Денис Лихейн
Злокобен остров (5)

3

Д-р Коули беше толкова слаб, че направо можеше да мине за мършав. Не точно като кльощавите тела, от които бяха останали само кости и хрущяли, които Теди беше видял в Дахау, но определено имаше нужда от серия хубави яденета. Малките му тъмни очи бяха хлътнали дълбоко назад в орбитите си, а сенките, които тръгваха от тях, се разливаха като кръв по останалата част от лицето му. Страните му бяха толкова хлътнали, че изглеждаха сплескани, а плътта около тях беше осеяна със стари белези от акне. Устните и носът му бяха тънки като останалата част от него, а брадичката му изглеждаше толкова смалена, че почти липсваше. Онова, което беше останало от косата му, беше тъмно като очите му и сенките под тях.

Той обаче имаше експлозивна усмивка, бодра и пращяща от увереност, която осветяваше ирисите му, и сега я използва, когато заобиколи бюрото и дойде да ги поздрави, с протегната ръка.

— Представители на военната полиция Даниелс и Аул — рече той. — Радвам се, че дойдохте толкова бързо.

Ръката му беше суха и гладка като на статуя в тази на Теди, а хватката му бе стряскащо силна, когато стисна костите на ръката на Теди и Теди почувства натиска чак в горната част на ръката си над лакътя. Очите на Коули блеснаха за момент, сякаш искаше да каже: „Това не го очаквахте, нали?“, а после той се насочи към Чък.

Ръкува се с Чък с думите: „Приятно ми е да се запознаем, сър“, а след това усмивката светкавично изчезна от лицето му и той каза на Макферсън:

— Това ще бъде всичко засега, господин заместник-надзирател. Благодаря ви.

Макферсън рече:

— Да, сър. За мен беше удоволствие, господа — и излезе заднишком от стаята.

Коули отново се усмихна, но този път усмивката му беше по-лепкава и напомни на Теди за тънката ципа, която се образува на супата.

— Макферсън е добър човек. Нетърпелив и изпълнен с желание.

— За какво? — попита Теди, като седна пред бюрото му.

Усмивката на Коули отново помръкна, като изкриви едната страна на лицето му и застина там за миг.

— Извинете?

— Той е нетърпелив и изпълнен с желание — каза Теди. — Но за какво?

Коули седна зад бюрото от тиково дърво и разпери ръце.

— За работата. Морално сливане между закона и реда и клиничното лечение. Само преди половин столетие, а в някои случаи дори по-малко, становището по отношение на пациенти като онези, с които си имаме работа ние, е било, че те трябва в най-добрия случай да бъдат оковавани и оставени в собствената си мръсотия и боклуци. Бяха системно бити, сякаш това можеше да пропъди психозата. Превръщахме ги в демони. Измъчвахме ги. Подлагахме ги на изтезания, да. Забивахме свредели в мозъците им. Дори понякога ги давехме.

— А сега? — попита Чък.

— Сега ги лекуваме. В морално отношение. Опитваме се да ги изцеляваме, да се грижим за тях. А ако това се окаже неуспешно, поне внасяме някакво спокойствие в живота им.

— А жертвите им? — попита Теди.

Коули повдигна вежди в очакване.

— Това наистина са извършители на жестоки престъпления — каза Теди. — Нали така?

Коули кимна:

— Много жестоки, всъщност.

— Значи са наранили хора — каза Теди. — А в много случаи са ги убили.

— О, в повечето.

— Тогава защо това спокойствие има значение, като помислите за жертвите им?

Коули каза:

— Защото работата ми е да лекувам тях, а не техните жертви. Не мога да помогна на жертвите им. Естествено е всяка професия да има граници. Това са моите. Аз мога да се погрижа единствено за пациентите си. — Той се усмихна. — Сенаторът обясни ли ви ситуацията?

Теди и Чък си размениха бързи погледи, докато сядаха.

Теди каза:

— Не знаем нищо за никакъв сенатор, докторе. Назначиха ни от щатската полева служба.

