Денис Лихейн
Злокобен остров (6)

4

Стояха пред стаята. Коридорът започваше от едно стълбище в средата. Вратата на Рейчъл беше вляво от стълбите, на половината път надолу до дясната страна.

— Това ли е единственият изход от този етаж? — попита Теди.

Коули кимна.

— Няма достъп през покрива? — попита Чък.

Коули поклати глава:

— Единственият начин за изкачване е от противопожарния изход. Ще го видите на южната страна на сградата. Има врата, а тя е винаги заключена. Персоналът има ключове, разбира се, но не и пациентите. За да се добере до покрива, тя би трябвало да слезе долу, да излезе навън, да използва ключ, и да се покатери обратно горе.

— Но покривът беше проверен?

Ново кимване:

— Както и всички стаи в отделението. Незабавно. Веднага щом се разбра, че е изчезнала.

Теди посочи към санитаря, който седеше до малка масичка за игра на карти пред стълбите:

— По двайсет и четири часа ли има човек тук?

— Да.

— Значи е имало някой снощи.

— Санитар Гантън, всъщност.

Тръгнаха към стълбището и Чък каза:

— И така… — и повдигна вежди към Теди.

— И така — съгласи се Теди.

— Значи — каза Чък — госпожица Соландо излиза от заключената си стая и влиза в този коридор, слиза по тези стълби. — Самите те слязоха по стълбите и Чък рязко посочи с палец към санитаря, който ги чакаше до площадката на втория етаж. — Минава покрай друг санитар тук, не знаем как, прави се на невидима или нещо такова, слиза по следващото стълбище и излиза в…

Свърнаха надолу по последните стълби и се озоваха пред голямо открито помещение с няколко кушетки, поставени плътно до една стена, с голяма сгъваема маса в центъра, със сгъваеми столове: еркерни прозорци обливаха мястото с бяла светлина.

— Основната жилищна площ — каза Коули. — Където повечето пациенти прекарват вечерите си. Снощи тук се проведе групова терапия. Ще видите, че за помещението на медицинските сестри се влиза точно през онзи портик там. След изгасяването на светлините санитарите се събират тук. Предполага се, че бършат подовете, чистят прозорците и така нататък, но най-често ги хващаме да играят карти тук.

— А снощи?

— Според онези, които са били дежурни, играта на карти е била в разгара си. Седем мъже, седнали в подножието на стълбите, които са играели покер с пет карти.

Чък сложи ръце на хълбоците си, и продължително издиша през устата.

— Тя, очевидно, отново прави онзи номер с невидимостта, и тръгва надясно или наляво.

— Ако е тръгнала надясно, е трябвало да се озове близо до трапезарията, после в кухнята, а отвъд кухнята има врата, която е укрепена и с аларма, нагласена за девет вечерта, след като кухненският персонал си е тръгнал. Отляво е помещението за сестрите и стаята за персонала. Няма врата, от която да се излиза навън. Единствените изходи са вратата от другата страна на обитаемата част, или надолу по коридора зад стълбището. И на двете места снощи е имало пазачи. — Коули погледна часовника си. — Господа, имам съвещание. Ако имате въпроси, не се колебайте да попитате някого от персонала или да отидете при Макферсън. Той се е занимавал с издирването дотук. Би трябвало да разполага с всички сведения, от които имате нужда. Персоналът вечеря точно в шест в столовата в сутерена на спалните помещения за санитарите. След това ще се съберем тук в салона за персонала и можете да говорите с всички, били на работа по време на снощния инцидент.

Той излезе забързано през предната врата, а те го наблюдаваха, докато зави наляво и изчезна.

Теди каза:

— Има ли нещо в това, което да не създава усещането за работа на вътрешен човек?

— Донякъде съм привързан към теорията си за невидимостта. Може да е имала стъкленица с формулата. Следваш ли мисълта ми? Може да ни наблюдава точно в този момент, Теди. — Чък бързо погледна през рамо, а после отново към Теди. — Нещо, за което си струва да се помисли.

