Денис Лихейн
Злокобен остров (20)

18

По времето, когато стигна задната част на къщата на Коули, вече едва можеше да върви.

Проправи си път иззад къщата и тръгна нагоре по пътя към главната порта, с чувството, че разстоянието се е учетворило от тази сутрин, а от тъмнината на пътя до него излезе един мъж, плъзна ръка под тази на Теди и каза:

— Чудехме се кога ще се появите.

Надзирателят.

Кожата му имаше белия цвят на восък, толкова гладка, сякаш беше лакирана, и смътно прозрачна. Ноктите му, забеляза Теди, бяха дълги и толкова бели, колкото и кожата му, върховете им бяха подрязани точно преди да се закривят, и старателно изпилени. Но очите му бяха най-опасното у него. Кадифено синьо, изпълнени със странна почуда. Очите на бебе.

— Радвам се най-сетне да ви срещна, господин надзирател. Как сте?

— О — каза мъжът, — чудесно. А вие?

— Никога не съм бил по-добре.

Надзирателят стисна ръката му.

— Приятно ми е да го чуя. Шляем се безцелно, а?

— Е, помислих си, че сега, след като пациентката беше намерена, мога да пообиколя острова.

— Вярвам, че ви е харесало.

— Напълно.

— Чудесно. Натъкнахте ли се на нашите туземци?

На Теди му трябваше един миг. Главата му вече бръмчеше непрекъснато. Едва стоеше изправен на краката си.

— О, плъховете — каза той.

Надзирателят го тупна по гърба:

— Плъховете, да! В тях има нещо странно царствено, не мислите ли?

Теди го погледна в очите и каза:

— Те са плъхове.

— Вредители, да. Разбирам. Но начинът, по който присядат и се взират в теб, ако смятат, че са на безопасно разстояние, и как бързо се движат, как влизат и излизат от някоя дупка, преди да успееш да мигнеш… — Той вдигна очи към звездите. — Е, може би царствено не е правилната дума. Какво ще кажете за полезни? Те са изключително полезни същества.

Бяха стигнали главната порта, а надзирателят продължи да държи Теди под ръка и се обърна на място, докато се озоваха отново с лице към къщата на Коули и морето оттатък.

— Насладихте ли се на последния Божи дар? — попита надзирателят.

Теди погледна мъжа и усети болест в съвършените очи.

— Моля?

— Божият дар — каза надзирателят и ръката му описа широк жест около опустошеното землище. — Неговата жестокост. Когато най-напред слязох долу в дома си и видях дървото във всекидневната си, то се протегна към мен като божествена десница. Не буквално, разбира се. Но в преносен смисъл, то се протегна. Бог обича жестокостта. Разбирате това, нали?

— Не — каза Теди, — не го разбирам.

Надзирателят направи няколко крачки напред и се обърна с лице към Теди.

— Защо иначе ще я има в такова изобилие? Тя е вътре в нас. Тя излиза от нас. Тя е нещо, което вършим по-естествено от дишането. Ние водим война. Изгаряме жертвоприношения. Плячкосваме и разкъсваме плътта на братята си. Изпълваме огромни полета с вонящите си мъртъвци. И защо? За да Му покажем, че сме се поучили от примера Му.

Теди загледа как ръката на мъжа милва подвързията на малката книга, която притискаше към корема си.

Усмихна се и зъбите му бяха жълти.

— Бог ни дава земетресения, урагани, торнада. Дава ни планини, които плюят огън върху главите ни. Океани, които поглъщат кораби. Дава ни природата, а природата е усмихнат убиец. Дава ни болести, така че в смъртта си вярваме, че Той ни е дал телесни отвърстия, само за да можем да почувстваме как животът ни изтича оттам заедно с кръвта. Дал ни е страстта и яростта, и алчността и нашите порочни сърца. За да можем да вършим жестокости в Негова чест. Няма друг морален ред, по-чист от бурята, която току-що видяхме. Изобщо не съществува морален ред. Съществува само това — може ли моята жестокост да надделее над вашата?

Теди каза:

— Не съм сигурен, че…

— Може ли? — Надзирателят пристъпи по-близо и Теди усети мириса на застоялия му дъх.

— Дали може какво? — попита той.

— Може ли моята жестокост да надделее над вашата?

— Аз не съм жесток — каза Теди.

Надзирателят се изплю на земята до краката им.

— Вие сте изключително жесток. Знам, защото аз съм изключително жесток. Не се поставяй в неловко положение, като отричаш жаждата си за кръв, синко. Не поставяй в неловко положение мен. Ако ограниченията, налагани от обществото, бъдат отстранени, и аз съм единствената пречка между теб и храната ти, ти ще ми строшиш черепа с камък и ще изядеш месестите ми части. — Той се наведе навътре. — Ако зъбите ми се забият в окото ти точно в този момент, ще можеш ли да ме спреш, преди да те ослепя?

