Мередит Рич
Предпазлива оферта (27)

Глава дванадесета

— Три вечери подред! Ще се обадя на всички клюкарски вестници в Лос Анджелис, за да им снеса клюката — изчурулика Дейвид. Радваше се, че Шийла и Йейл се разбират толкова добре.

— Три срещи едва ли представляват сензационна новина.

— В Холивуд три срещи означават трайна връзка.

— Да, да! — засмя се Шийла и тръгна към офиса си.

Харесваше й оказваната й напоследък почит, дължаща се на изявения интерес на Йейл към нея. Все още не бяха спали заедно — не искаше да изглежда прекалено нетърпелива — но бронята й бе опасно изтъняла. С този флирт Шийла се чувстваше подмладена. Секс двигателят й може да се претовари, помисли тя.

Предишната вечер беше запознала Йейл с Джеси и там нещата също бяха потръгнали добре. Бяха поръчали пица, а Йейл и Джеси наистина си допаднаха. Джеси дори бе нарисувала три картини специално за него и му ги беше подарила. Той изглеждаше неимоверно трогнат от това.

След вечеря Шийла бе откарала Йейл до летището, за да вземе самолета за Лос Анджелис и той я беше целунал толкова страстно за довиждане, че едва не го помоли да не се качва в самолета, а да я откара в някой мотел. Сега с нетърпение чакаше да се върне. Щеше да мине почти цяла седмица, преди да го види отново. Твърде дълго време.

Странно как по отношение на мъжете в живота й имаше винаги или прекалено много, или никой. През първите три години, след като се роди Джеси не беше се срещала с никого. После Том Ривърс бе единствената й сериозна връзка.

Последните няколко дни Том се опитваше отново да влезе в живота й. Непрекъснато оставяше съобщения на телефонния й секретар и в службата. Беше имал време да размисли и бе осъзнал, че е действал прибързано:

Шийла, моля те, помисли и ми дай още една възможност. Обещавам да порасна.

Но Шийла все още беше ядосана от начина, по който се беше отнесъл с нея. Трудно й беше да му прости, че е повярвал на клеветническите обвинения на Катлийн, вместо на думата й. Това я беше наранило дълбоко. Заради Джеси се надяваше, че ще си останат приятели, но да прости на Том и да го приеме отново? Не, никога. И тъй като решението й бе взето толкова лесно и беше толкова твърдо, Шийла осъзна, че никога не го беше обичала истински.

Дейвид нахълта в офиса й с огромна стъклена ваза с поне две дузини бледолилави рози, любимият й цвят.

— Пристигнаха току-що за теб. Има и картичка. Сякаш не можем да се сетим кой ги изпраща. — Той й смигна съучастнически.

— Колко са красиви! — възкликна Шийла. — Колко мило от страна на Йейл да ми изпрати цветя още щом е пристигнал.

Но се оказа, че цветята не са от Йейл, а от Том. На картичката пишеше: Моля те, отговори ми. Липсваш ми.

Тя я подаде на Дейвид, на когото бе разказала всички подробности от раздялата й с Том.

— О, боже! — промърмори Дейвид.

— Не знам какво да правя — изпъшка Шийла. — Не искам да му прощавам или да говоря с него. Поне не сега. Ти какво би направил?

— Няма да се бъркам в това. Готов съм да изслушвам съчувствено проблемите ти, но не и да давам съвети. Накрая винаги мен изкарват виновен.

— Е, може би ще напиша бележка на Том. Учтива, но хладна. Със сигурност не искам да говоря с него още много дълго време.

Телефонът звънна. Обаждаше се Уийзи, която не бе идвала на работа от понеделник.

— Здравей, Уийзи — зарадва се Шийла. — Къде се губиш?

— Може ли да обядваме заедно? — направо предложи Уийзи, макар и без обичайния си ентусиазъм. — Трябва да поговоря с теб.

— Разбира се.

Уговориха се кога и къде да се срещнат и Шийла затвори загрижена. Уийзи толкова бе искала да се срещне с Йейл, а после бе изчезнала за три дни от Ковингтън.

 

 

Срещнаха се на няколко преки от Ковингтън, в едно кафене, където според Уийзи нямаше да налетят на познати.

Шийла пристигна първа и зае тихо сепаре в дъното. Уийзи пристигна. Изглеждаше уморена, а около очите й личаха тънки бръчици от напрежение. Поздравиха се и Уийзи унило се отпусна на мястото срещу нея.