 

 

Следобед се включиха в групата по издирването и се придвижиха във вътрешността на сушата, когато бризът се усили и стана по-топъл. Огромна част от острова беше обрасла, задушавана от плевели и поляни с гъста трева, през която се провираха здравите пипала на древен дъб и увивни растения, покрити с бодли. На повечето места беше невъзможно да мине човек, дори с мачете, каквото носеха някои от пазачите. Рейчъл Соландо едва ли беше имала мачете, а дори и да бе имала, изглежда, че в самата природа на острова беше да отблъсква всички, дошли там, обратно към брега.

Издирването се стори на Теди разсеяно и лишено от система, сякаш никой, освен него и Чък всъщност не влагаше усилия в него. Мъжете си проправяха с криволичене път покрай вътрешния кръг над бреговата линия със сведени очи и мудни стъпки. В един момент свърнаха на завой по издатина от черни скали и се озоваха в лице със скалист бряг, който се извисяваше далеч покрай тях и се вдаваше в морето. От лявата им страна, зад туфа мъх, тръни и червени боровинки, преплетени в избуяла маса, лежеше малка поляна, която се спускаше в подножието на няколко ниски хълма. Хълмовете се издигаха уверено, всеки — по-висок от предишния, докато накрая отстъпваха място на зъбера, и Теди видя прорези в хълмовете и продълговати дупки отстрани на зъбера.

— Пещери? — обърна се към Макферсън.

Той кимна:

— Няколко.

— Проверихте ли ги?

Макферсън въздъхна и обгърна в свитата си шепа една кибритена клечка, за да се предпази от вятъра, докато запали тънка пура.

— Тя имаше два чифта обувки, комисар. И двата бяха открити в стаята й. Как би могла да мине през това, през което току-що минахме ние, да прекоси онези скали и да изкатери зъбера?

Теди посочи нататък отвъд поляната към най-ниския от хълмовете:

— Тръгва по дългия път и си проправя път от запад?

Макферсън постави показалец до този на Теди:

— Виждате ли къде се спуска поляната? Точно там, където е върхът на пръста ви, има мочурища. Подножието на тези хълмове е покрито с отровен бръшлян, вечнозелен дъб, смрадлика, около хиляда различни растения, и всичките — с бодли колкото члена ми.

— Това какво значи — големи ли са, или малки? — Това бе казано от Чък, на няколко стъпки пред тях, който погледна назад през рамо.

Макферсън се усмихна:

— Може би някъде по средата.

Чък кимна.

— Та, какво е всичко, което казвам, господа? Тя не би имала избор, освен да се придържа към бреговата линия, а някъде на половината път, заобикаляйки, в която и да е от двете посоки, е щяла да се отдели от брега. — Той посочи зъбера. — И да се сблъска с един от тези.

 

 

Час по-късно, в другия край на острова, се натъкнаха на оградата. Зад нея се намираха старият форт и фарът, и Теди видя, че фарът има собствена ограда, която го задържаше вътре, с двама пазачи на входа, вдигнали пушки към гърдите си.

— Преработка на септични отпадъци? — попита той.

Макферсън кимна.

Теди погледна Чък. Чък вдигна вежди.

— Преработка на септични отпадъци? — повтори Теди.

 

 

Никой не дойде на тяхната маса на вечеря. Седяха сами, влажни от леките капки дъжд, от топлия бриз, който бе започнал да довява със себе си океана. Отвън островът беше започнал да шуми в тъмнината, когато бризът се превърна във вятър.

— Заключена стая — каза Чък.

— Боса — каза Теди.

— Покрай три вътрешни пропускателни пункта.

— Стая, пълна със санитари.

— Боса — съгласи се Чък.

Теди разбърка храната си — някакъв вид овчарски пай, с жилаво месо.

— През стена, оградена с бодлива тел, по която тече ток.

— Или през охранявана порта.

