Анатолий Алексин
Прости ми… (10)

9

Сестрите на Олег наистина заспиваха под звуците на пишещата машина, на тази странна люлчина песен: организмът се приспособява.

Те винаги седяха на една кушетка, оградена от всички страни с добре огладени дъски.

— Това го измислих аз — каза Олег. — Иначе не можеш ги опази: ще запълзят, ще измислят разни глупости — къде ще ги търсиш…

Майката на Олег също беше „сестра“: старша медицинска сестра във военната болница, която се намираше на три километра от града.

— Нощува вкъщи два пъти в седмицата — съобщи Олег.

— Да беше си взела отпуск. Щом… дъщерите й са малки.

— Убеждавахме я. Но убиха двамата й братя.

— Толкова… бързо? — попитах аз.

— Единият през август в Украйна. А другия неотдавна при Калинин… И двамата са по-млади от нея. По-рано тя беше старша^[1] сестра в семейството, а сега е само във военната болница. Ако не бяха те — Олег кимна към кушетката, оградена с дъски — би заминала на фронта.

— И би те оставила?

— Аз съм вече голям.

„Който трябва да отговаря за други, по-рано става голям“ — помислих си аз. А мене мама ме смята за дете.

— Брат й, който загина при Калинин — продължаваше Олег, — току-що беше завършил училище. За какво ли е учил? Писал домашни като нас с тебе. Страхувах се, че мама ще си загуби ума. Била е по-голямата сестра! Разбираш ли?

Като го гледах, него, по-големия „многодетен брат“, разбирах.

— Да имахте баби и дядовци да ви помагат!

— Те останаха в Белорусия. На село… „Тук сме се родили и тук ще…“ А твоите?

— Мама отдавна няма родители, а татковите са в Ленинград.

— И баща ти ли беше… Тоест, исках да кажа и той ли е от Ленинград?

— Подхвърления казва, че „оттам идва цялата му потомствена интелигентност“.

Олег седна пред пишещата машина и бавно затрака — сестрите му, които вече искаха да спят, отведнъж утихнаха.

От името на командира на воинската част ние съобщихме на Екатерина Андреевна Тихомирова, че нейният мъж, леко ранен, е попаднал при партизаните на място, откъдето не може да пише. И че щом освободят Украйна, тя веднага ще получи писмо…

Олег извади от дъното на чекмеджето, изпод вестника, плика, който ми бе връчила болнавата девойка. Там го пазеше. На мястото на листчето с печатния текст сложихме това, което идваше „от командира на воинската част“. И аз скрих плика в чантата си.

После влезе бащата на Олег.

Нито есента, нито зимата не бяха изтрили с дъжд и мраз луничките от лицето му. А ушанката едва се държеше върху щръкналите му твърди коси като върху навита на макара тел.

С едно мръдване на лявото рамо той ловко свали своя шинел без пагон. Рамото някак се прекъсваше в празния ръкав, затъкнат в колана на куртката.

„Провървя му на Олег — помислих си аз. — Баща му няма да бъде призован вече…“ И веднага се засрамих от тази мисъл. Но, все едно, тя си остана с мен.

Кузма Петрович сякаш я прочете и каза:

— Защо ли ме демобилизираха? Нищо не пречи да накараме дясната ръка да се потруди и заради лявата. Да я научим и да я накараме!

Той не се гордееше със своя празен ръкав, а го поглеждаше със смущение.

Дясната ръка, чувствайки се отговорна и за лявата, не знаеше покой. Ту приглаждаше косите, които беше невъзможно да се пригладят, ту пробягваше по клавишите на пишещата машина, като по клавиши на хармоника или акордеон, ту прелистваше дебел бележник.

— Строителният материал за утрешния брой! Времето е такова, че хората нямат кога да разговарят. Тичешком ловя фактите, поръчвам статиите и бележките. Вече свикнах.

— Организмът се приспособява — рече Олег за пореден път.

— Мирното време не може да ни убеди, че наистина трябва да бъде така — прибави Кузма Петрович. — А войната за шест месеца доказа, че човек може да понесе всичко. Само че защо е необходимо да понася всичко?

В ранно детство Олег наричал баща си „татко Кузя“. Вкъщи и сега го наричаха така.

— Радостта може ли да бъде безгранична — продължаваше татко Кузя. — Аз съм за това! Но бедата… За да се издържи, за да се понесе, се ражда енергията на сродството. Каквото никога не е имало… Между чужди хора! Забелязали ли сте? — Ние с Олег кимнахме. — Между другото — обърна се към мен татко Кузя — Екатерина Андреевна твоя майка ли с?

— Моя…

— Какво говориш! Не можех да си представя. Чувам „Дима Тихомиров… Дима Тихомиров…“, а да попитам как се казва майка му, все пропусках. И излиза, че си неин син? Добре. Аз съм за това!

— Познавате ли я?

— Неотдавна писах за нея. Не ти ли е показала вестника?

— Не.

— Значи не съм го написал както трябва.

— Какво говорите! Тя просто не обича…

— Не обича ли? Но ти го прочети, аз ще ти донеса броя.

Той говореше и се движеше толкова енергично, като че ли искаше да докаже на себе си, че загубата на лявата ръка съвсем не му се е отразила.

— А за какво сте писали? — попитах аз.

— Те с инженер Елизаров…

— С Николай Евдокимович?

— Точно с него… Та те, двамата, измислиха нов начин да се докарва оборудването до работните места. Предложиха подвижни дървени кранове, тук-там опасани с метал.

— Дървени ли?! — възкликнах аз, като че ли разбирах нещо от подвижни кранове.

— Вече построиха един такъв кран. Представяте ли си: дърво вместо метал. Аз съм за това! Така разрешиха един проблем. И то тихо, безшумно.

— Те не обичат…

— Не обичат ли? Добре. Аз съм за това!

Дясната му ръка, като не намери какво друго да прави, чукна два пъти по масата.

Пишещата машина леко подскочи. Двете сестри се събудиха, уплашиха се и веднага заплакаха.