Денис Лихейн
Злокобен остров (4)

2

Заместник-надзирателят Макферсън ги посрещна на дока. Беше млад за човек с неговия ранг и русата му коса беше малко по-дълга от нормата, а движенията му имаха онази непохватна грациозност, която Теди свързваше с тексасците или с мъжете, израснали сред коне.

От двете му страни вървяха санитари, най-вече негри, и неколцина бели с безжизнени лица, сякаш не бяха хранени достатъчно като бебета и си бяха останали недоразвити и раздразнителни оттогава насам.

Санитарите носеха бели ризи и бели панталони и се движеха в група. Почти не погледнаха Теди и Чък. Почти не поглеждаха каквото и да било, просто слязоха надолу по дока до ферибота и го изчакаха да свали товара си.

Когато ги помолиха да се легитимират, Теди и Чък извадиха значките си, и Макферсън се зае да ги оглежда, без да бърза, като вдигна поглед от личните им карти към лицата им, присвивайки очи.

— Не съм сигурен, че преди съм виждал значка на служител от Военната полиция на Съединените щати — каза той.

— А сега видяхте две — каза Чък. — Голям ден.

Онзи се усмихна лениво на Чък и му подхвърли обратно значката.

Изглежда, че морето доста бурно се беше блъскало в брега през последните няколко нощи: той беше осеян с мидени черупки и плавей, скелети на молюски и мъртви риби, полуизядени от хранещите се с мърша животни, които живееха тук. Теди забеляза боклуци, които сигурно вятърът беше навял от близкото пристанище — консервни кутии и подгизнали парчета хартия, табелка от регистрационен номер на автомобил, захвърлена край дърветата, с отмита до бежово бяла боя и цифри, изтрили се от слънцето. Дърветата бяха най-вече борове и кленове, тънки и изнемощели, а през пролуките Теди видя няколко постройки, разположени на върха на възвишението.

На Долорес, която толкова обичаше да прави слънчеви бани, това място щеше страшно да й хареса, но Теди усещаше само постоянния повей на океанския бриз — предупреждение от морето, че може да връхлети, когато пожелае, и да те засмуче надолу към дъното си.

Санитарите се зададоха обратно надолу по дока с пощата и кашоните с медицински запаси и ги натовариха на ръчни колички, а Макферсън се подписа за получаването им в тефтер, подаде го обратно на един от охранителите на ферибота, и охранителят каза:

— В такъв случай ние ще тръгваме.

Макферсън примигна на слънцето.

— Бурята — каза охранителят. — Изглежда, че никой не знае какво ще направи тя.

Макферсън кимна.

— Ще се свържем със станцията, когато имаме нужда да ни вземат — каза Теди.

Охранителят кимна.

— Бурята — повтори той.

— Разбира се, разбира се — кимна Чък. — Ще го имаме предвид.

Макферсън ги поведе нагоре по пътека, която се издигаше леко през редицата от дървета. След като излязоха от дърветата, стигнаха павиран път, който пресичаше пътеката им като широка усмивка, и Теди видя по една къща далече от дясната и от лявата си страна. Онази вляво беше по-обикновената от двете, кафеникава мансарда във викториански стил с черна украса, с малки прозорци, които приличаха на наблюдателници. Онази вдясно беше в стила от епохата на Тюдорите и се издигаше на малкото си възвишение величествена като замък.

Продължиха нататък, изкачвайки се по склон, който бе стръмен и буйно обрасъл с морска трева, преди земята около тях да стане гладка и зелена, като на върха ставаше равна, докато тревата ставаше по-ниска, отстъпвайки място на по-традиционна ливада, която се простираше нататък в продължение на няколкостотин метра, преди да спре при стена от оранжеви тухли, която сякаш се виеше по цялата дължина на острова. Беше три метра висока и увенчана с единична ивица бодлива тел, и нещо във вида на бодливата тел събуди чувствата на Теди. Изпита внезапно съжаление към всички онези хора от другата страна на стената, които приемаха тази тънка тел точно като онова, което тя наистина беше, осъзнаваха колко силно иска светът да ги задържи вътре. Теди видя няколко мъже в тъмносини униформи точно отвън пред стената, свели глави, докато гледаха към земята.

