълно съгласие и разбирателство и станахме приятели. Сбогувах се с него, върнах се при корабите и за всичко докладвах на адмирала, моя господар, който доста се развесели, като чу при какви обстоятелства съм направил посещението; той нареди да се проявява най-голяма бдителност около корабите и сламените къщи, които бяхме построили с намерение да отседнем там с известен брой хора, за да се опитаме да проникнем и открием тайните на местните жители.

Един ден сутринта негово високоблагородие ме повика, за да се посъветва какво трябва да се прави; смятах, че трябва да отвлечем кацика и всички негови вождове, защото, когато попаднат в ръцете ни, населението лесно ще бъде покорено. Негово високоблагородие беше на същото мнение. Съставих хитър план и предвидих средствата, с които можеше да се постигне този резултат, а негово високоблагородие заповяда брат му, негова милост аделантадо, и аз заедно с 80 души да го изпълним. Тръгнахме и, слава богу, хванахме и вързахме кацика, много от неговите вождове, жените му, синовете и внуците, както и най-важните членове на семейството. Когато ги карахме към кораба, кацикът се изплъзна от ръцете ни по вина на този, който го охраняваше, и оттогава този кацик ни стори много злини. Тогава бог пожела да рукне дъжд като из ръкав, водата придойде и заливът се отвори пред нас. Адмиралът заповяда да изведем корабите в морето, за да потеглим към Кастилия. Аз със седемнадесет души останах на сушата като контрольор и ковчежник на негово височество, оставиха ми по-голямата част от припасите, сухари, вино, дървено масло и оцет.

Веднага, щом адмиралът успя да изведе корабите в морето, а аз останах на сушата с близо двадесет души, докато другите отплуваха, тълпа индианци връхлетяха срещу мене; те бяха повече от четиридесет, въоръжени със сопи, стрели и лъкове. Разтегнаха се на широк фронт по ската и нададоха гръмогласен вик, после втори и трети и тези викове, слава богу, ми дадоха време да се приготвя за борба и отбрана. Аз се намирах на крайбрежието, между къщите, построени от нас, а те бяха на високото, на един хвърлей с копие. Започнаха да ни обсипват със стрели, да ни косят с копия, както се напада бик, а стрелите и копията се сипеха като град върху нас. Някои от тях изтичваха напред, за да ни пердашат със сопите, но от тях никой не се връщаше, защото нашите мечове сечаха ръце и крака, убиваха на място. Това ги изпълни с такъв ужас, че те се оттеглиха, след като убиха седмина от нашите двадесет, а те загубиха деветнадесет от тези, които бяха изскочили напред. Тази битка продължи три дълги часа и само бог по чудо ни даде победата, макар че ние бяхме една шепа хора, а враговете бяха много.

Другояче завърши битката, когато от корабите дойде Диего Тристан с лодките, за да отиде нагоре по реката да вземе вода. Въпреки моите предупреждения и съвети той тръгна с тези две лодки и с дванадесет души нагоре по реката, като не искаше да даде вяра на думите ми; там го нападнали индианци и след ожесточена борба убили него и всички хора, с изключение на един, който се измъкнал, плувайки по реката, и ни донесе вестта за това печално произшествие. Индианците взели лодките и ги натрошили на парчета; тази загуба много огорчи адмирала, който се озова с корабите в морето, без да има нито една лодка.

Освен това индианците продължаваха да ни нападат час по час, като свиреха с тръби, биеха барабани и вдигаха врява, уверени, че са ни победили. За отбрана срещу тези индианци имахме два много добри месингови фалконета, много барут и гюлета, благодарение на което така ги наплашихме, че не смееха да се приближат. Така продължи четири дена, през които наредих да направят чували от платната на единствения кораб, който ни беше останал. В тях събрах всички сухари, които имахме, завзех два члуна и ги съединих с пръти, сложени напречно отгоре; наредих да натоварят всички сухари; бъчвите с вино, дървено масло и оцет, вързани за дебело въже, се влачеха отзад и с всичко това прекарвахме члуновете, когато морето беше спокойно. На седем пъти всичко беше превозено на корабите, а постепенно и моите хора; аз останах последен с петима души и през нощта се качих в последния члун. Адмиралът беше възхитен и дълго ме прегръща и притиска до себе си, целуваше ме по бузите и ми благодареше за голямата услуга, която му направих. Помоли ме да поема командуването на капитанския кораб и ръководството на хората и пътуването; приех, за да му доставя удоволствие, макар че, да си призная, това бяха много неприятни функции.