— Навън в това нещо. — Вятърът разтърсваше сградата, разтърсваше мрака.

— Боса.

— Без никой да я види.

Чък задъвка храната си и отпи глътка кафе.

— Когато някой умре на този остров — все трябва да се случи, нали? — къде отиват телата?

— Погребват ги.

Чък кимна:

— Да виждаш тук гробище?

Теди поклати глава:

— Вероятно е оградено някъде.

— Като съоръжението за преработка на септични отпадъци. Разбира се. — Чък избута подноса с храната си и се облегна назад. — С кого ще говорим за това?

— С персонала.

— Мислиш ли, че ще са склонни да помогнат?

— Ти не мислиш ли?

Чък се ухили. Запали цигара, без да сваля очи от Теди: усмивката му се превърна в тих смях, димът излезе с пуфтене в ритъм със смеха.

 

 

Теди стоеше в средата на стаята, персоналът се беше събрал в кръг около него. Отпусна ръце върху горната част на метален стол, а Чък се облегна отпуснато до него, с ръце в джобовете.

— Предполагам, всички знаят защо сме тук — каза Теди. — Нощес сте имали бягство. Доколкото можем да преценим, пациентката е изчезнала. Нямаме доказателства, които биха ни позволили да смятаме, че пациентката е излязла от това заведение без чужда помощ. Заместник-надзирател Макферсън, съгласен ли сте?

— Да. Бих казал, че това е основателна преценка на този етап.

Теди се готвеше да заговори отново, когато Коули, седнал на стол до сестрата, каза:

— Господа, бихте ли се представили? Някои хора от моя персонал не са се запознали с вас.

Теди се изпъна в цял ръст:

— Комисар от Военната полиция на Съединените щати Едуард Даниелс. Това е партньорът ми, комисар от Военната полиция на Съединените щати Чарлс Аул.

Чък помаха леко на групата и отново пъхна ръка в джоба си.

Теди каза:

— Господин заместник-надзирател, вие и вашите хора сте претърсили района.

— Определено.

— И открихте…?

Макферсън се изпъна в стола си:

— Не открихме доказателства, които да сочат към избягала жена. Никакви парчета от разкъсани дрехи, никакви следи от стъпки, никакви огънати клони. Снощи течението беше силно, имаше прилив. Плуването е щяло да бъде напълно невъзможно.

— Но може да е опитала. — Това беше изречено от сестрата, Кери Марино, стройна жена със сноп червена коса, която беше освободила от кока си и измъкнала от друга шнола точно над първия прешлен на гръбнака, веднага щом влезе в стаята. Касинката беше в скута й, и тя прокарваше пръсти през косата си с ленив маниер, който целеше да изрази досада, но караше всички мъже в стаята да хвърлят крадешком погледи към нея, по начина, по който умореното прокарване на пръсти из косата предполагаше нуждата да си легнеш.

Макферсън каза:

— Какво означаваше това?

Пръстите на Марино спряха да се движат из косата й и тя ги пусна в скута си.

— Откъде знаем, че не се е опитала да плува, а накрая вместо това се е удавила?

— Досега течението щеше вече да я е изхвърлило на брега. — Коули се прозя в юмрука си. — Отливът?

Марино вдигна ръка, сякаш за да каже: „О, извинявайте, момчета“, и каза:

— Просто си помислих.

— И ние оценяваме това — каза Коули. — Господин комисар, задайте въпросите си, моля. Беше дълъг ден.

Теди хвърли поглед към Чък, а в отговор Чък също го погледна. Изчезнала жена, с досие, в което беше отбелязано насилие, на свобода на един малък остров, а всички, изглежда, просто искаха да си легнат.

Теди каза:

— Господин Гантън вече ни каза, че се отбил да нагледа госпожица Соландо в полунощ и установил, че е изчезнала. Ключалките за решетката на прозореца в стаята й и вратата не били насилвани. Господин Гантън, имаше ли момент между десет и дванайсет часа през нощта, в който не сте имали видимост към коридора на третия етаж?