— Добре ли си?

— Беше адска седмица — изохка Уийзи. — Може и да не ти се слуша за онова, което ще ти кажа, но просто трябва да говоря с някого.

— Какво има? — Шийла предчувстваше с безпокойство, че е нещо, свързано с Брус.

— Не знам дори откъде да започна — въздъхна Уийзи. — Е, добре, знаеш за връзката ми с Брус. Онова, което не ти казах… и което не знаех до петък е, че съм, т.е. бях бременна.

— Направила си аборт?

Уийзи кимна.

— Замислих се сериозно дали да не родя бебето, без да казвам на Брус. Почти на тридесет съм и много ми се иска да имам деца. Исусе, през целия уикенд мислех само за това. Не можех да реша какво да правя. — Тя замълча. — Не зная дори дали трябва да ти казвам всичко това.

— Продължавай — подкани Шийла, макар да не беше сигурна, че й се иска да чуе онова, което Уийзи щеше да й каже.

— В неделя следобед вече бях решила. Помислих си, щом Шийла може да бъде самотна майка, значи и аз мога. — Очите й се наляха със сълзи. — После отидох да вечерям с един познат. Той ми е отдавнашен скъп приятел…, между нас никога не е имало нещо повече. Както и да е, отидохме в едно симпатично забутано ханче, което дори и да искам не бих могла да намеря пак.

— И?

— Вероятно се сещаш какво ще ти кажа. Брус беше там. С някаква жена, която със сигурност не приличаше на сестра ти. Имаше огненочервена коса. Бяха далеч, но можах да видя, че има страхотна фигура.

— Ели е брюнетка — вметна Шийла. — Леко прошарена. — Не си направи труда да казва, че фигурата на Ели далеч не бе съвършена.

— Брус не ни видя. Двамата бяха на паркинга и се готвеха да си тръгват. Смееха се, кикотеха се. И се целуваха. Дълго. Накрая се качиха в отделните си коли и си тръгнаха. Мислех, че ще започна да повръщам, толкова зле се почувствах. Бях до такава степен потресена и разстроена, че накарах приятелят ми да ме върне у дома. Дори не слязохме от колата. Няма нужда да споменавам, че той ми беше много ядосан.

Шийла изведнъж почувства, че гърлото й е пресъхнало и отпи от чая с лед.

— Брус ми се закле, че съм единствената жена, с която е бил, откакто се е оженил. Закле ми се. И аз му повярвах. Как да кажа, той може да бъде толкова искрен. Вярвах му напълно — продължи тя. — И само седмица след като скъсахме, го виждам там с тази страхотна мадама, с която вероятно се е срещал и докато бяхме заедно. Копелето му с копеле.

— Да, така изглежда…

— След това си помислих, че няма да родя дете от този кучи син, независимо колко много ми се иска да бъда майка. Затова реших да направя аборт.

Донесоха сандвичите им и известно време двете дъвчеха мълчаливо, всяка потънала в собствените си мисли.

Накрая Шийла каза:

— Би ли могла известно време да не казваш за това на никого, Уийзи? Трябва да реша какво да правя. Нямаше да казвам на сестра си за връзката на Брус с теб, защото си мислех, че е просто случайна. — Шийла поклати глава. — Мислех си, че преминава през кризата на средната възраст.

— Благодаря ти.

— Извинявай, Уийзи, но когато си започнала да излизаш с Брус, си знаела, че той е женен. Знаела си какво рискуваш.

— Предполагам — въздъхна Уийзи и бутна чинията си настрана. — Просто се оказа, че мога да рискувам повече, отколкото си мислех.

 

 

След обяда Шийла се върна в офиса си и се опита да се съсредоточи върху работата. Най-накрая, към четири, каза на Дейвид, че си тръгва по-рано.

— Хващам се на бас, че това е стоене до късно с Йейл — каза той ухилен. — До късно вечер и рано сутрин. Басирам се.

Тя остави Дейвид да си мисли, каквото си ще и си тръгна за вкъщи, като се опитваше да реши какво да прави.

 

 

Същата вечер Джереми седеше на барплота в кухнята си и се опитваше да яде от лазанята, която мисис Аткинс му бе оставила само да притопли в микровълновата печка. Икономката му си беше взела свободна вечер плюс следващия ден, за да се види с някакви роднини, които й бяха дошли на гости. След напрегнатия ден Джереми изпита облекчение, че е сам вкъщи. По телевизията предаваха вечерните новини, но той не ги следеше, макар да бе седнал точно срещу телевизора.

