Денис Лихейн
Злокобен остров (19)

17

Тялото на Чък лежеше в долния край на скалата и водата се плискаше леко около него.

Теди се плъзна по ръба на скалния нос с краката напред и опипа черните скали с подметките на обувките си, докато почти се увери, че ще поемат тежестта му. Изпусна въздишка, която дори не знаеше, че е задържал досега, плъзна лакти от ръба и почувства как ходилата му се забиват в скалите, почувства как едното помръдна и десният му глезен се огъна наляво заедно с него, и той стовари ръка върху лицевата страна на скалата и облегна тежестта на горната част на тялото си върху нея, и камъните под краката му издържаха.

Обърна се с цялото си тяло и започна да се смъква, докато се оказа притиснат като рак към скалите, и започна да слиза. Нямаше бърз начин да го направи. Някои от камъните бяха вклинени здраво в брега, по-здраво от болтове в корпуса на боен кораб. Други бяха задържани само от онези под тях, и не можеше да разбереш кой какъв е, докато не отпуснеш тежестта си върху някой от тях.

След десетина минути видя една от цигарите „Лъки Страйк“ на Чък, наполовина изпушена: крайчето й беше станало черно и заострено като връхчето на дърводелски молив.

Какво беше причинило падането? Вятърът се беше усилил, но не беше достатъчно силен да събори мъж от скална издатина.

Теди си помисли за Чък, там горе, сам, пушещ цигарата си в последния миг от живота си, и помисли за всичките си други обичани хора, които бяха умрели, докато от него се искаше да продължава да бъде войник. Долорес, разбира се. И баща му, някъде на дъното на същото това море. Майка му, когато той беше на шестнайсет. Тути Вичели, прострелян в зъбите в Сицилия, усмихвайки се странно на Теди, сякаш беше преглътнал нещо, чийто вкус го беше изненадал, с кръвта, процеждаща се на струйки от ъгълчетата на устата му. Мартин Фелан, Джейсън Хил, онзи едър картечар поляк от Питсбърг — как му беше името? — Ярдак. Така беше. Ярдак Гилибовски. Русото хлапе, което ги беше разсмивало в Белгия. Прострелян в крака: изглеждаше дребна работа, докато се оказа, че не спира да кърви. И Франки Гордън, разбира се, когото беше оставил в „Коконът Гроув“ онази нощ. Две години по-късно Теди беше изтръскал пепелта от цигарата си отстрани на каската на Франки и го беше нарекъл „смотан задник от Айова“, а Франки каза: „Ругаеш по-добре от всеки, когото съм…“ — и настъпи мина. Теди още имаше парче от онзи шрапнел в левия си прасец.

А сега Чък.

Дали Теди щеше някога да узнае дали е трябвало да му се довери? Дали трябваше за последен път да го оправдае по липса на доказателства? Чък, който го беше разсмивал и беше направил цялата тази атака върху мозъците им от последните три дни толкова по-лесно поносима? Чък, който едва тази сутрин бе казал, че ще сервират яйца по бенедиктински за закуска и тънко нарязано говеждо за обяд.

Теди отново вдигна поглед към ръба на скалния нос. По негова преценка, вече беше на половината път до долу, а небето имаше тъмносиния цвят на морската вода и ставаше все по-тъмно с всяка секунда.

Какво можеше да е запокитило Чък от онази скална издатина?

Никаква естествена причина.

Освен ако не беше изпуснал нещо. Освен ако не беше скочил долу след нещо. Освен ако, също както Теди сега, не се беше опитал да си проправи път надолу по скалистия бряг, като се вкопчваше и опираше пръстите на краката си в камъни, които можеше и да не издържат.

Теди спря да си поеме дъх: потта капеше от лицето му. Предпазливо свали едната си ръка от скалата и я изтри в панталоните си, докато изсъхна. Отново посегна, хвана се, направи същото с другата си ръка, и докато я поставяше обратно върху заострено парче камък, видя листчето хартия до себе си.