Няколко души обърнаха глави да погледнат Гантън, и Теди се смути, когато видя нещо като развеселено пламъче в някои от лицата, сякаш той беше учителят на третокласниците, задал въпрос на най-схватливото хлапе в класа.

Гантън заговори, забил поглед в краката си:

— Единственият момент, когато не държах под око онзи коридор, беше, когато влязох в стаята й и открих, че я няма.

— Това вероятно е отнело трийсет секунди.

— По-скоро петнайсет. — Той погледна към Теди. — Стаята е малка.

— Но иначе?

— Иначе до десет часа вече всички бяха заключени. Тя се прибра последна в стаята си. Аз седнах на площадката, и два часа не видях никого.

— И изобщо не сте напускали поста си?

— Не, сър.

— Нито дори за чаша кафе, нищо?

Гантън поклати глава.

— Добре, хора — каза Чък, като се отдръпна от гредата, на която се подпираше. — Тук трябва да направя един огромен скок. Само заради спора, и без да имам намерение да проявявам неуважение към господин Гантън, трябва да предположа — да се заиграем с идеята, че по някакъв начин госпожица Соландо се е промъкнала през тавана или нещо такова.

Няколко души от групата се подсмихнаха.

— И успява да се добере до стълбището, което води надолу до втория етаж. Покрай кого ще трябва да мине?

Санитар с млечнобяла кожа и оранжева коса вдигна ръка.

— А вашето име? — попита Теди.

— Глен. Глен Мига.

— Добре, Глен. Цяла нощ ли беше на поста си?

— Ъъ, да.

Теди каза:

— Глен.

— Да? — Той вдигна поглед от кожичката под нокътя си, която чоплеше.

— Истината.

Глен хвърли поглед към Коули, после отново към Теди.

— Да, бях.

— Глен — каза Теди, — хайде.

Глен издържа на погледа на Теди, очите му започнаха да се разширяват, и после каза:

— Отидох до тоалетната.

Коули се наведе напред, като опря длани на коленете си:

— Кой те замести?

— Бързо се изпиках, сър — каза Глен. — Ъъ, тоест, облекчих се. Съжалявам.

— Колко време? — попита Теди.

Глен сви рамене:

— Минута. Най-много.

— Една минута. Сигурен ли си?

— Не съм камила.

— Не.

— Влязох и веднага излязох.

— Нарушил си протокола — каза Коули. — Иисусе.

— Знам, сър. Аз…

— В колко часа беше това? — попита Теди.

— Единайсет и трийсет. Там някъде. — Страхът на Глен от Коули се превръщаше в омраза към Теди. След още няколко въпроса щеше да стане враждебен.

— Благодаря, Глен — каза Теди и се обърна отново към Чък, като наклони леко глава.

— В единайсет и трийсет — рече Чък, — или някъде по това време, играта на покер още ли беше в разгара си?

Няколко души обърнаха глави един към друг, а после отново към Чък, а после един негър кимна, последван от останалите санитари.

— Кой участваше все още в този момент?

Четирима негри и един бял вдигнаха ръце.

Чък се съсредоточи върху водача им — първият, който кимна, първият, който вдигна ръка. Закръглен, пълен тип, с глава, обръсната и лъщяща под светлината.

— Име?

— Трей, сър. Трей Уошингтън.

— Трей, къде седяхте всички?

Трей посочи към пода:

— Ей тука някъде. В средата на стаята. С изглед точно към онова стълбище. Държахме под око предната врата, и задната също.

Чък се приближи и застана до него, проточи глава да види предната и задната врата и стълбището.

— Добра позиция.

Трей сниши глас:

— Не става дума само за пациентите, сър. А и за докторите, за някои от сестрите, които не ни харесват. Не се предполага да играем карти. Трябва да можем да виждаме кой идва, та веднага бързичко да грабнем по един парцал.