Чък каза:

— Пазачи от поправителни домове в заведение за душевноболни. Странна гледка, ако не възразявате да отбележа, господин Макферсън.

— Това е заведение с максимална сигурност — каза Макферсън. — Работим по двойни директиви — една от Департамента по душевно здраве на Масачузетс, а другата — от Федералното управление на затворите.

— Разбирам това — каза Чък. — Въпреки това винаги съм се чудил — вие сигурно имате да си говорите за много неща около масата на вечеря?

Макферсън се усмихна и леко поклати глава.

Теди видя мъж с черна коса, който носеше същата униформа като останалите пазачи, но неговата беше подчертана от жълти еполети и права яка, а значката му беше златна. Той беше единственият, който вървеше с вдигната глава, притиснал едната ръка зад гърба си, докато крачеше бавно сред мъжете, и походката му напомни на Теди за полковниците, които беше срещал през войната, мъже, за които командването не беше просто необходимо бреме на военната професия, а бреме, възложено им от Бог. Притискаше към гърдите си малка черна книга, и кимна в тяхната посока, а после тръгна надолу по склона, от който бяха дошли: черната му коса стоеше застинало на вятъра.

— Надзирателят — каза Макферсън. — Ще се срещнете по-късно.

Теди кимна, като се питаше защо не се срещнат сега, и надзирателят изчезна от другата страна на възвишението.

Един от санитарите отключи портата в средата на стената, тя се люшна и се отвори широко и санитарите влязоха с количките си, докато двама пазачи се приближиха към Макферсън и спряха от двете му страни.

Макферсън се изпъна в цял ръст, сега с напълно делови маниер, и каза:

— Момчета, трябва да ви запозная с основните закони на това място.

— Разбира се.

— На вас, господа, ще ви бъдат засвидетелствани всички любезности, които можем да предложим, цялата помощ, която можем да ви окажем. По време на престоя си, колкото и да е кратък, ще съблюдавате протокола. Това ясно ли е?

Теди кимна, а Чък каза:

— Напълно.

Макферсън фиксира поглед върху една точка точно над главите им.

— Сигурен съм, че д-р Коули ще ви обясни по-особените точки на протокола, но трябва да наблегна на следното: контактът с пациенти на това заведение без надзор на човек от персонала е забранен. Ясно ли е?

Теди едва не каза: „Да, сър“, сякаш отново беше новобранец в казармата, но се спря в последния миг и изрече само едно кратко: „Да“.

— Отделение А на това лечебно заведение е сградата зад мен вдясно — мъжкото отделение. Отделение Б, женското отделение, от лявата ми страна. Отделение В е отвъд онези зъбери точно зад двора на това място и помещенията за персонала: помещава се в някогашния форт Уолтън. Достъпът до отделение В е забранен без писменото съгласие и физическото присъствие както на надзирателя, така и на д-р Коули. Ясно?

Нова поредица от кимвания.

Макферсън протегна масивната си длан, сякаш в молитва към слънцето:

— Поради тази причина ви моля да предадете огнестрелните си оръжия.

Чък погледна Теди. Теди поклати глава.

Теди каза:

— Господин Макферсън, ние сме надлежно назначени федерални представители на военната полиция. По силата на правителствена заповед от нас се изисква да носим огнестрелните си оръжия по всяко време.

Гласът на Макферсън шибна въздуха като стоманен кабел:

— Правителствена заповед триста деветдесет и едно от Федералния кодекс за затворите и институциите за душевноболни престъпници гласи, че изискването за носене на оръжие от служител на реда се отменя само чрез пряка заповед от непосредствените му началници или от лица, натоварени с грижата и защитата за институции за изтърпяване на наказание или за душевно здраве. Господа, вие се намирате под егидата на това изключение. Няма да ви бъде позволено да минете през тази порта с огнестрелните си оръжия.

Теди погледна Чък. Чък наклони глава към протегнатата длан на Макферсън и сви рамене.

Теди каза:

— Бихме искали изключенията да бъдат отбелязани за протокола.

Макферсън каза:

— Пазач, моля, отбележете изключенията за представителите на военната полиция Даниелс и Аул.

— Отбелязано, сър.

— Господа — каза Макферсън.

