Мередит Рич
Предпазлива оферта (16)

Глава първа

Рик Даймънд смъкна гюрука на сребристото си порше, възстановен класически модел от 1955 година — същият модел, с какъвто бе катастрофирал Джеймс Дийн — и подкара от Лос Анджелис към Санта Фе. Пътят щеше да му отнеме почти четиринадесет часа. Знаеше, че би било по-разумно да вземе самолет, но имаше нужда от малко време за размисъл. Напоследък животът му бе станал твърде заплетен. Трябваше да обмисли всичко. Пътуването през пустинята щеше да му се отрази добре, въпреки голямата юлска жега.

Рик пъхна компактдиск в устройството и увеличи докрай. Дрезгавият глас на Род Стюарт изпълни колата и пространството наоколо. Той запали едно боро и отпи от студената Корона^[1], която си беше купил от магазина на бензиностанцията. След като я изпи, изхвърли бутилката в безлюдната пустош на Източна Калифорния. Не обичаше да изхвърля отпадъци навън, но караше с около 180 километра в час. Ако го спряха за превишена скорост, не искаше да намерят празна бирена бутилка в колата му.

Известно време пя заедно с Род. Рядко имаше моменти, когато се чувстваше толкова добре, толкова свободен. Започваше живота си отново, слагаше ново начало. Никога вече няма да надничат през рамото му. Вече нямаше да бъде жертва. Щеше да плува заедно с големите акули и да стане като тях.

Рик беше тръгнал за дома на новия си шеф в Санта Фе, където двамата щяха ден-два да обсъждат бизнес стратегии. Това беше втората къща на шефа му. Или може би третата, или четвъртата? Знаеше само, че този човек е богат и преуспял, във всяко отношение равен на собствения му богат и преуспял баща.

Рик — Ричард Чарлз Даймънд младши — страшно мразеше своя старец. Разбираше, че това е класическа история — дете на разведени родители расте пренебрегвано от известния си баща. Но фактът, че отчуждението между него и баща му не е единствено по рода си, съвсем не намаляваше въздействието му върху живота на Рик.

На Р. Ч. явно не му пукаше особено за Рик и сестра му Джина, след като цял живот не беше им обръщал внимание. Майка им беше ги отгледала сама, след като Р. Ч. я бе напуснал. О, да, старецът винаги пращаше пари, не беше ги изоставил напълно. Но да изпраща пари съвсем не беше същото, като да прекарва времето си с тях. Да, той плащаше таксите в началното училище и колежа, но Рик бе сигурен, че баща му дори не помни деня, в който той се беше родил преди двадесет и осем години. Сигурен беше, че някоя секретарка се занимава с изпращането на картичката и чека, които получаваше всяка година за рождения си ден.

На Рик му бяха трябвали пет години психоанализа, за да признае силната омраза, която изпитваше към баща си. Преди това се бе опитвал да се самоунищожи с наркотици, защото се бе чувствал недостоен. Ако собственият му баща не го обичаше, тогава кой би го обичал? Но всичко това се бе променило. Сега той управляваше живота си. И го обичаше… жената на баща му.

Много скоро баща му ще се опомни. Р. Ч. ще трябва да разбере, че синът е по-корав от баща си. Ще бъде принуден да го приеме като равен.

Телефонът в поршето звънна и Рик вдигна слушалката:

— Да?

Беше Шарлот, неговата доведена майка и любовница:

— Здравей, опитвам се да се свържа с теб от часове и накрая се сетих за телефона на колата ти. Къде си, по дяволите?

— В момента пресичам границата между Калифорния и Аризона. Какво има?

— Р. Ч. обади ли ти се? Казах му, че имаш нова работа и искаш да говориш с него.

— Какво си намислила, Чарли? На Р. Ч. въобще не му пука. Знаеш това — каза Рик твърдо.

— Всъщност се обаждам, защото имам лоши новини. Вчера имах възможност да видя някои снимки. На нас двамата, като се държим за ръка. В онзи ресторант в Грийнвил, където се срещахме. Онзи, който мислехме, че е толкова забутан.

