Анатолий Алексин
Прости ми… (11)

10

Детството е лишено от опит и затова в мислите и проявите си то е непосредствено до наивност. То е убедено, че доброто трябва да ражда само добро и при това веднага, незабавно.

Олег изтрака на машината писмото, което уверяваше, че баща ми не е загинал… „Ей сега ще го покажа на мама — мислех аз по пътя за дома — и тя ще се успокои.“ В бързината забравих, че това писмо можеше да бъде добре дошла вест и да донесе облекчение само в сравнение с истината, за която мама не знаеше. В онези далечни единадесет години аз обичах мислено да поставям хората на мое място и по такъв начин лесно да предсказвам чуждите постъпки, без да съзнавам, че на моето място мога да бъда само аз самият.

Криех от мама известието, което бе пристигнало от Москва, но изграждах предстоящия си разговор така, като че ли и тя, като мен, вече знаеше всичко.

„… Леко ранен, попаднал при партизаните в такива места, откъдето не може да пише“ — напечата Олег. Това беше радостно върху фона на думите „изчезнал безследно“. Но нали мама не бе прочела тези думи?

Кривнах към пощата. Както и по-рано, отбивах се тук всеки ден и почти всеки ден момичето с прозрачните пръсти ми казваше, че ще си намери друга работа. То повтаряше още: „Триъгълните писма обичам, но от пликовете… ме е страх! Особено когато са тънки и с печат. Защо точно аз да ги връчвам?“.

— Войната е време на писмата — каза веднъж Подхвърления. — Тя разпръсна всички на разни страни. Й хората си пишат един на друг, повече от всякога! Разделя, събира — бавно повтори той старата си мисъл за войната.

В пощата нямаше никой, по това време целият град работеше.

Като ме видя, момичето скочи и лицето му изчезна от прозорчето, скри се зад непроницаемо матовото стъкло. Но аз забелязах, че ръката зад прозорчето взе нещо от масата. А после момичето изтича иззад преградата право към мен.

— Триъгълно писмо! — развълнувано викаше то отдалеч, като искаше по-скоро да чуя това. — Триъгълно… Значи е от него самия!

Аз грабнах хартиения триъгълник от тънките й ледени пръсти. Бързешком го отворих… Страните на момичето си останаха бледи, както винаги, но очите в този момент сякаш ги осветяваха.

„Уважаема Екатерина Андреевна — прочетох аз. — Пише ви един фронтови приятел на вашия мъж Алексей Алексеевич Тихомиров. Той ми даде вашия адрес и помоли, ако стане нещо, да ви съобщя. И ето аз изпълнявам… Вашият мъж Алексей Тихомиров се сражава геройски с враговете и падна на бойното поле…“

— Какво ти става? — чух гласа на момичето. — Какво ти става?!

Върнах се при Олег.

Кузма Петрович вече го нямаше. Сестрите си играеха нещо зад дървената ограда, която обикаляше кушетката им. Олег прочете писмото. Носът му се набръчка като от ярка светлина.

— Мисли за майка си — каза той. И повече не продума нито дума.

Искаше да скрие хартиения триъгълник пак там, на дъното на чекмеджето, под вестника. Но аз възразих:

— Нека остане с мен. Завинаги… Ще разпоря хастара и ще го зашия в куртката, а? Аз ходя винаги с нея… Дори спя с нея, когато в бараката не е палено. Заший ми го… Ти умееш.

Олег извади ножици, конци, игла и мълчаливо, сръчно изпълни моята молба.

Когато почнах да нахлупвам шапката, той ме спря:

— Ти все пак покажи на майка си онова писмо… което напечатахме ние. И… дръж се! — Той се вглеждаше в лицето ми със своите огромни, забравили детството очи. — Ще дойда с теб.

— Ами те? — кимнах аз към двете му сестри.

— Ще извикам съседката. Тя стои при тях… понякога в крайни случаи.

„Биологията е женска работа“ — къде на шега, къде сериозно ми казваше татко. Затова за мъжко начало в нашето семейство той смяташе мама. Изведнъж нейната сила изчезна. Тя, без да съзнава, седна на сандъка, който ни служеше за маса… безпомощно започна да се оглежда наоколо, сякаш молеше за защита.

— Още нищо не… — опита се да каже Подхвърления, но млъкна.

Мама не препрочиташе, а дълго, както ми се стори, безкрайно гледа хартията с нашето съчинение…

Накрая тя се надигна и се овладя.

— А къде е било това писмо цял месец и половина? — попита тя.

— У мене — отговорих аз.

— Заедно го получихме — увери я Олег.

Тя разгледа щемпела на нашия град и обърна плика, за да намери щемпела на изпращача. Той беше московски.

— А какво общо има… — започна мама.

— Навярно командирът на воинската част е писал до Москва, в Народния комисариат по отбраната — забързах с обяснението аз. — И оттам са го препратили. Ти нали им съобщи адреса ни.

Тя внимателно постави хартията обратно в плика.

— Страхувах се да ти го покажа.

Усетих тъпа болка в корема. Свих се. Хартиеният триъгълник, зашит в куртката ми, едва чуто изшумя.

— Днес ядохме нещо в стола — обясни Олег на всички.

— Очаквах го — все още с мъка овладявайки думите си, каза мама. — Докато ние тук си живеем и пеем, той е ранен… и не е в болница, нито в лазарет, а някъде в гората. — Тя помълча и събра сили. — По-рано, когато се простудеше и вдигнеше температура тридесет и седем и три, аз го слагах на легло. При това непременно се надсмивах на неговата мнителност. Слагах го и му се надсмивах… Защо? Ако можех сега да му се извиня!

— Всичко ще се върне на мястото си — обеща Николай Евдокимович.

— По-лесно е да се възстанови завод, отколкото здравето на един човек — отвърна мама. И се хвана за главата. — В гората… Без лекари, без лекарства.

— В партизанските отряди има лекари. Там правят операции — напомни Подхвърления.

— Понякога дори с трион или с кухненски нож. Четох във вестника… Когато се отнася за други, се възхищаваме, но когато е за близки хора, се ужасяваме и страдаме.

— Но нали не възразявате против това, че в партизанските отряди доставят… — започна отново Подхвърления.

— От този отряд, както забелязахте, и писма не могат да се пишат — прекъсна го тя. — Ние тук сме се устроили добре и ни е лесно да разсъждаваме.

На Николай Евдокимович наистина му беше по-лесно да я убеждава, отколкото на нас с Олег: той не беше видял хартиения триъгълник и не знаеше, не можеше да си представи… че татко вече го няма.

— Ще чакаме. Какво друго ни остава? — каза мама. И като забеляза бялата бутилка в края на сандъка — маса, попита: — Защо не си пил мляко сутринта?

— Сега ще го изпия. Може би и ти…

— Аз съм сита.

— Няма да възразите, ако аз донеса моето, нали? — предложи Николай Евдокимович.

— Защо? — учуди се мама. — Не мога да го изпратя в партизанския отряд. Така че пийте: мъжете имат нужда от повече калории.

Мама разтърка слепоочието си, седна на дървеното легло. И запуши ушите си с ръце. Тя не плачеше. Просто не й се щеше да вижда, нито да чува никого.

Ние тихо излязохме.