Пазачът от дясната страна на Макферсън отвори малка кожена кесия.

Теди отметна назад палтото си и извади служебния револвер от кобура. Щракна барабана и го отвори с бързо движение на китката, а после сложи оръжието в ръката на Макферсън. Макферсън го предаде на пазача, а пазачът го сложи в кожената кесия и Макферсън отново протегна ръка.

Чък беше малко по-бавен с оръжието си, пръстите му бяха тромави, докато се опитваше да откачи кобура, но Макферсън не показа нетърпение, просто изчака, докато Чък тромаво сложи пистолета в ръката му.

Макферсън подаде оръжието на пазача, и пазачът го добави в кесията и пристъпи през портата.

— Оръжията ви ще бъдат оставени на съхранение в помещението за лични вещи точно пред канцеларията на надзирателя — каза тихо Макферсън и думите му прошумоляха като листа, — която се намира в главната болнична сграда в центъра на двора. Ще си ги приберете в деня на заминаването си. — Внезапно безгрижната, каубойска усмивка на Макферсън се върна. — Е, с това може да се каже, че изчерпахме официалностите засега. Какво ще кажете да отидем да видим д-р Коули?

И той се обърна и тръгна начело през портата, и тя се затвори зад тях.

Вътре зад стената моравата се простираше от двете страни на главен път, направен от същите тухли като стената. Градинари с оковани глезени се грижеха за тревата, дърветата и цветните лехи и дори за редица от розови храсти, които растяха покрай основите на болницата. От двете страни на градинарите стояха санитари, и Теди видя други пациенти с окови на краката да се разхождат из двора, пристъпвайки странно, като патици. Повечето бяха мъже, само няколко бяха жени.

— Когато първите лекари от клиниката дошли тук — каза Макферсън, — цялото това място било в морска трева и шубраци. Трябва да видите снимките. Но сега…

Отляво и отдясно на болницата се издигаха две еднакви червени тухлени къщи в колониален стил с боядисани в ярка бяла боя облицовъчни дъски, с решетъчни прозорци и със стъкла, пожълтели от морската вода. Самата болница беше с цвета на дървени въглища, тухлите, от които бе построена, бяха протрити от морската вода, и тя се издигаше на височина шест етажа, докато прозорците на спалното помещение най-горе се взираха като очи в тях.

Макферсън каза:

— Построена като щабквартира на батальон точно преди Гражданската война. Имали някакви планове, очевидно да превърнат това в тренировъчен център. После, когато войната изглеждала неизбежна, се съсредоточили върху форта, а по-късно превърнали това в лагер за военнопленници.

Теди забеляза кулата, която беше видял от ферибота. Върхът й надзърташе точно над редицата от дървета в далечния край на острова.

— Какво представлява кулата?

— Стар фар — каза Макферсън. — Не е използван по предназначение от началото на деветнайсети век. Армията на Съюза разполагала на пост там съгледвачи, или поне така съм чувал, но сега се използва от болницата.

— За пациенти?

Макферсън поклати глава:

— За изхвърляне на канални нечистотии. Няма да повярвате какво попада в тези води. От ферибота изглежда красиво, но всяко късче боклук в почти всяка река в този щат стига надолу по течението до вътрешната страна на пристанището, излиза през средата и накрая стига до нас.

— Зашеметяващо — каза Чък, запали цигара и я извади от устата си, за да потисне една тиха прозявка, докато примигваше на слънцето.

— Отвъд стената, в тази посока — той посочи зад отделение Б — се намира жилището на първия командващ. Вероятно си го видял на изкачване. Навремето струвало цяло състояние да се построи, а командирът бил освободен от армията, когато Чичо Сам получил сметката. Трябва да видиш това място.

— Кой живее там сега? — попита Теди.

— Д-р Коули — каза Макферсън. — Нищо от това нямаше да съществува, ако не беше д-р Коули. И надзирателят. Те създадоха тук нещо наистина неповторимо.

Бяха направили лек завой около задната част на двора, и бяха срещнали още оковани градинари и санитари, много от които окопаваха тъмна глинеста пръст и я трупаха до задната стена. Една от работещите в градината, жена на средна възраст с рядка бяла коса, почти оплешивяла на темето, се втренчи в Теди, докато той минаваше, а после вдигна пръст към устните си. Теди забеляза тъмночервен белег, с дебелината на парче сладък корен, който се простираше по цялата ширина на гърлото й. Тя се усмихна, все още с вдигнат към устните пръст, а после много бавно поклати глава към него.

