Мариана Тинчева-Еклесия
Живот за вярата (12) (Най-важни моменти от живота на Анемари Крюгер и пътя й в бахайската вяра)

Ударите на съдбата

В началото на август 1942 г. военният пощальон донася плик с официално известие — Йорг е убит на Източния фронт. Марта Браунс вижда, че чантата на пощальона е пълна и поклаща глава — това не може да бъде истина! Взема плика, адресиран до нея, затваря пътната врата, изкачва се по стълбите бавно, сякаш душата и тялото й пренасяха скръбта на целия свят. Преди да стигне до стаята със снимките на децата си, тя иска да прочете съобщението, макар да вярва, че то не се отнася до нея. Няколко реда обясняват накратко, че приятел на Йорг, близко седящ до него, е видял как един киргизки войник го е прострелял в гърлото, докато той е седял край ствола на едно дърво. Случило се е край Ленинград…

„Защо?“, се пита тя на глас, ала не получава отговор за неотразимата мъка в сърцето си. Не е ли това абсурдно наказание за вярата й в доброто бъдеще? Неволно долавя гласа на говорителя по радиото, който съобщава за огромните загуби, понесени от врага във войната.

„Кой е врагът?“, пита отново тя, защото в миг вижда хиляди пленени, убити, бедстващи, пронизани, гладни — без словесност и националност, понеже в смъртта няма победители и победени. Жертвата на Йорг за нея е еднозначна с жертвите на цялата армия от началото на войната. С никого не може да сподели, сякаш никой вече не съществува. Вярва, че Йорг и Артур са заедно, където животът е по-справедлив от този непрестанен, ужасен земен тътен… Иска й се да напише на Анемари, но знае, че тя няма да понесе вестта за загубата на цигуларя от детското трио. Иска да съобщи на Волф и Свен, за да знаят — да внимават за своя живот, ала не знае къде точно се намират те в този миг… Опитва се да помисли още колко жени този ден ще получат известия за смъртта на синовете си или мъжете си, без да разбират каква е тяхната вина за това…

Когато вижда лицето си в огледалото, не вярва, че това е тя, любимата съпруга на д-р Артур Браунс… Но нали има още четири живи деца, които са смисъл и цел на живота й! Трябва да ги дочака, да ги види отново…

Много скоро получава известие, че на Източния фронт Волф е настъпил мина, поради което е ампутиран левият му крак до коляното. „Все пак е жив!“ — мисли Марта.

Бахайските книги са иззети и унищожени, ала в домашната библиотека тя спира погледа си на голямата реликва, подвързана с твърди корици, които цюрихското издателство „Ойропа“ издава през 1935 г. от баща й проф. Август Форел — „Поглед върху моя живот“. Марта отново отгръща „Завещанието“ и точно на 293 страница, прочита написаното след края на Първата световна война от благородния, неспокоен дух на човека с голямо сърце: „… Горните редове бях написал през 1912 година. Какво трябва да добавя сега през август 1921 година след ужасните войни, които току-що потопиха човечеството в огън и кръв и разкриха повече от всякога страхотната дивотия на нашите омразни страсти. Нищо друго, освен че трябва да останем още по-твърди, още по-непоколебими в нашата борба за общото благо. Нашите деца не бива да се обезкуражават, напротив, те трябва да извлекат от сегашния световен хаос поуката, за да подкрепят трудното изграждане на възвишената наднационална постройка на човечеството върху основите на Обществото на народите…“. По-нататък той пише за надеждата си да се осъществи този съвършен идеал. Като далечно ехо от молитвите, които Марта помни наизуст, са думите на Бахаулла: „Нима мислите, о, слуги мои, че ръката на Моята всеобхватна неземна власт е окована, че потокът на Моята непресекваща милост е пресъхнал или че облаците на Моето благоволение са престанали да изливат даровете си над вас? Нима можете да си представите, че удивителните дела, които доказаха Моята божествена и непобедима сила, вече не съществуват или че Моята воля и цел вече не притежават властта да ръководят съдбините на човечеството?…“ (Из бахайска молитва).

Напрежението, страхът, тревогата в душата й бавно отминават, като че войната е свършила завинаги. Макар грохотът на разрухата и смъртта да продължават с голяма сила, Марта започва да живее с копнежа за обещана радост!

През септември 1942 г. Свен Браунс се завръща от бойното поле по фронтовете на войната и иска да направи сватба с любимата си приятелка от студентските му години в Мюнхен — Сигрид. Така сватбата на 17 септември за кратко отменя голямото безпокойство от истината, че заплахата продължава. Врагът на Германия от всички фронтове иска да смачка своя противник. Марта и Сигрид подават молба до военното командване — ако е възможно Свен Браунс да остане в помощ на тила, където работата не е по-лека. И отговорът идва като едно чудо за младото семейство Браунс: 41 лекари заминават в помощ на Източния фронт, само Свен остава край Мюнхен няколко месеца.

Анемари е на сватбата на своя брат Свен и нетърпеливо иска да създаде свое семейство. Писмата на Рупрехт започват винаги със „Скъпа Анемари“ и завършват с „Твой Рупрехт“, но интуицията на влюбеното сгодено момиче долавя, че нещо в сърцето на нейния избраник не е наред. Тя иска да отиде при него и тръгва за Дрезден:

„Тръгнах рано сутринта. Влакът беше препълнен и пристигнахме в 12 часа със закъснение. Настаних се в хотела, спах от 14 до 19 часа, в 20:30 във фоайето дойде Рупрехт. После в моята стая имахме дълъг разговор за раздяла, защото той се влюбил в друго момиче и се сгодил отново. Бях много нещастна. На следващия ден отново говорихме за раздяла.“

Тези редове от дневника на 5 декември 1942 г. подсказват, че майчиното сърце на Марта е било отсъдило правилно: ако Анемари се омъжи за Рупрехт, ще има трудно бъдеще с него. Какви чувства и мисли витаят в сърцата на хората само Бог знае, но никой не може да отрече, че любовта побеждава всичко!