— По дяволите! Нали каза, че Р. Ч. никога не те следи?

— Не беше Р. Ч. Снимките ми показа един човек, когото познавам, президентът на една фирма, казва се Ковингтън.

— Джереми Уелш — досети се веднага Рик.

Той намали и отби поршето в лентата за аварийно спиране на магистралата. Трябваше му минута-две да схване всичко. Какво ставаше там?

— Добре, чакай малко, Чарли. Нещо не схванах. За какво му са на този Уелш снимки на нас двамата?

— Не знам. И аз това се чудя. Започвам да ставам параноичка.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Но нека се върнем малко назад. Все още не разбирам как така този Уелш ти показа снимките? Р. Ч. беше ли там?

— Не. Р. Ч. не знае нищо за това. Дълга история. Джереми изглежда си пада по мен. Не ми каза откъде е взел снимките, но явно искаше да разбере кой си.

— Какво му каза?

— Истината. Казах му, че си син на Р. Ч. и не се разбираш с баща си и че аз се опитвам да ви помиря. Както си е. Просто не споменах, че ние с теб имаме връзка.

— Това ли е? Връзка? Аз те обичам, Чарли! Мислех, че си влюбена в мен.

Така е, но след като се виждаме толкова рядко, нашето би следвало да се нарече по-скоро връзка, отколкото нещо повече, не мислиш ли? И кой е виновен? Ти си зает да тичаш из цялата страна.

— Ти май също не си си губила времето, Чарли! Как би могъл Уелш да си пада по теб, ако не си му дала повод?

— Няма да удостоя това с отговор — изрече Шарлот с леден глас.

— Добре, какво стана със снимките?

— Скъсах ги и ги изхвърлих.

— Божичко, Чарли, толкова си наивна — възкликна Рик. — Ами негативите? Трябва да ги вземеш. Не можем да рискуваме Уелш да ги покаже на Р. Ч.

— Негативите? Господи, дори не бях помислила за тях. Чакай мал… — Шарлот замълча. — Р. Ч. тъкмо влиза. Ще се чуем по-късно.

Тя бързо затвори.

Рик излезе от колата да се поразкърши. Отдалечи се малко от шосето и се скри зад едни храсти да се облекчи.

— По дяволите! — изруга той на глас. Защо някои хора си живееха толкова безметежно?

За него животът ставаше все по-труден и по-труден.

 

 

В Ковингтън интернешънъл Джереми се срещна с Рандолф Пинкни и Брус Райнхарт рано сутринта, за да обсъдят стратегията си за битката и да се обадят заедно на Злотник в Ню Йорк. Адвокатът по предотвратяване на изкупуванията изглежда бе съвсем наясно с положението. Той вече пишеше черновата на предложение за поправки към фирмения правилник на Ковингтън, които правеха по-трудно, макар и не невъзможно, за Даймънд или друг да започне да се разпорежда с Управителния съвет.

Все още, обаче, не бяха се измъкнали от опасността.

Пинкни ги осведоми, че е говорил с другите осем попечители на фондацията Ковингтън. Дори бе успял да събуди известно възмущение у стария Коуви Хилиърд, като му казал за възможността Ковингтън да бъде завладян от външен човек. Други двама от представителите на семейството също бяха реагирали по този начин. Неколцина изглежда не се чувстваха обвързани с дяловете си в Ковингтън и докато им носеха печалби, не ги интересуваше откъде идват парите. Те бяха дали да се разбере, че ако Даймънд им предложеше голяма премия за техните акции, щяха да се замислят сериозно над предложението му. Това правеше четирима срещу Даймънд и четирима, които бяха склонни да обмислят евентуално негово предложение.

Деветият попечител беше Лангхорн Ковингтън, праправнука на основателя на фирмата. Ланг Ковингтън живееше в Колорадо и беше ревностен природозащитник. Той оглавяваше една фондация с идеална цел, наречена Горски пазители. Ланг бе заявил на Пинкни, че не обича финансовите акули. Той обаче не си падаше много и по корпорациите.

