Денис Лихейн
Злокобен остров (22)

20

Всички мъртви и бъдещи мъртви си прибираха палтата.

Бяха в някаква кухня и палтата висяха на куки, и бащата на Теди откачи старото си тежко вълнено палто, сви рамене, за да намести ръцете си в него, а после помогна на Долорес с нейното и каза на Теди:

— Знаеш ли какво искам за Коледа?

— Не, татко.

— Като на Айк.

И Теди разбра, че той има предвид стикове за голф и сак за голф.

— Точно като на Айк — каза той.

— Именно — каза баща му и подаде на Чък палтото му.

Чък го облече. Беше хубаво палто. Кашмир отпреди войната. Белегът на Чък беше изчезнал, но той още имаше онези деликатни, взети назаем ръце, и ги държеше пред Теди и свиваше и отпускаше пръстите си.

— С онази лекарка ли отиде? — попита Теди.

Чък поклати глава:

— Малко прекалено образован съм. Отидох на хиподрума.

— Спечели ли?

— Загубих много.

— Съжалявам.

Чък каза:

— Целуни жена си за довиждане. По бузата.

Теди се наведе навътре покрай майка си и Тути Вичели, който му се усмихваше с окървавена уста, целуна Долорес по бузата и каза:

— Скъпа, защо си цялата мокра?

— Съвсем суха съм — каза тя на бащата на Теди.

— Ако бях на половината от годините си — каза бащата на Теди, — щях да се оженя за теб, момиче.

Всички бяха вир-вода, дори майка му, дори Чък. От палтата им капеше вода по целия под.

Чък му подаде три пъна и каза:

— За огъня.

— Благодаря. — Теди взе пъновете, а после забрави къде ги е оставил.

Долорес се почеса по корема и каза:

— Проклети зайци. Каква полза има от тях?

В стаята влязоха Ледис и Рейчъл Соландо. Не носеха палта. Не носеха абсолютно нищо, а Ледис подаде бутилка ръжено уиски над главата на майката на Теди, а после взе в обятията си Долорес, и Теди щеше да изпита ревност, но Рейчъл се смъкна на колене пред него, смъкна ципа на панталоните му и го прие в устата си, и Чък, и баща му, и Тути Вичели и майка му — всички му помахаха, докато се сбогуваха, а Ледис и Долорес се запрепъваха обратно и влязоха в спалнята и Теди ги чуваше там на леглото, как дърпаха несръчно дрехите си и дишаха дрезгаво, и всичко му се струваше някак съвършено, някак прекрасно, когато повдигна застаналата на колене Долорес и чу Рейчъл и Ледис там вътре да се чукат като луди, и той целуна жена си, и сложи ръка над дупката в корема й, и тя каза: „Благодаря ти“, и той се плъзна в нея изотзад, като избута пъновете от кухненския плот, а надзирателят и неговите хора си сипаха от ръженото уиски, което Ледис беше донесъл, и надзирателят намигна одобрително на техниката за чукане на Теди, вдигна чашата си в наздравица за него и каза на хората си:

— Това е един надарен бял негър. Ако го видите, стреляйте първи. Чувате ли ме? Не спирайте да помислите. Ако този човек се измъкне от острова, всички вкупом сме прецакани, господа.

Теди отметна палтото от гърдите си и се промъкна до ръба на пещерата.

Надзирателят и хората му бяха на хребета над него. Слънцето се беше издигнало в небето. Пищяха чайки.

Теди си погледна часовника. Осем сутринта.

— Не рискувайте — каза надзирателят. — Този човек е кален в битки, изпитан боец, и закоравял от битки. Има „Пурпурно сърце“ и бронзов орден с дъбови листа. Убил е двама души в Сицилия с голи ръце.

Тази информация се намираше в професионалната му характеристика, Теди знаеше. Но как, по дяволите, бяха намерили професионалната му характеристика?

— Служи си умело с нож и е умел в близкия бой. Не влизайте в близко съприкосновение с този човек. Ако ви се удаде шанс, повалете го като двукрако псе.

Теди откри, че се усмихва въпреки положението, в което се намираше. Колко ли други пъти хората на надзирателя бяха подлагани на сравнението с двукраките кучета?

Трима пазачи се спуснаха по въжета надолу по лицевата страна на по-малката скала, и Теди се отдръпна от издатината и ги загледа как си проправят път надолу към брега. Няколко минути по-късно те се изкатериха обратно горе и Теди чу един от тях да казва:

— Няма го там долу, сър.