Последния ден на април 1503 г. отплувахме от Верагуа с три кораба за Кастилия, но корабите едва се задържаха на вода, тъй като бяха надупчени и проядени от корабните червеи; след тридесет левги изоставихме единия; останалите два бяха в още по-лошо състояние, така че целият екипаж не можеше да насмогне с помпите, котлите и ведрата да изтребва водата, която навлизаше през дупките, прогризани от червеите; по този начин, като си мислехме, че се връщаме към Кастилия, ние плавахме 35 дни с големи мъки и напрежение, а накрая стигнахме до остров Куба откъм най-долната страна в провинция Омо, където сега се намира град Тринидад; така че ние се намирахме на повече от 300 левги от Кастилия, по-далеч, отколкото при отплуването от Верагуа, и то — както казах — с повредени кораби, негодни за плаване, и с храна на привършване. Богу беше угодно да ни доведе до Ямайка, където извлякохме двата кораба на земята и от тях направихме две къщи, покрити със слама, в които намерихме подслон, излагайки се на много опасности от страна на жителите на острова, който не беше нито завоюван, нито победен, и колкото и да бяхме нащрек, те лесно можеха нощем да подхвърлят някоя главня край къщите ни.

Там раздадох последната дажба сухари и вино; взех меча в ръка и трима души и навлязох във вътрешността на острова, защото никой друг не се решаваше да тръгне да търси храна за адмирала и неговите другари. Слава богу, жителите бяха много спокойни хора и не ми направиха нищо лошо, а ме посрещнаха радушно и ме нагостиха. Уговорих се с жителите и кацика на едно селище на име Агуакадиба да пекат хляб „касаби“, да ловят дивеч и риба и всеки ден да доставят известно количество продоволствие на адмирала, като го донасят на корабите, където винаги ще намерят някого, който ще им заплати с малки сини мъниста за гердани, гребенчета, ножове, звънчета, куки и с други предмети, каквито имахме за тази цел. И аз наредих на един от испанците, които ме придружаваха, да отиде при адмирала с молба да прати някого, който да плати за храната и да я пренесе.

Оттам отидох в друго селище, отдалечено на 3 левги, и по същия начин се уговорих с кацика и индианците и пратих другия испанец при адмирала, за да дойде някой със същата цел. Проникнах още по-надалеч и стигнах до великия кацик на име Уарео, в местността, която днес се нарича Мелиля, намираща се на 13 левги от корабите; той ме посрещна много добре, нагости ме богато и нареди на всички свои поданици в срок от три дни да донесат значително количество хранителни продукти. Донесоха ги и аз им платих така, че останаха доволни. Споразумях се с тях редовно да донасят храна и винаги ще намерят там някого, който ще им плати за нея; ето защо изпратих трети куриер при адмирала с набавените припаси и помолих кацика да ми даде двама индианци, за да мога с тях да отида чак до края на острова. Единият носеше хамака, в който спях, а другият храната. По този начин се добрах до източния край на острова и там намерих кацика на име Амеиро, с когото скоро станах приятел и побратим. Дадох му своето име и взех неговото, което у тези хора е най-висш признак на братство; купих от него един отличен члун, а в замяна му дадох чудесно бакърено тасче, което носех в ръкава си, връхна дреха и една от двете ризи, които имах. Седнах в члуна и тръгнах по море да търся местата, откъдето бях дошъл. С мене бяха шестимата индианци, които кацикът ми даде да ми помагат при управлението на члуна. Когато пристигнах там, където бях купил храна, срещнах вече испанците, пратени от адмирала. Натоварих ги с всичките припаси и се върнах при адмирала, който ме посрещна много сърдечно. Той не сваляше очи от мене, прегръщаше ме и ме разпитваше какво ми се е случило по пътя и благодареше на бога, че ме е запазил жив и здрав сред тези диви племена. А понеже когато пристигнах на корабите, там вече нямаше нито залък хляб, всички се радваха на завръщането ми, защото заситих глада им в тежкия час, а оттогава всеки ден от различните местности при корабите идваха индианците, с които се бях уговорил, и носеха цели товари храна, която беше достатъчна за изхранването на онези двеста и тридесет души, които се намираха при адмирала.