— Ланг казва, че той самият чувства, че може би е време да се оттегли. — Рандолф погледна бележките, които беше нахвърлял при разговора им. — Казва, че от известно време е назрявал душевен конфликт между съвестта му и семейния бизнес. Не одобрява онова, което нарича противоприродните дейности на Ковингтън.

— Чудесно — промърмори Джереми. — Не бихме ли могли да го убедим, че Ковингтън е направил огромна крачка към подобряване на екологичната си политика?

— Разбира се, можем да опитаме — съгласи се Рандолф. — Да му изпратим всичките си планове за опазване на околната среда? По дяволите, да му изпратим предложенията на ВИП. Те би трябвало да го убедят, че сме поели в правилната посока.

Уелш кимна:

— Ще накарам хората ми да ги изпратят още тази сутрин. Бих могъл да отида да се срещна с него, ако това ще е от полза.

— Предполагам, че няма да навреди, ако можеш да отделиш време — Рандолф вдигна рамене. — Така, да не забравяме, че четиримата отстъпници от семейството само са склонни да продават на Даймънд. Може в последния момент съвестта им да се пробуди.

— Да се надяваме — изсумтя Брус. — Да им изпратим и на тях последните данни за фирмата. Може би ако успеем да ги увлечем, ще се пробуди лоялността им към Ковингтън.

— Струва си да опитаме. Жалко, че нямаме фирмен химн, който да им изпеем по телефона — отбеляза саркастично Джереми.

— Струва ми се, че засега направихме всичко, което е по силите ни — обобщи Рандолф. — Господи, мразя да седя и да чакам нещо да се случи. Кога мислите, че Даймънд ще предприеме нещо?

— Чувал съм доста истории за това колко е странен — обясни Джереми. — Говори се, че е непостоянен и непредсказуем. Конкретно на въпроса ти: кой знае? Но може би има начин да научим. Жената на Даймънд.

Брус хвърли на Джереми поглед, изпълнен с тревога, но Рандолф незабавно се заинтересува:

— Какво за нея?

— Запознах се с Шарлот Даймънд и разполагам с информация за нея, така че можем да се пазарим.

— Недей, Джери — предупреди го Брус. — Ако се опиташ да я изнудваш, тя може да намеси Даймънд.

— Не, не, няма да е изнудване. Ще действам внимателно. Имайте ми доверие.

— Това не ми харесва — каза Брус.

Не съм сигурен, че и на мен ми харесва — съгласи се Рандолф. — Но, дявол да го вземе, съпругът й се кани да получи контрол над тази фирма. Струва си да се опита всичко, което би могло да го спре. Всичко. Ако, разбира се, действаш внимателно.

— Знам точно как да действам — увери ги Уелш.

 

 

Брус се върна с Джереми до офиса му, преди да тръгне за центъра на града, където се намираше адвокатската му кантора.

— Джери, това никак не ми харесва.

— Кое не ти харесва?

— Че ще изнудваш Шарлот Даймънд.

— Казах ти, ще действам така, че изобщо няма да е изнудване. Това, което аз не харесвам, е, че ще трябва да приемем поправките и цялото това сплотяване на роднините, което е в крайна сметка срещу моите интереси.

— Казах ти вече. Ако Даймънд действително реши да ни завладее, ти само ще си стоиш и ще гледаш, освен ако не си подготвен. Трябва да го разкараме, за да може ти и Шулц да започнете на чисто.

— Ако Шулц започне. Първо уговаря среща, после я отменя. Кой знае какво става в главата на този човек! По дяволите, това става доста по-сложно, отколкото съм си го представял някога.

— Хайде, Джери, никога не си си мислил, че ще е лесно. Трябва време. Много неща могат да се случат, докато се готвим за битка. Много. Запази спокойствие и просто си гледай работата както и преди. Ще ти се обадя по-късно.

