Денис Лихейн
Злокобен остров (9)

7

Коули ги посрещна във фоайето на отделение Б. Дрехите и лицето му бяха измокрени и имаше вид на човек, който е прекарал нощта на пейката на автобусна спирка.

Чък каза:

— Номерът, докторе, е да спите легнал.

Коули избърса лицето си с носна кърпа:

— О, това ли бил номерът, господин комисар? Знаех си, че забравям нещо. Сън, казвате вие. Правилно. — Изкачиха се по пожълтялото стълбище и кимнаха на санитария, който стоеше като на пост на първата площадка.

— А как беше д-р Нахринг тази сутрин? — попита Теди.

Коули уморено повдигна вежди в негова посока и после ги свали.

— Извинявам се за това. Джеремая е гений, но ще му дойдат добре малко съвети за държание в обществото. Той има идея да напиша книга за мъжката воинска култура в историята. Постоянно вмъква тази своя фиксидея в разговора, опитва се да вмести хората в своите предварително изградени модели. Отново, съжалявам.

— Често ли правите това?

— Кое, господин комисар?

— Да си седите на по едно питие и да, хм, изучавате хората?

— Риск на професията, предполагам. Колко психиатри са нужни, за да завият електрическа крушка?

— Не знам. Колко?

— Осем.

— Защо?

— О, престанете да задълбавате прекалено в анализите.

Теди улови погледа на Чък и двамата се засмяха.

— Психарски хумор — каза Чък. — Кой би предположил?

— Знаете ли в какво състояние се намира в момента областта на умственото здраве, господа?

— Нямам понятие — рече Теди.

— Състояние на война — каза Коули и се прозина във влажната си носна кърпа. — Идеологическа, философска и, да, дори психологическа война.

— Вие сте лекари — каза Чък. — Предполага се, че трябва да се държите мило, да си поделяте играчките.

Коули се усмихна и те подминаха санитаря на площадката към втория етаж. Някъде отдолу изпищя пациент, и ехото се издигна по стълбите и се понесе към тях. Беше жаловит вой, и въпреки това Теди долови безнадеждността в него, криещата се в него увереност, че никога няма да получи онова, за което копнее, каквото и да е то.

— Старата школа — каза Коули — вярва в шоковата терапия, частичните лоботомии, балнеолечението за най-кротките пациенти. Психохирургия — така го наричаме. Новата школа е влюбена в психофармакологията. Казват, че това е бъдещето. Може и да е. Не знам.

Той спря, с ръка върху перилото, на половината път между втория етаж и третия, и Теди почувства изтощението му като живо, сломено същество, като четвърто тяло на стълбите заедно с тях.

— Как се прилага психофармакологията? — попита Чък.

Коули каза:

— Беше одобрено лекарство — нарича се литий — което отпуска страдащите от психични разстройства пациенти, някои биха казали, че ги опитомява. Оковите ще се превърнат в спомен от миналото. А също и веригите и белезниците. Дори решетките, или така твърдят оптимистите. Старата школа, разбира се, твърди, че нищо няма да замени психохирургията, но смятам, че новата школа е по-силна, и сигурно има парична подкрепа.

— Пари — откъде?

— От фармацевтичните компании, разбира се. Купувайте акции сега, господа, и ще можете да се пенсионирате на собствен остров. Нови школи, стари школи. Бога ми, понякога наистина говоря високопарно.

— Вие от коя школа сте? — попита внимателно Теди.

— Ако искате вярвайте, господин комисар, но аз вярвам в терапията чрез говорене, в основните умения за междуличностно общуване. Поддържам радикалната идея, че ако се отнасяш към един пациент с уважение и слушаш това, което се опитва да ти каже, може и да стигнеш до душата му.

Нов вой. Същата жена — Теди беше напълно сигурен. Воят се плъзна между тях по стълбите и сякаш изостри вниманието на Коули.

— Но тези пациенти? — каза Теди.

Коули се усмихна:

— Ами да, на много от тези пациенти трябва да се дават лекарства, а някои трябва да оковаваме. Спор няма. Но въпросът е деликатен. Щом веднъж пуснеш отровата в кладенеца, как можеш вече да я извадиш от водата?

— Не я вадиш — каза Теди.

Коули кимна:

— Точно така. Това, което би трябвало да е последното средство, постепенно се превръща в стандартна реакция. И знам, че смесвам метафорите. От липсата на сън е — рече той на Чък. — Правилно. Ще пробвам следващия път.

— Чувал съм, че прави чудеса — каза Чък и те тръгнаха нагоре по последните стълби.

В стаята на Рейчъл Коули седна тежко на ръба на леглото й, а Чък се облегна на вратата. Чък каза:

— Хей. Колко сюрреалисти са нужни, за да завият електрическа крушка?

Коули го погледна през рамо:

— Ще се хвана на въдицата. Колко?

— Хванахте се — каза Чък и нададе лек, подобен на лай смях.

— Някой ден ще пораснете, комисар — каза Коули. — Нали?

— Имам съмнения.

Теди вдигна листа хартия пред гърдите си и го почука с пръст, за да привлече вниманието им.

— Погледнете още веднъж.