Коули подпря лакти върху бюрото и сключи ръце, положи брадичка върху тях и се втренчи в двамата над рамките на очилата си.

— В такъв случай грешката е моя. Е, какво ви казаха?

— Знаем, че е изчезнала затворничка. — Теди сложи тефтера на коляното си и прелисти бързо страниците. — Някоя си Рейчъл Соландо.

— Пациентка. — Коули им се усмихна сурово.

— Пациентка — каза Теди. — Извинявам се. Разбрахме, че е избягала в рамките на последните двайсет и четири часа.

Кимането на Коули представляваше леко накланяне на брадичката и ръцете.

— Снощи. Някъде между десет часа и полунощ.

— И още не е открита — рече Чък.

— Правилно, началник… — Той вдигна ръка в извинителен жест.

— Аул — каза Чък.

Лицето на Коули се присви над ръцете му и Теди забеляза как капки вода опръскаха прозореца зад него. Не можеше да определи дали бяха от небето или от морето.

— А първото ви име е Чарлс? — попита Коули.

— Да — каза Чък.

— Бих ви възприел като Чарлс, но не непременно Аул.

— Предполагам, че това е истински късмет.

— Как така?

— Не си избираме имената — каза Чък. — Затова е хубаво, когато някой смята, че поне едно от тях е подходящо.

— Кой е избрал вашето? — попита Коули.

— Родителите ми.

— Фамилното ви име.

Чък сви рамене.

— Кой може да каже? Ще трябва да се върнем двайсет поколения назад.

— Или едно.

Чък се наведе напред:

— Извинете?

— Вие сте от гръцки произход — каза Коули. — Или от арменски. Кое от двете?

— Арменски.

— Значи „Аул“ е било…

— Анасмаджиян.

Коули насочи погледа на мършавото си лице към Теди.

— А вие?

— Даниелс? — каза Теди. — Десето поколение ирландец. — Той се ухили леко на Коули. — И, да, мога да проследя произхода си, докторе.

— Но кръщелното ви име? Теодор?

— Едуард.

Коули наклони стола си назад и ръцете му се смъкнаха от брадичката. Почука с един нож за отваряне на писма по ръба на бюрото: звукът беше тих и настойчив като сняг, сипещ се по покрив.

— Съпругата ми — каза той — се казва Маргарет. И въпреки това никой, освен мен не я нарича така. Някои от най-старите й приятели й казват Марго, което определено е доста логично, но всички други я наричат Пеги. Никога не съм разбирал това.

— Какво?

— Как от „Маргарет“ се получава „Пеги“. И въпреки това е много често срещано. Или как от „Едуард“ се получава „Теди“. В „Маргарет“ няма буква „п“, а в „Едуард“ няма „т“.

Теди сви рамене:

— Как е първото ви име?

— Джон.

— Някой да ви е наричал Джак?

Коули поклати глава:

— Повечето хора просто ме наричат „докторе“.

Водата се удряше леко в прозореца, а Коули сякаш прехвърляше разговора им в ума си, с поглед, станал лъскав и далечен, а после Чък попита:

— Госпожица Соландо опасна ли е?

— Всичките ни пациенти са показвали склонност към насилие — каза Коули. — Затова са тук. Мъже и жени. Рейчъл Соландо била вдовица от войната. Удавила трите си деца в езерото зад къщата си. Извела ги едно по едно и държала главите им под водата, докато умрели. После ги отнесла обратно в къщата, подредила ги около кухненската маса и закусвала заедно с тях, преди да се отбие един от съседите.

— И съседа ли е убила? — попита Чък.

Веждите на Коули се повдигнаха и той леко въздъхна:

— Не. Поканила го да седне и да закуси с тях. Той, естествено, отклонил поканата, и се обадил на полицията. Рейчъл още вярва, че децата са живи и я чакат. Това може да обясни защо се е опитала да избяга.

— За да се върне у дома — каза Теди.

Коули кимна.

— И къде е това? — попита Чък.

