Мариана Тинчева-Еклесия
Живот за вярата (38) (Най-важни моменти от живота на Анемари Крюгер и пътя й в бахайската вяра)

И децата я обичат…

За първи път срещнах Анемари Крюгер, когато бях вече половин година в България. Това беше краят на 1994 година. Мария Милошева и съпругът й ме заведоха на кафе при Анемари и аз се върнах вкъщи с много впечатления и пълна чанта с книги за бахайската вяра. Въпреки че вярата много ми хареса, гледах все още скептично на институцията църква и на религията като цяло. Анемари веднага ми стана симпатична; нейната открита същност и ясна привързаност; желанието да се постави в служба на Бога, да печели хора за Божиите думи и дела. Всичко това познавах много добре, понеже моят вуйчо сам беше мисионер при папуасите в Нова Гвинея и имах много топло отношение към него. Примерът на вуйчо ми винаги силно ме е впечатлявал; чрез него и братята му от ордена се развиваше моето привличане към други култури и страни, по-късно — работата ми в чужбина. Поради тази причина първото посещение при Анемари в Драгалевци ми направи голямо впечатление. За съжаление едва след пет години се срещнахме отново с нея. Тогава аз също бях станала бахай и заедно с Анемари бяхме единствените германки в софийската бахайска общност. Аз бих искала да ви разкажа две малки случки, които по мое мнение са типични за дейността на Анемари и самоотвержената й работа в името на Бога.

Има фина граница при мисионерската дейност. Работата в една чужда страна за вярата е многостранна и се нуждае от голяма чувствителност и такт. Много лесно фанатизмът може да доведе до отказване или негативно отношение към вярата. Анемари винаги разбираше това. С много приятелство и любов тя навлизаше в сърцата на хората. Особено добре осъзнах това, когато заедно с нея бяхме на прием на 2 октомври 2001 г. в Немското посолство в София. На този прием имаше посланици, министри, високопоставени личности, които празнуваха Обединението на Германия. Срещнах Анемари на входа на посолството с подарък в ръка. Тя каза, че иска да подари на посланичката една видеокасета — именно нейното участие в предаването „Далекоглед“ на Националната телевизия, в което говореше за своето пребиваване в България и за бахайската вяра. Тя искаше да осведоми посланичката за това, защо е тук и индиректно да я информира за вярата. Намерих това омайващо — как Анемари подаде своята видеокасета с най-голямо себеупование, което човек може да си представи. Във вътрешния двор на посолството вече се бяха събрали много хора; Анемари ме грабна под ръка и ме подкани да си намерим места, колкото се може по-бързо. Само на другия край на входа имаше голяма маса, при което се виждаха няколко стола. Тя се насочи натам, седна и стана, едва когато си тръгнахме за вкъщи. Въпреки че не познаваше никого, тя говореше непрекъснато на различни езици — български, английски, френски, немски. Тъй като винаги идваха хора на тази маса да си вземат ядене, Анемари ги заговаряше и започваше интензивен разговор. Тя разказваше през цялото време защо е в България, че принадлежи към бахайската вяра и раздаваше български брошури за вярата на тези, които по-нататък задаваха въпроси. Раздаваше адреса на Бахайския център и развеселяваше всички с прекрасната си усмивка. След два часа тя беше доволна, че е разказала толкова много за бахайската вяра, после напусна щастлива това място на политика и власт. Тя беше дала друго значение на това място. Често празните разговори на коктейлите могат да бъдат превърнати в истински духовни разговори, когато човек е достатъчно смел.

Втората случка, която ми направи впечатление, беше едно посещение с моя тогава едва петгодишен син. Един неделен следобед с него отидохме на кафе при Анемари. Посрещна ни една подредена типично по немски маса, на която действително нищо не липсваше. Всичко беше много хубаво и направено с вкус. Проблемът беше само в това, че моят син съвсем не се представи така, както бих искала. Той си измисляше все повече лудории: първо със сметаната на масата, след това разучи всички стаи; легна в леглото й, после се пъхна под един стол; искаше непременно да му обърнем внимание. След около един час моето търпение се изчерпа. Напротив, Анемари остана дружелюбна към него, усмихваше му се с разбиране и го поощряваше. Въпреки че той беше станал много неприятен и нервен, от устата на Анемари не излезе нито дума на висок тон. Тя ми разказа толкова много от нейния живот, показа ни писма и документи и оставяше Карим да се забавлява, като му подаряваше усмивка с любов и разбиране. След доста време синът ми изгуби желание за лудории, беше странно — стана изведнъж мил, вслушваше се в това, което Анемари разказва, и напълно се промени. След около два часа двамата стигнаха до разбирателство: Карим беше очарован от нея. В колата той сподели, че намира за особено хубаво това, че Анемари никога не се кара, а винаги се смее. Оттогава той много я уважава, плахо й отговаря на въпросите и не измисля повече такива лудории. Когато прибираме Анемари с нашата кола вкъщи, той слуша с отворена уста какво разказва тя и пита за това, което не разбира. Колко малко хора знаят да възпитават добре децата си: те смятат, че с дисциплина и твърди мерки могат да ги формират такива, каквито те биха искали. А в децата се крият такива кристали и скъпоценни камъни, които ние трябва само да открием и разработим, но всъщност хората не осъзнават това. Анемари беше показала това свое разбиране в държанието си и така печелеше сърцата на хората — било то на деца, младежи или възрастни.

27 юли 2002 г.

Бетина Микенбекер Субаи,

София