— Коули е легенда в своята област — казваше Макферсън, докато отново заобикаляха, за да излязат пред болницата. — Пръв по успех в класа си и в „Джонс Хопкинс“, и в Харвард, публикувал първата си студия върху придружените с халюцинации патологични състояния на двайсет години. Безброй пъти са го търсили за консултации от Скотланд Ярд, МИ5 и ССР.

— Защо? — попита Теди.

— Защо ли?

Теди кимна. Въпросът му се струваше основателен.

— Ами… — Макферсън изглеждаше объркан.

— Службата за стратегическо разузнаване — каза Теди. — За какво им е да се консултират с психиатър?

— Военни дела — рече Макферсън.

— Правилно — бавно каза Теди. — Но какви?

— Поверителни — поясни Макферсън. — Или така бих предположил.

— Колко поверително може да е? — попита Чък и изпълнените му със смущение очи уловиха погледа на Теди — щом ние говорим за това?

Макферсън спря пред болницата, с един крак на стълбите. Изглеждаше объркан. За миг отклони поглед към извитата оранжева стена, а после каза:

— Е, предполагам, че можете да питате него. Вече би трябвало да е излязъл от съвещанието си.

Качиха се по стълбите и минаха през мраморно фоайе: таванът се извиваше и образуваше филигранно украсен купол над тях. Една порта се отвори с жужене, когато се приближиха, и те продължиха нататък към просторно преддверие, където един човек от охраната седеше зад бюро вдясно от тях, а друг седеше срещу него от лявата им страна; оттатък пък зад друга врата се простираше дълъг коридор. Те отново показаха значките си на охраната до горното стълбище, а Макферсън записа имената на тримата в тефтер, докато охранителят огледа значките и документите им за самоличност и им ги върна. Зад охраната имаше клетка, и Теди видя вътре мъж, облечен в униформа, подобна на онази на надзирателя: на стена зад него висяха окачени на халки ключове.

Качиха се на втория етаж и свърнаха по един коридор, който миришеше на препарат за миене на подове, дъбовият под блестеше под краката им и се къпеше в бяла светлина от големия прозорец в далечния край.

— Много охрана — каза Теди.

Макферсън каза:

— Вземаме всички предпазни мерки.

Чък каза:

— И съм сигурен, че широката общественост ви е благодарна за това, господин Макферсън.

— Трябва да разберете — каза Макферсън, като се обърна отново към Теди, докато подминаваха няколко кабинета, всичките със затворени врати и с малки сребърни табелки с имена на лекари върху тях. — В Съединените щати няма друго подобно заведение. Ние приемаме само най-опасните пациенти. Приемаме онези, с които никое друго заведение не може да се справи.

— Грайс е тук, нали? — попита Теди.

Макферсън кимна:

— Винсънт Грайс, да. В отделение В.

Чък се обърна към Теди:

— Грайс беше онзи, който…?

Теди кимна:

— Избил всичките си роднини, скалпирал ги, и си направил шапки от кожата.

Чък кимаше бързо:

— И си ги слагал, като излизал в града, нали?

— Според вестниците.

Бяха спрели пред двойна врата. Върху месингова табелка, закрепена в средата на дясната врата, пишеше: шеф на персонала: Д-р Дж. Коули.

Макферсън се обърна към тях, с ръка върху дръжката на бравата, и ги погледна с непроницаемо напрегнато изражение.

Макферсън каза:

— В един не толкова просветен век, пациент като Грайс щеше да бъде умъртвен. Но тук могат да го изучават, да установят някакво патологично състояние, може би да изолират аномалията в мозъка му, станала причина той да се откъсне толкова много от приемливите модели на поведение. Ако могат да направят това, може би ще стигнем дотам, че един ден подобно откъсване ще може да бъде напълно изкоренено от обществото.

Той сякаш чакаше отговор, с ръка, застинала върху дръжката на бравата.

— Мечтите са хубаво нещо — каза Чък. — Не мислите ли?