Мередит Рич
Предпазлива оферта (29)

Глава четиринадесета

Лекият вятър прошумоля в страниците на книгата, която Шийла държеше в скута си, и й напомни, че през последните пет минути не бе прочела нито ред. Тя се усмихна и остави книгата да се смъкне на пясъка. Долу до брега Йейл бе обграден от група хлапета, които му искаха автографи.

Изненадата на Йейл се оказа този уикенд за двама, само те двамата, в хотел Клойстър на един от островите край бреговете на Джорджия. Беше наел самолет за чартърен полет от Атланта до летище Маккинън на остров Сен Симон, а една лимузина ги откара до курорта. През последните два дни от време на време се наканваха да отидат да поплуват, да поиграят тенис или да се поразходят из обширната градина на хотела, но всъщност почти през цялото време се бяха любили.

Шийла вдигна книгата и слънчевите си очила и му извика:

— Търсят те по телефона. Спешно е.

— Добре, идвам — махна в отговор той.

Тя се загледа как Йейл дава още няколко автографа, а после учтиво се отделя от групата и се затичва по брега към нея.

— Всъщност никой не се обажда — обясни тя, когато Йейл се приближи достатъчно. — Просто си помислих, че би искал да се откъснеш за малко от тълпата обожатели.

— Благодаря. Те са мили хлапета, но ми писва.

— Все пак има нещо спешно.

Той я погледна разтревожен:

— Какво има?

— Не сме се любили поне от час. — Тя се усмихна прелъстително. — Време е отново да си само мой.

Той се засмя и я притегли към себе си:

— И къде ме искаш? — попита, като я целуна.

— Навсякъде — тя го поведе към апартамента им с изглед към океана. Затвори вратата и пусна пердетата. — Струва ми се, че не сме го правили единствено в килера на гостната.

— Хмм, обожавам килерите — каза той, като смъкваше банския си. — Ела първо да си вземем душ. Целият съм в пясък.

През целия уикенд Йейл и Шийла се бяха държали като несдържани тийнейджъри на задната седалка на някоя кола. Сексът с него беше страхотен и Шийла се чувстваше истински подмладена от това. Колкото повече получаваше, толкова повече го желаеше. Любеха се, докато останеха без дъх и им се виеше свят, тогава спираха, за да похапнат плодове и да пият минерална вода и продължаваха, откъдето бяха спрели. Не бе останало и местенце по тялото й, което Йейл да не е избродил с език, местенце от неговото, която тя да не бе целунала.

Понякога се редуваха да четат на глас в леглото. Йейл бе донесъл куп сценарии за телевизионни филми, които агентът му бе поръчал да прегледа. Но четенето никога не продължаваше дълго.

Но колкото и да бе възхитителен сексът, Шийла ценеше всеки миг насаме с Йейл. Странно беше как след толкова години омраза, отново се бе поддала толкова лесно на очарованието му. Чувстваше се страшно освободена от това, че е свалила преградите и откликва на топлината в усмивката му и нежния въпрос, стаен дълбоко в синия му поглед.

— Този уикенд е точно онова, от което се нуждаех — каза Йейл на Шийла. Бяха се любили под душа и сега лежаха заедно на леглото, мокри и голи, и ядяха ябълка. — Иска ми се да можехме да останем по-дълго.

— И на мен. Да забравим за останалия свят и задълженията си. Ето това е животът. Не съм се чувствала толкова секси от години. От шест години, ако трябва да сме точни. — Шийла хвана ръката му и нежно целуна пръстите му. — О, Йейл, страшно ми харесва да съм с теб.

— И на мен. И това е само началото. Ще пътуваме до много места заедно, по целия свят. Можем следващия път да вземем и Джеси. Тя наистина е страхотно хлапе — додаде той. — Сериозно. Страхотно си я възпитала, Шийла. Странно е, но през онази вечер, която прекарахме заедно миналата седмица, забелязах у нея някои неща, които страхотно ми напомнят за мен самия на тази възраст. Казах ти, че наистина ми се иска да имам семейство. Знам, че прибързвам, но когато съм с теб, животът ми изглежда пълен.