Теди видя веселост в бебешките му очи. Представи си сърцето на мъжа, черно и биещо, зад стената на гърдите му.

— Ами опитайте — каза той.

— Така те искам — прошепна надзирателят.

Теди раздвижи крака, усети как кръвта тече буйно през ръцете му.

— Да, да — прошепна надзирателят. — И бяхме с прангите дори приятели добри.

— Какво? — Теди откри, че шепне: тялото му вибрираше от странна тръпка.

— Това е Байрон — каза надзирателят. — Сигурно си спомняте този ред стих нали?

Теди се усмихна, когато мъжът направи крачка назад.

— Наистина са строшили калъпа, след като са ви създали, нали, господин надзирател?

Отговори му тънка усмивка, същата като неговата.

— Той смята, че е добре.

— Кое е добре?

— Вие. Вашата малка последна игра. Той смята, че е относително безобидна. Но аз не смятам.

— Не, така ли?

— Не. — Надзирателят пусна ръката си и направи няколко крачки напред. Кръстоса ръце зад гърба си, така че книгата беше притисната към основата на гръбнака му, а после се обърна и раздалечи крака във военна стойка и се втренчи в Теди. — Казваш, че си излязъл да се поразходиш, но аз се досещам. Познавам те, синко.

— Току-що се срещнахме — каза Теди.

Надзирателят поклати глава.

— Такива като нас се познават помежду си от векове. Познавам те до дълбините на същността ти. И мисля, че си тъжен. Наистина мисля. — Той присви устни и се загледа замислено в обувките си. — Няма нищо лошо да си тъжен. Жалко е, когато става дума за мъж, но няма нищо лошо, защото не се отразява върху мен. Но освен това мисля, че си опасен.

— Всеки човек има право на мнение — каза Теди.

Лицето на надзирателя помръкна.

— Не, няма. Хората са глупаци. Те ядат и пият, пускат газове и развратничат и създават потомство, а именно последното е особено злощастно, защото светът ще бъде много по-добро място, ако в него има далеч по-малко хора. Бавноразвиващи се и болни деца, лунатици и хора с низш морал — ето какво създаваме. Ето с какво замърсяваме тази земя. Сега на Юг се опитват да се оправят с негрите си. Но ще ти кажа нещо: бил съм доста време на Юг и там долу всички са негри, синко. Бели негри, черни негри, жени негри. Пълно е с негри навсякъде и от тях няма по-голяма полза, отколкото от двукраки кучета. Поне кучето от време на време още може да подуши някоя следа. Ти си негър, синко. Ти си нищожен човек. Подушвам го в теб.

Гласът му беше изненадващо лек, почти женски.

— Е — каза Теди, — след сутринта вече няма да ви се налага да се безпокоите за мен, нали, господин надзирател?

Надзирателят се усмихна:

— Не, няма да ми се налага, синко.

— Ще съм ви се махнал от главата и от вашия остров.

Надзирателят направи две крачки към него: усмивката му се разтвори. Наклони глава настрани към Теди и задържа върху него бебешкия си поглед.

— Никъде няма да ходиш, синко.

— Моля да ме извините, но не мисля така.

— Моли колкото си щеш. — Надзирателят се наведе навътре и подуши въздуха вляво от лицето на Теди, после помръдна глава и подуши въздуха отдясно.

— Подушвате ли нещо? — попита Теди.

— Ммм-хмм. — Надзирателят се облегна назад. — На мен ми мирише на страх, синко.

— Тогава вероятно трябва да вземете душ — каза Теди. — Да отмиете тази гадост от себе си.

Известно време никой от двамата не проговори, а след това надзирателят каза:

— Спомни си онези окови, негре. Те са твои приятели. И знай, че с огромно нетърпение чакам последния ни танц. Ах — каза той — каква касапница ще постигнем.

И той се обърна и тръгна по пътя към къщата си.

 

 

Мъжкото спално помещение беше пусто. Вътре нямаше жива душа. Теди се качи в стаята си, закачи дъждобрана си в дрешника и потърси някакви доказателства, че Чък се е връщал там, но нямаше никакви.

Помисли си да седне на леглото, но знаеше, че ако го направи, щеше да се унесе и вероятно да не се събуди до сутринта, затова слезе в банята, наплиска лицето си със студена вода и приглади назад късата си коса с гребен. Усещаше костите си като изстъргани, кръвта му сякаш бе сгъстена като малц, очите му бяха хлътнали и оградени с червени кръгове, а кожата му беше сива. Плисна още няколко шепи студена вода върху лицето си, а после се изсуши и излезе навън в главния двор.