ЗАКОНЪТ НА 4

АЗ СЪМ 47

ТЕ БЯХА 80

+ ВИЕ СТЕ 3

НИЕ СМЕ 4

НО

КОЙ Е 67?

След минута Коули каза:

— Прекалено съм уморен, господин комисар. Точно в момента за мен всичко това е празно бръщолевене. Съжалявам.

Теди погледна Чък. Чък поклати глава.

Теди каза:

— Именно знакът „плюс“ раздвижи мисълта ми, накара ме да погледна написаното отново. Погледнете реда под „Те бяха осемдесет“. Предполага се, че трябва да добавим двата реда. Какво получавате?

— Сто двайсет и седем.

— Едно, две и седем — каза Теди. — Точно така. Сега добавете три. Но то е отделено. Тя иска от нас да отделим числата. Значи, там имате едно плюс две плюс седем плюс три. Колко ви дава това?

— Тринайсет. — Коули се поизправи на леглото.

Теди кимна:

— Числото тринайсет има ли някаква особена връзка с Рейчъл Соландо? Дали не е родена на тринайсети? Или се е омъжила на тази дата? Или е убила децата си на тринайсети?

— Ще трябва да проверя — каза Коули. — Но числото тринайсет често пъти е важно за шизофрениците.

— Защо?

Коули сви рамене:

— По същия начин, както е за много хора. То е поличба за лош късмет. Повечето шизофреници живеят в състояние на страх. Това е обичайният обвързващ елемент в това заболяване. Така че повечето шизофреници освен това са и дълбоко суеверни. Числото тринайсет се връзва с това.

— В такъв случай звучи логично — каза Теди. — Погледнете следващото число. Четири. Съберете едно и три, за да получите четири. Но едно и три отделно?

— Тринайсет. — Чък се отдръпна от стената и наклони глава към листа хартия.

— И последното число — каза Коули. — Шейсет и седем. Шест плюс седем е равно на тринайсет.

Теди кимна:

— Това не е „законът на четирите“. А законът на тринайсетте. В името Рейчъл Соландо има тринайсет букви.

Теди проследи как Коули и Чък броят на пръсти.

— Продължавайте — каза Коули.

— Приемем ли веднъж това, Рейчъл ни оставя цяла пътека от трохи. Кодът следва най-елементарния принцип на съотнасяне на число към буква. Едно е равно на „А“. Две е равно на „Б“. Следвате ли мисълта ми?

Коули кимна, последван от Чък секунда по-късно.

— Първата буква от името й е „Р“. Численото съответствие на „Р“ е осемнайсет. „А“ е едно, „В“ е три. Следващата буква е равна на осемнайсет. „Е“ е пет. „Л“ е дванайсет. Осемнайсет, едно, три, осем, пет и дванайсет. Съберете ги, момчета, и какво получавате?

— Иисусе — тихо каза Коули.

— Четирийсет и седем — каза Чък: беше разтворил широко очи и се взираше в листа хартия над гърдите на Теди.

— Това е „Аз“ — каза Коули. — Първото й име. Сега разбирам. Но кои са „те“?

— Последното й име — каза Теди. — То е тяхно.

— Чие?

— На семейството на съпруга й и техните предци. То не е нейно, не и по рождение. Или става дума за децата й. Във всеки от двата случая, всъщност няма значение, не е важно. Въпросът е в последното й име — Соландо. Вземете буквите и прибавете числените им съответствия, и, да, повярвайте ми, получавате осемдесет.

Коули слезе от леглото и двамата с Чък застанаха пред Теди да погледнат кода, окачен на гърдите му.

След малко Чък вдигна поглед и погледна Теди в очите:

— Какъв си ти — проклетият Айнщайн ли?

— Някога преди разбивали ли сте кодове, комисар? — попита Коули, с очи, все още приковани върху листа. — През войната?

— Не.

— Тогава как…? — попита Чък.

Ръцете на Теди се бяха изморили да държат листа вдигнат.

Той го остави на леглото.

— Не знам. Решавам много кръстословици. Обичам загадките. — Той сви рамене.

Коули каза:

— Но отвъд океана сте били в армейското разузнаване, нали? Теди поклати глава:

— В редовната армия. Вие, докторе, обаче сте били в разузнавателните служби отвъд океана.

Коули каза:

— Не, работех като консултант.

— Какъв тип консултации?

Коули му отправи онази своя потайна усмивка, изчезнала почти толкова бързо, колкото се появи:

— От онзи тип, за който не се говори.

— Но този код е доста елементарен — каза Теди.

— Елементарен ли? — каза Чък. — Ти го обясни, а мен още ме боли главата.

— Но за вас, докторе?

Коули сви рамене:

— Какво мога да ви кажа, господин комисар? Не съм се занимавал с разбиване на кодове.

Коули наведе глава и погали брадичката си, като насочи вниманието си отново към кода. Чък улови погледа на Теди: собственият му поглед беше изпълнен с въпросителни.

Коули каза:

— Значи разгадахме — е, вие ги разгадахте, господин комисар — числата четирийсет и седем и осемдесет. Установихме, че всички улики са свързани с числото тринайсет. Какво ще кажете за „тримата“?

— Отново — каза Теди — това се отнася или за нас, в който случай тя е ясновидка…

— Няма такава вероятност.

— Или се отнася за децата й.

