Анатолий Алексин
Прости ми… (9)

8

На другия ден, когато се връщах от училище, Подхвърления ме чакаше край бараката. Беше напуснал обекта, което не бе така лесно. Студеният и сух въздух пукаше от време на време, сякаш някой си играеше с дървено детско пистолетче. Наоколо всичко бе покрито със сняг, посивял от пепелта, която ТЕЦ-а, работещ като хората, до задъхване, свръх сили, сипеше върху града.

И отново дебелите стъкла на очилата, дори покрити със скреж, ми се сториха увеличителни: Николай Евдокимович искаше да проникне в глъбините на моята тайна.

— Убит… ли е?

— Не… Мисля, че не.

— Какво пишеше в писмото?

— Вие откъде…

— Катюша нищо няма да научи — за пръв път в живота си ме прекъсна той. — Но сега не крий! Какво знаеш за баща си?

— Изчезнал е безследно.

— „И от съдбата закрила няма“… — прошепна Николай Евдокимович.

— В руски език думата „изчезнал“ има няколко значения — започнах да успокоявам и него, и себе си.

Аз се оглеждах наоколо, скривах устата си с кърпената си мъхната ръкавица.

— Прав си — съгласи се Подхвърления. — Навярно си прав… „Изчезнал“ е по-близо до думата „загубил се“, отколкото до „загинал“. А който се е загубил, може да се намери. — Той ме погледна с надежда.

— Как намираме сили за всичко? — Подхвърления свали очилата си и ги изтри. — Откъде ги вземаме?

— Организмът се приспособява.

— Целият… Освен сърцето — отвърна той. Сгърби се и забърза към строежа.

„Но нали мама може да запита с писмо — помислих си изведнъж. — И ще й отговорят.“

Тя отдавна би запитала, но, както се досещах, просто се страхуваше, предпочиташе неведението. Можеше обаче да не издържи… В кой ли речник бих намерил тогава утешителни значения на думата „изчезнал“?

Трябваше да се предприеме нещо веднага!

Скоро дойде и Олег да си учим уроците.

Обикновено той бързаше, а този път нареждаше учебниците и тетрадките си бавно:

— Баща ми пише на машината и сестрите ми спят.

— И двете ли?

— Те всичко правят колективно!

— А баща ти значи пише?

В главата ми блесна неочаквана идея.

— Мобилизираха всички сътрудници — започна да обяснява Олег. — Останаха само татко и машинописката. Тя почти не може да пише… Но мъжът й и синът й са на фронта. И трябва да получава купони! А пише слабо. Аз мога по-добре… Налага се да помагам на татко: на него му е трудно с една ръка.

— А на мен ще помогнеш ли?

Хванах Олег за раменете и го обърнах с лице към мен. Огромните му очи още повече се разшириха.

— Обясни ми, моля ти се.

— Ще ти обясня… Само че по-тихо!

* * *

— Спрете още веднъж за малко. Няма да слизам. Ще погледам отдалеч… — обещах аз на шофьора.

Бараката, в която бяхме живели, вече я нямаше. На нейно място се бе ширнал парк, наречен Парк на победата.

„Първата победа — спомних си аз — отпразнувахме през зимата на четиридесет и първа точно тук.“

Шофьорът натисна газта, сигурно се боеше да не премисля и да поискам да се разходя из парка.