Беше заклещено между голям камък и няколко тънки като пипала кафяви корена, и се развяваше леко в морския въздух. Теди свали ръка от черното парче камък, стисна листчето между пръстите си, и не му беше нужно да го разгъва, за да разбере какво е.

Формулярът за приемането на Ледис.

Плъзна го в задния си джоб, спомняйки си как беше пъхнато нестабилно в задния джоб на Чък, и сега разбра защо Чък беше слязъл тук.

Заради това парче хартия.

Заради Теди.

 

 

Последните шестдесет метра от лицевата страна на скалистия бряг се състояха от каменни блокове, като огромни черни яйца, покрити с кафяви морски водорасли, и когато стигна до тях, Теди се обърна — обърна се така, че ръцете му бяха зад гърба, а вътрешните части на дланите му поеха тежестта му и му помогнаха да си проправи път през брега до тях и надолу по тях, и той видя плъховете да се крият в пролуките си.

Когато стигна до последните, вече беше на брега и зърна тялото на Чък, приближи се до него и осъзна, че това изобщо не беше тяло. Просто още една скала, избелена от слънцето, и покрита с дебели черни усукани като въжета водорасли.

Благодаря на… нещо, каквото и да беше. Чък не беше мъртъв. Той не беше тази продълговата тясна скала, покрита с водорасли.

Теди сви ръцете си като фуния пред устата и извика името на Чък нагоре по брега. Викаше го и пак викаше, и чуваше как то се понася към морето и отеква от скалите и се носи по вятъра, и очакваше да види как главата на Чък се подава над скалния нос.

Може би се бе приготвял да слезе да потърси Теди. Може би точно сега беше там горе и се приготвяше.

Теди продължи да крещи името му, докато гърлото му прегракна.

После спря и зачака да чуе как Чък се провиква в отговор към него. Ставаше прекалено тъмно, за да види чак до върха на онази скала. Теди чуваше бриза. Чуваше плъховете в пролуките на каменните блокове. Чу крякане на чайка. Плискането на океана. Няколко минути по-късно отново чу сирената за мъгливо време откъм големия бостънски фар.

Зрението му се приспособи към тъмнината и той видя очи, които го наблюдаваха. Цели дузини. Плъховете се изтягаха по каменните блокове и го гледаха втренчено, без да се страхуват. Нощем този бряг беше техен, не негов.

Теди обаче се страхуваше от водата. Не от плъховете. Да ги вземат дяволите тези противни копелета. Можеше да ги застреля. Да видят колко от тях щяха да продължат да се правят на смели, щом няколко от приятелите им експлодират.

Само дето той нямаше оръжие, а техният брой се беше удвоил, докато гледаше. Дълги опашки, развяващи се напред-назад над камъка. Теди чувстваше как водата докосва петите му, усещаше всички онези очи, приковани върху тялото му, и, независимо от страха, започваше да усеща тръпки по гръбнака си и подобно на сърбеж чувство в глезените.

Тръгна бавно покрай брега и видя, че те бяха стотици, отправящи се към скалите на лунната светлина като тюлени към слънцето. Гледаше как цопват от каменните блокове върху пясъка, където той бе стоял само преди мигове, и обърна глава и погледна към онова, което беше останало от неговата ивица от брега.

Не много. Друга скала, вдадена във водата на трийсетина метра напред, която успешно се отделяше от брега, а вдясно от него се вдаваше нататък в океана. Теди видя остров, за чието съществуване дори не бе знаел досега. Лежеше под лунната светлина като калъп кафяв сапун, и прегръдката му с морето изглеждаше слаба и несигурна. Теди се беше качвал на тези скали през онзи първи ден с Макферсън. Тогава нямаше остров. Сигурен беше в това.

Тогава откъде, по дяволите, се беше взел?

