Мариана Тинчева-Еклесия
Живот за вярата (10) (Най-важни моменти от живота на Анемари Крюгер и пътя й в бахайската вяра)

„Обича ме, не ме обича…“

През 1936 г., когато Анемари се завръща от Швейцария в Германия, в голямата къща в Карлсруе е дошъл млад, висок момък, който излъчва сила и привлича вниманието й с вглъбения си характер. Рупрехт, братът на красивата оперна певица Рут, която също живее под наем в този дом, е решил да остане при сестра си по-дълго и по промисъл на съдбата се среща с дъщерята на г-жа Марта Браунс. Той вече е на 21 години, долавял е симпатиите на момичета, но не можел да допусне, че ще възпламени у Анемари желание за близост към него, понеже сърцето й ще се влюби за първи път. Тя е висока, слаба, емоционална. Очите й са засмени и ясни и отразяват трепета на душата й. Косите й не са буйни, най-често ги носи вързани на тила; от нея лъха нещо, което привлича околните с желание да докоснат заразителната й жизненост, но сякаш само Рупрехт Крюгер не забелязва това. Един ден, когато тръгва към съседното селище със своя велосипед и Анемари му предлага да го съпроводи, Рупрехт й казва, че не е нужно, че е по-добре тя да си остане вкъщи!… Едва след време в горещото лято, когато група приятели отиват в близкото езеро да се разхладят и Анемари влиза във водата, Рупрехт забелязва, че тя е красива. Тя е на 18 години и с веселие ще отваря заключената врата на сърцето му… Почти веднага й казва, че е хубава и я харесва!… С това признание тя започва да се събужда, да заспива, да живее дни наред, дори месеци. Когато любимият заминава войник, влюбената девойка е сигурна, че молитвите й към Бога ще му помогнат и ще го пазят от злата участ на времето, в което всички са потопени.

През 1933 г. партията на националсоциалистите идва на власт и освободеният от затвора Хитлер оглавява правителството, което има право да разполага с националните ресурси на Германия.

Марта Браунс не може, пък и не иска да скрие истината, че е родена в Швейцария. Цялата й душа се бунтува против речите и прокламациите на новия фюрер — не само защото неговите страсти са против идеалите, наследени от баща й — проф. Август Форел, но и защото е дала живот на трима синове, които могат да станат жертви, изпълнявайки воинския си дълг към Германия в този момент.

Анемари дълго няма писмо от Рупрехт и не разбира какво става с него: много е зает с военната си подготовка или… е срещнал друго момиче. Тя не може да хареса друго момче освен него и затова силно вярва, че и тя е единствена!

Мислите й не могат да се освободят от завладяващата сила да види любимия макар за няколко часа, затова отива до езерото, където той за първи път й казва, че я харесва. Водата, тревите, цветята изглеждат същите както тогава и тя решава, че ще получи отговор на истината в сърцето му, ако до три дни пристигне писмо и ако той също поиска да се видят… Анемари си дава сметка, че много повече мисли за Рупрехт, отколкото за уроците, музиката, матурата… Във въздуха над Германия витае духът на злото и страхът за онези, които Хитлер е обявил за врагове на страната — евреите. Трудел Маас, най-добрата приятелка на Анемари, също е еврейка. Учениците не искат повече да разговарят с нея и да я канят на вечерни увеселения; Трудел не може да разбере отблъскването на приятелите и промененото отношение към нея заради това, че е от еврейски произход — каква вина имат нейните родствени корени, щом тя самата не прави нищо лошо?

В училище Анемари става затворена, мълчалива. Връстниците й бързат да влязат на живо в света, който ще ги направи герои и те се включват в младежки сдружения. Марта Браунс не ограничава свободата на своите деца, но ги моли да се въздържат от политически оценки и посоки на действие. А това като че ли е невъзможно: 18-годишни девойки вече съчиняват и изпълняват песни за фюрера, а момчетата на същата възраст са готови да заминат веднага на фронта. Споровете за това, дали Германия ще победи, изглеждат безсмислени, защото часовете за труд и учение започват винаги с един израз: „Вярвам в Германия!“…

Когато се връща от разходката до езерото, Анемари намира на масата си писмо от Рупрехт. Толкова е изненадана, че не посмява да го отвори веднага: мисли на страх, смут, очакване, надежди минават в ума й… Когато все пак прочита редовете, изписани със ситни, равни букви, извиква от радост — той иска тя да отиде при него! Готова е да хукне с първия влак! Но си спомня, че е обещала на Маас да отиде в дома й да си говорят за онези неща, които не могат да споделят с другите ученици и дори с родителите си. Момичето знае, че за Анемари е опасно да общува с нея, ала вярната приятелка приема това като предизвикателство.

Малко след матурата и преди голямото тържество директорът на училището поверително вика при себе си Анемари и й казва, че който не членува в нито една младежка организация, не може да получи награда, дори да има отличен успех. Така той поставя на изпитание съвестта й, като че отличният успех не означава нищо в сравнение с членството в „Бунд Дойче Медхен“ (Съюз на немските девойки). Анемари Цецилия Браунс решава, че медалът не е толкова важен; тя иска да учи педагогика и история в Йена и за следването там е необходим само успехът от матурата в училището в Карлсруе.

В дневника й за месец март 1938 г. са изписани почти телеграфно много събития, най-важното от които Анемари ще запомни завинаги: „На 19 март 1938 г. на голямо тържество говорих на старогръцки и силно се вълнувах от очакването да стана студентка в Йена. Но веднага след матурата трябваше да се разделя с нашата баба Емма Форел, пристигнала да живее при нас след смъртта на дядо ни. Тази матура беше последната, в която еврейски деца имаха право да учат в Германия. Предчувствахме опасността, застрашаваща Трудел Маас, затова баба Емма Форел, като се върна в Швейцария, помогна в уреждането на документите на моята приятелка и нейните родители да емигрират в Америка, и те заминаха… По същото време излезе закон, че всеки, който иска да учи висше образование, трябва да работи в доброволни бригади за идеите на националсоциализма. Така вместо да отпътувам за Йена, аз тръгнах на бригада в селското стопанство в Йебенхаузен… Най-силно от принудителните закони страдаше мама, ала тя не можеше да промени нищо от хода на времето, в което бяхме потопени и живеехме. Всички в нашето семейство бяха убедени, че идеите на политиците трябва да бъдат насочени към мирно уреждане на въпросите, но ние като бахаи приехме смирено да бъдем свидетели на агресията, която не можехме да отменим.“