— И с мен е така. — Шийла се наведе и го целуна по бузата: Сега след този уикенд, много й се искаше да му каже за Джеси. Искаше й се също да каже на Джеси за Йейл, но за жалост сама се беше оплела в онази история за женитбата си с австралийски дипломат. Ако сега кажеше на Джеси истината, след като я беше излъгала, дъщеря й вече никога нямаше да й вярва.

Ако кажеше истината на Йейл, той вероятно щеше да побеснее, че е родила детето му, без дори да му каже. Беше го лишила от пет от най-важните години от живота на Джеси. Не бе имал възможност да види как се ражда дъщеря му. Не бе я видял да се преобръща за пръв път в креватчето, да пълзи, да стои или да прохожда. Пропуснал бе първата й усмивка, първия й ден в детската градина.

Не, не можеше да каже на никой от двамата, макар да й се искаше повече от всичко.

Разбира се, би могла да избере истината и да се надява, че всичко ще се нареди. Би могла да каже на Йейл и да се надява, че ще я обича още повече, задето е родила детето му. Все пак, продължаваше да се колебае. Да им каже ли, или не? Йейл и Джеси изглежда наистина се харесваха. Дали и двамата не биха се зарадвали да научат истината?

Да, реши тя накрая, истината винаги е най-доброто решение.

— Знаеш ли, интересно, че току-що спомена как Джеси ти напомня за теб самия като малък.

— Да. Предполагам, че искам да кажа, че се докосва до детето в мен или нещо такова.

— Не, повече от това е. Виждаш ли, има нещо, което трябва да ти кажа…

Телефонът звънна. Бяха казали на няколко човека къде могат да ги открият по спешност. Йейл я погледна:

— Аз ли да вдигна или ти искаш?

— Вероятно е за теб. Хващам се на бас, че пак е Ал. — Ал Райдър беше агентът на Йейл. Вече се беше обаждал два пъти, за да каже на Йейл да прочете сценариите.

Той вдигна телефона:

— Здравей, Ал — погледна страдалчески към Шийла. — Да, предполагам, че е подходящ момент. Какво има?

Шийла отиде до бара и отвори бутилка Дом Периньон. Отнесе го заедно с две чаши обратно до леглото и седна до Йейл, който говореше по телефона, все още легнал. Преди да налее шампанското в чашите, тя взе бутилката и поля тънка струйка от врата му до корема. След това езикът й се зае да проследи дирята от шампанското.

— Трябва да вървя, Ал — избъбри бързо Йейл по телефона. — Ще ти се обадя утре.

Той я повали на леглото и се претърколи върху голото й тяло. Ухили се:

— Хей малката, водех сериозен разговор.

— Да, но аз имам сериозни намерения — прекъсна го тя.

Отново се любиха, а после Йейл наля шампанско в чашите и вдигна своята:

— За теб Шийла. За това, че отново се появи в живота ми. За какво говорехме преди да се обади Ал? Не започна ли да ми казваш нещо?

Шийла поклати глава:

— Не си спомням — излъга тя. — Сигурно не е било важно.

Моментът, когато искаше да каже на Йейл, бе отминал, отново бе променила решението си. В края на краищата, истината можеше да развали всичко.

 

 

Докато Джереми все още чакаше Шулц да реши дали да направи предварителна оферта за изкупуване на Ковингтън или не, Рандолф Пинкни продължаваше да се пече на бавен огън заради необмислените си действия. Общият дух в Ковингтън бе спаднал. Управителите бяха объркани от назначението на Джордж Рамзи, който в най-добрия случай си оставаше посредствен мениджър, за временно изпълняващ длъжността президент. Рандолф не беше се замислял колко обичан бе Джереми, нито колко усърдно бе работил действително. Да, Джереми имаше склонност да използва фирмените самолети за частни цели. Да, беше надхвърлял административните разходи. И все пак, сега Рандолф осъзна, че именно работохолизмът на Джереми му бе позволил да разполага с време да се превърне в изкусен играч на голф.