Заслуша се за известно време, докато търсеха нагоре по скалния нос и по пътя, а после се отдалечиха и Теди изчака цял час, преди да излезе от пещерата, като чакаше да чуе дали някой върви най-отзад, и даде на отряда по претърсването достатъчно време, за да не се сблъска с тях.

Когато стигна до пътя, вече беше девет и двайсет и той тръгна обратно по него на запад, като се опитваше да поддържа бързо темпо, но все пак да се ослушва за мъже, движещи се пред или зад него.

Трей се беше оказал прав в предричането си за времето. Беше адски горещо и Теди си свали сакото, сгъна го и го преметна през ръката си. Разхлаби вратовръзката си достатъчно, за да я изхлузи през главата, и я пъхна в джоба си. Устата му беше суха като каменна сол, а клепачите го сърбяха от потта.

Отново видя Чък, какъвто беше в съня му, докато си обличаше палтото, и образът го прободе с по-силна болка от онзи на Ледис, който милваше Долорес. Докато не се появиха Рейчъл и Ледис, всички в съня му бяха мъртви. С изключение на Чък. Но той беше откачил палтото си от същата редица куки и беше излязъл с тях през вратата. На Теди му беше омразен фактът, който това символизираше. Ако се бяха добрали до Чък на скалния нос, вероятно го извличаха, докато Теди се катереше, за да излезе от полето. И който и да се беше промъкнал до него, сигурно си беше свършил много добре работата, защото Чък не беше надал дори писък.

Колко влиятелен трябваше да си, за да направиш така, че не един, а двама щатски шерифи да изчезнат?

Изключително влиятелен.

А ако планът беше Теди да бъде докаран до лудост, тогава не можеше да е бил същият за Чък. Никой нямаше да повярва, че двама щатски шерифи са си изгубили ума в един и същи четиридневен отрязък от време. Така че сигурно се беше наложило Чък да загине при нещастен случай. По време на урагана, вероятно. Всъщност, ако бяха наистина хитри — а изглежда, че бяха — тогава може би смъртта на Чък щеше да бъде представена като събитието, тласнало Теди отвъд невъзвратимата точка.

В идеята имаше безспорна симетрия.

Но ако Теди не успееше да се махне от острова, в централата никога нямаше да приемат историята, колкото и логична да беше, без да изпратят там други щатски шерифи, които лично да проверят.

И какво щяха да намерят?

Теди погледна надолу към треперещите си китки и палци. Положението се влошаваше. И не усещаше мозъка си освежен от съня през нощта. Чувстваше се замаян, с удебелен език. Ако до времето, когато от управлението изпратеха хора тук, хапчетата бяха завладели съзнанието му, вероятно щяха да намерят Теди да се лигави по халат за баня, като пускаше изпражнения там, където си седеше. И версията на истината, поддържана от „Ашклиф“, щеше да се потвърди.

Чу как фериботът надува сирената си и се озова на едно възвишение навреме да го види как завършва завоя си в пристанището и започва да се отдалечава, изпускайки пара, назад към дока. Ускори крачка, и десет минути по-късно видя гърба на построеното в стил „Тюдор“ имение на Коули през гората.

Свърна от пътя и влезе в гората, и чу мъже, които разтоварваха ферибота, глухото тупване на кутии, подхвърлени на дока, дрънченето на метални колички, стъпки по дървени дъски. Стигна до последната редица дървета и видя долу на дока няколко санитари, и двамата кормчии на ферибота, облегнати на кърмата, и видя пазачи, много пазачи, с приклади на пушките, отпуснати върху хълбоците, с тела, обърнати към гората, и очи, оглеждащи дърветата и парка, откъдето се стигаше до „Ашклиф“.

След като санитарите свършиха с разтоварването на товара, издърпаха количките обратно със себе си на дока, но пазачите останаха, и Теди знаеше, че единствената им работа тази сутрин беше да се уверят, да са дяволски сигурни, че той няма да стигне до ферибота.

Промъкна се обратно през гората и излезе при къщата на Коули. Чуваше мъже горе в къщата, видя един отвън на покрива, с гръб към Теди. Намери колата в заслона за автомобили в западния край на къщата. „Буик Роудмастър“, модел четирийсет и седма. Кафяв на цвят с бял кожен салон. Чиста и излъскана в деня след ураган. Обичано возило.

