Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Прости меня…, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Савка Чехларова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Анатолий Алексин
Заглавие: Прости ми
Преводач: Савка Чехларова; Маргарита Митовска; Яню Стоевски; Владимир Попов; Радка Петкова
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: руски
Издание: Първо
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: Повести и разкази
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново
Излязла от печат: 27.VII.1980
Редактор: Весела Сарандева
Художествен редактор: Димитър Чаушов
Технически редактор: Гинка Григорова
Художник: Александър Стефанов
Художник на илюстрациите: Иван Димов
Коректор: Ива Данева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3267
История
- — Добавяне
11
Дясната ръка на татко Кузя бързо минаваше по клавишите на пишещата машина, без да ги удря.
— Нервничи, а мълчи — оплака се Олег. — Не можеш да разбереш какво му е! И защо мълчи? Трябва да се разтовари малко и веднага ще му олекне. И на него, и на нас със сестрите ми.
— Ама и те ли чувстват?
— И още как! Малката дори реагира много нервно.
— Плаче ли?
— Много по-лошо.
Разбрах.
— Мама умее да го разтоварва — продължаваше Олег. — Но тя има нова група ранени и вече пето денонощие не си е идвала.
— Какво ти се е случило? — обърна се Олег към татко Кузя.
Той го погледна учуден. Но отвърна:
— Имам една ръка, а краката ми засега са два. И все пак не успявам… Обектите са толкова много! Разстоянията са километрични… Не е достатъчно да се поръча актуален материал — трябва и да се получи. А откъде куриери днеска?
— Изпрати машинописката си.
— Но тя е болна…
Татко Кузя тръгна бързо насам-натам из стаята.
— А ако ти помагаме ние? — също така делово, както пришиваше копчетата, се заинтересува Олег.
— Какво, какво? — Татко Кузя натисна клавишите, по които се разхождаше в този момент ръката му.
— Ще ни пращаш по обектите, които не са секретни. Че какво толкова?
Размишлявайки, Кузма Петрович покрачи още малко из стаята.
— Какво пък… Друг изход няма…
— Разбрахме се — удовлетворено каза Олег.
— Какво ликуваш? — нахвърли се върху него баща му. — Вие трябва да се въртите на люлките в Парка за отдих и култура. А воювате и гладувате… А сега ще ходите и по студа. Да не мислите, че съм за това? Страшно военно време!
Той седна пред машината, взе бланка с името на вестника, напечатано отгоре с червено, и изтрака удостоверение. В него пишеше, че на нас с Олег се доверява да изпълняваме длъжността куриери.
След часовете с тайнствени лица, като не си позволявахме да се усмихваме или шегуваме, вървяхме към обектите, които не се смятаха за „секретни“.
Хората бяха толкова заети и измъчени, че нямаха сили да се учудват. Щом видеха нашето удостоверение, те питаха:
— Какво искате?
И без да се откъсват от чертежите или инструментите си, ни казваха към кого да се обърнем. Жените уморено ни жалеха, че сме обути с обувки и шушони, а не с валенки. Валенки даваха само на тези, които работеха „на чист въздух“.
Въздухът не само беше студен, но така вледенен, че едва се вдишваше. Върху посивелия от пепелта сняг валяха измръзнали врабчета. А хората нареждаха тухли, къртеха стените с чукове, мереха нещо и дори пишеха с вкаменените си пръсти.
„Всичко за фронта! Всичко за победата!“ — четяхме върху избелял като изпран от снега и студа плат или направо върху тухлите. Но хората и бездруго даваха всичко…
Отначало ни харесваше да изпълняваме поръченията на татко Кузя. Но скоро вече по лицата ни не беше изписана тайнственост. От играта не остана нищо. Ние едва се домъквахме до обектите. Отбивахме се в канцелариите, за да се повъртим край печките. А после показвахме мандата си без никаква гордост и въодушевление.
Веднъж вятърът беше толкова силен, че се нахвърли върху нас като нещо живо, тежко. Олег пъхаше лицето си в яката. А моята яка беше тясна и аз не можех да се скрия в нея.
— Закрий се с ръкавиците — посъветва ме Олег.
Но аз не го послушах.
— Бузите ти побеляха — каза той. — Трябва да ги разтъркаш със сняг.
Сивата пепел скърцаше, цапаше ръцете. Накрая стигнах до чист сняг. И уплашено, с всички сили почнах да търкам лицето си.
— Недей така силно — каза Олег.
Но вече беше късно. Изпод претритата кожа се показаха кафяви петна, подкожни кръвоизливи.
Такъв ме видя мама късно вечерта.