Рандолф знаеше, че Джереми е виновен и за това, че той самият се бе откъснал толкова от своята фирма. През последните няколко години Джереми бе поемал все повече и повече от отговорностите на Рандолф. Рандолф се бе самозаблуждавал, че нещата във фирмата вървят толкова гладко само благодарение на неговото вещо управление и способност да разпределя отговорността. Сега бе принуден да признае, че не той, а Джереми бе стоял на кормилото. Сега разбираше защо Джереми бе искал поста му. Не че щеше да го получи.

Рандолф разбираше, че трябва по някакъв начин да внуши усещане за благополучие сред служителите на Ковингтън и то бързо. За тази цел се бе обадил на финансовите посредници на Ковингтън, за да ги осведоми за евентуалното си намерение да закупи друга фирма, чиито интереси да се слеят с тези на Ковингтън. Като възможности се обсъдиха няколко хранителни производства, както и малка хартиена фабрика, наречена Ланфорд пейпър. Хартиената промишленост доста бе пострадала от рецесията и Ланфорд не бяха успели да се съвземат. Все пак фирмата допадаше на Рандолф. Той чувстваше, че старият Езра Ковингтън би се радвал, ако избере нея. Да, това можеше да е подходящ съюз, въпреки страховитите пророчества на Джереми относно хартиената промишленост.

Той, разбира се, далеч не бе сигурен, че ще осъществи покупката. Все повече го привличаше идеята да ръководи изкупуването на Ковингтън. Но докато съставя плановете си, разглеждането на възможни предприятия за покупка отклоняваше вниманието на останалите от истинските му намерения.

Мери Сю позвъни:

— Мистър Пинкни, на телефона е Рик Даймънд, синът на Р. Ч. Даймънд. Казва, че трябва да обсъди нещо важно с вас.

Първият порив на Рандолф бе да отклони разговора, но после нещо му подсказа да вдигне телефона:

— Здравейте, мистър Даймънд. Какво мога да направя за вас?

— По-важно е, струва ми се, какво може да направи баща ми за вас.

— Не мисля, че би могъл да направи нещо за мен.

— Елате довечера в апартамента на Р. Ч. в хотел Хилтън. Мисля, че имаме да обсъдим някои интересни идеи. Пет и половина удобно ли ви е?

Рандолф помисли няколко секунди. Не харесваше Даймънд, но какво би станало, ако го изслуша? Точно сега трябваше да си запазва всички възможности.

— Шест би било по-добре.

— Значи в шест — съгласи се любезно Рик. — Очакваме ви тогава.

 

 

— Р. Ч., от три дни разучавам детайлно Ковингтън — каза Рик на баща си малко преди шест същата вечер. Чакаха да пристигне Пинкни. — Има слаби места, но общо взето фирмата е здрава.

Р. Ч. кимна:

— Може да се обере доста каймак. Дълго време е била управлявана прекалено традиционно. Човекът, който й вля малко живот напоследък, бе Уелш. Проблемът на Уелш е, че той е отговорен и за част от каймака. Всички тези бейзболисти и други знаменитости, на които плаща, за да се появяват на търговски събрания и да разказват вицове. И откритият шампионат по тенис на Макгрегър суп. Сър Виктор ми каза, че Уелш си е опитвал силите и в международните сделки, но кой знае дали е вярно. — Р. Ч. си наля минерална вода и прибави няколко стърготини лимонова кора. — Сега, когато Уелш е отстранен, време е да се подготвим за действие. Фирмата се задъхва, а акциите падат.

— Знаеш ли, Р. Ч., колебая се единствено, защото може да настане бъркотия.

— Колкото по-голяма, толкова по-добре. Аз затова го правя — ухили се доволно Р. Ч. — Обичам битките.

— Подозирам, че и Сам Шулц се интересува от Ковингтън. Той никога не ми го е казвал, не и открито, но снощи Катлийн спомена нещо интересно.

— Нима? И какво беше то? — Р. Ч. никак не беше въодушевен от новата приятелка на Рик. Имаше чувството, че Катлийн използва сина му. Тя бе по-възрастна от Рик и Р. Ч. смяташе, че изглежда поизхабена.

— Катлийн се е сприятелила с няколко души в офиса, включително една от служителките на име Харпър Барнс — започна Рик с поверителен тон. — Така и не разбрах точно с какво се занимава Харпър. Официалната й длъжност е консултант, но се говори, че е любовница на Сам.