Теди отвори вратата на шофьора и усети мириса на кожата, сякаш беше само на един ден. Отвори жабката и намери няколко кутии кибрит, и ги взе всичките.

Измъкна вратовръзката си от джоба, намери на земята малък камък, и завърза на възел около него тесния край на вратовръзката. Задигна табелката с регистрационния номер и развъртя капачката на резервоара, а после вмъкна вратовръзката и камъка надолу по ауспуха и оттам в резервоара, докато от ауспуха остана да виси само дебелата, изпъстрена с цветен мотив предна част на вратовръзката, сякаш висеше от мъжки врат.

Теди си спомни как Долорес му беше подарила тази вратовръзка — беше я преметнала през очите му, като седна в скута му.

— Съжалявам, скъпа — прошепна той. — Обичам я, защото ти ми я подари. Но истината е, че това е адски грозна вратовръзка.

И той се усмихна нагоре към небето като извинение към нея и с една клечка подпали цялата кутия, а после с кутията подпали вратовръзката.

И после побягна като луд.

Беше на половината път през гората, когато колата експлодира. Чу някакви мъже да крещят, погледна назад и през дърветата видя пламъците, които се издигаха кълбовидно нагоре, а после се чу поредица от по-малки експлозии, като фойерверки, когато прозорците избухваха.

Стигна до края на гората, нави на топка сакото на костюма си и го сложи под няколко камъка. Видя пазачите и хората от ферибота, които тичаха по пътеката към къщата на Коули, и разбра, че ако смята да прави това, трябваше да го направи веднага, нямаше време да обмисля отново идеята, и това беше добре, защото ако изобщо се замислеше за онова, което се готвеше да направи, никога нямаше да го направи.

Излезе от гората и затича по брега и точно преди да стигне до дока и да се разкрие пред всеки, тичащ обратно към ферибота, рязко свърна наляво и изтича във водата.

Господи, беше студена като лед. Теди се надяваше, че горещината през деня може да я е стоплила, но студът се вряза през тялото му като електрически ток и му изкара въздуха от гърдите като удар с юмрук. Но Теди продължи да пори водата напред, като се опитваше да не мисли какво има в тази вода заедно с него — змиорки и медузи, и раци, и може би акули. Изглеждаше нелепо, но Теди знаеше, че акулите нападат хора, в средностатистическия случай, на метър дълбочина, и точно на толкова беше той сега, водата беше до кръста му и се покачваше, и Теди чу откъм къщата на Коули да идват викове, пренебрегна ударите на сърцето си, силни като на пневматичен чук, и се гмурна под водата.

Видя момичето от сънищата си да се носи точно под него, с отворени и примирени очи.

Разтърси глава и тя изчезна, и той видя кила пред себе си — плътна черна ивица, която се надигаше и вълнуваше в зелената вода, доплува до нея и постави ръце отгоре. Започна да се движи покрай кила напред и заобиколи от другата страна, и се застави да се покаже от водата бавно: само главата. Почувства слънцето върху лицето си, когато издиша, а после всмука кислород и се опита да не обръща внимание на видението как краката му се поклащаха там в дълбините, докато някакви същества плуваха редом и ги виждаха, чудейки се какво ли е това, като се доближаваха да подушат…

Стълбата беше където си я спомняше — точно пред него — и той сложи ръка на първата халка и увисна там. Сега чуваше мъжете, които тичаха обратно към дока, чуваше тежките им стъпки по дъските, а после чу надзирателя:

— Претърсете кораба.

— Сър, нямаше ни само…

— Напуснали сте поста си, а сега искате да спорите?

— Не, сър. Съжалявам, сър.

Стълбата се наклони в ръката му, когато няколко мъже отпуснаха тежестта си на ферибота, и Теди ги чу как вървят през кораба, чу как се отварят врати и се разместват мебели. Нещо се плъзна между бедрата му като ръка, и Теди стисна зъби, затегна хватката си върху стълбата и застави ума си да престане да възприема напълно, защото не искаше да си представя как изглежда нещото. Каквото и да беше, то продължи да се движи, и Теди издиша.

— Колата ми. Той взриви проклетата ми кола. — Коули, с глас, който звучеше накъсано и задъхано.

Надзирателят каза:

— Това стигна достатъчно далеч, докторе.

— Съгласихме се, че на мен остава да взема решението.

— Ако този човек се измъкне от острова…

— Той няма да се измъкне от острова.

— Сигурен съм, не сте си мислили и че ще превърне колата ви в огнен ад. Трябва да прекратим тази операция сега и да намалим загубите.