— Едно градче в Бъркшайър Хилс. На приблизително сто мили оттук. — Коули наклони глава и посочи прозореца зад гърба си. — За да стигнеш с плуване дотам, не достигаш суша в продължение на единайсет мили. За да стигнеш с плуване на север, не стигаш суша чак до Нюфаундленд.

Теди каза:

— И сте претърсили землището на болницата.

— Да.

— Много щателно?

Коули се забави няколко секунди с отговора, докато премяташе из ръцете си сребърна фигурка на кон върху бюрото си.

— Надзирателят, хората му и група санитари прекараха цялата нощ и голяма част от сутринта в претърсване на острова и на всяка сграда в тази институция. Нито следа. Онова, което е още по-обезпокоително е, че не можем да разберем как е излязла от стаята си. Тя беше заключена отвън, а единственият й прозорец беше с решетки. Не открихме признаци ключалките да са разбивани. — Той отмести поглед от коня и хвърли поглед към Теди и Чък. — Сякаш се е изпарила през стените.

Теди надраска „изпарила се“ в тефтерчето си.

— И сте сигурен, че е била в онази стая, когато са изгасили светлините.

— Категорично.

— Как така?

Коули отдръпна ръка от коня и натисна бутона за повикване на интеркома си:

— Сестра Марино?

— Да, докторе.

— Ако обичате, кажете на господин Гантън да дойде.

— Веднага, докторе.

Близо до прозореца имаше малка маса с кана вода и четири чаши отгоре. Коули отиде до нея и напълни три от чашите. Сложи една пред Теди и една — пред Чък, а своята отнесе със себе си зад бюрото.

Теди каза:

— Едва ли ви се намира малко аспирин тук, нали?

Коули му отправи лека усмивка.

— Мисля, че можем да изнамерим малко. — Той затършува в чекмеджето на бюрото си и извади шишенце „Байер“. — Два или три?

— Три ще е добре. — Теди усещаше как болката зад очите му започва да пулсира.

Коули се пресегна през бюрото и му ги подаде, и Теди ги метна в устата си и ги прокара с водата.

— Предразположен ли сте към главоболия, началник?

Теди каза:

— Предразположен към морска болест, за нещастие.

Коули кимна:

— А. Значи сте обезводнен.

Теди кимна и Коули отвори орехова табакера и я поднесе на Теди и Чък. Теди взе една цигара, Чък поклати глава и извади собствения си пакет, и тримата запалиха, докато Коули отвори прозореца зад тях.

Той отново седна и подаде през бюрото една снимка — млада жена, красива, с лице, загрозено от тъмни кръгове под очите, кръгове, тъмни като черната й коса. Самите очи бяха твърде широко отворени, сякаш нещо горещо ги избутваше от вътрешността на главата й. Каквото и да виждаше отвъд обектива на онази камера, отвъд фотографа, вероятно дори отвъд познатия свят, не беше подходящо за гледане.

У нея имаше нещо неловко познато, и тогава Теди направи връзката — едно малко момче, което беше видял в лагерите, което отказваше да яде храната, която му даваха. Седеше, подпряно с гръб на стената сред априлското слънце със същото изражение в очите, докато клепачите му се затвориха…

— Боже мой.

Коули дръпна от цигарата си.

— На очевидната й красота ли реагирате, или на очевидната й лудост?

— И на двете — каза Чък.

Тези очи, помисли си Теди. Дори застинали във времето, те виеха. Приискваше ти се да се вмъкнеш в снимката и да кажеш: „Не, не, не. Всичко е наред, всичко е наред. Шшшт“. Искаше ти се да я прегърнеш, докато престане да трепери, да й кажеш, че всичко ще се оправи.

Вратата на кабинета се отвори и влезе висок негър със силно прошарена коса, облечен в ослепително бялата униформа на санитар.

— Господин Гантън — каза Коули — това са господата, за които ви казах — представители на военната полиция Аул и Даниелс.

Теди и Чък се изправиха и се ръкуваха с Гантън: Теди усети, че от мъжа се излъчва лек страх, сякаш му беше донякъде неловко да се ръкува с представители на закона: може би във външния свят над него тегнеха една-две висящи присъди.