Сега ги чу: няколко от тях се боричкаха, но повечето потракваха с нокти по скалите и цвърчаха един към друг, и Теди почувства как сърбежът в глезените му се разпростира към коленете и вътрешната част на бедрата му.

Погледна отново надолу по брега и пясъкът беше изчезнал под тях.

Погледна нагоре по скалистия бряг, благодарен за луната, която беше почти пълна, и звездите, които бяха ярки и безбройни. И тогава видя цвят, който не беше по-обясним от острова, който само преди два дни изобщо не бе съществувал.

Беше оранжево. На половината път нагоре до по-голямата скала. Оранжево. На черната лицева част на една скала. По здрач.

Теди се взря в него и го загледа, докато то потрепваше, после се снишаваше, после припламваше, пак се снишаваше и пак припламваше. Всъщност пулсираше.

Като пламък.

Пещера, осъзна той. Или поне голяма скална цепнатина. И вътре имаше някой. Чък. Трябваше да е той. Може би беше затичал след онова листче надолу по скалния нос. Може би се беше наранил и накрая беше успял да се промъкне през тази цепнатина вместо надолу.

Теди свали рейнджърската си шапка и се приближи до най-близкия скален блок. Шест чифта очи се впиха в него и Теди замахна към тях с шапката и те рязко се дръпнаха, загърчиха се и отметнаха противните си тела от каменния блок и Теди бързо пристъпи там, подритна няколко, които бяха върху съседния каменен блок, и те паднаха от другата страна, и тогава той затича нагоре по каменните блокове, като скачаше от един на друг и всеки път плъховете ставаха все по-малко, докато на последните няколко вече не го чакаха никакви, и после той започна да се изкачва по лицевата страна на скалата, с ръце, все още окървавени от спускането.

Въпреки всичко това изкачване беше по-лесното. Скалата беше по-висока и далеч по-широка от първата, но имаше забележими степени и повече издатини.

На лунната светлина му трябваше час и половина, и той се изкачваше, докато звездите го гледаха изпитателно до голяма степен по същия начин, както го бяха гледали плъховете, и докато се катереше, той изгуби Долорес, не можеше да си я представи, не можеше да види лицето или ръцете й или твърде широките й устни. Почувства, че си е отишла от него, по начин, по който никога не го беше чувствал, откакто беше починала, и разбра, че причината е в цялото това физическо усилие и в липсата на сън и липсата на храна, но тя си беше отишла. Беше си отишла, докато той се катереше под лунната светлина.

Но я чуваше. Макар да не можеше да си я представи, той можеше да я чуе в ума си, и тя казваше: Продължавай, Теди. Продължавай. Можеш отново да живееш.

Това ли беше всичко, което бе нужно? След тези две години, в които сякаш вървеше под вода, през които се взираше в пистолета си на масичката в дневната си, докато седеше в тъмното, заслушан в Томи Дорси и Дюк Елингтън, годините на увереност, че не може да направи и стъпка повече в този проклет лайнян живот, годините, в които усещаше липсата й толкова изцяло, че веднъж си беше пречупил връхчето на единия резец, докато стискаше зъби, за да надделее над нуждата си от нея — след всичко това, можеше ли наистина това да е моментът, в който щеше да я скъта завинаги в съзнанието си и да я забрави там?

Не съм те сънувал, Долорес. Зная това. Но в този момент ми се струва, че съм.

И така трябва, Теди. Така трябва. Остави ме да си отида.

Да?

Да, скъпи.

Ще опитам. Окей?

Окей.

Теди виждаше как оранжевата светлина потрепва над него. Усещаше пулсирането, съвсем тихо, но безпогрешно. Сложи ръка върху скалната издатина над него и видя как китката му отразява оранжевата светлина, повдигна се и стъпи на издатината, изтегли се напред на лакти и видя как отразената светлина проблясва от каменните стени. Изправи се. Горната част на пещерата беше само на сантиметър-два над главата му и той видя, че отворът се извиваше наляво, тръгна покрай него и видя, че светлината идваше от купчина дърва в малка дупка, изкопана в пода на пещерата, а от другата страна на огъня стоеше една жена с ръце зад гърба, и жената каза:

— Кой сте вие?