Чък се усмихна:

— Бас държа, че наистина си бърз.

— Виждали ли сте светкавица през август?

— Да.

— Направо е бавна в сравнение с мен, като грабвам оня парцал.

Това разчупи напрежението в групата: сестра Марино не успя да сдържи усмивката си, а Теди забеляза как няколко от негрите отпуснаха ръце. Тогава разбра, че през целия им престой тук Чък ще играе ролята на доброто ченге. Биваше го да се оправя с хората, сякаш щеше да се чувства удобно във всяка определена група от населението, независимо от цвета или дори езика. Теди се запита как, по дяволите, от службата в Сиатъл са го оставили да си тръгне, независимо дали имаше приятелка японка, или не.

Теди, от друга страна, винаги инстинктивно поемаше ролята на водача. Веднъж щом мъжете приемеха това, както бързо им се налагаше да го направят през войната, те се разбираха прекрасно с него. Дотогава обаче винаги имаше напрежение.

— Добре, добре. — Чък вдигна ръка да укроти смеха, самият той все още ухилен. — И така, Трей, значи всички бяхте долу на стълбите и играехте карти. Кога разбрахте, че нещо не е наред?

— Когато Айк — а-а, господин Гантън, искам да кажа — той почва да крещи: „Повикайте надзирателя. Имаме бягство“.

— А това по кое време беше?

— Дванайсет часът, две минути и трийсет и девет секунди.

Чък повдигна вежди:

— Ти да не си часовник?

— Не, сър, но съм се научил да поглеждам някой часовник при първия знак за беда. Всичко може да се окаже това, на което казвате „инцидент“, всички трябва да попълваме РИ, „рапорт за инцидента“. Първото, което те питат, като предадеш РИ, е по кое време е започнал инцидентът. А като пишеш достатъчно рапорти за инциденти? Става ти втора природа да погледнеш някой часовник при първия намек за неприятност.

Няколко от санитарите кимаха, докато той говореше, и от устата им се отрониха по няколко „А-ха“ и „Точно така“, сякаш бяха на църковна служба.

Чък погледна Теди: е, какво ще кажеш за това?

— Значи дванайсет и две — каза Чък.

— И трийсет и девет секунди.

Теди се обърна към Гантън:

— Тези допълнителни две минути след полунощ… това трябва да е, защото сте проверили няколко стаи, преди да стигнете до тази на госпожица Соландо, нали така?

Гантън кимна:

— Тя е петата надолу по коридора.

— Надзирателят кога пристигна на мястото? — попита Теди.

Трей каза:

— Хиксвил — това е един от пазачите — той влиза пръв през предната врата. Беше на портата, мисля. Той влиза в дванайсет и шест и двайсет и две секунди. Надзирателят идва четири минути след това с шест мъже.

Теди се обърна към сестра Марино:

— Вие чувате цялата суматоха и…

— Заключвам сестринската стая. Излизам в коридора на рецепцията горе-долу по същото време, когато Хиксвил минава през входната врата. — Тя сви рамене и запали цигара, а няколко други членове на групата приеха това като знак и също запалиха.

— И никой не е можел да се прокрадне покрай вас в стаята на сестрите?

Тя подпря брадичка върху опакото на дланта си и се втренчи през сърповидна струйка дим към него:

— Да се промъкне покрай мен и да стигне къде? До вратата на отделението по хидротерапия? Влезеш ли там, се оказваш заключен в циментова ниша с множество вани и няколко малки басейна.

— Проверена ли беше тази стая?

— Беше, господин комисар — каза Макферсън, който сега прозвуча уморено.

— Сестра Марино — каза Теди, — участвали сте в сеанса по групова терапия снощи.

— Да.

— Да се е случило нещо необичайно?

— Дайте определение за „необичайно“.

— Извинете?

— Това е заведение за душевноболни пациенти, господин комисар. За душевноболни престъпници. „Обичайното“ не е особено голяма част от ежедневието ни.