Беше прекарал ранния следобед в Ню Йорк, където се срещна с Шулц в тайния му апартамент на Ривърсайд драйв. Бяха обсъждали стратегията на своята кампания по проекта Екскалибур, както го наричаха, когато Ед пусна бомбата.

Всяка година Ед събираше общ паричен фонд от група инвеститори, за да финансира опити за изкупуване на фирми. Включваха се както частни, така и институционни инвеститори, които бяха спечелили в миналото и искаха да спечелят пак. Сега Ед и съветниците му от синдиката бяха решили, че сделката ще се провали, ако участва само президентът на Ковингтън и лично избраната от него фирмена управа. Искаха да включат и изпълнителния директор на Ковингтън. Искаха да им сътрудничат и Джереми, и Рандолф Пинкни. Ако двамата оглавяваха фирменото ръководство, сделката изглеждала възможна, дори много обещаваща. Само с Джереми, един отцепник, сделката не им се струвала толкова добра. Ед настояваше, че управителният съвет на Ковингтън ще им има повече доверие, ако и Пинкни участва в сделката. Това бе особено важно, подчерта Ед, ако Даймънд реши да наддава за фирмата, а такава възможност съвсем не беше изключена.

Ед не искаше Пинкни да е на разположение, та Даймънд да го привлече на своя страна. Трябваше картончето му за танци да е попълнено, когато Даймънд го покани. Затова Ед искаше от Джереми да отиде при Пинкни и да свали картите си на масата, колкото се може по-скоро.

Джереми не можеше да понесе мисълта за това. Това бе рожба на неговия мозък, дявол го взел.

Телефонът звънна. Джереми бутна лазанята настрани и вдигна слушалката. Беше Брус, който бе получил съобщението му. Джереми набързо му обясни как стоят нещата и поиска професионалния му съвет.

— Много неприятно, че става така — призна Брус, — но Шулц има сериозни основания. Все пак, не се тревожи. При всички случаи ще спечелиш доста пари.

— Брус, изпускаш основното в случая. Рандолф никога няма да се съгласи. Никога, разбираш ли? Освен това се проваля всичко, за което съм работил. Искам да бъда изпълнителен директор на Ковингтън. Не ми се ще да чакам още десетина години, докато Рандолф реши да се пенсионира. Ако и той участва в сделката, ще се върна там, откъдето започнах. По-богат, разбира се, но все още само президент на Ковингтън.

— Грешиш, приятелю. Погледни фактите. Жената на Рандолф го притиска да не се претоварва. Тя не желае да е омъжена за работохолик. Обича да пътува. Повярвай ми, така е. Ели е близка приятелка на Линда Пинкни. Линда е бясна, че напоследък Рандолф прекарва все повече време в Ковингтън и все по-малко на игрището за голф. Според Ели, бракът им се гради на крехка основа. Така че, защо би се противопоставил на изкупуването? Защо да не влезе в управителния съвет и да те посочи за изпълнителен директор? Ще спечели маса пари и ще спаси брака си. Така е, повярвай ми — повтори Брус. — Рандолф не е глупак, ще ни разбере.

— Ти не си работил с него ден след ден, както аз — възрази Джереми. — Той може да бъде невероятно упорит за някои неща. Рандолф е традиционния тип ръководител, нали така? Цялата му кариера е свързана с Ковингтън. Той гледа на мен като на човек, който не е отдаден на фирмата.

— Както си е.

— Както си е. — Джереми не го отрече. — И не забравяй, че Рандолф е свързан с Ковингтън и с кръвно родство, макар да е доста далечен роднина. Някои от методите му на управление в Ковингтън са много старомодни. Разбираме се добре, докато съм негов подчинен, схващаш ли? Не съм сигурен обаче, че дълбоко в себе си Рандолф ми вярва, за да ми повери юздите. Точно затова исках да го заобиколя.

— Сигурно, но какво ще избереш? Шулц иска Рандолф да е част от сделката. Това те поставя между чука и наковалнята.

— Да — отвърна Джереми унило. — Предполагам, че винаги бих могъл да си взема парите и да се махна. Има и други фирми, ако Рандолф не се откаже от креслото си.

— Вече разсъждаваш правилно, приятелю. Какво ще кажеш да поиграем голф през уикенда?