— Теди Даниелс.

Жената имаше дълга коса и носеше светлорозова риза като тези на пациентите, панталони, които се пристягаха с връв, и чехли.

— Това ви е името — каза тя. — Но с какво се занимавате?

— Аз съм ченге.

Тя наклони глава: косата й едва започваше да се прошарва със сиво.

— Вие сте шерифът.

Теди кимна.

— Може ли да си измъкнете ръцете иззад гърба?

— Защо? — попита тя.

— Защото искам да знам какво държите.

— Защо?

— Защото бих искал да знам дали може да ме нарани.

Тя удостои този отговор с лека усмивка:

— Предполагам, че това е честно.

— Радвам се, че мислите така.

Тя измъкна ръце иззад гърба си, и в тях имаше дълъг, тънък, хирургически скалпел.

— Ще си го задържа, ако нямате нищо против.

Теди вдигна ръце:

— За мен не е проблем.

— Знаете ли коя съм?

Теди каза:

— Пациентка от „Ашклиф“.

Тя отново наклони глава към него и докосна ризата си.

— За бога. Какво ме издаде?

— Добре, добре. Добър довод.

— Всички щатски шерифи ли са толкова наблюдателни? Теди каза:

— Не съм ял от доста време. Малко по-муден съм от обикновено.

— Спали ли сте много?

— Какво?

— Откакто сте на острова. Спали ли сте много?

— Не особено добре, ако това означава нещо.

— О, да, означава. — Тя нави панталоните си до коленете, седна на пода и му даде знак да направи същото.

Теди седна и се вгледа в нея над огъня.

— Вие сте Рейчъл Соландо — каза той. — Истинската.

Тя сви рамене.

— Значи сте убили децата си? — каза той.

Тя побутна един пън със скалпела.

— Никога не съм имала деца.

— Не ли?

— Не. Никога не съм била омъжена. Ще се изненадате да узнаете, че бях нещо повече от обикновена пациентка тук.

— Как може да сте нещо повече от обикновена пациентка?

Тя побутна друг пън и той се намести с хрущящ звук, а над огъня се издигнаха искри и угаснаха, преди да стигнат до покрива.

— Бях в персонала — каза тя. — Постъпих точно след войната.

— Сестра ли бяхте?

Тя погледна към него през огъня.

— Бях лекар, шерифе. Първата жена лекар в персонала на болницата „Дръмънд“ в Делауеър. Първата в персонала тук в „Ашклиф“. Вие, сър, виждате истински пионер.

Или душевноболен пациент с халюцинации — помисли си Теди.

Вдигна поглед и откри, че очите й са приковани върху него, и тези очи бяха мили, и предпазливи, и разбиращи. Тя каза.

— Мислите, че съм луда.

— Не.

— Какво друго бихте си помислили за жена, която се крие в пещера?

— Бих си помислил, че може би има причина.

Тя се усмихна мрачно и поклати глава:

— Не съм луда. Не съм. Разбира се, какво друго би твърдял един луд човек? Точно в това е напомнящата за Кафка гениалност на цялото. Ако не си луд, но хората са обявили пред света, че си, тогава всичките ти протести в обратния смисъл само подчертават правотата им. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Донякъде — каза Теди.

— Приемете го като силогизъм. Да кажем, че силогизмът започва с принципа: „Душевноболните отричат, че са душевноболни“. Следвате ли мисълта ми?

— Разбира се — каза Теди.