— Склонен съм да приема това.

— Добавете Рейчъл към трите…

— И получавате следващия ред — каза Коули. — Ние сме четирима.

— Следователно кой е шейсет и седем?

Коули го погледна:

— Въпросът ви не е риторичен, нали?

Теди поклати глава.

Коули прокара пръст надолу по дясната страна на листа.

— Сборът на нито едни от числата ли не възлиза на шейсет и седем?

— Не.

Коули прокара длан по темето си и се изправи.

— И нямате теории?

Теди каза:

— Това е кодът, който не мога да разбия. За каквото и да се отнася, не е нещо, което ми е познато, и това ме кара да мисля, че става дума за нещо на този остров. А вие, докторе?

— Какво аз?

— Имате ли теории?

— Не. Нямаше да стигна по-далеч от първия ред.

— Така казахте, да. Че сте уморен, и така нататък.

— Много уморен, господин комисар. — Изрече го с поглед, прикован върху лицето на Теди, а после прекоси стаята и отиде до прозореца и загледа как дъждът се стича на мощни струи по него, толкова плътни, че отделяха като със стена сушата от другата страна. — Снощи казахте, че ще заминавате.

— С първия ферибот оттук — каза Теди, като се престори, че се хваща на блъфа.

— Днес няма да има. Почти съм сигурен в това.

— Ами тогава утре. Или вдругиден — рече Теди. — Още ли мислите, че тя е някъде там навън? В това време?

— Не — каза Коули. — Не мисля.

— Тогава къде?

Коули въздъхна:

— Не знам, комисар. Това не ми е специалността.

Теди вдигна листа от леглото.

— Това е опорна точка. Напътствие за дешифриране на бъдещи кодове. Готов съм да се обзаложа за това на месечната си заплата.

— И ако е така?

— Тогава тя не се опитва да избяга, докторе. Тя ни е довела тук. Мисля, че има още такива.

— Не и в тази стая — каза Коули.

— Не. Но може би в тази сграда. Или някъде на острова.

Коули изсмука въздуха от стаята с ноздрите си, като се подпря с една ръка на перваза: почти мъртъв, както си стоеше, и това накара Теди да се запита какво всъщност го беше задържало буден снощи.

— Тя ви е довела тук? — каза Коули? — С каква цел?

— Вие ми кажете.

Коули затвори очи и остана мълчалив толкова дълго, че Теди започна да се чуди дали не е заспал.

Коули отвори отново очи и погледна и двамата:

— Имам натоварен ден. Имам съвещания на персонала, бюджетни съвещания с надзорниците, спешни съвещания по въпроса с поддръжката, в случай че тази буря наистина ни удари. Ще се зарадвате да узнаете, че съм уредил двамата да говорите с всички пациенти, които са били на групова терапия с госпожица Соландо вечерта, когато е изчезнала. По график тези интервюта трябва да започнат след петнайсет минути. Господа, оценявам това, че сте тук. Наистина. Върша колкото е възможно повече неща, независимо дали изглежда така, или не.

— Тогава ми дайте личното досие на д-р Шийхан.

— Не мога да направя това. Категорично не мога. — Той облегна глава на стената. — Господин комисар, наредих на оператора на телефонната централа да пробва номера му на равни интервали. Но точно сега не можем да се свържем с никого. Доколкото знаем, цялото източно крайбрежие е под водата. Търпение, господа. Това е всичко, за което ви моля. Ще открием Рейчъл, или ще открием какво се е случило с нея. — Той си погледна часовника. — Закъснявам. Има ли още нещо, или може да почака?

 

 

Стояха под един навес пред болницата: дъждът преминаваше на мощни струи през зрителното им поле, на пелени с големината на железопътни вагони.

— Мислиш ли, че знае какво означава шейсет и седем? — попита Чък.

— Да.

— Мислиш, че е разбил кода преди теб?

— Мисля, че е бил в служби отвъд океана. Мисля, че има известни дарби в тази област.

Чък си избърса лицето и щракна с пръсти към паважа:

— Колко пациенти имат тук?

— Болницата е малка — каза Теди.

— Да.

— Колко, може би двайсет жени и трийсет мъже?

— Не е много.

— Не.

— Във всеки случай броят дори не се доближава до шейсет и седем.

Теди се обърна и го погледна.

— Но… — каза той.

— Да — каза Чък. — Но.

И те се загледаха отвъд линията на дърветата и оттатък, към горната част на форта, притиснат зад бурята, станал замъглен и неразличим като скица с въглен в задимена стая.

Теди си спомни какво беше казала Долорес в съня — „Преброй леглата“.

— Колко души имат тук, как мислиш?

— Не знам — каза Чък. — Ще трябва да питаме услужливия доктор.

— О, да, направо излъчва услужливост, нали?

— Ей, шефе.

— Да.

— През живота си попадал ли си на толкова много прахосано федерално пространство?

— Как така?

— Петдесет пациенти в тези две отделения? Колко според теб могат да поберат тези сгради? Още двеста души?

— Най-малко.

— И съотношението в броя на персонала и пациентите. Нещо от рода на две към едно, в полза на персонала. Някога виждал ли си такова нещо?

— Трябва да отговоря с „не“ на този въпрос.

