Денис Лихейн
Злокобен остров (18)

16

Когато се обърна да тръгне обратно през килийния блок, откри Ал да го чака. Стоеше в средата на гранитния коридор и фиксираше Теди с ленив поглед, и Теди каза:

— Хвана ли твоя човек?

Ал закрачи редом с него:

— И още как. Хитро копеле, но тук има предел, до който можеш да стигнеш…

Тръгнаха нагоре по килийния блок, като се придържаха към центъра, и Теди чу как Нойс го пита дали някога е бил сам тук. Откога ли го наблюдаваше Ал? — запита се. Прехвърли отново през мислите си трите дни, прекарани тук, и се опита да открие дори само един случай, в който да е бил напълно сам. Дори когато ходеше до тоалетната, използваше помещенията за персонала: винаги някой беше в съседната кабинка или чакаше точно пред вратата.

Но не, той и Чък бяха излизали сами от острова няколко пъти…

Той и Чък.

Какво точно знаеше за Чък? За миг си представи лицето му, видя го на ферибота, загледан нататък към океана…

Страхотен тип, от онези, които харесваш на мига, умееше да се държи с хората с естествена лекота, беше от хората, до които ти се иска да си близо. От Сиатъл. Наскоро прехвърлен. Адски добър играч на покер. Мразеше баща си — единственото, което сякаш не съответстваше на останалата част от него. Имаше и още нещо неуместно, нещо, заровено в дъното на ума на Теди, нещо… Какво беше?

Тромаво. Но не, в Чък нямаше нищо тромаво. Той беше въплъщение на безупречността. Лъскав като нова монета — трябваше да използва израз, който баща му беше обичал. Не, в този човек нямаше нищо ни най-малко тромав и неловко. Но наистина ли нямаше? Нима не беше имало кратък момент във времето, когато движенията на Чък бяха тромави? Да. Теди беше сигурен, че този момент се е случил. Но не можеше да си спомни подробностите. Не точно сега. Не тук.

И във всеки случай цялата идея беше нелепа. Той имаше доверие на Чък. В края на краищата Чък беше проникнал в бюрото на Коули.

Ти видя ли да го прави?

Точно в момента Чък рискуваше кариерата си, за да се добере до досието на Ледис.

Откъде знаеш?

Бяха стигнали до вратата и Ал каза:

— Просто се върнете до стълбите и се качете по онези стъпала. Много лесно ще намерите покрива.

— Благодаря.

Теди зачака, все още, без да отваря вратата: искаше да види колко време ще се мотае Ал наоколо.

Но Ал само кимна и влезе отново в килийния блок и Теди се почувства защитен. Разбира се, че не го следяха. Доколкото Ал знаеше Теди беше просто още един санитар. Нойс беше параноик. И съвсем разбираемо — кой ли нямаше да е такъв на мястото на Нойс? — но все пак, параноик.

Ал продължи да върви и Теди завъртя дръжката на вратата и я отвори, и на площадката не го чакаха санитари или пазачи. Беше сам. Напълно сам. Ненаблюдаван. И той остави вратата да се затвори зад гърба му, обърна се, за да слезе по стълбите, и видя Чък да стои на завоя, където се бяха натъкнали на Бейкър и Вингис. Стискаше цигарата си и дърпаше силно и бързо от нея, а когато Теди се зададе надолу по стълбите, той вдигна очи, обърна се и тръгна бързо.

— Мислех, че ще се срещнем в залата.

— Те са тук — каза Чък, когато Теди се изравни с него и влязоха в обширната зала.

— Кои?

— Надзирателят и Коули. Просто не спирай да се движиш. Трябва да бягаме.

— Видяха ли те?

— Не знам. Точно излизах от стаята с досиетата два етажа по-горе. Видях ги надолу в другия край на коридора. Коули обърна глава и аз минах право през вратата за изхода и излязох на стълбището.

— Значи вероятно не са се замислили особено за това.

Чък почти подтичваше:

— Санитар в найлонов дъждобран и шапка на рейнджър, излизащ от стаята с архивите на етажа на администрацията? О, сигурен съм, че нямаме никакъв повод за тревога.

