Анатолий Алексин
Прости ми… (4)

3

Но мама не искаше да забравям. В студената барака, която се отопляваше с едва тлеещи кюмбета, тя превърна нашия сандък в маса и каза:

— Тук ще си учиш уроците!

Каза го с властния глас на началник в строителна дирекция, защото ми беше нужно да ме стреснат и убедят, че животът си продължава.

„Стаите“ се отделяха една от друга с чаршафи, по-раншни покривки или пердета, опънати на въжета като пране.

Мама научи къде се намира училището и още на другия ден, щом разсъмна, веднага ме поведе нататък.

— Ти и без това си изостанал вече от класа си! — с упрек каза тя. Като че ли си бях почивал в някой пионерски лагер или се бях наслаждавал на измислени болести, както се бе случвало в мирно време.

Нашето ново местожителство беше на брега на една уралска река, чието име дотогава не бях срещал.

Военният завод напомняше човешки организъм, атакуван от претоварване, но не отслабнал: сърцебиенето му се чуваше из целия град денем и нощем. Вместо кислород вдишваше електроенергия, а издишваше пари и дим. Нямаше време да мисли за външния си вид, облеклото му беше поизбеляло, поизносено…

Строителите трябваше да увеличат капацитета на този организъм неколкократно в невъобразимо кратки срокове. Заводът беше заобиколен от къщи, чиито опушени тухли някога са били червени, от вкоренени в мократа кал едноетажни бараки, от клуб, наречен Дом на културата, и училище, където децата учеха на три смени.

На училището беше окачен плакат: „В тила — като на фронта!“.

— Разбра ли? — попита ме мама. — Макар че не обичам този лозунг: все пак фронтът си е фронт, а тилът — тил.

— Но навсякъде пише така — опитах се да й възразя аз.

— За разлика от татко ти — прекъсна ме мама с тона на началник на строителна дирекция, — дойдохме в безопасна зона. За да можеш да учиш. Между другото и за това… Разбра ли? Няма да имам време да ти го напомням.

Мама започна да няма време още от дванадесет часа на същия ден. Извикаха я в стройуправлението и я назначиха за „инженер ръководител на комплектуването и възстановяването на оборудването“. Името на мамината длъжност беше толкова дълго, че аз уплашено я попитах:

— Какво значи това?

— Нищо страшно — отвърна мама. — Пристигат ешелони с оборудване. То трябва да се прибере в старите цехове или под навес, докато построим нови.

— Каторжна работа — чу се мъжки глас иззад стария избелял ковьор с езеро и два лебеда, който ни отделяше от съседите.

— Били ли сте на каторга? — попита мама.

— Още не ми се е случвало.

— Тогава откъде знаете?

Мама не обичаше паниката.

— Ами че зная! — монотонно настояваше гласът зад езерото с лебедите. — Наистина добавят нещо за хапване заради работа при вредни условия.

— Ето, виждаш ли — отбеляза мама. — Всичко си има своите светли страни.

И тя умееше да ги намира.

— Аз рядко ще си бъда вкъщи — каза тя след няколко дни. — Ешелоните пристигат един след друг. Така че ти си кани другари. Или другар… Да не ти е скучно.

Тя самата имаше само един приятел. Онзи, който й бяха „подхвърлили“ в строителния институт.

— И тук ми го подхвърлиха в моята група — съобщи ми мама.

— На каторжната работа? А нима ще издържи?

— Ние с вас сме в зона на пълна безопасност: спим на легла, не ни бомбардират. Тилът си е тил! — отвърна тя.

— Исках да кажа… че Подхвърления е много слаб.

— А в окопите само юнаци ли са?

Мама извади от чантата кюфтета, завити в местната многотиражка — хартия трудно се намираше.

— Ето, виждаш ли, допълнителна дажба. Заради работа при вредни условия. Грехота е да се оплакваме!

 

 

Както го искаше мама, аз се сдобих с приятел: Олег, по прякор „Многодетния брат“. Той имаше две по-малки сестри. Втората се бе родила на двадесет и втори юни, една година преди да започне войната.

— Ама че го измисли! — каза Олег. — Опитай сега да се радваш в деня, когато се е появила на бял свят…

„Многодетния брат“ тичаше в детската кухня за храната, която, както казваше той, в мирно време и възрастните не биха хапнали.

— Но организмът се приспособява към всичко — обясни моят нов приятел.

Олег беше година и половина по-голям от мене.

— На вашата възраст това е много! — уверяваше ме Николай Евдокимович. — Спомни си Толстой! „Детство“, „Юношество“, „Младост“ — така нарече той трилогията си. Става дума за различни епохи в човешкия живот. Ако нямаш нищо против…

Но нас с Олег не ни разделяха никакви епохи. Когато казах това на Подхвърления, той се замисли:

— Войната въобще сближи хората… макар че на пръв поглед като че ли ги раздели.

 

 

… Олег мъчно можеше да си приготвя уроците у тях.

— Сестрите плачат в дует.

— И как спиш тогава?

— Организмът привиква към всичко.

Той идваше да учи у нас. Но преди да седне над учебниците, казваше:

— Аз тук малко…

И премиташе нашата „стая“, оправяше „езерото с лебедите“ на връвчицата, закърпваше нещо по дрехите ми. Двете му сестри го бяха научили на труд.

Олег изглеждаше не само слаб, но и крайно изтощен. Затова носът и очите му се открояваха някак особено. Когато разбра, че баща ми е биолог, а по-рано е преподавал анатомия, Олег каза:

— Аз чудесно мога да му служа за експонат!

Той обичаше да се надсмива на своята мършавост.

Баща му двадесет дни след началото на войната беше загубил лявата си ръка и работеше в редакцията на същата строителна многотиражка, с която мама си завиваше кюфтетата.

Те имаха пишеща машина. Това ми направи силно впечатление.

— Дадоха му я срещу разписка — каза Олег. — Сестрите ми заспиват, когато той чука на нея. Татко започва да пише с дясната ръка и те млъкват — приспивна песен! Понякога и аз му помагам.

— Можеш ли да пишеш на машина?

— Че какво толкова!

* * *

Бързах към мама. Тя вече дълго ме чакаше. Знаех…

И така напрегнато желаех да я видя, че несъзнателно, без да си давам сметка за това, което върша, някак отлагах срещата. По пътя реших да мина край дома на Олег.

Водачът на таксито се раздразни заради непредвиденото спиране. А когато слязох от колата и тръгнах към входа, той ме изпрати с поглед, пълен със съмнение: дали ще се върна? Дали няма да избягам, без да си платя?

За да го успокоя, върнах се и като залог оставих на задната седалка букета, който бях купил за мама от пазара при гарата.

После влязох във входа. Всичко си беше същото… Само стените бяха боядисани в друг цвят.

Нямаше защо да се качвам на третия етаж: Олег и близките му отдавна не живееха там. Бяха си заминали в родния край, в Белорусия. Пишехме си…

Върнах се в колата. Едва бях хлопнал вратата и шофьорът рязко подкара. Така изрази недоволството си.

Бих могъл да му обясня, че съм искал за малко да се върна към своето минало. Но изражението на лицето му не предразполагаше към откровеност.