След десет дни адмиралът ме повика и насаме ме уведоми за опасността, която го заплашваше, като ми каза: „Диего Мендес, сине мой, никой от тези, които са тук, с изключение на мене и тебе, не предчувствува опасността, в която се намираме, тъй като ние сме шепа хора, а дивите индианци са извънредно много; по характер те са непостоянни и своенравни; когато им хрумне да дойдат и да подпалят тези два кораба, от които направихме нашите сламени къщи, те ще могат лесно да го направят откъм сушата и всички ще изгорим. Договорът, който сте сключили с тях, да ни донасят храна, което изпълняват с такава готовност и желание, може скоро да им омръзне и нищо чудно, ако утре вече не ни донесат нищо; а ние не сме в състояние със сила да вземем тази храна и ще бъдем зависими от тях. Помислих си, че има един начин да се измъкнем от това положение, стига да го признаете за добър; а именно, някой да се реши да отиде с купения от вас члун на остров Еспаньола и там да купи кораб, с който бихме могли да се измъкнем от това рисковано положение, в което се намираме. Моля ви, кажете какво мислите за това?“ Отговорих: „Господарю, ясно виждам опасността, която ни заплашва, тя е по-голяма, отколкото можем да си представим. Смятам, че проектът за преплуване на разстоянието до остров Еспаньола с толкова малък члун е не само много труден, но и направо неосъществим, защото не познавам никого, който би се решил да се изложи на такъв явен риск и да преплува 40 левги между острови, където морето е толкова бурно“.

Негово високоблагородие не ми възрази, а се опита да ме убеди, че именно аз трябва да рискувам и да се нагърбя с този преход. „Господарю — отговорих, — много пъти съм излагал живота си, за да ви спася, вас и всички тези, които са при вас, и господ по чудо ме е спасявал. Въпреки че съм постъпвал така, пак се намираха клеветници, които разправяха наляво и надясно, че винаги ми поверявате такива начинания, в които може да се спечели слава, а между тях можело да се намерят и други, които биха се справили със задачата не по-зле от мене. Поради тази причина струва ми се, че ще бъде правилно, ако ваше високоблагородие нареди да извикат всички и изложи пред тях този замисъл, за да се убеди дали между тях ще се намери някой, който би искал да се заеме с това, в което се съмнявам, а ако всички откажат, поставям живота си на ваше разположение, както вече неведнъж съм правил“.

И действително на другия ден той извика всички испанци и изложи въпроса със същите думи, както и пред мене. Когато свърши, изпърво всички мълчаха, а после неколцина заявиха, че е съвсем безполезно да се говори за такова нещо, тъй като е невъзможно с такъв малък члун да се прекоси залив, дълъг 40 левги, толкова бурен и така опасен, сред острови, където при откривателски експедиции са потънали много първокласни кораби, понеже не са могли да превъзмогнат стремителните и буйни течения. Тогава аз станах и рекох: „Господарю, аз имам един живот и искам да го рискувам заради ваше високоблагородие и заради всичките присъствуващи тук, понеже се уповавам на бога, който ще прецени моето намерение и ще ме запази цял и невредим, както е правил толкова пъти досега.“

Като чу решението ми, адмиралът стана, прегърна ме и ме целуна по двете страни с думите: „Знаех добре, че единствено вие тук ще се осмелите да се наемете с такава задача; дълбоко вярвам, че с божия помощ ще преодолеете опасностите, които ви заплашват, както вече е било при други обстоятелства“.