Лампите светнаха над тях с поредица от плавни пукащи звуци, които прозвучаха като чупещи се под вода кости. Електрически заряди започнаха да жужат във въздуха и бяха последвани от взрив от крясъци и вой. За миг сградата сякаш се издигна около тях, а после отново се слегна. Аларми зазвъняха навсякъде из каменните подове и стени.

— Токът дойде. Колко хубаво — каза Чък и тръгна към стълбите.

Слизаха по стълбите, когато четирима пазачи се зададоха тичешком, и те се притиснаха към стената, за да им направят път.

Пазачът, седнал на масичката за карти, още беше там, на телефона, и когато слязоха, вдигна към тях леко изцъклен поглед, а после очите му се проясниха и той каза: „Изчакайте секунда“ в телефонната слушалка, а после се обърна към тях, когато слизаха по последното стъпало: — Хей, вие двамата, почакайте за минута.

Във фоайето се въртеше цяла тълпа — санитари, пазачи, двама оковани пациенти, опръскани с кал — и Теди и Чък се вмъкнаха право сред тях, заобиколиха мъж, който се изправи иззад масичката за кафе и небрежно замахна с чашата си към гърдите на Чък.

И пазачът каза:

— Хей! Вие двамата! Хей!

Те не забавиха ход и Теди видя лица, които се оглеждаха наоколо, едва сега чули гласа на пазача, чудейки се на кого вика.

След още една-две секунди същите тези лица щяха да се обърнат към него и Чък.

— Казах: „Стой“.

Теди удари вратата с ръка на височината на гърдите си.

Тя не поддаде.

— Хей!

Забеляза месинговата дръжка — още един ананас като онзи в къщата на Коули — и я сграбчи: откри, че е хлъзгава от дъжда.

— Трябва да говоря с теб!

Теди завъртя дръжката, бутна вратата да се отвори и по стъпалата се зададоха двама пазачи. Теди се завъртя и задържа вратата отворена, докато Чък мина, а пазачът отляво му благодари с кимване. Той и партньорът му минаха и Теди бутна вратата и тръгнаха надолу по стълбите.

Видя отляво група мъже, облечени също като тях, които стояха наоколо, пушеха цигари и пиеха кафе в ситния дъждец: няколко от тях се бяха облегнали на стената, всички се шегуваха, мощно издишваха дим във въздуха, и той и Чък прекосиха разстоянието до тях, без да поглеждат назад, в очакване на звука от отварящата се зад гърба им врата и нов взрив от викове.

— Намери ли Ледис? — попита Чък.

— Не. Обаче намерих Нойс.

— Какво?

— Чу ме.

Кимнаха на групата мъже, когато стигнаха до тях. Те се усмихнаха и помахаха, а Теди взе огънче за цигарата си от един от тях, а после продължиха да вървят надолу покрай стената, продължиха да вървят, докато стената сякаш се простираше в продължение на половин километър, продължиха да вървят, докато викове, може би насочени към тях, отекваха във въздуха, продължиха да вървят, докато виждаха прикладите на пушките, подаващи се над бойниците на сто и петдесет метра над тях.

Стигнаха до края на стената и свърнаха наляво в подгизнала зелена поляна и видяха, че там някои участъци от оградата са сменени, групи мъже запълваха дупките за стълбовете с бетон, и те я видяха как се простира по целия път назад, и разбраха, че няма как да излязат оттам.

Тръгнаха обратно и излязоха покрай стената, на открито, и Теди разбра, че единственият път е право напред. Твърде много очи щяха да забележат, ако тръгнеха, в която и да е друга посока, освен покрай пазачите.

— Ще се промъкнем оттам, нали, шефе?

— Направо.

Теди си свали шапката и Чък последва примера му, а после смъкнаха дъждобраните си, преметнаха ги през ръка и тръгнаха в ситните капчици дъжд. Чакаше ги същият пазач, и Теди каза на Чък:

— Дай дори да не забавяме ход.

— Съгласен.

Теди се опита да разчете изражението на пазача. Беше неподвижно и безизразно като на мъртвец и той се зачуди дали е непроницаемо от отегчение, или защото се напрягаше за сблъсъка.