Те погледнаха към двора, от който се разнасяха цвъртящи звуци под водата.

— Какво е това място, по дяволите? — каза Чък.

 

 

Провеждаха разговорите в кафетерията. Чък и Теди седяха на маса в задния край. Двама санитари седяха достатъчно близо, за да се чуват, а Трей Уошингтън беше натоварен със задачата да води пациентите при тях, а после да ги отвежда, след като приключеха.

Първият беше брадясала развалина, непрекъснато правеше тикове и мигаше. Седеше превит и прегърбен, като рак пустинник, почесваше се по ръцете и отказваше да срещне погледите им.

Теди сведе очи към най-горния лист в папката, която Коули им беше дал — просто дребни бележки от това, което самият Коули си спомняше, не истинските досиета на пациентите. Този беше посочен пръв в списъка, името му беше Кен Гейдж и беше въдворен тук, защото беше нападнал някакъв непознат на пътеката между щандовете в местна бакалница, и беше започнал да бие жертвата по главата с консерва грах, като през цялото време беше повтарял, с много приглушен глас: „Престани да ми четеш пощата“.

— Е, Кен? — каза Чък, — как я караш?

— Имам настинка. Имам настинка в краката.

— Съжалявам да го чуя.

— Боли ме, като ходя, да. — Кен почеса ръбовете на една хванала коричка рана върху ръката си, отначало деликатно, сякаш описваше очертанията на крепостен ров за нея.

— Беше ли на групова терапия по-миналата вечер?

— Имам настинка в краката и ме боли, като ходя.

— Искаш ли чорапи? — направи опит Теди. Забеляза, че двамата санитари гледат през рамо към тях и се подсмиват.

— Да, искам чорапи, искам чорапи, искам чорапи. — Повтаряше го шепнешком, главата му беше наведена и се поклащаше леко.

— Е, ще ти донесем след минута. Просто искахме да разберем дали си бил…

— Просто е толкова студено. На краката ми е студено. Студено ми е и ме боли, като ходя.

Теди погледна през рамо към Чък. Чък се усмихна на санитарите, когато звукът от кикотенето им стигна до масата.

— Кен — каза Чък. — Кен, може ли да ме погледнеш?

Кен стоеше все така със сведена глава, и я разклати още повече. Нокътят на показалеца му разкъса коричката на раната и в космите на ръката му се процеди малка струйка кръв.

— Кен?

— Не мога да ходя. Не така, не така. Толкова е студено, студено, студено.

— Кен, хайде, погледни ме.

Кен стовари юмруци върху масата.

Двамата санитари се изправиха и Кен каза:

— Не е редно да боли. Не е редно. Но те искат да боли. Пълнят въздуха със студ. Пълнят капачките на коленете ми.

Санитарите прекосиха стаята, отидоха до масата им и погледнаха над рамото на Кен към Чък. Белият каза:

— Момчета, приключвате ли вече, или искате да чуете още за краката му?

— Студено ми е на краката.

Чернокожият санитар вдигна вежди:

— Всичко е наред, Кени. Ще те заведем на хидротерапия и ще те стоплим хубаво.

Белият каза:

— От пет години съм тук. Темата не се променя.

— Никога? — попита Теди.

— „Боли ме, като ходя“.

— Никога — каза санитарят.

— „Боли ме, като ходя, защото са ми сложили студ в краката“…

 

 

Следващият, Питър Брийн, беше двайсет и шест годишен, рус и топчест. Можеше да ти счупи кокалчетата с ръкостискането си, и си гризеше ноктите.

— За какво си тук, Питър?

Питър погледна през масата към Теди и Чък с очи, които изглеждаха постоянно влажни.

— През цялото време съм уплашен.

— От какво?

— Разни неща.

— Добре.

Питър подпря левия си глезен върху дясното коляно, хвана здраво глезена и се наведе напред.

— Звучи глупаво, но се страхувам от часовници. От тиктакането. То ти се набива в главата. Плъховете ме ужасяват.

— Мен също — каза Чък.

— Така ли? — грейна Питър.

— По дяволите, да. Пискливи копелета. Зле ми става само като видя някой.

— Тогава не излизайте навън покрай стената нощем — каза Питър. — Навсякъде са.

— Добре е да го знам. Благодаря.

— Моливи — каза Питър. — Оловото, нали знаете? Звукът от драскането по хартията. Страх ме е от вас.

— От мен?

— Не — рече Питър, като посочи с брадичка към Теди. — От него.

— Защо? — попита Теди.

Питър сви рамене:

— Вие сте едър. Тази подстрижка ви прави да изглеждате зъл. Можете да се справяте с нещата. Кокалчетата ви са покрити с белези. Баща ми беше така. Той нямаше белези. Ръцете му бяха гладки. Но изглеждаше зъл. Братята ми също. Много ме биеха.

— Аз няма да ви бия — каза Теди.

— Но бихте могли. Не разбирате ли? Имате тази власт. А аз — не. И това ме кара да се чувствам уязвим. А когато съм уязвим, се страхувам.

— А когато се изплашите?