— Господин Гантън е при нас от седемнайсет години. Той е главният санитар тук. Именно господин Гантън е придружил Рейчъл до стаята й снощи. Господин Гантън?

Гантън кръстоса глезени, сложи ръце върху коленете си, и се прегърби леко напред, вперил поглед в обувките си.

— Имаше група в девет часа. После…

Коули каза:

— Това е сеанс за групова терапия, водят го д-р Шийхан и сестра Марино.

Гантън изчака, докато се увери, че Коули е свършил, и после започна отново:

— И така, да. Бяха на групова терапия, и тя свърши към десет. Придружих мис Рейчъл до стаята й. Тя влезе вътре. Заключих отвън. Правим проверки на всеки два часа, докато светлините са изгасени. Връщам се в полунощ. Поглеждам вътре, и леглото й — празно. Предполагам, че може да е на пода. Те, пациентите, много го правят това — да спят на пода. Отварям вратата…

Коули се обади отново:

— Като използвате ключовете си, нали така, господин Гантън?

Гантън кимна на Коули и пак заби поглед в коленете си:

— Използвам ключовете си, да, ’щото вратата е заключена. Влизам. Мис Рейчъл я няма никъде. Затварям вратата и проверявам прозореца и решетките. И те са здраво заключени. — Той сви рамене. — Викам надзирателя. — Той погледна към Коули и Коули му отправи леко, бащинско кимване.

— Някакви въпроси, господа?

Чък поклати глава.

Теди вдигна поглед от бележника си.

— Господин Гантън, казахте, че сте влезли в стаята и сте установили, че пациентката не е там. Какво последва след това?

— Сър?

Теди каза:

— Има ли там дрешник? Място под леглото, където тя би могла да се скрие?

— И двете.

— И вие проверихте тези места.

— Да, сър.

— Докато вратата още е била отворена.

— Сър?

— Казахте, че сте влезли в стаята, огледали сте наоколо и не сте могли да откриете пациентката. После сте затворили вратата зад себе си.

— Не, аз… Ами…

Теди зачака и отново дръпна от цигарата, която Коули му беше дал. Беше с мек вкус, по-наситен от този на „Честърфийлд“, а мирисът на дима също беше различен, почти сладък.

— Всичко отне около пет секунди, сър — каза Гантън. — Дрешникът няма врата. Аз поглеждам там, поглеждам под леглото, и затварям вратата. Няма място, където би могла да се скрие. Стаята е малка.

— Да се прилепи към стената, обаче? — каза Теди. — Вдясно или вляво от вратата?

— Не. — Гантън поклати глава, и за пръв път на Теди му се стори, че съзира гняв, някакво чувство на първична омраза зад сведените очи и всички онези „Да, господа“ и „Не, господа“.

— Неправдоподобно е — обърна се Коули към Теди. — Разбирам какво имате предвид, господин началник, но видите ли веднъж стаята, ще разберете, че за господин Гантън би било трудно да не забележи пациентката, ако тя е стояла където и да е в рамките на четирите й стени.

— Точно така — каза Гантън, като сега вече се взираше открито в Теди, и Теди видя, че този човек изпитва силна гордост от професионалната си етика, която Теди, с въпроса си, беше успял да оскърби.

— Благодаря, господин Гантън — каза Коули. — Засега друго няма.

Гантън се надигна, очите му се задържаха върху Теди за още няколко секунди, а после каза: „Благодаря, докторе“ и излезе от стаята.

Мълчаха в продължение на минута, докато допушиха цигарите си и ги загасиха в пепелниците, след което Чък каза:

— Мисля, че сега трябва да видим стаята, докторе.

— Разбира се — каза Коули и излезе иззад бюрото: в ръката си държеше ключове на халка с големината на автомобилен тас. — Последвайте ме.

 

 

Беше миниатюрна стая, с врата, която се отваряше навътре и надясно, вратата беше изработена от стомана, а пантите — добре смазани, така че тя се люшна силно и се удари в стената отдясно. От лявата им страна имаше къса стена, а след това — малък дървен дрешник, в който на пластмасови закачалки висяха няколко ризи и панталони с връзки за пристягане.