Теди помаха, докато минаваше, и пазачът каза:

— Сега са докарали камиони.

Продължиха да вървят. Теди се обърна и тръгна заднешком, когато каза:

— Камиони ли?

— Да, за да ви приберат обратно. Ще трябва да почакате, един замина само преди пет минути. Трябва да се върне всеки момент.

— Не. Имаме нужда да се пораздвижим.

За миг нещо трепна в лицето на пазача. Може би Теди просто си въобразяваше, или може би пазачът можеше да разпознае нередна ситуация, когато я подушеше.

— Внимавай сега. — Теди се обърна с гръб и двамата с Чък тръгнаха към дърветата, и той усещаше как пазачът ги наблюдава, усещаше как целият форт ги наблюдава. Може би точно сега Коули и надзирателят бяха на предните стъпала или горе на покрива. И наблюдаваха.

Стигнаха до дърветата и никой не изкрещя, никой не даде предупредителен изстрел, а после те влязоха по-навътре и изчезнаха в редицата дебели стволове и разкъсани листа.

— Господи — каза Чък. — Господи, Господи, Господи.

Теди седна на един заоблен камък и почувства как потта наквасва тялото му, просмуквайки се в бялата му риза и панталоните, и се почувства въодушевен. Сърцето му още биеше силно, а очите го сърбяха, а по плещите и врата му още пробягваха тръпки, и той разбра, че, с изключение на любовта, това беше най-великото чувство на света.

Че си успял да избягаш.

Погледна Чък и не откъсна поглед от него, докато и двамата не започнаха да се смеят.

— Свих зад онзи ъгъл и видях, че оградата отново си е на мястото — каза Чък, — и, о, мамка му Теди, помислих си, че сме дотук.

Теди се облегна на скалата, чувствайки се свободен по начин, по който се беше чувствал само като дете. Загледа как небето започва да се появява зад сивите облаци, и почувства въздуха върху кожата си. Усети мириса на мокри листа, мокра пръст и мокра дървесна кора, и чу последното слабо почукване на дъжда. Искаше му се да затвори очи и да се събуди отново от другата страна на пристанището, в Бостън, в леглото си.

Почти се унесе, и това му напомни колко е уморен, седна, изрови цигара от джоба на ризата си и взе огънче от Чък. Наведе се напред върху коленете си и каза:

— От този момент трябва да предположим, че ще открият, че сме били вътре. Тоест, ако вече не знаят.

Чък кимна:

— Бейкър със сигурност ще се пречупи, ако го разпитат.

— Мисля, че онзи пазач до стълбите беше предупреден за нас.

— Или просто искаше да се разпишем на излизане.

— И в двата случая сигурно ще си спомнят за нас.

Сирената за мъгливо време на бостънския фар издаде жален звук откъм отсрещния край на пристанището — звук, който Теди беше чувал всяка нощ през детството си в Хъл. Най-самотният звук, който познаваше. От него ти се приискваше да прегърнеш нещо — човек, възглавница, себе си.

— Нойс — каза Чък.

— Да.

— Той наистина е тук.

— От плът и кръв.

Чък каза:

— За бога, Теди, как?

И Теди му разказа за Нойс, за поражението, което бе претърпял, за враждебността му към Теди, за страха му, за треперещите му крайници, за плача му. Разказа на Чък всичко, с изключение на онова, което Нойс беше намекнал за него. А Чък слушаше, като кимаше от време на време, и гледаше Теди така, както дете гледа някой лагерен възпитател около огъня, когато започнат късните вечерни истории за таласъми.

А какво беше всичко това — започваше да се пита Теди, — ако не именно това?

Когато свърши, Чък попита:

— Вярваш ли му?

— Вярвам, че е тук. В това няма съмнение.

— Може обаче да е претърпял психологически обрат. Искам да кажа, истински. Не му е за пръв път. Всичко това може да е законно. Той откача в затвора, и те казват: „Хей, едно време този тип е бил пациент в «Ашклиф». Да го изпратим обратно“.

— Възможно е — каза Теди. — Но последния път, когато го видях, ми се стори напълно нормален, по дяволите.