Питър хвана глезена си и се залюля напред-назад: къдриците му паднаха на челото:

— Тя беше мила. Нищо нямах намерение да правя. Но тя ме изплаши с големите си гърди, с начина, по който тялото й се движеше в онази бяла рокля, като идваше в къщата ни всеки ден. Гледаше ме като… Нали се сещате за усмивката, с която се обръщате към дете? Тя ми се усмихваше така. А беше на моята възраст. О, добре де, може би няколко години по-възрастна, но още не беше навършила трийсет. И имаше толкова много сексуални познания. Личеше си в очите й. Обичаше да е гола. Беше смукала пениси. А после ме пита дали мога да й дам чаша вода. Тя е сама в кухнята с мен, сякаш това не е нищо особено.

Теди наклони досието, за да може Чък да види бележките на Коули:

Пациентът е нападнал медицинската сестра на баща си със счупена чаша. Жертвата е тежко ранена, в критично състояние, изпаднала в постоянно състояние на страх. Пациентът отрича да носи отговорност за деянието.

— Само защото тя ме изплаши — каза Питър. — Искаше от мен да си извадя онова нещо, за да може да му се присмива. Да ми каже как никога няма да бъда с жена, никога няма да имам мои деца, никога няма да бъда мъж? Защото, иначе, мисля, че знаете това, виждате го в лицето ми — аз не бих наранил и муха. Не ми е присъщо. Но като се уплаша? О, какво нещо е умът.

— Какво за него? — Гласът на Чък беше успокояващ.

— Някога мислите ли за него?

— За вашия ум?

— За ума — каза той. — Моят, вашият, чийто и да е. По същество той представлява машина. Ето какво е. Много деликатен, сложно устроен мотор. И е съставен от всички онези парчета, всички онези механизми, болтове и панти. А ние не знаем какво правят дори половината от тях. Но ако само един механизъм се повреди, само един… Мислили ли сте за това?

— Не и в последно време.

— Би трябвало. То е точно като кола. Няма разлика. Един механизъм се поврежда, един болт се счупва, и цялата система се поврежда. Можете ли да живеете, като знаете това? — Той се почука по слепоочието. — Че всичко е затворено като в капан тук вътре и не можете да стигнете до него и всъщност не го контролирате. Но той ви контролира, нали? А ако един ден реши, че не му се идва на работа? — Той се наведе напред и те видяха как сухожилията на врата му се изопнаха. — Е, тогава сте много прецакани, нали?

— Интересна перспектива — каза Чък.

Питър се облегна назад в стола си, внезапно изпаднал в апатия.

— Това ме плаши най-много.

Теди, чиято мигрена му предоставяше известни вътрешни познания за невъзможността на човек да упражнява контрол над ума си, щеше да признае една точка в полза на Питър по основната концепция, но най-вече му се искаше да сграбчи това дребно лайно за гърлото, да го запрати срещу една от фурните в кафетерията, и да го попита за онази нещастна сестра, която беше насякъл.

Помниш ли изобщо името й, Пит? От какво мислиш, че се е страхувала тя? А? От теб. Ето какво. Опитвала се е да си върши честно работата, да си изкарва прехраната. Може би е имала деца, съпруг. Може би са се опитвали да спестят достатъчно да издържат едно от тези деца, за да завърши колеж някой ден, да му дадат по-добър живот. Една малка мечта.

Но не, някакво проклето, шибано мамино синче решава, че тя не може да има тази мечта. Съжалявам, но не. Няма нормален живот за теб, госпожице. Не, никога вече.

Теди погледна през масата към Питър Брийн, и изпита желание да стовари юмрук в лицето му толкова силно, че лекарите никога да не намерят всичките кости на носа му. Да го удари толкова силно, че звукът да ехти вечно в главата му.

Вместо това, той затвори папката и каза:

— По-миналата вечер си бил на групова терапия с Рейчъл Соландо. Вярно ли е?

— Да, определено бях, сър.

— Видя ли я да се прибира в стаята си?

— Не. Мъжете си тръгнаха първи. Тя още седеше там с Бриджет Кърнс и Леонора Грант и онази сестра.

— Онази сестра?

Питър кимна:

— Червенокосата. Понякога я харесвам. Изглежда искрена. Но друг път, нали се сещате?

— Не — каза Теди, като се стараеше да запази гласа си толкова тих и кротък, колкото беше този на Чък. — Не знам.

— Е, виждали сте я, нали?

— Разбира се. Я повтори, как й беше името?

— На нея не й трябва име — каза Питър. — Такава жена? Няма име за нея. Мръсницата. Така й е името.

— Но, Питър — каза Чък, — мисля, спомена, че я харесваш.

— Кога съм казал това?

— Само преди минута.

— Ъ-хъ. Тя е боклук. Тя е гадна като гъба за миене.

— Нека те попитам нещо друго.

— Мръсна, мръсна, мръсна.

— Питър?

Питър вдигна поглед към Теди.

— Мога ли да те попитам нещо?

— О, разбира се.

— По време на груповата терапия онази вечер случи ли се нещо необичайно? Рейчъл Соландо каза ли и направи ли нещо извън обичайното?

— Не каза нито дума. Тя е като мишка. Просто си седеше там. Убила е децата си, знаете. Три на брой. Можете ли да повярвате? Що за човек прави подобно нещо? Гадни и проклети хора има на този свят, господа, ако не възразявате да го спомена.