— Е, и?

— Вчера Катлийн и Харпър отишли да пийнат заедно след работа. Разговорили се приятелски. Тя разказала на Катлийн за безумното съперничество между Сам и брат му Едгар. Явно една от основните консултантски услуги, които Харпър извършва за Сам, е да пътува до Ню Йорк, за да следи Едгар.

— Е, и?

— Мисля, че Сам се интересува от Ковингтън заради Едгар. Струва ми се, че Едгар Шулц ще се опита да завладее Ковингтън.

Р. Ч. се облегна назад в стола си и погледна сина си със смесица от съжаление и презрение:

— Синко! — въздъхна той. — Впечатлен съм, че работиш толкова усърдно за мен през последните няколко дни. Но онова, което не ти е ясно, не би се побрало в библиотеката на Конгреса.

Рик усети как стомахът му се свива:

— Какво искаш да кажеш?

— Разбира се, че Ед Шулц иска Ковингтън. Нали точно заради него и аз се захванах с тях, по дяволите! Не мога да понасям това копеле. А ако и Сам влезе в играта, още по-добре. Ще натрия повечко носове.

На вратата се позвъни.

— Пинкни е. Искам да си мълчиш по време на срещата — нареди Р. Ч. на Рик. — Предложи му питие, допълвай чашата му, но не се обаждай, разбра ли? А сега иди да отвориш вратата!

Рик посрещна Пинкни, попита го какво ще пие и отиде да му донесе уиски със сода.

— Радвам се да ви видя пак, мистър Пинкни — Р. Ч. здраво разтърси ръката на изпълнителния директор.

Пинкни кимна сковано. Явно се чувстваше неудобно на тази среща след последния си сблъсък с Р. Ч.

Р. Ч. обаче се държеше сякаш работеха заедно много отдавна:

— Умен ход, че махнахте Уелш. Той искаше да ви измести.

— Какво? А… да.

Р. Ч. забеляза, че Пинкни изглежда изненадан, че той знае за това, макар положението във фирмата да беше ясно за всеки, който си направи труда да се вгледа по-внимателно. Хрумна му, че може би Пинкни е по-изостанал, отколкото бе мислил в началото. Но може би просто се преструваше пред него.

— Струва ми се, че е доста щастливо стечение на обстоятелствата, че започнах да събирам пакет от акции на Ковингтън. Сега ще бъде по-полезен, отколкото предполагах навремето — послъга от учтивост Р. Ч.

— Защо ме извикахте тук днес? — попита малко превзето по-възрастният Пинкни.

— Има някои неща, за които трябва да поговорим. Някои неща, които трябва да научите за мен.

— Например?

— Рандолф… Нямате нищо против да ви наричам така, нали? Аз съм човек с разностранни интереси и тези интереси са ме направили доста богат. Но онова, което трябва да знаете, е, че никога не се захващам с някоя фирма само за да я разпердушиня. Фирмата трябва да има необикновени качества и голям потенциал. Трябва да ме привлича по необясними причини. Виждате ли, аз не купувам фирми, а после да ги зарязвам. Наемам най-добрите възможни управители, разбира се, но парите са мои и аз рискувам и бих бил глупак да оставя нещата на самотек.

Пинкни отпи от питието си и кимна замислено. Явно беше разбрал какво ще последва, но все пак не каза нищо.

— Искам Ковингтън — заяви направо Р. Ч. — Но промених плановете си, откакто разговаряхме последния път. Виждате ли, струва ми се, че Ковингтън скоро ще се разиграва. След като Уелш е уволнен, Ковингтън е лесна плячка. Някои акули ще се съюзят с Уелш и ще налетят. Вие ще трябва да се защитавате — отбеляза Р. Ч., — а това не е най-добрата позиция.

Пинкни пресуши чашата си:

— Какво предлагате, Р. Ч.?