— Дотук с онази теория — призна Теди.

Коули кимна.

— Няма къде да се скрие от никого, застанал на този праг.

— Ами, таванът — каза Чък, и те и тримата вдигнаха погледи и дори Коули успя да се усмихне.

Коули затвори вратата зад тях и Теди веднага усети как по гърба му полази чувството, че се намира в затвор. Може и да го наричаха стая, но си беше килия. Прозорецът, издигащ се високо над тясното легло, беше с решетки. До дясната стена беше опряна малка тоалетка, а подът и стените бяха от бял бетон, типичен за институциите. Когато и тримата бяха в стаята, едва имаше място да се движат, без да се сблъскат.

Теди попита:

— Кой друг е имал достъп до тази стая?

— По това време на нощта? Твърде малко хора биха имали причина да са в отделението.

— Със сигурност — каза Теди. — Но кой обикновено има достъп?

— Санитарите, разбира се.

— Лекарите? — попита Чък.

— Е, всъщност, сестрите — каза Коули.

— Значи лекарите нямат ключове за тази стая? — попита Теди.

— Имат — каза Коули. — Но в десет вечерта лекарите вече са си тръгнали за през нощта.

— И са предали ключовете си?

— Да.

— А това отбелязва ли се някъде?

— Не следвам мисълта ви.

Чък каза:

— Те трябва да се разписват, когато предават и получават ключовете си, докторе — ето какво се чудим.

— Разбира се.

— И можем да проверим данните от разписването снощи — каза Теди.

— Да, да. Разбира се.

— А те вероятно се съхраняват в клетката, която видяхме на първия етаж — каза Чък. — Онази с пазача вътре и стената с ключовете зад гърба му?

Коули му кимна бързо.

— И личните досиета — каза Теди, — на медицинския персонал, санитарите и пазачите. Ще ни е необходим достъп до тях.

Коули го погледна с присвити очи, сякаш от лицето на Теди изскачаха личинки:

— Защо?

— Една жена изчезва от заключена стая, докторе? Тя е на малък остров, и никой не може да я открие? Трябва поне да обмисля възможността, че са й помогнали.

— Ще видим — каза Коули.

— Ще видим?

— Да, господин комисар. Ще трябва да говоря с надзирателя и с още някои хора от персонала. Ще вземем решение по молбата ви на основание на…

— Докторе — каза Теди, — това не беше молба. Тук сме по заповед на правителството. Това е федерално учреждение, от което е избягал опасен затворник…

— Пациент.

— Опасен пациент — каза Теди, като говореше с възможно най-равен тон — който е избягал. Докторе, ако откажете да помогнете в залавянето на тази пациентка, вие, за нещастие… Чък?

Чък каза:

— Възпрепятствате правосъдието, докторе.

Коули погледна Чък, сякаш беше очаквал проблеми от страна на Теди, но не беше предвидил държанието на Чък.

— Да, добре — каза той, с напълно безжизнен глас, — мога само да кажа, че ще направя всичко възможно да удовлетворя искането ви.

Теди и Чък си размениха кратък поглед, и отново започнаха да оглеждат голата стая. Коули вероятно не беше свикнал с въпроси, които продължаваха, след като беше показал неудоволствието си от тях, затова двамата му дадоха минута да си поеме дъх.

Теди погледна в малък дрешник и видя три бели ризи и два чифта бели обувки.

— По колко чифта обувки се дават на пациентите?

— Два.

— Значи тя е излязла боса от стаята?

— Да. — Коули оправи вратовръзката под бялата си престилка и след това посочи към голям лист хартия, който лежеше на леглото. — Намерихме това зад тоалетката. Не знаем какво означава. Надявахме се, че някой ще може да ни каже.

Теди вдигна листа, и когато го преобърна, видя, че от другата страна имаше нещо като таблица с букви и цифри, от онези, които се използваха за измерване остротата на зрението. Той отново го обърна и го вдигна да го види Чък:

ЗАКОНЪТ НА 4

АЗ СЪМ 47

ТЕ БЯХА 80

+ ВИЕ СТЕ 3

НИЕ СМЕ 4

НО

КОЙ Е 67?