— Хората имат проблеми — каза Чък. — Някои проблеми са по-дълбоки от други. Болни, както казахте. Те имат нужда от помощ.

— Имат нужда от газ — каза Питър.

— Моля?

— Газ — обърна се Питър към Теди. — Убийте с газ малоумните. Задушете с газ убийците. Убила е собствените си деца? Задушете с газ тая кучка.

Седяха мълчаливо. Погледът на Питър припламваше, сякаш беше осветил света заради тях. След известно време той потупа масата и се изправи.

— Беше ми приятно да се срещна с вас, господа. Ще се връщам.

Теди си драскаше с молив по корицата на папката, и Питър спря и погледна назад към него.

— Питър — каза Теди.

— Да?

— Аз…

— Може ли да престанете с това?

Теди надраска инициалите си върху картона с дълги, бавни движения.

— Чудех се дали…

— Можете ли, моля ви, моля ви…?

Теди вдигна поглед, като все още движеше молива надолу по корицата.

— Кое?

— … да спрете с това?

— Кое? — Теди го погледна и сведе поглед към досието. Вдигна молива и повдигна едната си вежда.

— Да. Моля. Това.

Теди пусна молива върху корицата.

— По-добре ли е?

— Благодаря.

— Питър, познаваш ли пациент на име Андрю Ледис?

— Не.

— Не? Никой тук с това име?

Питър сви рамене:

— Не и в отделение А. Може да е във В. Ние не се месим с тях. Те са шибани откачалки.

— Е, благодаря ти, Питър — каза Теди, вдигна молива и отново започна да драска.

 

 

След Питър Брийн разговаряха с Леонора Грант. Леонора беше убедена, че е Мери Пикфорд, Чък е Дъглас Феърбанкс, а Теди е Чарли Чаплин. Мислеше, че кафетерията е офис на булевард „Сънсет“ и са се събрали да обсъдят публично предлагане на акции в „Юнайтед Артистс“. Непрекъснато милваше опакото на ръката на Чък и питаше кой ще отбелязва минутите.

Накрая се наложи санитарите да издърпат ръката й от китката на Чък, докато Леонора крещеше: „Adieu, mon cheri. Adieu“.

На половината път през кафетерията, тя се отскубва от санитарите, втурна се през пода към тях и сграбчи ръката на Чък.

Каза:

— Не забравяй да храниш котката.

Чък я погледна в очите и рече:

— Отбелязано.

След това се срещнаха с Артър Тууни, който непрекъснато настояваше да му казват Джо. Онази вечер Джо беше проспал груповата терапия. Джо, оказа се, страдаше от нарколепсия. На два пъти заспа върху тях, втория път почти за цял ден.

Дотогава Теди вече усещаше натиска на мястото в задната част на черепа си. От това го сърбеше косата, и макар да изпитваше съчувствие към всички пациенти, с изключение на Брийн, не можеше да не се запита как някой може да издържи да работи тук.

Трей бавно влезе обратно вътре с дребна жена с руса коса и лице с форма на висулка. Очите й пулсираха от яснота. И то не яснотата на безумците, а обикновената яснота на интелигентна жена в един, меко казано, лишен от интелигентност свят. Тя се усмихна и леко и срамежливо помаха на всеки от тях, докато сядаше.

Теди провери бележките на Чък: Бриджет Кърнс.

— Никога няма да изляза оттук — каза тя, след като седяха там вече от няколко минути. Пушеше цигарите си само до половината, преди да ги смачка и изгаси, имаше мек, уверен глас, и преди малко повече от десетилетие беше убила съпруга си с брадва.

— Не съм сигурна, че би трябвало — каза тя.

— Защо? — попита Чък. — Искам да кажа, извинете, че го казвам, госпожице Кърнс…

— Госпожа.

— Госпожо Кърнс. Извинете ме, но вие ми изглеждаме, ами, нормална.

Тя се облегна назад в стола си, по-непринудено от всеки друг, когото бяха срещнали на това място, и тихо се засмя:

— Предполагам. Не бях, когато най-напред дойдох тук. О, боже мой. Радвам се, че не направиха снимки. Поставиха ми диагноза „маниакалнодепресивна психоза“ и нямам основание да се съмнявам в това. Наистина си имам своите мрачни дни. Предполагам, че с всеки е така. Разликата е, че повечето хора не убиват съпрузите си с брадва. Казаха ми, че имам дълбоки, нерешени конфликти с баща си, и ще се съглася и с това. Съмнявам се, че отново ще изляза и ще убия някого, но никога не се знае. — Тя насочи връхчето на цигарата си в тяхната посока. — Мисля, че ако един мъж те бие и чука половината жени, които вижда, и никой не иска да ти помогне, да го убиеш с брадва не е най-неразбираемото, което можеш да направиш.

Тя погледна Теди в очите и нещо в зениците й — свенливо лекомислие като на ученичка, може би — го накара да се засмее.

— Какво? — каза тя, като се засмя заедно с него.

— Може би не бива да излизате — каза той.

— Казвате това, защото сте мъж.

— Дяволски сте права.

— Е, тогава, не ви обвинявам.