— Положих твърде много старания, за да се предам.

Надзирателят повиши глас:

— Ако този човек се измъкне от острова, ще бъдем съсипани.

Коули също повиши глас:

— Той няма да се измъкне от проклетия остров!

В продължение на цяла минута никой не проговори. Теди ги чуваше как пристъпват от крак на крак по дока.

— Чудесно, докторе. Но фериботът остава. Няма да тръгне от дока, докато не открием този човек.

Теди висеше там: студът обви краката му и ги изгори.

Коули каза:

— В Бостън ще искат отговори за това.

Теди затвори уста, преди зъбите му да изтракат.

— Тогава им дайте отговори. Но фериботът остава.

Нещо побутна отзад левия крак на Теди.

— Добре, господин надзирател.

Ново побутване по крака и Теди ритна назад: чу как плисъкът, който предизвика, прозвуча във въздуха като пушечен изстрел.

Стъпки по кърмата.

— Не е вътре, сър. Проверихме навсякъде.

— Тогава къде е отишъл? — каза надзирателят. — Някакви предположения?

— Мамка му!

— Да, докторе?

— Тръгнал е към фара.

— Тази мисъл наистина ми хрумна.

— Аз ще се справя.

— Вземете няколко души.

— Казах, че ще се справя. Имаме хора там.

— Не достатъчно.

— Казах, че ще се справя с това.

Теди чу как обувките на Коули затрополиха обратно към дока и утихват, когато стъпиха на пясъка.

— Фар или не — каза надзирателят на хората си, — този ферибот няма да отиде никъде. Вземете ключовете за двигателя от кормчията и ми ги донесете.

 

 

Измина с плуване по-голямата част от пътя дотам.

Измъкна се от ферибота и заплува към брега, докато се приближи достатъчно до песъчливото дъно, за да го използва, като плуваше срещу вятъра, докато се отдалечи достатъчно, за да вдигне глава от водата и да рискува да хвърли поглед назад. Беше изминал неколкостотин метра и виждаше как пазачите оформят обръч около дока.

Плъзна се обратно под водата и продължи да плува срещу вятъра, тъй като не можеше да рискува плисъка, който щеше да предизвика свободният стил или дори кучешкото плуване, и след известно време стигна до завоя в бреговата линия и го заобиколи, изкачи се на пясъка, седна на слънцето и се отърси от студа. Извървя с нормален ход възможно най-голяма част от брега, преди да се натъкне на група оголени скали, които го принудиха да се върне отново във водата, и той завърза обувките си една за друга, окачи ги на шията си, отново заплува и си представи бащините си кости някъде на дъното на същия този океан, и си представи акули и големите им гръбни перки и големите им замахващи опашки и баракуди с редици от бели зъби, и разбра, че щеше да се измъкне от това, защото трябваше, и водата го бе вкочанила и сега той нямаше друг избор, освен да направи това, и можеше да му се наложи да го направи отново след два дни, когато корабът „Бетси Рос“ пуснеше товара си на южния край на острова, и знаеше, че единственият начин да преодолее страха беше да се изправи лице в лице с него, беше научил това достатъчно добре през войната, но дори при това положение, ако успееше да се справи, никога, никога повече нямаше да влезе в океана. Чувстваше как той го наблюдава и го докосва. Можеше да усети възрастта му — по-древен от боговете и взел далеч повече жертви от тях.

Видя фара около един часа. Не можеше да е сигурен, защото часовникът му беше в сакото на костюма, но слънцето беше приблизително на това място. Излезе на брега точно под скалистия бряг, на който се намираше, легна опрян на една скала и остави слънцето да грее върху тялото му, докато разтърсващите тръпки спряха и кожата му вече не беше толкова синя.

Ако Чък беше там горе, независимо в какво състояние, Теди щеше да го изведе. Жив или мъртъв, нямаше да го изостави.

Тогава ще умреш.

Беше гласът на Долорес, и той знаеше, че е права. Ако трябваше да чака два дни пристигането на „Бетси Рос“ и ако с него беше Чък, в състояние, различно от будното, неспособен да функционира, никога нямаше да успеят. Щяха да ги преследват…

… Теди се усмихна.

… като двукраки кучета.

Не мога да го изоставя, каза той на Долорес. Не мога да го направя. Ако не успея да го намеря, това е едно. Но той е мой партньор.

Ти току-що го срещна.

