Денис Лихейн
Злокобен остров (26)

24

Отведоха го в отделение В, окован във вериги.

Щом го вкараха вътре, го отведоха долу в сутерена, където мъжете му крещяха от килиите си. Обещаваха да го наранят. Обещаваха да го изнасилят. Един се зарече, че ще го овърже като прасе и ще изяде пръстите на краката му един по един.

Макар да беше все така окован, от двете му страни стояха пазачи, докато в килията влезе една сестра и инжектира нещо в ръката му.

Имаше ягодовочервена коса и миришеше на сапун, и Теди долови дъха й, когато тя се наведе към него да постави инжекцията, и я позна.

— Вие се престорихте на Рейчъл — каза той.

Тя каза:

— Дръжте го.

Пазачите го сграбчиха за раменете и изпънаха ръцете му.

— Вие бяхте. С боядисана коса. Вие сте Рейчъл.

Тя каза: „Не мърдайте“, и заби иглата в ръката му.

Улови погледа й:

— Вие сте отлична актриса. Искам да кажа, наистина ме заблудихте, всичките ония приказки за скъпия ви, мъртъв Джим. Много убедително, Рейчъл.

Тя свали очи от неговите.

— Аз съм Емили — каза тя и измъкна иглата. — Спете сега.

— Моля ви — каза Теди.

Тя спря на вратата на килията и погледна назад към него.

— Вие бяхте — каза той.

Кимването не дойде от брадичката й — дойде от очите й — леко, насочено надолу потрепване — а после тя му отправи такава печална усмивка, че му се прииска да я целуне по косата.

— Лека нощ — каза тя.

Той изобщо не почувства кога пазачите му свалиха веригите, изобщо не ги видя да си тръгват. Звуците от другите килии замряха и въздухът най-близо до лицето му стана кехлибарен и той изпита чувството, че лежи по гръб в средата на мокър облак и краката и ръцете му са се превърнали в гъби.

И засънува.

И в сънищата му той и Долорес живееха в къща край езеро.

Защото се беше наложило да напуснат града.

Защото градът беше зъл и жесток.

Защото тя беше подпалила апартамента им на Бътънууд.

В опит да го прочисти от призраците.

Сънуваше любовта им като стомана, неуязвима за огън или дъжд или за ударите на чукове.

Сънуваше, че Долорес е луда.

И неговата Рейчъл му каза една вечер, когато той беше пиян, но не толкова пиян, че да не успее да й прочете приказка преди лягане, неговата Рейчъл му каза:

— Татко?

Той каза:

— Какво, миличка?

— Понякога мама ме гледа странно.

— Как странно?

— Просто странно.

— Смешно ли?

Тя поклати глава.

— Не?

— Не — каза тя.

— Е, добре, как те гледа тогава?

— Сякаш я натъжавам много силно.

И той й подпъхна завивките, целуна я за лека нощ и зарови нос в шията й, и й каза, че тя не натъжава никого. Не би го направила, не би могла. Никога.

 

 

Друга нощ, той дойде в леглото и Долорес разтриваше белезите на китките си и го гледаше от леглото, и каза:

— Когато отидеш на онова друго място, част от теб не се връща.

— Кое друго място, скъпа? — Той сложи часовника си на нощното шкафче.

— А онази част от теб, която се връща? — Тя прехапа устна и имаше вид, сякаш се канеше да стовари и двата си юмрука право в лицето си. — Не би трябвало да се връща.

 

 

Тя мислеше, че месарят на ъгъла е шпионин. Каза, че й се усмихвал, докато от сатъра му капела кръв, и беше сигурна, че той знае руски.

Каза, че понякога чувствала как онзи сатър се забива в гърдите й.

 

 

Малкият Теди му каза веднъж, когато бяха във Фенуей парк и гледаха бейзболния мач:

— Бихме могли да живеем тук.

— Ние наистина живеем тук.

— Искам да кажа, в парка.

— Какво му е лошото на мястото, където живеем сега?

— Твърде много вода.

Теди отпи от плоската си бутилка. Погледна замислено сина си. Беше високо и силно момче, но се разплакваше твърде бързо за момче на неговата възраст и лесно се плашеше. Така растяха децата в днешни дни — твърде облагодетелствани и мекушави в една бързо развиваща се икономика. На Теди му се искаше майка му да беше още жива, за да може да научи внуците си, че трябва да станеш издръжлив и силен. На света не му пукаше. Той не даряваше благодат. Той отнемаше.

Тези уроци можеха да бъдат предадени и от мъж, разбира се, но можеха да бъдат трайно внушени единствено от жена.