Беше облекчение да се разсмее след Питър Брийн, и Теди се запита дали всъщност и не флиртува малко. С душевноболна пациентка. Убийца с брадва. Ето докъде се стигна, Долорес. Но не се чувстваше изцяло зле заради това, сякаш след тези две дълги мрачни години на траур може би му се полагаше малко безобидна размяна на остроумия.

— Какво ще правя, ако все пак изляза? — каза Бриджет. — Вече не знам какво има там навън в онзи свят. Бомби, чувам. Бомби, които могат да превърнат цели градове в пепелища. И телевизори. Така ги наричат, нали? Носи се слух, че всяко отделение ще получи по един, и ще можем да гледаме пиеси на тази кутия. Не съм сигурна, че това ще ми хареса. Гласове, идващи от някаква кутия. Лица от кутия. Чувам достатъчно гласове и виждам достатъчно лица всеки ден. Не ми трябва още шум.

— Можете ли да ни разкажете за Рейчъл Соландо? — попита Чък.

Тя направи пауза. Всъщност изглеждаше по-скоро сякаш се е запънала, и Теди гледаше как очите й леко се вдигнаха, сякаш търсеше в мозъка си правилната папка, и той надраска в бележника си „лъжи“, като изви китката си да закрие думата, веднага щом свърши.

Тя изричаше думите по-бавно и те лъхаха на лъжа.

— Рейчъл е доста мила. Не общува много с другите. Много говори за дъжда, но най-често изобщо не говори. Вярваше, че децата й са живи. Вярваше, че още живее сред хълмовете на Бъркшир и че всички ние сме съседи и пощальони, доставчици, млекари. Беше трудна за опознаване.

Тя говореше със сведена глава, и когато свърши, не можа да погледне Теди в очите. Очите й отскачаха от лицето му, и тя се загледа в плота на масата и запали нова цигара.

Теди се замисли за онова, което тя току-що беше казала: осъзна, че направеното от нея описание на заблудите на Рейчъл повтаряше почти дума по дума онова, което Коули им беше казал вчера.

— От колко време беше тук тя?

— А?

— Рейчъл. Колко време беше с вас в отделение Б?

— Три години? Горе-долу толкова, мисля. Губя представа за времето. Лесно е да загубиш представа за времето на това място.

— А къде е била преди това? — попита Теди.

— Чух, че в отделение В. Мисля, че я прехвърлиха.

— Но не сте сигурна.

— Не. Аз… Пак ще кажа, човек губи представа.

— Разбира се. Случи ли се нещо необичайно последния път, когато я видяхте?

— Не.

— Това е било по време на груповата.

— Какво?

— Последният път, когато сте я видели — каза Теди. — Било е на груповата терапия по-миналата вечер.

— Да, да. — Тя кимна няколко пъти и бръсна малко пепел, събрала се на ръба на пепелника. — На груповата.

— И всички се качихте заедно в стаите си?

— С господин Гантън, да.

— Как се държа д-р Шийхан онази вечер?

Тя вдигна очи и Теди видя в лицето й объркване и може би известен ужас.

— Не знам какво имате предвид.

— Там ли беше д-р Шийхан онази вечер?

Тя погледна Чък, после премести поглед към Теди и засмука горната си устна към зъбите.

— Да. Беше там.

— Що за човек е той?

— Д-р Шийхан ли?

Теди кимна.

— Свестен е. Мил. Красив.

— Красив?

— Да. Той… няма сурово изражение, както казваше майка ми.

— Някога флиртувал ли е с вас?

— Не.

— Да ви е задявал?

— Не, не, не. Д-р Шийхан е добър лекар.

— А онази вечер?

— Онази вечер? — Тя се позамисли. — Онази вечер не се случи нищо необичайно. Говорихме за, хм, обуздаването на гнева, май беше? И Рейчъл се оплака от дъжда. А д-р Шийхан си тръгна точно преди края на груповата терапия, и господин Гантън ни отведе до стаите ни, и си легнахме, и това беше всичко.

В тефтера си, под „лъжи“, Теди написа „репетирани“ и затвори корицата.

— И това беше всичко?

— Да. А на другата сутрин Рейчъл я нямаше.

— На другата сутрин ли?

— Да. Събудих се и чух, че е избягала.

— Но онази нощ? Около полунощ — чухте го, нали?

— Да съм чула какво? — Смачка цигарата си и махна с ръка да прогони дима, който се вдигна след нея.

— Суматохата. Когато са открили, че е изчезнала.

— Не, аз…

— Имало е викове, крясъци, отвсякъде са тичали пазачи, звънтели са аларми.

— Помислих си, че е сън.

— Сън?

Тя кимна бързо:

— Разбира се. Кошмар. — Тя погледна Чък. — Бихте ли ми дали чаша вода?

— Разбира се. — Чък стана и се огледа наоколо: видя купчина чаши в задната част на кафетерията до стоманен автомат за напитки.

Един от санитарите се надигна наполовина от мястото си:

— Господин комисар?

— Просто наливам малко вода. Всичко е наред.

Чък прекоси помещението, отиде до машината, избра една чаша и се поколеба няколко секунди, преди да разбере от кое кранче тече мляко и кое е за вода.

Докато той повдигаше кранчето — дебела топка, която приличаше на метално копито — Бриджет Кърнс грабна тефтерчето и писалката на Теди. Погледна го, задържайки го с очи, обърна на чист лист, надраска нещо върху него, после рязко затвори корицата и плъзна тефтера и писалката обратно към него.