Теди й кимна и й се усмихна глуповато.

— Нека се изразя по друг начин. Снощи по време на груповата терапия случи ли се нещо, по-запомнящо се от… хм…?

— Нормалното? — каза тя.

Това накара Коули да се усмихне: няколко души се засмяха.

Теди кимна.

Тя обмисли въпроса за около минута: пепелта от цигарата й побеля и се изкриви. Тя я забеляза, изтръска я в пепелника и вдигна глава:

— Не. Съжалявам.

— А госпожица Соландо говори ли снощи?

— Мисля, че да, два пъти.

— За какво?

Марино погледна през рамо към Коули.

Той каза:

— За момента нарушаваме поверителността между лекар и пациент в разговорите с комисаря.

Тя кимна, макар Теди да бе наясно, че тази концепция не й допада особено.

— Обсъждахме управляването на гнева. Напоследък имахме няколко случая на неуместни изблици на невъздържаност.

— От какъв род?

— Пациенти, които крещяха на други пациенти, сбивания, такива работи. Нищо извън нормата, просто малко повишаване на напрежението през последните седмици, което вероятно се дължеше повече на горещата вълна, отколкото на друго. Затова снощи обсъждахме подходящи и неподходящи начини за проява на нервност или неудоволствие.

— Госпожица Соландо имаше ли някакви проблеми с контролирането на гнева напоследък?

— Рейчъл? Не, Рейчъл се разстройваше само когато валеше. Това беше приносът й към груповата терапия снощи. „Чувам дъжд. Чувам дъжд. Не е тук, но идва. Какво можем да направим за храната?“

— Храната ли?

Марино смачка цигарата си, за да я изгаси, и кимна:

— Рейчъл мразеше храната тук. Постоянно се оплакваше.

— Основателно ли? — попита Теди.

Марино се сдържа, преди полуусмивката й да стане истинска. Сведе очи:

— Човек би могъл да твърди, че причината вероятно е разбираема. Ние не оцветяваме причините или мотивите с определения от рода на „добри“ и „лоши“, или с морални предположения.

Теди кимна:

— А снощи тук е бил някой си д-р Шийхан. Той е ръководил сеанса по групова терапия. Тук ли е?

Никой не проговори. Няколко мъже загасиха цигарите си във високия пепелник между столовете.

Най-накрая Коули каза:

— Д-р Шийхан замина със сутрешния ферибот. Онзи, който взехте на връщане.

— Защо?

— От известно време е планирал ваканция.

— Но ние трябва да говорим с него.

Коули каза:

— Разполагам с обобщаващите документи във връзка със сеанса по групова терапия. Имам всичките му бележки. Той тръгна от главната сграда в десет часа снощи, и се оттегли в жилището си. На сутринта замина. Вече отдавна беше време да си вземе почивка, и също така отдавна я планираше. Не видяхме причина да го задържаме тук.

Теди погледна Макферсън:

— Вие одобрихте ли това?

Макферсън кимна.

— Всичко е затворено — каза Теди. — Избягала е пациентка. Как така позволявате на някого да си тръгне по време на специален режим?

Макферсън каза:

— Потвърдихме къде се е намирал през нощта. Премислихме всичко, и не можахме да измислим никаква причина да го задържим.

— Той е лекар — рече Коули.

— За бога — тихо каза Теди. Най-голямото нарушение в стандартните процедури за действие, с което някога се беше сблъсквал в наказателна институция, а всички се държаха, сякаш не беше станало нищо особено.

— Къде отиде той?

— Извинете?

— На почивка? — каза Теди. — Къде замина той?

Коули вдигна поглед към тавана, опитвайки се да си спомни.

— Ню Йорк, мисля. Градът. Оттам е семейството му. Парк Авеню.

— Ще ми трябва телефонен номер — каза Теди.

— Не разбирам защо…

— Докторе — каза Теди, — ще ми трябва телефонен номер.