На Теди му беше неприятно дори да го държи. Ръбовете на листа гъделичкаха пръстите му.

Чък каза:

— Проклет да съм, ако знам.

Коули пристъпи до тях.

— Доста подобно на нашето клинично заключение.

— „Ние сме трима“ — каза Теди.

Чък погледна листа с присвити очи:

— Хм?

— Възможно е ние да сме тримата — рече Теди. — Ние тримата точно сега, докато стоим в тази стая.

Чък поклати глава:

— Как може тя да предвиди това?

Теди сви рамене:

— Това е предположение.

— Да.

Коули каза:

— Така е, и все пак Рейчъл е доста изобретателна в игрите си. Нейните заблуди — особено онази, която й позволява да вярва, че трите й деца са още живи — са изградени на много крехка, но сложна основа. За да поддържа структурата, тя придава на живота си сложна повествователна нишка, която е напълно измислена.

Чък бавно обърна глава и погледна Коули:

— Ще имам нужда от диплома, за да разбера това, докторе.

Коули се засмя.

— Помислете си за лъжите, които казвате на родителите си в детството. Колко сложни и оплетени са те. Вместо да съчинявате обикновени и прости, за да обясните защо не сте отишли на училище или сте забравили задълженията си, вие ги разкрасявате, правите ги да звучат фантастично. Нали?

Чък се замисли по въпроса и кимна.

Теди каза:

— Естествено. Престъпниците правят същото.

— Именно. Идеята е да предизвикат недоумение. Да объркат слушателя, докато той от чисто изтощение повярва друго, освен истината. Сега си помислете за лъжите, които казвате на себе си. Точно това прави Рейчъл. За четири години тя дори не е осъзнала факта, че се намира в лечебно заведение. В нейните представи тя все още си беше вкъщи, в дома си на бъркширските хълмове, а ние бяхме доставчици, млекари, пощальони, които просто се отбиват. Независимо каква беше реалността, тя само със силата на волята си усилваше илюзиите си.

— Но как така истината никога не прониква в съзнанието й? — попита Теди. — Искам да кажа, тя е в заведение за душевноболни. Как не забелязва това от време на време?

— А — каза Коули — сега навлизаме в истинската ужасна красота на напълно оформената параноидна структура на шизофреника. Господа, ако вярвате, че сте единствените пазители на истината, тогава значи всички останали лъжат. А ако всички останали лъжат…

— Тогава всяка истина, която изрекат — каза Чък — трябва да е лъжа.

Коули вдигна палец и насочи показалеца си към него като пистолет:

— Започвате да схващате.

Теди каза:

— И това по някакъв начин се изразява в тези числа?

— Трябва да е така. Те трябва да представляват нещо. При Рейчъл никоя мисъл не беше неоснователна или второстепенна. Тя трябваше да предпазва създадената в ума й структура от рухване, а за да направи това, трябваше да мисли винаги. Искрено вярвам, че това ще ни подскаже къде е отишла.

Само за миг, на Теди му се стори, че написаното му говореше, ставаше по-ясно. Ставаше дума за първите две числа — 47 и 80, — чувстваше как нещо във връзка с тях гложди мозъка му като мелодия на песен, която се опитваше да си спомни, докато по радиото звучеше съвсем различна мелодия. Числото 47 беше най-лесната улика. Беше точно пред очите му. Беше толкова просто. Беше…

А после всички възможни мостове на логиката рухнаха, и Теди почувства как умът му се опразва напълно, превръщайки се в бял лист, разбра, че пак му се е изплъзнало всичко — уликата, връзката, мостът — и отново остави листа на леглото.

— Безумие — каза Чък.

— Кое? — попита Коули.

— Случилото се, и това, къде е отишла — каза Чък. — По мое мнение.

— Е, със сигурност — рече Коули. — Мисля, че можем да приемем това за даденост.