Теди я погледна насмешливо, но тя сведе очи и небрежно поглади пакета си с цигари.

Чък се върна с водата и седна. Проследиха как Рейчъл пресуши на един дъх половината чаша и после каза:

— Благодаря. Имате ли още някакви въпроси? Малко се уморих.

— Някога срещали ли сте пациент на име Андрю Ледис? — попита Теди.

На лицето й нямаше никакво изражение. Каквото и да било. Сякаш се беше превърнало в алабастър. Ръцете й останаха отпуснати върху плота на масата, сякаш ако ги отместеше, масата щеше да се понесе към тавана.

Теди нямаше понятие защо, но видя, че тя всеки миг ще се разплаче.

— Не — каза тя. — Никога не съм чувала за него.

 

 

— Мислиш, че са я подучили какво да каже? — каза Чък.

— Ти не мислиш ли?

— Е, да, звучеше ми нагласено.

Намираха се в покрития коридор, който свързваше „Ашклиф“ с отделение Б: сега бяха недосегаеми за дъжда, той вече не можеше да капе по кожата им.

— Малко ли? На моменти тя използва точно същите думи като Коули. Когато попитахме каква е била темата по време на груповата терапия, тя направи пауза, а после каза: „обуздаване на гнева?“. Сякаш не беше сигурна. Сякаш трябваше да се яви на някакъв тест и през цялата нощ беше зубрила.

— Тогава какво означава това?

— Проклет да съм, ако знам — каза Теди. — Разполагам само с въпроси. Сякаш на всеки половин час възникват по още трийсет.

— Съгласен съм — каза Чък. — Хей, ето ти един въпрос — кой е Андрю Ледис?

— Забеляза това, нали? — Теди запали една от цигарите, които беше спечелил на покер.

— Ти попита всички пациенти, с които говорихме.

— Не попитах Кен или Леонора Грант.

— Теди, те не знаеха на коя планета са.

— Вярно.

— Аз съм ти партньор, шефе.

Теди се облегна на каменната стена и Чък се присъедини към него. Теди обърна глава и погледна Чък.

— Току-що се срещнахме — каза.

— О, нямаш ми доверие.

— Имам ти доверие, Чък. Наистина. Но тук нарушавам правилата. Аз специално помолих за този случай. В момента, в който съобщиха за него по телеграфа в главната служба.

— Е, и?

— Е, и мотивите ми не са точно безпристрастни.

Чък кимна и също запали цигара, като обмисляше въпроса известно време.

— Моето момиче, Джули — Джули Такетоми, така й е името — е толкова американка, колкото и аз. Не говори и думичка японски. По дяволите, родителите й живеят от две поколения в тази страна. Но я изпратили в лагер, а после… — Той поклати глава, а после хвърли цигарата си в дъжда, издърпа ризата си нагоре и разкри кожата над дясното си бедро. — Погледни, Теди. Виж другия ми белег.

Теди погледна. Белегът беше дълъг и тъмен като желе, дебел колкото палеца му.

— И този не съм го получил през войната. Получих го, докато работех за военната полиция. Минах през една врата в Такома. Типът, когото преследвахме, ме посече със сабя. Можеш ли да повярваш това? Проклета сабя. Прекарах три седмици в болницата, докато отново ми закърпят вътрешностите. Заради Военната полиция на Съединените щати, Теди. Заради страната ми. А после ме прогонват от родния ми окръг, защото съм влюбен в американка с азиатска кожа и очи? — Той отново прибра ризата си в панталона. — Мамка им.

— Ако не те познавах по-добре — каза Теди след малко, — щях да се закълна, че наистина обичаш тази жена.

— Готов съм да умра за нея — каза Чък. — И то без да съжалявам.

Теди кимна. Не знаеше на света да има по-чисто чувство.

— Не позволявай на това чувство да си отиде, хлапе.

— Няма, Теди. Точно това е въпросът. Но трябва да ми кажеш защо сме тук. Кой, по дяволите, е Андрю Ледис?

Теди пусна фаса от цигарата си върху каменната пътека и го стъпка с тока на обувката си.

Долорес — помисли си той, — трябва да му кажа. Не мога да направя това сам.

Ако след всичките ми грехове — цялото ми пиянство, всичките онези пъти, когато те оставях сама за твърде дълго, изоставях те, разбивах сърцето ти, — ако изобщо мога да те компенсирам за всичко това, това трябва да е моментът, последният шанс, който някога ще имам.

Искам да постъпя правилно, скъпа. Искам да изкупя грешките си. Именно ти ще можеш да разбереш това.

— Андрю Ледис — обърна се той към Чък и думите заседнаха в пресъхналото му гърло. Той преглътна, събра малко влага в устата си и опита отново…

— Андрю Ледис — каза той, — беше човекът по поддръжката в кооперацията, където живеехме с жена ми.

— Добре.

— Освен това беше подпалвач.

Чък попи в съзнанието си тези думи и се вгледа изучаващо в лицето на Теди.

— Значи…

— Андрю Ледис — каза Теди — запали кибритената клечка, която предизвика пожара…

— Мамка му.

— … в който загина жена ми.