Долорес обаче им пълнеше главите с блянове, фантазии, водеше ги на кино твърде често, а също и на цирк и карнавали.

Той отпи отново от плоското си шише и се обърна към сина си:

— Твърде много вода. Нещо друго?

— Не, сър.

 

 

Той й казваше:

— Какво не е наред? Какво не правя? Какво не ти давам? Как мога да те направя щастлива?

А тя казваше:

— Щастлива съм.

— Не, не си. Кажи ми какво трябва да направя. Ще го направя.

— Добре съм.

— Толкова се ядосваш. А ако не си разгневена, си твърде щастлива, изпадаш в еуфория.

— Какво?

— Това плаши децата, плаши мен. Не си добре.

— Добре съм.

— Тъжна си през цялото време.

— Не — казваше тя. — Това си ти.

 

 

Той разговаря със свещеника и свещеникът ги посети един-два пъти. Разговаря със сестрите й и по-възрастната, Дилайла, пристигна веднъж от Вирджиния за една седмица, и това сякаш помогна за малко.

И двамата избягваха всякакъв намек за лекари. Лекарите бяха за лудите. Долорес не беше луда. Беше просто напрегната.

Напрегната и тъжна.

 

 

Теди сънува, че тя го събуди една нощ и му каза да си вземе пистолета. Месарят бил в къщата им, каза тя. Долу в кухнята. Говорел на руски по техния телефон.

 

 

Онази нощ на тротоара пред „Коконът Гроув“, докато се навеждаше навътре в таксито, и лицето му беше само на сантиметър от нейното…

Беше погледнал вътре и си беше помислил:

Познавам те. Познавал съм те цял живот. Чаках. Чаках да се появиш. Чаках през всичките тези години.

Познавал съм те още в утробата.

Беше просто това.

Не изпитваше типичното за войниците отчаяно желание да прави секс с нея, преди да отпътува, защото в онзи момент знаеше, че ще се върне от войната. Щеше да се върне, защото не беше възможно боговете да подредят звездите така, че да можеш да срещнеш другата половинка от душата си, а после да ти я отнемат.

Наведе се навътре в колата и й каза това.

И каза: „Не се тревожи. Ще се върна у дома.“

Тя докосна лицето му с пръст: — Ще го направиш, нали?

 

 

Сънуваше, че се прибира в къщата край езерото.

Беше ходил в Оклахома. Беше прекарал две седмици, преследвайки един тип от доковете на Южен Бостън до Тълса с около десет междинни спирания, като винаги изоставаше на половин стъпка от онзи, докато накрая буквално се сблъска с него, докато излизаше от мъжката тоалетна на една бензиностанция.

Върна се в къщата в единайсет сутринта, признателен, че беше делничен ден и момчетата бяха на училище, и чувстваше пътя с костите си, и изпитваше смазващ копнеж по собствената си възглавница. Влезе в къщата и се провикна към Долорес, докато си наливаше двоен скоч, и тя влезе от задния двор и каза: „Нямаше достатъчно“.

Той се обърна с питието си в ръка и попита: „От кое, скъпа?“, и забеляза, че тя беше мокра, сякаш току-що беше излязла изпод душа, само дето носеше стара тъмна рокля с избеляла щампа на цветя. Беше боса и водата капеше от косата и от роклята й.

— Скъпа — каза той, — защо си цялата мокра?

Тя каза: „Нямаше достатъчно“, и сложи на плота една бутилка. „Още съм будна.“

И отново излезе навън.

Теди я видя да върви към остъкления балкон, като правеше дълги, лъкатушещи крачки и се олюляваше. И той остави питието си на плота, вдигна бутилката и видя, че това бе лауданумът, който докторът беше предписал след престоя й в болницата. Ако му се наложеше да пътува, Теди отмерваше и разпределяше броя супени лъжици, от които смяташе, че тя ще има нужда, докато го няма, и ги добавяше в малка бутилка в аптечката й. После вземаше бутилката и я заключваше в мазето.

В тази бутилка имаше дози за шест месеца, а тя я беше пресушила.

Видя я да се препъва нагоре по стъпалата на остъкления балкон, да пада на колене и да се изправя отново.

Как беше успяла да се добере до бутилката? Ключалката на шкафчето в мазето не беше обикновена. Дори силен човек с клещи не можеше да свали тази ключалка. Невъзможно беше да я е отворила, а единственият ключ беше в Теди.