— Съюзете се с мен. Нека бъда вашия благороден рицар. На мен ми трябва силно ръководство в Ковингтън, трябвате ми вие — уточни Р. Ч. с убедителна искреност. — Двамата можем да удържим всички атаки. Управителният съвет ще бъде на ваша страна и на ничия друга. Държите ги в джобчето си. Нека само другите да опитат. Нека Уелш да крои планове как да се върне в ръководството. Няма да успее, защото вие ще разчитате на мен — заяви Р. Ч. и удари рязко по облегалката на стола. — Можем да бъдем страхотен екип. Какво ще кажете?

— Ковингтън не се разиграва. И няма да се разиграва. Вземам мерки…

Р. Ч. бе сигурен, че старият блъфира и се опитва да не изглежда прекалено угрижен.

— Още отровни хапове! Хайде, Рандолф, каквото и да правите, е твърде късно, по дяволите. Ковингтън ще бъде купен без значение дали го желаете или не. Каквото и да направите. Нямате избор, по дяволите! Аз съм тук заради вас, за да ви предложа помощта си. С мен можете да останете в Ковингтън. Без мен, е, кой знае какво може да стане…

Пинкни пое новото питие, което Рик му подаде.

— Не съм обещавал нищо, нали разбирате, но ако се съюзя с вас, предполагам, че ще остана изпълнителен директор?

— Точно така — увери го Р. Ч. — Аз ще бъда председател на управителния съвет. Коуви Хилиърд е с твърде крехко здраве, за да заема този пост още дълго.

— Вземате много власт, Р. Ч. Като председател, ако искате, можете да поискате управителният съвет да ме уволни. Може само да ме използвате при изкупуването, а после да ме изхвърлите.

— Мога, но защо, по дяволите, бих го направил? — отвърна Р. Ч. с доста убедителен тон. — Вие сте ми нужен, Рандолф. Нужен ми е вашият опит. Вие сте работил в Ковингтън през целия си живот. Познавате фирмата из основи. Както казах преди малко, ще бъдем един екип, приятелю.

Пинкни поседя без да каже нищо. Р. Ч. се възхити от това как умело играеше.

— Освен това — продължи Р. Ч., — съм готов да ви предложа петнадесет процента безлихвени акции в новото предприятие, които да си разделите с управленския екип, който ще ви оставя лично да изберете. Рандолф, такова предложение човек получава веднъж в живота си. Ще уловите не обикновена, а златна рибка.

Пинкни кимна недоверчиво:

— Ще трябва да помисля.

— Разбира се. Само не мислете твърде дълго. Фирмата всеки момент ще се взриви. Трябва да сте приготвили и заредили оръжията си. Трябва да сте предупредили управителния съвет и те да са готови да ви подкрепят.

— Добре — Пинкни стана. — Ще ви се обадя след няколко дни.

— По дяволите! Няколко дни е твърде дълъг срок! Утре, или сделката пропада. Рик, изпрати госта ни. Обадете се довечера, ако имате въпроси, Рандолф. Ще си бъда тук цяла вечер.

 

 

Докато се връщаше от асансьора, Рик почувства възхищение и облекчение. По дяволите, каза си той, няма смисъл да се чувствам неспособен до Р. Ч. Той беше майстор, да му се не види! Само как се беше справил с Пинкни. А Пинкни беше ветеран от много подобни битки.

Рик застана на вратата и погледна как баща му си палеше тънка пура. Усети прилив на възхищение, което бе почти обич. Учи се, Рик, повтори си наум, учи се от майстора.

— И така, как мина според теб? — попита той, като влезе в стаята.

— Фасулска работа — ухили се Р. Ч. — Направо фасулска работа.

 

 

Докато чакаше момчето от гаража да докара колата му, Рандолф се поздрави с блестящо изнесената среща с Даймънд. Беше се държал спокойно, беше доказал на Даймънд, че не може да го изтика. По дяволите, Р. Ч. Даймънд имаше нужда от него! Не биваше да изглежда твърде нетърпелив, когато приема предложението на магната, затова щеше да се попазари за още няколко добавки. Все пак се поздрави с късмета си — Р. Ч. се бе появил тъкмо навреме.

Рандолф се усмихна на момчето и му даде щедър бакшиш. Да, беше готов за битката. След няколко дни можеше да получи всичко. Това парвеню, Джереми, щеше да разбере каква грешка е допуснал, като го е подценил.