— Добре, част втора: „Боб отрича, че е душевноболен“. Част трета, частта „следователно“. „Следователно — Боб е душевноболен“. — Тя сложи скалпела на земята до коляното си и разрови огъня с една пръчка. — Ако сте обявен за душевноболен, тогава всички действия, които иначе биха доказали, че сте, всъщност, попадат в рамката на действията на душевноболен човек. Упоритите ви протести представляват отричане. Основателните ви страхове се заклеймяват като параноя. На инстинктите ви за оцеляване се поставя етикетът защитни механизми. Това е ситуация, в която никакъв курс на действие не може да доведе до успех. Това всъщност е смъртно наказание. Попаднете ли веднъж тук, няма излизане. Никой не си тръгва от отделение В. Никой. Е, добре, всъщност няколко души успяха, ще ви го призная, неколцина се измъкнаха. Но те са претърпели операция. Мозъчна. Ей така. Той просто е изстискан — право през окото. Това е варварска и безскрупулна медицинска практика, и аз им го казах. Борих се с тях. Писах писма. И те можеха да ме отстранят, нали знаете? Можеха да ме уволнят или да ме освободят поради несправяне, да ме оставят да приема преподавателска практика или дори да практикувам извън щата, но това не беше достатъчно. Не можеха да ме оставят да си тръгна, просто не можеха да направят това. Не, не, не.

Тя се изнервяше все повече и повече, докато говореше, ровеше из огъня с пръчката си, и говореше повече на коленете си, отколкото на Теди.

— Наистина ли бяхте лекар? — попита Теди.

— О, да, бях лекар. — Тя вдигна очи от коленете си и от пръчката. — Всъщност все още съм. Но, да, бях в персонала тук. Започнах да разпитвам за големите доставки на халюциногенни препарати на основата на натриев амитал и опиум. Започнах да се чудя — за нещастие, на глас — за разни хирургични процедури, които изглеждаха силно експериментални, меко казано.

— С какво се занимават тук? — попита Теди.

Тя му отправи усмивка, която беше едновременно нацупена и крива:

— Никаква представа ли нямате?

— Знам, че нарушават Нюрнбергския кодекс.

— Да го нарушават ли? Те на практика са го заличили.

— Знам, че провеждат радикални лечения.

— Радикални, да. Но не и лечения. Тук не се провежда никакво лечение, шерифе. Знаете ли откъде идват финансовите средства за тази болница?

Теди кимна:

— Вътрешната комисия за разследване на антиамериканската дейност.

— Да не говорим за средствата от подкупи — каза тя. — Парите се вливат тук като река. Сега се запитайте: как влиза болката в тялото?

— Зависи къде си наранен.

— Не. — Тя поклати енергично глава. — Това няма нищо общо с плътта. Мозъкът изпраща нервни импулси надолу през нервната система. Мозъкът контролира болката — каза тя. — Контролира страха. Съня. Съчувствието. Глада. Всичко, което свързваме със сърцето, или с душата, или с нервната система, всъщност се контролира от мозъка. Всичко.

— Добре…

Очите й блеснаха в светлината на огъня:

— Какво, ако можете да го контролирате?

— Мозъкът ли?

Тя кимна:

— Да пресъздадете наново един човек, така че да не се нуждае от сън, да не чувства болка. Или любов. Или съчувствие. Човек, който не може да бъде разпитван, защото хранилищата на паметта му са напълно опразнени и прочистени. — Тя разбърка огъня и вдигна поглед към него. — Тук създават призраци, шерифе. Призраци, които да тръгнат по света и да вършат призрачни дела.