Загледа я как сяда на люлката на средата на остъкления балкон и погледна бутилката. Спомни си как стоеше точно тук в нощта на заминаването си, как добави чаените лъжички в бутилката в аптечката, как наля за себе си един-два пръста ръжено уиски, как се загледа към езерото, сложи по-малката бутилка в аптечката, качи се горе да се сбогува с децата, върна се долу, когато телефонът иззвъня, и беше провел разговора с централата, беше си грабнал палтото и чантата с дрехи за един ден, беше целунал Долорес на вратата и се бе отправил към колата си…

… и беше оставил по-голямата бутилка на кухненския плот.

Излезе през остъклената врата, прекоси моравата до остъкления балкон и тръгна нагоре по стълбите, и тя го гледаше как идва, мокра до кости, единият й крак се поклащаше, докато люлееше люлката напред-назад под ленив наклон.

Той каза:

— Скъпа, кога изпи всичко това?

— Тази сутрин. — Тя му се изплези, а после му се усмихна сънливо и вдигна поглед към украсения с извивки таван. — Обаче не беше достатъчно. Не мога да спя. Просто искам да спя. Прекалено съм уморена.

Той видя пъновете, които се носеха в езерото зад нея, и знаеше, че не са пънове, но извърна очи, погледна отново съпругата си.

— Защо с уморена?

Тя сви рамене, като отпусна ръце до тялото си.

— Уморена съм от всичко това. Толкова уморена. Просто искам да си ида у дома.

— Ти си у дома.

Тя посочи към тавана:

— Онзи дом — каза тя.

Теди се загледа отново към онези пънове, които се преобръщаха леко във водата.

— Къде е Рейчъл?

— На училище.

— Скъпа, тя е твърде малка за училище.

— Не и моето училище — каза жена му и му се озъби.

И Теди изпищя. Изпищя толкова високо, че Долорес падна от люлката и той скочи над нея и прескочи парапета в задната част на остъкления балкон и хукна с писъци: пищеше: „Господи“, пищеше: „не“, пищеше: „моля те“, пищеше: „не моите дечица“, пищеше: „Господи“, и пищеше неистово.

И той се гмурна във водата. Спъна се и падна напред по лице, и потъна, и водата го покри като олио, и той заплува все напред и напред и излезе точно по средата им. На трите пъна. Неговите дечица.

Едуард и Даниел бяха с лице надолу, но Рейчъл беше по гръб, очите й бяха отворени и втренчени нагоре към небето, в зениците й се бе отпечатало отчаянието на майка й, погледът й търсеше облаците.

Изнесе ги един по един и ги положи на брега. Беше внимателен с тях. Държеше ги здраво, но нежно. Усещаше костите им. Галеше ги по бузите. Галеше ги по раменете и по ребрата, по краката и по стъпалата. Целуваше ги много пъти.

Падна на колене и заповръща, докато гърдите му започнаха да горят, а стомахът му беше оголен.

Върна се и скръсти ръцете им на гърдите, и забеляза, че по китките на Даниел и Рейчъл имаше следи от въжета, и разбра, че Едуард е умрял пръв. Другите двама бяха чакали, чувайки всичко, знаейки, че тя ще се върне за тях.

Той отново целуна всяко от децата си по двете бузи и по челата и затвори очите на Рейчъл.

Дали бяха ритали в ръцете й, докато ги е носела към водата? Дали бяха пищели? Или си бяха отишли, омекнали и стенещи, примирени със съдбата си?

Върна се и скръсти ръцете им на гърдите и отново целуна всеки по двете бузи и по челото, и затвори очите на Рейчъл.

Видя жена си във виолетовата й рокля в нощта, когато се беше запознал с нея, и видя изражението на лицето й в онзи първи момент, когато я видя, онзи поглед, в който се беше влюбил. Мислеше си, че е било само заради роклята, заради това, че се чувстваше несигурна да носи такава хубава рокля в такъв изтънчен клуб. Но не беше това. Беше ужас, едва потиснат, и си беше винаги там. Беше ужас от външния свят — от влаковете, от бомбите, от трещящите трамваи и пневматичните чукове, от тъмните авенюта и руснаците, от подводниците и от кръчмите, пълни с гневни мъже, океани, пълни с акули. Азиатци, носещи червени книжки в едната ръка и пушки — в другата.

Тя се страхуваше от всичко това и от още толкова много неща, но онова, което я ужасяваше най-много, беше вътре в нея — като насекомо с неестествена интелигентност, което бе живяло в мозъка й през целия й живот, като си беше играло с него, беше цвърчало из него, беше изтръгвало жиците му, както си иска.

Теди остави децата си и остана да седи дълго на пода на остъкления балкон, като я гледаше как се люлее, и най-лошото от всичко беше колко много я обичаше. Ако можеше да пожертва собствения си разсъдък, за да възстанови нейния, щеше да го стори. Да продаде крайниците си? Чудесно. Тя беше цялата любов, която бе познавал от толкова време. Тя беше онова, което му беше дало сили да преживее войната, да понесе този ужасен свят. Той я обичаше повече от живота си, повече от душата си.