След като Брус си тръгна, Джереми нареди на Нора да подготви пакет за Ланг Ковингтън, в който да сложи предложенията на Ковингтън за пречистване на реките, както и копие от предложената от ВИП кампания. После затвори вратата си, отключи средното чекмедже на бюрото си и извади снимките на Шарлот и негативите. Знаеше какво ще направи, за да я накара да му даде сведения за Р. Ч. — щеше да й предложи негативите. Можеше това да не я интересува и да му затвори телефона. Но колкото повече гледаше снимките и мислеше за обяснението й, толкова по-голямо впечатление му правеше как те с доведения й син се държаха за ръце. Ако между двамата имаше нещо, сигурен беше, че Р. Ч. ще се заинтересува от това.

Имаше обаче един малък проблем. Предишните пъти му се беше обаждала Шарлот. Не смееше да й телефонира в плантацията Даймънд бей, тъй като телефоните може би се подслушваха. Вероятността тя самата да му се обади скоро беше много малка, почти никаква.

Тогава Нора му звънна и каза, че някоя си Люси Гуолтни го търси по телефона.

— Коя е тя?

— Каза само, че имате обща приятелка.

— Добре — въздъхна Джереми. — Свържи ме.

— Мистър Уелш? Аз съм сестрата на Шарлот Даймънд. Тя иска да се срещнете отново. На четири очи.

— Кога? — попита Джереми, напълно сащисан.

— Тя ще се върне в Атланта по-късно днес. Какво ще кажете за тази вечер?

— Добре. — Той даде на Люси домашния си адрес и й каза, че Шарлот може да дойде да го види в осем часа. Прецени, че това е най-безопасното място, където можеха да се срещнат. Никой нямаше да ги зърне случайно. А знаеше, че Р. Ч. не я следи.

После се обади у дома и даде нареждания на новата си икономка англичанка, мисис Аткинс. Каза й да изстуди бутилка шампанско, да подреди студена вечеря за двама и да си вземе свободно време до сутринта.

Като свърши с това, той излезе от сградата на Ковингтън и взе такси до центъра Пийчтрис. Влезе направо в телефонна кабина и набра домашния номер на Шулц.

— Шулц слуша.

— Ед, обажда се Джери Уелш. Какво става? Отмени срещата ни.

— Джери, промених решението си.

— Имам новини за теб. Р. Ч. Даймънд купува големи дялове акции на Ковингтън.

— Вече чух.

— Няма ли да направиш нещо?

— Не. Ще оставя Даймънд да прави каквото си е намислил. Да видим какво ще стане. После може да говорим пак. — Шулц замълча за момент. — Прегледах информацията за Ковингтън, която ми изпрати. Изглежда обещаващо, но трябва да го обмисля.

— Твоя работа, но ако чакаш твърде дълго, може да не съм на разположение. — Джереми беше извънредно раздразнен. — Тази сделка е много важна за мен. Няма да си седя и да гледам как Даймънд поглъща Ковингтън.

— Спокойно, Джери, ще се чуем пак, каквото и да реша.

Джереми се качи на такси до Ковингтън и се опита да разгадае какво ставаше с Шулц. Бяха толкова близо до сделката, че вече надушваше парите.

Какво бе накарало Шулц да промени решението си?

 

 

Същата вечер в осем и десет Шарлот звънна на вратата на голямата къща стил Тюдор, където живееше Джереми. Когато той отвори вратата и я поздрави, тя се опита да прикрие тревогата си. Беше дошла за негативите, но разбираше, че трябва да се престори, че е дошла да го види.

— Здравей, Джереми. — Тя се усмихна лъчезарно. — Изглеждаш чудесно. За първи път те виждам без костюм. Харесваш ми по дънки.

— Благодаря, Шарлот. Ти пък изглеждаш направо страхотно. Както винаги.

Тя го последва в ниската дневна с тапети в приглушени тонове, на цветя и геометрични фигури, които се допълваха добре:

— Чудесна къща, но не е обзаведена както си я представях. Не е в твой стил.

— Бившата ми жена се занимаваше с това. Тя напусна Атланта след развода ни и аз купих нейния дял от къщата. Твърде е голяма за мен, но нямам време да си търся друга. Шампанско? — попита той, отивайки към барчето.