— Кога беше това?

— Преди месец.

— Много неща могат да се променят за месец.

— Вярно.

— Ами фарът? — каза Чък. — Вярваш ли, че там има куп луди учени, които имплантират антени в черепа на Ледис, докато ние тук си говорим?

— Не мисля, че ще заградят съоръжение за преработка на септични отпадъци.

— Ще се съглася с теб — каза Чък. — Но всичко това е малко като представление на „Гран Гиньол“, не мислиш ли?

Теди се намръщи:

— Не знам какво значи това, по дяволите.

— Ужасно — каза Чък. — Като в някоя ужасна приказка, от онези за таласъмите.

— Това го разбирам — каза Теди. — Каква беше онази част с гран-не-знам-си-какво?

— „Гран Гиньол“ — каза Чък. — Това е на френски. — Извинявай.

Теди гледаше как Чък се опитва да се измъкне с усмивка от ситуацията, и вероятно си мисли за начин да смени темата.

Теди каза:

— Много нещо ли научаваш на френски, когато израстваш в Портланд?

— Сиатъл.

— Правилно. — Теди притисна длан към гърдите си. — Прощавай.

— Обичам театъра, ясно? — каза Чък. — Това е театрален термин.

— Знаеш ли, познавах един тип, който работеше в управлението в Сиатъл — каза Теди.

— Наистина ли? — Чък разсеяно опипваше джобовете си.

— Да. Вероятно и ти си го познавал.

— Вероятно — каза Чък. — Искаш ли да видиш какво намерих от досието на Ледис?

— Казваше се Джо. Джо… — Теди щракна с пръсти и погледна Чък. — Помогни ми с това. На върха на езика ми е. Джо, хм, Джо…

— Много мъже се казват Джо — каза Чък, като посегна към задния си джоб.

— Мисля, че беше в…

— Ето го. — Ръката на Чък рязко се измъкна от задния му джоб и в дланта му нямаше нищо.

Теди видя сгънатото квадратче хартия, което се беше изплъзнало от пръстите му, все още да се подава от джоба.

— Джо Файърфийлд — каза Теди, забелязал как ръката на Чък се беше измъкнала от джоба. Тромаво. — Познаваш ли го?

Чък отново посегна към задния си джоб:

— Не.

— Сигурен съм, че се прехвърли там.

Чък сви рамене:

— Името не ми говори нищо.

— О, може би е било в Портланд. Бъркам ги.

— Да, забелязах.

Чък измъкна листчето и Теди го видя в деня, когато бяха пристигнали — как предава пистолета си на пазача с тромаво движение, затруднявайки се с ремъка на кобура. Не беше нещо, с което средностатистически комисар от военната полиция би се затруднил. Всъщност, едно от онези неща, заради които можеш да загинеш по време на работа.

Чък подаде късчето хартия.

— Това е формулярът за приемането му. На Ледис. Това, и медицинските му картони, бяха всичко, което успях да намеря. Никакви доклади за произшествия, никакви бележки от психиатрични сеанси, никаква снимка. Беше странно.

— Странно — каза Теди. — Разбира се.

Чък още стоеше с протегната ръка, сгънатото късче хартия се накланяше и всеки миг щеше да изпадне от пръстите му.

— Вземи го — каза Чък.

— Не — каза Теди. — Задръж го.

— Не искаш ли да го видиш?

Теди каза:

— Ще го погледна по-късно.

Погледна партньора си. Усети как тишината се разраства.

— Какво? — каза Чък накрая. — Не знам кой е Джо-Как-му беше името, затова сега ме гледаш странно?

— Не те гледам странно, Чък. Както казах, много често бъркам Портланд и Сиатъл.

— Правилно. Е, тогава…

— Да продължим — каза Теди.

Теди се изправи. Чък остана да седи няколко секунди, загледан в парчето хартия, което още се полюшваше от ръката му. Погледна към дърветата наоколо. Вдигна поглед към Теди. Загледа се към брега.

Сирената за мъгливо време изсвири отново.

Чък се изправи и върна листчето хартия в задния си джоб. Каза: „Добре“. Каза: „Чудесно“. Каза: „Във всеки случай, върви напред“.