— Ще ви го намерим, господин комисар. — Коули не откъсваше очи от тавана. — Нещо друго?

— Можете да се обзаложите — каза Теди.

Брадичката на Коули се смъкна и той погледна през стаята към Теди.

— Трябва ми телефон — каза Теди.

 

 

Телефонът в стаята на медицинските сестри издаваше единствено неясно жужене на въздуха. В отделението имаше още четири, заключени зад стъкло, и щом стъклото беше отворено, телефоните дадоха същия резултат.

Теди и д-р Коули отидоха до централния номератор на първия етаж в главната болнична сграда. Когато влязоха, операторът вдигна поглед, с окачени на врата чифт слушалки.

— Сър — каза той, — всичко е прекъснато. Дори радиовръзката.

Коули рече:

— Времето навън не е чак толкова лошо.

Операторът сви рамене:

— Продължавам да опитвам. Обаче не става дума толкова за времето тук. Въпросът е какво е времето от другата страна.

— Продължавайте с опитите — каза Коули. — Когато се оправите и централата проработи, съобщете ми. Този човек трябва да проведе много важен разговор.

Операторът кимна, обърна им гръб и отново си сложи слушалките.

Отвън вятърът се усещаше като притаен дъх.

— Какво правят, ако не се разпишете на влизане? — попита Коули.

— От местното управление? — попита Теди. — Отбелязват го в рапортите, които подават всяка вечер. Обикновено започват да се тревожат след двайсет и четири часа.

Коули кимна:

— Може би дотогава това ще отмине.

— Да отмине ли? — каза Теди. — Та то дори още не е започнало.

Коули сви рамене и тръгна към портата.

— Ще предложа питиета и може би по една-две пури в дома си. В девет часа, ако вие и партньорът ви пожелаете да наминете.

— О — каза Теди. — Можем ли да поговорим тогава?

Коули спря и погледна назад към него. Тъмните дървета от другата страна на стената бяха започнали да се поклащат и да шумолят.

— Ние говорим, господин комисар.

 

 

Чък и Теди вървяха из тъмния двор, усещайки бурята във въздуха да набъбва, гореща, около тях сякаш светът беше бременен, подут.

— Това са безсмислици — каза Теди.

— Да.

— Прогнили чак до проклетата вътрешност.

— Ако бях баптист, щях да ти отвърна с: „Амин, братко“.

— „Братко“?

— Както говорят там долу. Служих една година в Мисисипи.

— Сериозно?

— Амин, братко.

Теди си изпроси една цигара от Чък и я запали.

Чък каза:

— Обади ли се в управлението?

Теди поклати глава:

— Коули каза, че номераторът е прекъснат. — Вдигна ръка. — От бурята, знаеш.

Чък изплю полепнал по езика му тютюн:

— Буря ли? Къде?

Теди каза:

— Но можеш да я усетиш как се задава. — Той погледна тъмното небе. — Макар че не отива към място, където може да засегне централната им комуникация.

— „Централна комуникация“ — каза Чък. — Напусна ли вече армията, или още си чакаш документите за уволнение?

— Таблото на номератора — каза Теди, като размаха цигарата си към него. — Няма значение как го наричаме. И радиото им също.

— Шибаното им радио? — Очите на Чък рязко се разтвориха. — Радиото им, шефе?

Теди кимна:

— Доста сериозно, да. Принуждават ни да стоим на този остров, в търсене на жена, избягала от заключена стая…

— Покрай четири пропускателни пункта с хора в тях.

— И стая, пълна със служители, играещи покер.

— Изкатерила се е по висока три метра тухлена стена.

— С електрическа жица отгоре.

— Плувала е петнайсет километра.

— … срещу бурно течение…

— … до брега. Бурно. Това ми харесва. А също и студено. Колко е, може би дванайсет градуса във водата?

— Петнайсет, най-много. През нощта, обаче?

— Да се върнем към предположението за дванайсет градуса. — Чък кимна. — Теди, знаеш ли, цялото това нещо…?