— С удоволствие.

Донесе бутилка първокласно Жозеф Перие и наля в две чаши, после седна до нея на дивана.

— Обаждането ме изненада. Мислех, че ми се сърдиш.

— Така беше — отвърна Шарлот. — Но после си припомних подробно целия разговор и разбрах колко разстроен си бил. Мислел си, че тези снимки с Рик означават, че между нас двамата има нещо. Разбирам колко уличаващи са ти се сторили, но както ти казах, са съвсем невинни. Откъде ги взе? — попита тя небрежно.

— Един човек, който се грижи за интересите ми, се натъкнал на тях. Аз ги купих от него, за да не се разпространяват.

— Наистина ли? — Стори й се искрен. Все пак не знаеше дали да му повярва. — Колко плати за тях?

— Няма значение. Защо? Да не искаш да ги купиш от мен?

— Не, съвсем не! — После се постара да се овладее. — Просто ми е неприятно, че съществуват. Толкова е долно. Не мога да повярвам, че живеем в свят, където всеки шпионира всекиго. Ужасно е. Ненавиждам това.

Тя беше превъзбудена и несъзнателно му подаде празната си чаша. Той я напълни отново.

— Съгласен съм. Но ако ти сама се поставяш в компрометиращо положение…

— Какво?! — изписка тя. После си припомни, че не може да си позволи да избухва пак.

— Искам да кажа, че на мен също ми е неприятно, че снимките съществуват — обясни Джереми. — Знам, че не би искала Р. Ч. да ги види. Би могъл да ги разтълкува погрешно, както направих и аз.

— Той ще ми повярва — каза Шарлот отбранително. — Знае, че искам отново да се сближи с децата си. През цялото време му говоря за това.

Джереми вдигна рамене:

— И така да е. Искаш ли негативите?

Шарлот не беше сигурна дали предлага да й ги даде или да й ги продаде, затова попита на свой ред.

— Защо мислиш, че ще ги искам?

— Защото си тук тази вечер. Защо иначе би дошла?

— За да те видя, разбира се.

Кичур от русата й коса падаше над очите й. Тя го отметна с върха на пръстите си и го погледна сериозно:

— Толкова добре прекарахме на Деня на независимостта, нали? Мислех, че това означава, че ще прекарваме още по-добре в бъдеще. После ти ми показа снимките и… — тя не довърши. — О, Джереми, от тогава не съм престанала да мисля за теб!

— Аз също мислих за теб — усмихна се той. — Какво ще кажеш да вечеряме? Икономката ми е приготвила студено пиле и салата. Гладна ли си?

— Не, всъщност не съм.

Той се наведе към нея и докосна устните й със своите, съвсем лекичко:

— За това ли дойде?

— Да — прошепна тя и отвърна на целувката му. Трябваше непременно да го накара да повярва, че не й пука за негативите. Ако знаеше колко са важни за нея, вероятно щеше да вдигне цената.

След първата целувка, обаче, Шарлот вече не беше толкова сигурна дали е убедила него или себе си. Самото физическо присъствие на Джереми я накара да осъзнае, че той беше много по-привлекателен и много по-зрял от Рик. Желанието, което първоначално бе изпитала към него, се пробуди с цялата си сила. Тя му прости, че й беше показал снимките. Реши, че го бе направил, защото я обича. И защото ревнува.

— Къде е Р. Ч. тази вечер? — попита той.

— У дома.

— А къде мисли, че си ти?

— У сестра ми до понеделник сутринта. Тогава ще идва в града по работа. После ще ме накара да се върна с него на острова.

— В Ковингтън ли ще идва по работа? — Джереми я целуна отново.

— Мммм. Мисля, че да. Двамата с Фиги се съвещават на четири очи от цяла седмица. — Знаеше, че Р. Ч. не би искал да казва на Джереми, но по дяволите, тези негативи й трябваха. — Можем да се видим през този уикенд, а?