Но я беше провалил. Бе провалил децата си. Беше провалил живота, който всички те бяха построили заедно, защото беше отказал да види Долорес, наистина да я види, да види, че лудостта й не беше по нейна вина, не беше нещо, което тя можеше да контролира, не беше доказателство за морална слабост или липса на душевна сила.

Беше отказал да го види, защото ако тя наистина бе неговата вярна любима, неговото безсмъртно друго „аз“, тогава какво говореше това за мозъка му, за неговата нормалност, за неговата морална слабост?

И затова той се беше скрил от този факт, беше се скрил от нея. Беше я оставил сама — нея, своята единствена любов — и беше оставил умът й да погълне себе си.

Загледа я как се люлее. О, Господи, как я обичаше.

Обичаше я (и това го изпълваше с дълбок срам) повече от синовете си.

Но повече от Рейчъл?

Може би не. Може би не.

Видя Рейчъл в ръцете на майка й, докато майка й я носеше към водата. Видя как очите на дъщеря му се разширяват, когато се спусна в езерото.

Погледна жена си, като още виждаше дъщеря си, и си помисли: Ти, жестока, жестока, ненормална кучко.

Теди седна на пода на остъкления балкон и заплака. Не беше сигурен колко време е седял така. Плачеше и виждаше Долорес на площадката пред вратата, когато й носеше цветя, и Долорес, която гледаше назад през рамо към него по време на медения им месец, и Долорес във виолетовата й рокля, и бременна с Едуард, и как маха от бузата му една от миглите си, докато се отдръпва от целувката му, и как се сгушва в ръцете му, докато го целуваше лекичко по ръката, и как се усмихва със своите запазени за неделя сутрин усмивки, и се взира в него, докато останалата част от лицето й се разчупи около онези големи очи, и тя изглеждаше толкова уплашена и толкова сама, винаги, винаги, някаква част от нея, толкова сама…

Той се изправи и коленете му потрепериха.

Седна до жена си и тя каза:

— Ти си моят добър мъж.

— Не — каза той. — Не съм.

— Си. — Тя го хвана за ръката. — Ти ме обичаш. Знам това. Знам, че не си съвършен.

Какво ли си бяха помислили те — Даниел и Рейчъл — когато се бяха събудили от това, че майка им овързва китките им с въжета? Когато я бяха погледнали в очите?

— О, господи.

— Знам. Но ти си мой. И се опитваш.

— О, скъпа — каза той, — моля те, не казвай нищо повече.

И Едуард. Едуард сигурно беше побягнал. Сигурно се беше наложило да го преследва из къщата.

Сега тя беше лъчезарна, щастлива. Каза:

— Хайде да ги сложим в кухнята.

— Какво?

Тя се покатери върху него, възседна го и го притисна към влажното си тяло.

— Хайде да ги сложим да седнат на масата, Андрю. — Тя го целуна по клепачите.

Притисна я към себе си, смазвайки тялото й в своето, и заплака, сгушил лице в рамото й.

Тя каза:

— Ще бъдат нашите живи кукли. Ще ги изсушим.

— Какво? — Гласът му, приглушен, в рамото й.

— Ще ги преоблечем. — Тя прошепна думите в ухото му.

Не можеше да си я представи в кутия, в бяла гумена кутия с малко прозорче за гледане във вратичката.

— Ще ги оставим да спят в нашето легло тази вечер.

— Моля те, престани да говориш.

— Само за тази нощ.

— Моля те.

— А после утре можем да ги заведем на пикник.

— Ако някога си ме обичала… — Теди ги виждаше как лежат на брега.

— Винаги съм те обичала, скъпи.

— Ако някога си ме обичала, спри да говориш — каза Теди.

Искаше да отиде при децата си, да ги съживи, да ги отведе далеч оттук, далече от нея.

Долорес сложи ръка върху пистолета му.

Той сключи ръка върху нейната.

— Имам нужда да ме обичаш — каза тя. — Имам нужда да ме освободиш.

Тя дръпна пистолета му, но той отмести ръка. Погледна я в очите. Бяха толкова светли, че му причиняваха болка. Не бяха очи на човек. На куче може би. Вероятно на вълк.

След войната, след Дахау, той се беше заклел, че няма да убива никога повече, освен ако няма друг избор. Освен ако другият вече не е насочил оръжието си към него. Само тогава.

Не можеше да понесе още една смърт. Не можеше.