— Но подобно умение, подобно знание, е…

— Съществуващо от години — съгласи се тя. — О, да. Това е процес, който продължава с десетилетия, шерифе. Началната им точка е до голяма степен същото място, откъдето са започнали и Съветите — промиването на мозъци. Експерименти с лишаване. До голяма степен по същия начин, както нацистите са експериментирали върху евреите, за да видят въздействието на горещината и студа и да приложат тези резултати, за да помогнат на своите войници от Райха. Но нима не виждате, шерифе? След половин век хората, посветени в това, ще погледнат назад и ще си кажат следното — тя докосна калното дъно на пещерата с показалеца си — че всичко това се е върнало там, откъдето е и започнало. Нацистите използваха евреи. Съветите използваха затворници в собствените си концлагери. Тук, в Америка, ние правехме опити върху пациенти на Злокобния остров.

Теди не каза нищо. Не му идваха думи.

Тя погледна назад към огъня.

— Не могат да ви пуснат да си тръгнете. Знаете това, нали?

— Аз съм федерален шериф — каза Теди. — Как ще ме спрат?

Това я накара да се усмихне весело и да плесне с ръце.

— Аз бях изтъкнат психиатър от уважавано семейство. Някога мислех, че това ще е достатъчно. Много ми е неприятно да ви съобщя това, но не беше. Нека ви попитам — имате ли някакви минали травми в живота си?

— Че кой ли няма такива?

— Ах, да. Но не говорим за общия случай, не говорим за други хора. Говорим за конкретни случаи. За вас. Имате ли психологически слабости, върху които могат да се съсредоточат? Има ли в миналото ви събитие или събития, които могат да се смятат за обуславящи фактори за изгубването на разсъдъка ви? Така че, когато ви въдворят тук — а те ще го направят — приятелите и колегите ви да кажат: „Разбира се. Той откачи. Най-накрая. И кой не би откачил? Войната му причини това. И да загуби майка си — или който щете там — по такъв начин“. Хмм?

Теди каза:

— Това може да се каже за всеки.

— Ами, точно това е въпросът. Не виждате ли? Да, може да се каже за всеки, но ще го кажат за вас. Как е главата ви?

— Главата ми ли?

Тя задъвка долната си устна и кимна няколко пъти.

— Онова тежко нещо отгоре на врата ви, да. Как е? Някакви странни сънища напоследък?

— Определено.

— Главоболия?

— Предразположен съм към мигрени.

— Божичко. Не думайте.

— Вярно е.

— Откакто сте дошли тук, вземали ли сте някакви хапчета, дори аспирин?

— Да.

— Чувствата ви са просто малко объркани, може би? Не сте стопроцентово себе си? О, не е голяма работа, казвате вие, просто се чувствате малко изтощен. Може би мозъкът ви не прави връзките чак толкова бързо, както обикновено. Но казвате, че не спите добре. Непознато легло, странно място, буря. Казвате си тези неща. Нали?

Теди кимна.

— И предполагам, че сте се хранили в кафетерията. Пили сте кафето, което са ви давали. Кажете ми поне, че сте пушили собствените си цигари.

— От тези на партньора ми — призна Теди.

— Никога не сте приемали някоя от лекар или санитар?

Теди усещаше цигарите, които беше спечелил на покер онази нощ, сгушени в джоба на ризата му. Спомни си, че беше изпушил една от тези на Коули в деня, когато пристигнаха, спомни си, че беше имала по-сладникав вкус от другите видове тютюн, които беше опитвал през живота си.

Тя видя отговора в лицето му.

— Нужни са средно три до четири дни нарколептиците да достигнат такова ниво в кръвния поток, че да подействат. През това време ефектите им почти не се забелязват. Понякога пациентите получават припадъци. Припадъците често могат да бъдат пренебрегнати като пристъпи на мигрена, особено ако пациентът е страдал от мигрена преди. Във всеки случай тези припадъци са редки. Обикновено единствените забележими ефекти са, че пациентът…

— Престанете да ме наричате „пациент“.

— … сънува с необичайна яснота и в продължение на дълги отрязъци от време, като сънищата често се навързват и се допълват взаимно, докато започнат да наподобяват роман, написан от Пикасо. Другият забележим ефект е, че пациентът се чувства просто малко, о… замаян. Мислите му са съвсем леко затруднени. Но напоследък не е спал добре, нали знаете, всичките тези сънища, и затова може да му се прости, че се чувства малко ленив. И не, шерифе, не ви наричах „пациент“. Не още. Говорех теоретично.