— Страхувам се, че ще бъда извън града — каза той, като бавно плъзна ръка от вътрешната страна на бедрото й. — Но можем да се възползваме докрай от тази нощ.

— Да… хайде — въздъхна тя и го остави да смъкне бикините по бедрата й. — Докрай.

Почти не се наложи да я възбужда, защото тя беше готова. След няколко минути бяха вече в спалнята, голи, отдадени на сладка, непозволена страст. Джереми беше първият от мъжете, с които беше се любила през живота си, който сякаш поставяше нейните нужди над своите собствени. Бяха дотолкова в съзвучие, че първият път стана лесно, а също и вторият, и третият… Беше невероятно, диво.

Много по-късно през нощта, когато Джереми вече беше задрямал до нея, Шарлот лежеше будна и се наслаждаваше на изпитаното доволство. Щастлива беше, че снимките са ги събрали отново, че Рик беше настоявал да ги вземе. Горкичкият Рик! Шарлот знаеше, че след Джереми, доведеният й син е вече минала история.

 

 

На следващата сутрин Шарлот се събуди от аромата на силно кафе, нахлул в ноздрите й. Тя отвори очи и видя Джереми, който се усмихваше надвесен над нея. Облечен бе в спортен екип и й подаваше чаша, над която излизаше пара.

— Кафето е черно. Надявам се, че го пиеш така, защото изглежда нямам мляко.

— Черно е добре. — Тя също се усмихна в отговор и пое горещата чаша с кафе. После погледна часовника до леглото и каза: — Рано си станал.

— Трябва да отивам на работа.

— О, не, Джереми! Не можеш ли малко да позакъснееш?

— За съжаление имам делова закуска. Но ти можеш да останеш докогато искаш. Икономката ми ще дойде чак към обед.

— Ще съм си тръгнала много преди това. — Тя се поизправи и се облегна на таблата на леглото, като нарочно остави чаршафа да се смъкне и да открие гърдите й.

Той се наведе и нежно докосна с устни двете зърна:

— Моля те, разбери. Не мога да остана, но съм оставил негативите и скъсаните снимки в един плик до чантата ти.

— Негативите? — Шарлот внезапно си спомни защо всъщност беше дошла. — Колко искаш за тях?

— Нищо.

— Благодаря ти, Джереми, но как мога да съм сигурна, че не си извадил още снимки?

— Ще трябва да ми вярваш. Виж, твои са, не ми дължиш нищо.

— Благодаря ти — каза тя още веднъж, но сега вече му вярваше. — Ще ти запиша номера на сестра ми. Можеш да й предаваш съобщения за мен.

— Трябва да тръгвам вече, Шарлот. Закъснявам.

Шарлот се заслуша как стъпките му постепенно заглъхват в къщата. Надяваше се, че ще промени решението си и ще се върне, но след няколко минути чу колата му да тръгва по алеята.

С въздишка на разочарование тя се измъкна от леглото и влезе в банята. Изми зъбите си с четката на Джереми, после взе душ като натърка хубаво цялото си тяло със сапуна му с дъх на сандалово дърво, за да запази мириса му върху себе си през целия ден. Използва и дезодоранта му, който откри в аптечката, и бързо се облече.

Време беше да си върви, но някак си не й се тръгваше. Страхуваше се, че ако излезе, ще изгуби топлото усещане на доволство. Започна безцелно да отваря чекмеджета и да разглежда нещата на Джереми, чорапите му, ризите му, вратовръзките и копчетата за ръкавели. Имаше чифт копчета от чисто сребро във формата на стари американски коли, нещо като форд. Бяха просто прелестни и много вероятно Джереми сам си ги беше купувал. Сигурна беше, че бившата му жена никога не би му взела нещо подобно. Шарлот ги взе да ги разгледа по-отблизо.

В дневната провери плика, за да се увери, че вътре са както снимките, така и негативите. Слагайки пакета в чантата си, осъзна, че все още държи копчетата. Разтвори пръстите си и ги остави да паднат в чантата й. Сега всеки път, когато ги погледнеше, щеше да си спомня за нощта, прекарана с Джереми.