В предишните мирни времена тя се тревожеше, ако закъснеех в двора или на кино. Или ако донесях вкъщи двойка. Но когато се случваше нещо сериозно, веднага се въоръжаваше със самообладание. Този път тя подчертано напрегнато и спокойно присви очи и аз разбрах, че видът ми е ужасен.
— Тъкмо вчера случайно ми донесоха малко гъша мас с пръжки — каза мама. — Техническият ръководител пътувал някъде из района с жена си и донесъл гъска. За дъщеря им, която е силно изтощена… Пръжките са за ядене, а с маста ще ти намажа лицето.
В трудни моменти у мама почти винаги случайно се намираше спасителен пояс.
Като намаза бузите ми с апетитно миришещата мазнина, тя каза:
— Аз взех от Москва татковите ти билки. Два-три пакета… Ще ти варя да пиеш по малко. Това предпазва от дистрофия.
— Но аз нали и така… изяждам всичко, което ти дават за работа при вредни условия.
— Ти растеш — категорично заяви мама. — Сега се полагат основите на твоето здраве. А моите основи са положени в мирно време.
— Хайде да ги пием заедно — предложих аз.
— На мен билките са ми противопоказни. Не знаеш ли?
Всичко, което беше в недостатъчно количество, за нея беше противопоказно.
Същата вечер при нас се отби Николай Евдокимович.
Той не умееше да се владее и още от прага извика:
— Кой те е подредил така?!
— Студът — отвърнах аз.
— Ако нямате нищо против, ще донеса малко вазелин. Имам две кутийки.
— Аз го лекувам с по-дефицитно средство — отговори мама. — С гъша мас! А вазелина подарете на мен: все пак козметика е!
Пръжките тя раздели по равно на две части и ги сложи върху хляб.
— Аз съм абсолютно… — започна Подхвърления.
— Само не се дръжте така, като че ли това е постоянно меню на военното време!
— Ами вие?
— На мен мазнините са ми противопоказни от детство — отвърна мама.
Като дояждаше смутено пръжките, Подхвърления ми каза:
— Сега не бива да излизаш навън. — Той разглеждаше бузите ми уплашено. — Или трябва да се увиваш хубаво. Ако нямате нищо против, аз ще донеса вълнения шал, който преди години… ми изплете майка ми. В деня на бомбардировката той по чудо се оказа на мене. Щом се е случило такова нещастие…
— Какво нещастие? — учуди се мама, за да ме успокои. — А шала донесете… За всеки случай. Впрочем ами вие?…
— Аз имам още един… Благодаря, Катюша. Ще се радвам на такава възможност.
— Между другото — каза мама и бръкна в пакета с татковите билки — тук, на дъното, открих и малко орехи. Някога хората ядяха орехи! Просто да не повярваш.
Аз извадих чукче… Ние с Подхвърления чупехме орехите, чиито ядки напомняха малките полукълба на човешкия мозък с лабиринтите на мисълта. Поне така ги рисуваха в учебниците.
Подадох първата ядка на мама.
— Нима не знаеш, че не ям орехи — категорично каза тя с тона на началник на строителна дирекция.
После Подхвърления и мама започнаха да обсъждат онова, което наричаха „забавен вариант“.
Мама винаги избягваше гръмките думи и ако ставаше дума за нещо необикновено и важно, тя казваше:
— Това е забавно!
Забавното в този случай беше, че бяха измислили как да разтоварват тежкото оборудване по „по-лек начин“: с помощта на стоманени въжета, лебедки, макари и „други такелажни средства“. Слушах ги и записвах всичко бързо и подробно.
— По-тихо, Дима си пише домашните — предупреждаваше мама.
Аз не я поправях. А после попитах:
— За това може ли да се пише във вестника?… Ще се получи обмяна на опит!
— Натъпкал си се с разни думи в журналистическото семейство — отвърна мама.
— Ако нямаш нищо против… преди да го предложиш, трябва да го проверим — каза Николай Евдокимович.
Татко Кузя беше на същото мнение като Подхвърления:
— Трябва да се провери! Но, общо взето, е перспективно… Истинско мъчение е да се разтоварват многотонни товари от платформите. Ако те облекчат този процес… аз съм за това! Но трябва да се изпробва, да се убедим на практика.
— А онзи вестник… с първата бележка за мама и Николай Евдокимович? — попитах аз.
Той „разпери“ единствената си ръка встрани:
— Не го намерих. Дори и от течението на вестника са го откъснали. Сигурно да си свиват цигари. С хартията е трудно.
— А с кое е лесно? — замислено рече Олег.