Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Прости меня…, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
gogo_mir (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Анатолий Алексин

Заглавие: Прости ми

Преводач: Савка Чехларова; Маргарита Митовска; Яню Стоевски; Владимир Попов; Радка Петкова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: Повести и разкази

Националност: Руска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново

Излязла от печат: 27.VII.1980

Редактор: Весела Сарандева

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Гинка Григорова

Художник: Александър Стефанов

Художник на илюстрациите: Иван Димов

Коректор: Ива Данева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3267

История

  1. — Добавяне

12

Този ден пристигнаха платформите с „въртящите се печки“.

— Тъкмо навреме — каза сутринта мама. — Новият цех е вече покрит. Тъй че квартирата им е готова!

Намаза лицето ми с вазелин: гъшата мас се беше свършила. Изчака ме да си изям кюфтето, което само по стар навик се смяташе месно, и да си изпия отварата от татковите билки.

— Ти не бива да заболяваш от дистрофия — настоятелно и спокойно повтори тя. — Разбери: полагат се основите!

После ме уви в шала, който някога бе изплела за своя син майката на Николай Евдокимович. Мама, както по-рано, се стараеше аз да не изпитвам тежестите на военното време. Или да ги изпитвам по-малко… Намери ми и валенки, които трябваше да навличам рано сутрин, докато тя не беше тръгнала за работа.

— Искам да се уверя… Сега само това ни липсва, да ти премръзнат и краката — каза тя него ден.

Мама внимателно ме огледа за последен път като обект за предаване. И забърза да посреща платформите с печки.

След половин час тръгнах за училище.

Предната вечер някъде се беше пробила тръба и ние учехме с шапки и палта. А аз и с огромния шал, от който се виждаха само носът и очите ми. Разбира се, в класната стая можех да сваля този шал, но тогава сигурно щяха да ме изпитват. Напоследък учителите не ме безпокояха: аз бях един вид „на лечение“.

От последните часове ни освободиха и ни изпратиха да разчистваме пътищата. За платформите със същите тези печки, които можеха да се „въртят“.

Често ни изпращаха да вършим такива работи. И макар че да се действа в онзи мраз с лопата и мотика не беше лесно, ние се радвахме: най-напред се приобщавахме към делото на възрастните, а освен това нямахме часове. Много искахме да бъдем като възрастните, но си оставахме деца.

 

 

После двамата с Олег тръгнахме към тях, за да получим от Кузма Петрович следващата задача.

Майката на Олег тъкмо се беше събудила след няколко денонощия дежурство.

Тя беше много пълна жена. „Следствие на ражданията“ — обясни ми Олег. Но вършеше всичко сръчно, с пестеливи движения, сякаш подаваше инструменти на хирурга по време на операция.

Из стаята бяха напрострени детски ризки и гащички. Миришеше на пране и на чисто.

Вера Дмитриевна стана, сложи в ютията няколко горещи въглена, делово опипа бельото и го свали от връвчиците. После с намокрен пръст бързо докосна металното дъно на ютията, което напомняше предна част на детско корабче. Ютията изсъска и тя се зае с гладенето.

— Почина ли си? — попита я Олег.

— Дремнах малко. Стига ми толкова! — Тя се обърна към мен: — Колкото повече се уморявам, толкова повече пълнея! Главният лекар казва: нарушена обмяна. То сега кое не е нарушено?

Тя говореше за това бодро и весело. Ще рече, толкова страдания вижда всеки ден, че нейната лична обмяна на веществата и всички домашни грижи не изглеждат толкова сериозни.

— И аз бих могъл да изгладя — каза Олег.

— А на мен какво ще заповядаш, да стоя със скръстени ръце ли? — Тя погледна ръчния си часовник. — До дежурството имам още време. Но татко ти закъснява…

Като изглади всичко с фантастична бързина, тя отиде до дъсчената ограда, тоест при дъщерите си.

— Отвикнали са от мен — каза Вера Дмитриевна. — Децата обикват тези, които ги гледат. По-скоро да свърши тая война!

Тя не седна да си играе с тях, а делово провери наред ли им е всичко. Сестрите мълчаха и търпяха, сякаш се явяваха пред важна комисия.

Вратата се отвори и влезе татко Кузя.

Той не поздрави нито жена си, пито нас. Смъкна ушанката от буйните си твърди коси.

— Точно днес мама и Николай Евдокимович изпробват новото приспособление. Много забавно… — побързах да съобщя аз. Защото той ме бе помолил да му съобщя своевременно.

— Знам — отвърна татко Кузя. И с рязко движение на лявото рамо свали шинела си. — Платформите пристигнаха.

— Ние разчиствахме пътищата — каза Олег.

— Юнаци — машинално ни похвали той.

— Какво се е случило? — попита Вера Дмитриевна.

— Какво се е случило ли?!

Той удари с дясната си ръка по масата. Всички утихнаха. Дори сестрите не посмяха да се разплачат.

— Какво има, Кузма? — повтори тя.

— Стоманеното въже не издържа. Скъса се… И там, на платформата, инженер Елизаров…

— Ранен ли е? — шепнешком попитах аз.

— Ударен със страшна сила. Страшна!

— Как е сега Николай Евдокимович…

— Беше още жив.

— А… мама?

— Тя стоеше долу.

Кузма Петрович се приближи до мен и сложи ръката си върху моята.

— Стоеше долу. Вярваш ли ми?

— Да.

— А Елизаров… лошо.

Той се отдалечи.

— Къде го откараха? — попита Вера Дмитриевна, като подчертаваше всяка дума.

— Съветваха се… И решиха при вас, във военната болница. Защото е по-близо… Аз бях за това.

— Тогава да вървя — рече Вера Дмитриевна.

И ужасът, който бе стиснал гърлото ми, малко ме поотпусна.

— Тръгвам — каза тя.