Теди каза:

— И изчезналият д-р Шийхан.

Чък каза:

— И на теб ти се вижда странно, нали? Не бях сигурен. Стори ми се, че не си настоявал достатъчно пред Коули, шефе.

Теди се засмя и чу как звукът от смеха му се понесе по полъха на нощния вятър и се разтвори в далечните плискащи се вълни, сякаш никога не го беше имало, сякаш островът и морето и солта ти отнемаха онова, което си мислеше, че имаш, и…

— … ако станем новина на първа страница? — точно казваше Чък.

— Какво?

— Ако ние сме новината за първа страница? — каза Чък. — Какво, ако са ни довели тук, за да им помогнем да довършат всичко?

— Елементарно, Уотсън.

Нова усмивка.

— Добре, шефе, опитай се да се държиш.

— Ще го направя. Ще го направя.

— Да кажем, че един конкретен лекар се е увлякъл по определена пациентка.

— Госпожица Соландо.

— Проумя картинката.

— Тя е привлекателна.

— Привлекателна. Теди, тя е като онези снимки, дето войниците ги забождат с кабарчета на шкафчетата си. Та значи тя обработва нашето момче, Шийхан… Сега виждаш ли ситуацията?

Теди изтръска цигарата си на вятъра, като гледаше как искриците се разпръскват и се припламват от бриза, а после политат обратно покрай него и Чък.

— И Шийхан се хваща на кукичката, и решава, че не може да живее без нея.

— Ключовата дума е „живее“. Като свободна двойка в истинския свят.

— Така че изчезват. Офейкват от острова.

— Може да са на шоу на Фатс Домино ей сега, докато си говорим.

Теди спря в далечния край на спалните помещения за персонала, и застана с лице към оранжевата стена.

— Но защо не са повикали кучетата?

— Ами, повикаха ги — каза Чък. Изисквания на протокола. Трябваше да доведат някого, а в случай на бягство от място като това се обаждат на нас. Но ако прикриват замесване на хора от персонала, тогава ние сме тук само за да потвърдим тяхната история — че са направили всичко по устав.

— Добре — каза Теди. — Но защо им е да покриват Шийхан?

Чък подпря долната част на обувката си на стената, и сгъна коляно, докато палеше цигара.

— Не знам. Още не съм го премислил.

— Ако Шийхан наистина я е измъкнал оттук, значи е подпъхнал нещо на някого.

— Наложило се е.

— На доста народ.

— На доста служители, във всеки случай. Един-двама пазачи.

— На някого на ферибота. Може би на повече от един човек.

— Освен ако не е заминал по друг начин, а не с ферибота. Може да си е имал собствена лодка.

Теди се позамисли върху този вариант.

— Идва от богато място. Парк Авеню, според Коули.

— Е, значи, ето — със собствена лодка.

Теди погледна нагоре по стената към тънката жица отгоре: въздухът около тях се разтягаше като мехурче, притиснато към стъкло.

— Това повдига толкова въпроси, на колкото отговаря — каза след малко Теди.

— Как така?

— Какви са онези кодове в стаята на Рейчъл Соландо?

— Е, тя е луда.

— Защо да ни го показва обаче? Искам да кажа, ако това е прикриване, защо не направи така, че да ни е по-лесно да се откажем от докладите и да се приберем у дома? „Служителят е заспал“. Или „Резето на прозореца е ръждясало и се е разпаднало, а ние не сме забелязали“.

Чък притисна глава към стената.

— Може би са били самотни. Нуждаели са се от малко компания от външния свят.

— Разбира се. Скалъпили са някаква история, за да могат да ни докарат тук? За да си имат нова тема за бъбрене? Ще се хвана на това.

Чък се обърна и погледна назад към „Ашклиф“:

— Шегата настрана…

Теди също се обърна и двамата застанаха с лице към „Ашклиф“:

— Разбира се…

— Започвам да се изнервям тук, Теди.