Анатолий Алексин
Прости ми… (2)

1

През октомври четиридесет и първа вървяхме с нея към гарата през същия този потънал в тъмнина площад, като газехме в ями и локви.

Мама ми забрани да се докосвам до старомодния, ужасно тежък сандък: „Тая работа не е за теб. Ще се пресилиш“.

Като че ли и по време на война единадесетгодишното момче може да се смята за дете.

Преди да отпътуваме, предупредиха всички, че могат да вземат със себе си „само един багаж“. Мама избра сандъка, обкован с железни ленти. В него според домашната легенда някога се е пазел чеизът на прабаба ми.

Чеизът явно е бил голям, защото сандъкът ми се струваше бездънен. Едната дръжка бе хванала мама, а втората Николай Евдокимович. Той нямаше свои вещи: един ден преди заминаването ни, когато Николай Евдокимович дежурял някъде, домът му бе разрушен от бомба.

— Добре че нямам семейство — каза той. — Да загубиш вещи не е толкова страшно.

Със свободната си ръка мама ме държеше здраво за лакътя, сякаш можех да се дръпна и да избягам.

— Гледайте къде стъпвате! — предупреждаваше мъж с брезентово наметало и качулка. Измръзналият глас без желание се изтръгваше от качулката като от рупор и чувстваше неудобство от своята загриженост.

Николай Евдокимович помоли мама да се спре. Той остави сандъка на дъските, струпани насред пътя.

Някой, който крачеше отзад, се блъсна в нас и глухо неясно изруга.

— Извинете — каза Николай Евдокимович. — Заболя ме кракът. Ако нямате нищо против…

И приседна на сандъка. Не можеше да признае на мама, че просто се бе уморил.

Той обичаше мама. Всички го знаеха.

— Всеки вижда колко е красива — постоянно ми казваше татко. И при това винаги въздъхваше.

Искаше му се никой на света да не забелязва красотата на мама. А най-вече Николай Евдокимович да забрави за нея.

— Повярвай ми, Альоша, не изпитвам към него никакви… такива чувства — обясняваше мама. — Искаш ли да ти се закълна? В живота си, дори и в твоя!

Моя живот тя оставяше на мира.

— Нищо не изпитвам към него — настойчиво убеждаваше тя татко.

— Но той изпитва към тебе. А това, разбери…

— И тогава какво? Да го захвърлим на произвола на съдбата? — попита тя веднъж.

И рязко се изправи, сякаш бе взела окончателно решение. След такъв тих разговор тя често се изправяше така, като даваше да се разбере, че нейните аргументи са изчерпани. Гласът й се изменяше, ставаше сух като река, загубила своите топли дълбоки води и изведнъж оголила каменистото си дъно.

— Ти умееш да укротяваш дори заварчиците и техническите ръководители на строежа. Какво остава за мен, интелигента биолог? Аз се предавам! — викаше друг път татко. И вдигаше ръце.

Такива разговори у нас се водеха често. При един от тях мама каза на татко:

— В института наричаха Николай Подхвърления.

— А на тебе къде ти го подхвърлиха?

— Ами там, в строителния институт. Защо питаш за нещо, което отдавна ти е известно?

Мама рязко стана.

— За съжаление мене никой не ме е подхвърлил във вашия строителен институт — рече тъжно татко.

Той ревнуваше мама от миналото й. Както впрочем и от настоящето, и от бъдещето:

— Някога ти ще ме оставиш.

— А него забрави ли?

Мама кимна с глава към мен.

— В какви дебри навлязохме ние с теб. И всичко заради Подхвърления. Заради този безобиден княз Мишкин — възмути се мама.

Княз Мишкин, Подхвърления… Това трябваше да убеди татко, че е в пълна безопасност.

Оттогава баща ми започна да нарича Николай Евдокимович само Подхвърления, като че ли бе престанал да мисли за него сериозно.

Той беше по-висок от Подхвърления най-малко с половин глава, а може би с три четвърти. Не казваше по десет пъти на ден: „Ако нямате нищо против…“. И все пак аз виждах, че продължава да се страхува от сухичкия, късоглед Николай Евдокимович с дебели стъкла на очилата. От моя гледна точка това беше необяснимо. Още повече че мама, макар да я намираха за красавица, в ония времена ми се струваше съвсем възрастна жена: тя беше вече на тридесет и седем години!

Според мен Подхвърления не можеше да представлява заплаха за нашето семейство. „Абе каква ти любов на тая възраст? — разсъждавах аз. — Виж при нас, в четвърти клас… Това е друго нещо!“

Но татко мислеше иначе… Ако Николай Евдокимович поканеше мама на валс, той казваше:

— Тя за съжаление е много уморена.

— Пълна съм със сили и енергия! — заявяваше мама. И ставаше да танцува.

Беше свикнала да държи на своето не само защото беше красива, но и защото работеше като началник в строителна дирекция: и наистина й се подчиняваха заварчици и технически ръководители.

— Твоите про-раби^[1]! — казваше татко, като слагаше ударението върху втората половина на думата.

Ако Подхвърления откриеше, че „има точно три билета за кино“, татко си спомняше, че същата вечер са канени с мама на гости.

— Мене никой не ме е канил! — възразяваше мама.

Тя винаги казваше истината. „Сечеше“ според татко.

Различни форми има даже честността

Но моля, щом не й достига доброта…

Веднъж татко започна да рецитира тези стихове, но се препъна.

— Честността си е честност! — заключи мама. И рязко стана.

— Аз не те щадях — тихо каза тя, когато татко получи повиквателна заповед и се готвеше да върви на сборния пункт. Или, по-точно, на фронта. — Не те щадях… Прости ми, Альошенка. Но ти винаги можеше да бъдеш абсолютно спокоен. Мъчех се да те възпитавам… Глупаво беше. С близките човек трябва да намира общ език. Ето кое е най-важното… Ще ми простиш ли?

— Да, разбира се — отвърна татко, — Подхвърления ще пътува с теб и Дима в същия ешелон, нали?

Че ще заминем, вече беше ясно. Но кога точно — никой не знаеше.

— Искаш ли да тръгнем с друг ешелон? — попита мама.

Чувствах, че тя никога вече няма да стане рязко от дивана и няма да разговаря с татко като началник на строителна дирекция.

— Ами ако няма друг ешелон? — рече татко. — Нима мислиш, че мога да ви рискувам?… — така каза той. Но на мен ми се стори, че все пак се страхува от нашето пътуване в един ешелон с Подхвърления много повече, отколкото да отиде на война. От войната той въобще не се страхуваше.

— Обещай ми, че ще бъдеш спокоен. За нас… За мен! — молеше го мама. — И пиши… Всеки ден ни пиши. Ти не си представяш колко много те обичаме ние!

— А ти?

За татко любовта на мама беше винаги по-скъпа от моята. Аз знаех това. И не ми беше мъчно. Ни най-малко…

В двора на училището за медицински сестри, където беше сборният пункт, като се сбогуваше, татко тихо попита мама:

— В един вагон ли сте с него?…

— Ще пътуваме в товарни вагони. С нарове — отговори мама. — Щом искаш, ще бъдем в различни вагони. Само да не мислиш… Нито за секунда! До края на войната!… До края на живота ни.

Тя зарида. И аз се разплаках.

— Ама вие какво? Аз скоро ще се върна… — като всички наоколо обеща татко. Беше седми август. — И Подхвърления нека ви помага. Край вас трябва да има близки хора!

— Можеш да бъдеш абсолютно спокоен! — почти извика мама. — Кълна се във всичко на света. Дори в неговия живот!

И ме притисна към себе си.