Анатолий Алексин
Прости ми… (5)

4

Още първата сутрин след като пристигнахме, по пътя за училището, ние с мама изтичахме до пощата. Татко трябваше да ни пише „до поискване“. Така се бяхме уговорили.

— Предчувствам, че ни чака писмо! — непрекъснато повтаряше мама през четиринадесетте дни в ешелона, като безброй пъти препрочиташе писмата, които бяхме успели да получим от татко в Москва.

В пощата нямаше нищо.

— Сега ние с теб ще живеем така: от писмо до писмо — каза тъжно тя. — Трябва да свикваме. Какво да правим!

Тя помоли да дават на мен „кореспонденцията“, която ще идва на нейно име. Разбрах, че се готвеше да прекарва на строежа по цели денонощия, а пощата работеше само до шест часа.

Когато излязохме на улицата, мама ме попита:

— Мислиш ли, че аз често го огорчавах?

Не знаех какво да й отговоря. Тогава тя продължи:

— Сега са страшни само раните, които може да получи той. Или е получавал в миналото. От мене например… Само тези рани са опасни. А ние с теб се наредихме добре.

— Добре е, че той може да бъде… абсолютно спокоен — машинално повторих аз онова, което бях чул от нея в двора на училището за медицински сестри, когато се разделяхме с татко.

— Спокоен ли? Нима там, където е той… може да има спокойствие? Ти въобще представяш ли си какво става там?

— Представям си.

— Човек не може да си го представи! — Мама рязко се спря, сякаш както някога демонстративно ставаше от дивана или от стола. — Отбивай се в пощата всеки ден. Всеки ден! Аз трябва да знам има ли писмо, или не.

— Ще се отбивам. Непременно!

Тя пак тръгна.

— Винаги ми е било ясно, че е по-лесно да прекараш сам и най-тежката болест, отколкото да преживяваш боледуването на близък човек. Но не съм си представяла какво значи непрекъснато да очакваш беда. Сега не бива да си разрешаваме отдих… нито за минутка!

— Нито за минутка!

— За да нямаме време да си загубим ума… — Тя извади от чантичката си снимката на татко, дето той беше съвсем млад и весел. — Винаги е бил по-беззащитен от мен. Така изглеждаше в обикновения живот. Мъжете поемат най-страшните тежести на века, а от зъбобол се страхуват. Това е известно. Аз съм длъжна да бъда… до него… Макар и тук!

— И аз.

— Не… Ти си дете! Ние с теб отиваме в училището. Още сега. Никой не може да те лиши от това. Детството не се повтаря.

— И старостта не се повтаря…

— Тя ни е достатъчна веднъж! А пред Альоша аз все пак съм виновна.

— В какво?

— Струва ми се, че не може да се обича по-силно, отколкото го обичам… особено пък сега. Той не знаеше това.

— А мене? — тихо и нетактично полюбопитствах аз.

— То е друго. Майчинството… е нещо по-висше от любовта.

Успокоих се.

— Винаги ми се искаше да му докажа… Да му дам да почувства — тихо като виновна продължаваше тя. — Но не бързах. С възпитателна цел. Каква нелепост! По-добре късно, отколкото никога ли? Не, не, Дима… За доброто трябва да се бърза, иначе може да не стигне до адресанта. Съгласен ли си?

— Съгласен съм.

— Ако нещо се случи, аз няма да си го простя. Не, не само… Аз просто няма да го понеса.