Никой.

Въздухът бързо се затопляше, ставаше влажен и лепкав, и бяха започнали да се обаждат щурци и цикади. Теди тръгна из двора, като се надяваше, че по някакъв начин Чък е пристигнал преди него и може би сега правеше същото — шляеше се наоколо, докато се сблъска с Теди.

На портата стоеше пазачът, и Теди видя светлини в стаите, но иначе мястото беше пусто. Той си проправи път до болницата, качи се по стъпалата и дръпна вратата само за да открие, че е заключена. Чу скърцане на панти и когато погледна, видя, че пазачът беше отворил портата и беше излязъл да се присъедини към колегата си от другата страна, и когато портата се затвори отново, Теди чу как обувките му стържат по бетонната площадка, докато се отдръпваше от вратата.

Седна за миг на стъпалата. Дотук с теорията на Нойс. Сега Теди беше, извън всяко съмнение, съвсем сам. Заключен вътре, да. Но ненаблюдаван, доколкото можеше да определи.

Заобиколи до задния край на болницата и гърдите му се изпълниха с въздух, когато видя на задната площадка да седи санитар, пушещ цигара.

Теди се приближи, и хлапакът — слаб, висок чернокож младок — вдигна поглед към него. Теди извади цигара от джоба си и попита:

— Имаш ли огънче?

— Разбира се.

Теди се наведе към него, докато хлапакът запали цигарата му, благодари му с усмивка, докато се облягаше назад, спомни си какво му беше казала жената — да не пуши техните цигари — и остави дима бавно да излезе от устата му, без да вдишва.

— Как я караш тази вечер? — попита той.

— Добре, сър. А вие?

— Аз съм добре. Къде са всички?

Хлапето посочи с палец зад гърба си:

— Там вътре. Някаква важна среща. Не знам за какво.

— Всички доктори и сестри ли?

Хлапето кимна:

— Някои от пациентите също. Повечето от нас, санитарите. Аз останах при тая врата тук, защото резето не го бива. Обаче иначе, да. Всички са вътре.

Теди изпусна ново облаче дим от цигарата си: надяваше се, че хлапето не е забелязало. Зачуди се дали просто да не се опита да се промъкне по стълбите, да се надява хлапето да го сметне за поредния санитар, може би от отделение В.

После видя през прозореца зад хлапето, че коридорът се изпълваше и към входната врата тръгваха хора.

Благодари на хлапака за огънчето и заобиколи, за да излезе отпред: посрещна го тълпа от хора, които се мотаеха там, говореха и палеха цигари. Видя сестра Марино да казва нещо на Трей Уошингтън, като едновременно с това сложи ръка на рамото му, а Трей отметна глава назад и се разсмя.

Теди понечи да тръгне към тях, когато Коули го повика от стълбите:

— Шерифе!

Теди се обърна и Коули се зададе надолу по стълбите към него, докосна го по лакътя и тръгна към стената.

— Къде бяхте? — попита Коули.

— Скитах се наоколо. Разглеждах вашия остров.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Намерихте ли нещо забавно?

— Плъхове.

— Е, да, разбира се, имаме си ги в изобилие.

— Как върви поправянето на покрива? — попита Теди.

Коули въздъхна:

— Из цялата си къща съм подложил кофи да се събира водата. С тавана е свършено, съсипан е. Също и подът на стаята за гости. Жена ми ще побеснее. Сватбената й рокля беше на онзи таван.

— Къде е жена ви? — попита Теди.

— Бостън — каза Коули. — Държим апартамент там. Тя и децата имаха нужда да си отдъхнат от това място, затова си взеха една седмица ваканция. Понякога това място те подлудява.

— Аз съм тук от три дни, докторе, а то вече започна да ме подлудява.

Коули кимна с лека усмивка:

— Но вие ще си отидете.

— Да си отида ли?

— Вкъщи, шерифе. Сега, след като намериха Рейчъл. Фериботът обикновено пристига тук около единайсет сутринта. Предполагам, че до обяд ще ви върне в Бостън.

— Няма ли да е хубаво.

— Да, няма ли? — Коули прокара ръка по главата си. — Нямам нищо против да ви кажа, шерифе, и не искам да ви обидя…

— О, ето че пак се започва.

Коули вдигна ръка:

— Не, не. Без лични мнения относно емоционалното ви състояние. Не, канех се да кажа, че вашето присъствие тук имаше раздразнителен ефект върху много от пациентите. Нали се сещате — ченгето пристигна в града. Някои от тях бяха доста напрегнати.