— Ако избягвам всякаква храна, цигари, кафе, хапчета, какви поражения може вече да са нанесени?

Тя отметна косата от лицето си и я усука на възел зад главата си.

— Много, боя се.

— Да кажем, че не мога да се махна от този остров до утре. Да кажем, че хапчетата са започнали да оказват въздействие. Как ще разбера?

— Най-очевидните показатели ще са сухота в устата, парадоксално съчетана с импулс за изпускане на слюнка, и, о, да, паралитично треперене. Ще забележите леки пристъпи на тремор. Те започват там, където китката се свързва с палеца ви, и обикновено пълзят известно време по палеца, след което завладяват ръцете ви.

Завладяват.

— Какво още? — попита Теди.

— Чувствителност към светлина, главоболия в лявата половина на мозъка, думите започват да засядат в гърлото ви. Ще заеквате повече.

Теди почувства океана вътре, усети как приливът настъпваше, разбивайки се в скалите.

— Какво става във фара? — попита той.

Тя обви ръце около тялото си и се наведе към огъня.

— Операции.

— Операции? Могат да правят операции в болницата.

— Мозъчни операции.

Теди каза:

— И това могат да го правят там.

Тя се загледа в пламъците:

— Операции с изследователска цел. Не от типа: „Хайде да отворим черепа и да оправим това“. Не. От типа: „Хайде да отворим черепа и да видим какво ще стане, ако дръпнем това“. От незаконния тип, шерифе. От типа: „Научихме го от нацистите“. — Тя му се усмихна. — Ето къде се опитват да създават своите призраци.

— Кой знае за това? На острова, имам предвид?

— За фара ли?

— Да, за фара.

— Всички.

— Хайде де. Санитарите, сестрите?

През пламъка, тя погледна Теди в очите, и нейните бяха спокойни и ясни.

— Всички — повтори тя.

 

 

Той не помнеше да е заспивал, но явно беше, защото тя го разтърсваше.

Тя каза:

— Трябва да си вървите. Те мислят, че съм мъртва. Мислят, че съм се удавила. Ако дойдат да ви търсят, може да ме намерят. Съжалявам, но трябва да си вървите.

Той се изправи и разтърка бузите си точно под очите.

— Има път — каза тя. — Точно на изток от върха на тази скала. Следвайте го, и той се извива надолу на запад. Ще ви изведе зад старото жилище на командира след около един час ходене.

— Вие Рейчъл Соландо ли сте? — каза той. — Знам, че онази, с която се срещнах, не беше истинската.

— Откъде знаете?

Теди си спомни за палците си от миналата нощ. Взираше се в тях, докато го слагаха да си легне. Когато се събуди, те бяха почистени. Боя за обувки — беше си помислил, но после си спомни, че беше докоснал лицето й…

— Косата й беше боядисана. Наскоро — каза той.

— Трябва да си вървите. — Тя леко обърна рамото му към отвора.

— Ако се наложи да се върна… — започна той.

— Няма да съм тук. През деня се движа. Всяка нощ съм на ново място.

— Но аз мога да дойда да ви взема, да ви отведа оттук.

Тя му отправи тъжна усмивка и отново пусна косата на слепоочията му.

— Не чухте и една дума, която казах, нали?

— Чух.

— Никога няма да се махнете оттук. Сега сте един от нас. — Тя притисна пръсти към рамото му и го побутна към отвора.

Теди спря на скалната издатина и погледна назад към нея.

— Имах един приятел. Беше с мен тази вечер и се разделихме. Виждала ли сте го?

Тя му отправи същата тъжна усмивка.

— Шерифе — каза тя, — вие нямате приятели.