Теди тръгна на изток през гората.

— Къде отиваш? — попита Чък. — „Ашклиф“ е в другата посока. Теди погледна назад към него:

— Не отивам в „Ашклиф“.

Чък изглеждаше подразнен, може би дори изплашен.

— Тогава къде, по дяволите, отиваме, Теди?

Теди се усмихна:

— При фара, Чък.

 

 

— Къде сме? — попита Чък.

— Изгубихме се.

Бяха излезли от гората, и вместо да се озоват в лице с оградата около фара, някак бяха успели да се отдалечат доста на север от нея. Бурята беше превърнала гората в заблатено езеро, и заради многобройните повалени или приведени дървета се бяха видели принудени да се отклонят от правата пътека. Теди знаеше, че ще се отклонят малко от посоката, но ако се съдеше по последните му изчисления, лъкатушенето им ги беше довело почти чак до гробището.

Виждаше фара съвсем ясно. Горната му третина се подаваше иззад продълговато възвишение и друга ивица с дървета и обрасъл с растителност участък в кафяво и зелено. Точно зад малката поляна, където стояха, имаше продълговат натрупан от прилива нанос, а зад него назъбени черни скали оформяха естествена бариера към склона и Теди разбра, че единственият подход, който им бе останал, беше да се върнат през гората и да се надяват да намерят мястото, от което бяха свърнали в погрешна посока, без да им се налага да се връщат отново чак до изходната си точка.

Каза това на Чък.

Чък изтупа с една пръчка панталоните си и почисти лепкавите семенца, закачили се по тях.

— Или можем да направим кръг и да стигнем дотам от изток. Помниш ли, като бяхме с Макферсън снощи? Онзи шофьор използваше подобие на път за достъп. Това, отвъд онзи хълм там, трябва да е гробището. Ще заобиколим ли?

— По-добре от онова, през което току-що дойдохме.

— О не ти ли хареса? — Чък прокара длан по тила си. — Аз обожавам комарите. Всъщност, мисля, че има едно-две местенца по лицето ми, до които не са се добрали.

От повече от час насам това беше първият им разговор, и Теди чувстваше как и двамата се опитват да преодолеят клокочещото напрежение, което се беше събрало между тях.

Но моментът отмина, когато Теди остана мълчалив твърде дълго, а Чък се отправи по периферията на полето, като се движеше най-общо в северозападна посока: във всеки момент островът ги тласкаше към бреговете си.

Теди гледаше гърба на Чък, докато вървяха и се катереха, а после продължиха да вървят още известно време. Неговият партньор — беше казал на Нойс. Беше казал, че му има доверие. Но защо? Защото трябваше. Защото от никого не можеше да се очаква да тръгне сам срещу това.

Ако изчезнеше, ако никога не се върнеше от този остров, беше добре да има приятел като сенатор Хърли. Нямаше спор. Разследванията му щяха да бъдат забелязани. Щяха да бъдат чути. Но дали в настоящия политически климат гласът на един относително неизвестен демократ от един малък щат в Нова Англия щеше да бъде достатъчно силен и убедителен?

Шерифите от военната полиция се грижеха за своите хора. Със сигурност бяха изпратили хора. Но тук ставаше въпрос за време — Щяха ли да стигнат там, преди „Ашклиф“ и неговите лекари да променят Теди непоправимо, да го превърнат в Нойс. Или по-лошо — в онзи тип, който играеше на гоненица.

Теди се надяваше да успеят, защото колкото повече се взираше в гърба на Чък, толкова по-сигурен беше, че сега е сам в това начинание. Съвсем сам.

 

 

— Още скали — каза Чък. — Господи, шефе.

Намираха се върху тесен скален нос: морето се спускаше право надолу от дясната им страна, а под тях вляво имаше цял акър равнина, обрасла с храсти: вятърът се усили, докато небето стана червено-кафяво, а въздухът се изпълни с вкус на сол.

Купчините от камъни бяха разположени на равни разстояния из равнината с храстите. Девет, в три редици, защитени от всички страни от склоновете, които обграждаха равнината като купа.