— Съжалявам за това.

— Не сте виновен вие. Проблемът е в това, което представлявате, не лично във вас.

— О, добре, тогава това напълно оправя нещата.

Коули се облегна на стената и подпря там единия си крак: в измачканата си бяла престилка и разхлабена вратовръзка изглеждаше толкова уморен, колкото се чувстваше самият Теди.

— Този следобед из отделение В се носеше слух, че някакъв неидентифициран мъж в дрехи на санитар бил на главния етаж.

— Наистина ли?

Коули го погледна:

— Наистина.

— Това пък какво е.

Коули дръпна някакво влакънце на вратовръзката си и го изтръска от пръстите си.

— Въпросният непознат очевидно имал известен опит в усмиряването на опасни хора.

— Не думайте.

— О, и още как, и още как.

— Какво друго е вършил споменатият непознат?

— Ами… — Коули изопна рамене назад, свали бялата си престилка и я преметна през ръката си — радвам се, че се интересувате.

— Хей, няма нищо по-хубаво от един малък слух, от някоя дребна клюка.

— Съгласен съм. Твърди се — и имайте предвид, че не мога да го потвърдя — че въпросният непознат провел дълъг разговор с известен параноиден шизофреник на име Джордж Нойс.

— Хммм — каза Теди.

— Наистина.

— Значи този, хм…

— Нойс — каза Коули.

— Нойс — повтори Теди. — Да, та този тип — значи, има халюцинации, а?

— Изключително силни — каза Коули. — Преде своите нишки и опашатите си истории и изнервя всички…

— Пак тази дума.

— Съжалявам. Да, ами, докарва хората до неприятно настроение. Преди две седмици, всъщност, толкова ядоса някои хора, че един пациент го наби.

— Представям си.

Коули сви рамене:

— Случва се.

— Е, какви нишки? — попита Теди. — Що за истории?

Коули махна с ръка във въздуха:

— Обичайните параноични измислици. Как целият свят го преследва, и други такива. — Той вдигна поглед към Теди, докато палеше цигара: очите му светнаха заедно с пламъка. — Значи ще си заминавате.

— Предполагам.

— С първия ферибот.

Теди му отправи смразяваща усмивка:

— Стига някой да ни събуди.

Коули отвърна на усмивката:

— Мисля, че можем да го уредим.

— Страхотно.

— Страхотно — каза Коули. — Цигара?

Теди вдигна ръка да отклони предложения пакет.

— Не, благодаря.

— Опитвате се да ги откажете?

— Опитвам се да ги намаля.

— Вероятно е добра идея. Напоследък чета в списанията как тютюнът може да се окаже свързан с куп ужасни неща.

— Наистина ли?

Той кимна:

— Рак, например, така чух.

— В днешни дни има толкова много начини да умреш.

— Съгласен. Въпреки това, има все повече и повече начини за лечение.

— Мислите ли?

— Иначе нямаше да съм в тази професия. — Коули издуха дима в струйка над главата си.

Теди попита:

— Някога имали ли сте тук пациент на име Андрю Ледис? Коули наведе брадичка към гърдите си.

— Нищо не ми говори.

— Не?

Коули сви рамене:

— Трябва ли?

Теди поклати глава:

— Беше мой познат. Той…

— Откъде?

— Какво?

— Откъде го познавахте?

— През войната — каза Теди.

— О.

— Както и да е, бях чул, че нещо превъртял, и го изпратили тук.

Коули дръпна бавно от цигарата си:

— Погрешно сте чули.

— Очевидно.

Коули каза:

— Хей, случва се. Стори ми се, че преди миг казахте „ние“.

— Какво?

— „Ние“ — каза Коули. — Като във второ лице, множествено число.

Теди допря ръка до гърдите си:

— Докато говорех за себе си?

Коули кимна:

— Стори ми се, че казахте: „Стига някой да ни събуди“. Да ни събуди.

— Ами, да. Разбира се. Виждали ли сте го, между другото? Коули го погледна и повдигна вежди.

Теди каза:

— Хайде. Той тук ли е?

Коули се засмя и го погледна.

— Какво? — каза Теди.

Коули сви рамене:

— Просто съм объркан.

— Объркан от какво?

— От вас, шерифе. Това някаква странна ваша шега ли е?

— Каква шега? — каза Теди. — Просто искам да знам дали той е тук.

— Кой? — каза той, с нотка на раздразнение в гласа.

— Чък.

— Чък ли? — бавно попита Коули.

— Моят партньор — каза Теди. — Чък.

Коули се отдели от стената: цигарата висеше от пръстите му.

— Вие нямате партньор, шерифе. Дойдохте тук сам.