Въпреки това ми е партньор. Ако е тук вътре, ако му причиняват болка, ако го задържат против волята му, трябва да го изведа.

Дори ако умреш?

Дори ако умра.

Тогава се надявам да не е там вътре.

Слезе от скалата и тръгна по пътека от пясък и мидени черупки, която се извиваше около морската трева, и му хрумна, че онова, което Коули бе сметнал за склонност към самоубийство у него, не беше точно това. Беше по-скоро съзнателно или несъзнателно желание за смърт. От години не можеше да се сети за основателна причина да живее, вярно беше. Но също така не можеше да се сети и за добра причина да умре. Да посегне на живота си? Дори в най-отчаяните му нощи това му се бе струвало такъв жалък вариант. Недостоен. Слаб.

Но не…

Пазачът внезапно се озова там, толкова изненадан от появата на Теди, колкото и Теди от неговата. Ципът на пазача още беше отворен, пушката — преметната зад гърба му. Посегна първо към ципа си, после размисли, но дотогава Теди беше забил опакото на дланта си в адамовата му ябълка. Онзи го сграбчи за гърлото, и Теди рухна превит на земята, замахна с крак към гърба на пазача и пазачът се претърколи по гръб, а Теди се изправи и го изрита силно в дясното ухо, и очите на пазача хлътнаха навътре в главата, а устата му рязко се отвори.

Теди се наведе до него, смъкна ремъка на пушката от рамото му и издърпа пушката изпод него. Чу го как диша. Значи не го беше убил.

А сега имаше оръжие.

 

 

Използва го върху следващия пазач, онзи пред оградата. Обезоръжи го — хлапе, всъщност невръстно дете — и пазачът каза:

— Ще ме убиеш ли?

— За бога, хлапе, не — каза Теди и стовари приклада на пушката върху слепоочието на хлапака.

 

 

В рамките на оградата имаше малко спално помещение, и Теди провери първо него: намери няколко походни легла и момичешки списания, кана престояло кафе и няколко униформи на пазачи, окачени на една кука на вратата.

Върна се навън, прекоси и отиде до фара, използва пушката, за да насили вратата и да я отвори, и на първия етаж не намери нищо, освен влажна бетонна стая, в която нямаше нищо освен плесен по стените, и спираловидно стълбище, направено от същия камък като стените.

Качи се по него до втора стая, толкова празна, колкото и първата, и разбра, че тук сигурно имаше мазе, някакво просторно помещение, може би свързано с останалата част от болницата чрез тези коридори, защото досега това не беше нищо повече от… ами, просто един фар.

Чу над себе си стържещ звук, излезе обратно при стълбите, изкачи още един ред от тях и стигна до тежка желязна врата, притисна върха на цевта към нея и тя леко поддаде.

Чу отново стържещия звук, усети мирис на цигарен дим и чу океана и почувства вятъра тук горе, и разбра, че ако надзирателят е бил достатъчно умен да постави пазачи от другата страна на тази врата, тогава той, Теди, щеше да е мъртъв веднага щом я отвореше.

Бягай, скъпи.

Не мога.

Защо не?

Защото всичко се свежда до това.

Кое?

Всичко. Всичко.

Не виждам как това…

Ти. Аз. Ледис. Чък. Нойс, онова нещастно проклето хлапе. Всичко се свежда до това. Или то ще спре сега. Или аз ще спра сега.

Бяха ръцете му. Ръцете на Чък. Нима не разбираш?

Не. Какво?

Ръцете му, Теди. Те не му пасваха.

Теди знаеше какво има предвид тя. Знаеше, че има нещо важно за ръцете на Чък, но не толкова важно, че да може да губи още време на това стълбище, като мисли за това.

Сега трябва да мина през тази врата, скъпа.

Добре. Внимавай.

Теди се приведе вляво от вратата. Притисна приклада на пушката към лявата страна на гръдния си кош и се подпря с дясната ръка на пода, за да запази равновесие, а после ритна с левия си крак и вратата се разтвори широко и той падна на коляно, когато тя се люшна, опря пушката на рамото си и насочи цевта.

Към Коули.

Седнал зад една маса, с гръб към малък квадратен прозорец, с океана, разстилащ се в синьо и сребристо зад него, с мирис, който изпълваше стаята: бризът рошеше косата отстрани на главата му.

Коули не изглеждаше стреснат. Не изглеждаше изплашен. Почука цигарата си отстрани в пепелника пред себе си и каза на Теди:

— Защо си целият мокър, скъпи?