Тя дръпна пистолета му, докато очите й ставаха още по-светли, и той отново отмести ръката й.

Той се загледа към брега и ги видя почти строени, рамо до рамо.

Освободи пистолета си от кобура. Показа й го.

Тя прехапа устна, разплакана, и кимна. Вдигна поглед към покрива на остъкления балкон. Каза:

— Ще се престорим, че са с нас. Ще ги изкъпем, Андрю.

И той допря пистолета до корема й и ръката му потрепери, и устните му потрепериха, и той каза:

— Обичам те, Долорес.

И дори тогава, докато притискаше пистолета си към тялото й, беше сигурен, че не може да го направи.

Тя погледна надолу, сякаш изненадана, че още е там, че той все още е под нея.

— И аз те обичам. Обичам те толкова много. Обичам те като…

И той дръпна спусъка. Звукът от него излезе от очите й и от устата й с пукот излезе въздух, и тя сложи ръка върху дупката и го погледна, сграбчила с другата си ръка косата му.

И докато всичко се изливаше от нея, той я придърпа към себе си и тя омекна при допира с тялото му, а той все така я държеше и изплакваше ужасната си любов в избелялата й рокля.

 

 

Той седна в тъмното и усети мириса на цигарения дим, преди да види пламъчето, а пламъчето припламна, докато Шийхан дърпаше от цигарата си и го наблюдаваше.

Седна на леглото и заплака. Не можеше да спре да плаче. Изрече името й. Каза:

— Рейчъл, Рейчъл, Рейчъл.

И видя как очите й гледаха облаците, а косата й се вееше около нея.

Когато конвулсиите спряха, когато сълзите пресъхнаха. Шийхан попита:

— Рейчъл коя?

— Рейчъл Ледис — каза той.

— А ти си?

— Андрю — каза той. — Казвам се Андрю Ледис.

Шийхан включи малка лампа и той видя Коули и един пазач от другата страна на решетките. Пазачът беше с гръб към тях, но Коули се взираше вътре, с ръце върху решетките.

— Защо си тук?

Той взе кърпичката, която Шийхан му подаде, и си избърса лицето.

— Защо си тук? — повтори Коули.

— Защото убих жена си.

— А защо направи това?

— Защото тя уби децата ни и се нуждаеше от покой.

— Щатски шериф ли сте? — попита Шийхан.

— Не. Бях някога. Вече не.

— Откога сте тук?

— От трети май 1952.

— Коя беше Рейчъл Ледис?

— Дъщеря ми. Беше на четири.

— Коя е Рейчъл Соландо?

— Тя не съществува. Аз я измислих.

— Защо? — попита Коули.

Теди поклати глава.

— Защо? — повтори Коули.

— Не знам, не знам…

— Да, знаеш, Андрю. Кажи ми защо.

— Не мога.

— Можеш.

Теди сграбчи главата си и се залюля на място.

— Не ме карайте да го казвам. Моля ви? Моля ви, докторе?

Коули сграбчи решетките:

— Необходимо ми е да го чуя, Андрю.

Теди го гледаше през решетките, и му се искаше да се хвърли напред и да му отхапе носа.

— Защото — каза той и млъкна. Прочисти гърло и се изплю на пода. — Защото не мога да приема истината, че оставих жена си да убие моите рожби. Пренебрегвах всички признаци. Опитвах се със силата на волята си да прогоня лудостта. Аз ги убих, защото не й осигурих помощ.

— И?

— И знанието за това е твърде много за мен. Не мога да живея с него.

— Но трябва. Осъзнаваш го.

Той кимна. Придърпа коленете си към гърдите.

Шийхан отново погледна през рамо към Коули. Коули се взираше вътре през решетките. Запали цигара. Наблюдаваше спокойно Теди.

— Ето от какво се страхувам, Андрю. Били сме в това положение преди. Получихме същия този пробив преди девет месеца. А после ти регресира. Бързо.

— Съжалявам.

— Оценявам това — каза Коули, — но точно сега едно извинение не ми върши работа. Трябва да знам, че си приел реалността. Никой от нас не може да си позволи нов регрес.

Теди погледна Коули — този прекалено слаб човек с огромни като езерца сенки под очите. Този човек, който бе дошъл да го спаси. Този човек, който можеше да се окаже единственият истински приятел, когото някога беше имал.

Чу пистолетния изстрел в очите й и почувства мокрите китки на синовете си, докато ги полагаше върху гърдите им, и видя косата на дъщеря си, докато я отмяташе нежно от лицето й с показалеца си.

— Няма да регресирам — каза той. — Казвам се Андрю Ледис. Убих съпругата си, Долорес, през пролетта на петдесет и втора…