На другия ден казах да изтеглят моя члун на брега, за да го потегна; наредих да прикрепят допълнително кормило, да намажат члуна с катран и лой, а също отпред и отзад да заковат няколко дъски, за да не влиза вода, тъй като беше много плосък. Сложих мачта и платно, взех храна за себе, за още един испанец и за шестимата индианци, тъй като бяхме осем души и члунът не можеше да побере повече. Сбогувах се с негово високоблагородие и с всички съотечественици. И потеглих покрай брега на Ямайка, на който се намирахме и който е дълъг 35 левги от мястото, където стояха корабите, чак до края на острова. Преплавах това разстояние с голяма мъка и риск, тъй като по пътя ме хванаха индиански пирати и бог по чудо ме изтръгна от ръцете им. Добрах се до края на острова и зачаках да се успокои морето, за да продължа нататък, но тогава налетяха многобройни индианци, които искаха да ме убият и да похитят члуна с товара му. Те хвърляха жребий да определят кой да ми вземе живота. Като подуших каква е работата, аз, без да губя време, крадешком се промъкнах до члуна, който се намираше на 3 левги оттам, сложих платното и поех обратно към мястото, където преди две седмици бях оставил адмирала. Разказах му какво се случи и по какъв чудодеен начин бог ме изтръгна от ръцете на тези диваци. Негово високоблагородие се зарадва много на завръщането ми, но попита дали ще повторя пътуването. Отговорих утвърдително, но поисках да ме придружат няколко души, които да останат с мене на края на острова, докато изляза в открито море. Адмиралът ми даде седемдесет души, а заедно с тях и брат си аделантадо, като им нареди да останат при мене, докато не отплавам, а и след това да чакат още три дни. По този начин аз се върнах на края на острова, където се задържах в продължение на четири дни. Морето беше спокойно и ние се сбогувахме сред потоци от сълзи. Оставих се в ръцете на бога, на Антикската богородица и потеглих, като в продължение на пет дни и четири нощи нито за миг не изпуснах кормилото и управлявах члуна, а моите спътници гребяха с веслата. На бога господа наш беше угодно на петия ден да ни доведе до нос Сан Мигел на остров Еспаньола. От два дни не бяхме ни яли, ни пили, защото не ни беше останало нищо. Излязох с члуна на много красив плаж, на който веднага се стекоха околните жители и ни донесоха много храна. Там останах два дни да си почина. Оставих индианците, които бях докарал със себе си, взех шестима местни и тръгнах покрай бреговете на Еспаньола. От мястото, където се намирах, имаше 130 левги до град Санто Доминго, където трябваше да отида, защото там беше седалището на губернатора, по онова време командорът де Ларес. След като изминах по крайбрежието 80 левги с голямо напрежение, усилия и рискове, тъй като тази част от острова още не беше покорена, аз се добрах до провинция Асоа на 24 левги от Санто Доминго. От командора Галего узнах, че губернаторът потеглил на поход да завладее провинцията Ксарагуа, разположена на 50 левги по-нататък. Като чух това, оставих члуна и тръгнах по суша към Ксарагуа; там намерих губернатора, който ме държа седем месеца, докато не изгори и обеси 84 кацика, местни владетели, а заедно с тях и Анакаона, най-могъщата владетелка на острова, на която бяха подчинени всички останали. След завършването на тази експедиция аз тръгнах пеш за Санто Доминго, отдалечен на 70 левги оттам; в града чаках известно време да пристигнат кораби от Кастилия, които от една година вече не идваха. През този период, слава богу, доплуваха три кораба; купих единия от тях, натоварих го с храна, хляб, вино, месо, свине, овце и плодове и го пратих при адмирала, за да може с този кораб заедно с всичките си хора да дойде до Санто Доминго, а оттам до Кастилия, както и направи. А аз избързах и заминах с другите два кораба, за да докладвам на краля и кралицата за всичко, което се случи по време на това пътуване.

Струва ми се, че трябва да разкажа нещо за участта на адмирала и неговото семейство през тази година, когато бяха захвърлени на този остров. Няколко дни след заминаването ми индианците се разбунтували и отказали да доставят храна, както правеха дотогава. Адмиралът наредил да свикат всички кацики и им казал, че е много учуден, че вече не носят храна, макар да знаят — както им беше съобщил, — че е дошъл в тази страна по божия повеля; че бог е много разгневен и още тази нощ чрез небесни знамения ще им покаже своето недоволство. А понеже тази нощ щяло да настъпи почти пълно лунно затъмнение, той им рекъл, че бог прави това, за да им покаже колко е разгневен, задето не им носят храна. Те повярвали, уплашили се много и обещали, че занапред ще донасят ядене. И наистина те изпълнявали обещанието си до деня, когато пристигнал изпратеният от мен кораб с припасите, което било голяма радост за адмирала и всички негови другари. Затуй и негово високоблагородие неведнъж ми повтаряше в Кастилия, че това бил най-щастливият ден в живота му, тъй като не се надявал да се измъкне жив и здрав от това място. Качил се на кораба и пристигнал в Санто Доминго, а оттам в Кастилия…