Теди каза:

— Какво, да го пренебрегнем ли?

Чък вдигна ръка към небето:

— След два часа слънцето ще залезе. Не сме при фара, в случай че не си забелязал. Дори не сме при гробището. Дори не сме сигурни, че можем да стигнем дотам оттук. А ти искаш да слезеш чак там долу и да гледаш камъни.

— Хей, това е код…

— Какво значение има към този момент? Имаме доказателства, че Ледис е тук. Ти видя Нойс. Всичко, което трябва да направим, е да си тръгнем обратно към къщи с тази информация, това доказателство. И свършихме твоята работа.

Беше прав. Теди го знаеше.

Правилно обаче единствено ако все още работеха за една и съща страна.

А ако не беше така, и ако това беше код, който Чък не искаше той да види…

— Десет минути до долу, и десет минути, за да се кача обратно — каза Теди.

Чък седна уморено върху тъмната лицева страна на скалата и измъкна цигара от джоба на сакото си.

— Чудесно. Но аз ще седя и ще чакам тук.

— Прави каквото искаш.

Чък затули цигарата в шепи, докато я палеше.

— Това е планът.

Теди загледа как димът излиза плавно през закривените му пръсти и се понася над морето.

— До скоро — каза Теди.

Чък беше с гръб към него:

— Опитай се да не си счупиш врата.

Теди успя да слезе за седем минути, три по-малко от предвижданията си, защото пръстта беше рохка и песъчлива и се беше подхлъзнал няколко пъти. Искаше му се да бе сложил още нещо освен кафе в устата си тази сутрин, защото стомахът му бе толкова празен, че къркореше, а пониженото ниво на захар в кръвта му в съчетание с липсата на сън бе предизвикало замайване в главата му и пред очите му се носеха заблудени, размазани петна.

Преброи камъните във всяка купчина и ги записа в тефтера си с буквените означения до тях:

13(М)-21(У)-25(И)-18(Р)-1(А)-5(Е)-8(Х)-15(О)-9(И)

Затвори тефтерчето, сложи го в предния си джоб и започна да се изкачва отново по песъчливия склон, като си проправяше път с нокти през най-стръмната част и понесе със себе си цели туфи морска трева, когато се подхлъзна и падна. Трябваха му двайсет и пет минути да се изкачи обратно и небето беше придобило тъмнобронзов цвят и той разбра, че Чък бе имал право, независимо на коя страна беше: бързо губеха деня и това се беше оказало загуба на време, какъвто и да се окажеше кодът.

Сега вероятно не можеха да стигнат до фара, а дори да можеха, какво тогава? Ако Чък работеше с тях, тогава да отиде с него беше все едно птица да литне към огледало.

Теди видя билото на хълма, издадения напред ръб на скалния нос и бронзовото небе, което се извиваше като арка над всичко това, и си помисли: „Може да е точно това, Долорес. Това може да се окаже най-доброто, което мога да предложа засега. Ледис ще оживее. «Ашклиф» ще продължи да съществува. Но ние ще се задоволим със знанието, че сме поставили началото на някакъв процес, процес, който може, в крайна сметка, да доведе до сриването на цялото това“.

Откри процеп на билото на хълма — тясна пролука, където хълмът се свързваше със скалния нос и ерозията беше достатъчно силна, за да може Теди да застане в процепа с гръб към песъчливата стена, да подпре и двете си ръце на равната скала отгоре и да се оттласне нагоре точно толкова, колкото да успее да опре гърди върху скалния нос и да прехвърли след това и краката си.

Легна на едната си страна, загледан към морето. Толкова синьо по това време на деня, толкова трептящо, докато следобедът замираше наоколо. Лежеше там и чувстваше как бризът гали лицето му, а морето се разпростира до безкрайност под притъмняващото небе, и се почувства толкова малък, толкова изцяло човек, но чувството не беше обезкуражаващо. Беше изпълнено със странна гордост. Да бъде част от това. Едно петънце, да. Но част от това, едно цяло с него. Да диша.

Загледа се през тъмния плосък камък, притиснал към него едната си буза, и едва тогава осъзна, че Чък не беше там горе с него.