— Разбира се, обади ми се. — Джереми затвори и набра домашния номер на Пинкни. Вдигна Линда. Явно не се зарадва да чуе гласа му.

— Не може ли да почака до утре, Джереми? С Ранди имаме гости.

— Само за минутка, Линда.

След малко Рандолф се обади:

— Какво има, Джери?

— Извинявай, че те безпокоя.

— Няма проблем.

— Трябва да поговоря с теб — каза Джереми. — За нещо, което по-добре да не обсъждаме в офиса.

— Разбирам — последва мълчание. — Дълго ли ще ни отнеме?

— Мисля, че не.

— Добре. Можеш ли да дойдеш тук. С Линда трябва да вечеряме в клуба. Мога да я изпратя там с приятелите ни и да отида по-късно.

Джереми живееше на по-малко от пет минути от тях:

— Благодаря. Идвам веднага.

Когато пристигна, Линда Пинкни и приятелите й бяха вече в колата и се готвеха да тръгват за клуба. Линда му махна и извика:

— Не се бавете много.

— Обещавам, че ще дойде за десерта — усмихна се Джереми.

— Джереми! — намръщи се тя.

— Шегувам се, Линда. След малко ще тръгне. — Джереми влезе в къщата.

Рандолф го посрещна:

— Да ти предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Тогава ела в кабинета ми и ми кажи какво има. — Рандолф го поведе към офиса си. Явно беше, че това е единствената стая в къщата, където Линда не беше успяла да даде размах на въображението си при обзавеждането. Кожената мебел беше поизтъркана, а мокетът почти протрит на места. Джереми винаги бе харесвал тази удобна и непретенциозна стая.

След като се настаниха, Джереми обясни защо е дошъл. Неприятно му беше, че трябва да го направи, но нямаше избор. Изложи плановете, които бяха замислили тайно с Едгар за превръщането на фирмата от публична в частна собственост. Изброи всичко, което би спечелил Рандолф, ако участва в управленския екип, който щеше да сътрудничи в сделката.

По-възрастният му колега го слушаше внимателно. По набръчканото му лице не можеше да се отгатне какво мисли.

— Това е накратко.

Пинкни помълча още няколко минути сякаш се опитваше да осмисли чутото. Накрая каза:

— Ако всичко мине според твоя сценарий, твоя и на Шулц — поправи се той, — кои предприятия на Ковингтън предлагате да се продадат, за да се покрият загубите?

Джереми изреди няколко имена, после добави:

— Вероятно и Ковингтън пейпър.

— Фирмата, която е основал Езра Ковингтън? Фирмата, на която е основан целият конгломерат? — попита с равен глас Пинкни.

— Помисли за всички проблеми, Рандолф. Онова с диоксина, а сега и природозащитниците от Юга се захванаха с нас по повод спасяването на блатата и червеноглавия кълвач. Ще се повтори спорът за петнистия бухал. Това производство вечно създава проблеми — опита се да го убеди Джереми. — И ще става все по-зле. Колкото по-рано се измъкнем, толкова по-добре.

— Ами печалбите?

— Вярно, че дърводобивът върви добре, но виж какво направи рецесията с хартиената и целулозната промишленост. Разбира се, финансово ще се възстановим, но с всички тези висящи дела и твърденията на природозащитниците, че нарушаваме закона за чистотата на водите…

— Глупости! Държавата се нуждае от дървесина! Нуждае се от хартия! Не гледаш на нещата мащабно.

— Рандолф, попита ме кои предприятия ще продадем, за да намалим дълговете от превръщането на фирмата в частна. Просто разсъждавах.

— Следващият въпрос — изръмжа Рандолф. — Ако се съглася да вървим по този ваш добре обмислен план, къде отивам аз?

— Там, където си и сега, но по-богат, а фирмата ти — по-силна — отвърна Джереми. — Онова, на което се надявам аз, е да се съгласиш да бъдеш председател на управителния съвет и да ме оставиш да поема поста изпълнителен директор.

— И кога ще стане това?

— Когато ти решиш. Но като зная колко обича Линда да пътува, предполагам, че ще е по-скоро рано, отколкото късно — отговори Джереми дипломатично.

— Не намесвай жена ми в тази работа! — прекъсна го студено Рандолф. — Това е моята фирма и решението е мое. Чуваш ли! Какво право имаш да се намесваш и да нарушаваш равновесието? По дяволите, та аз те доведох в Ковингтън, отгледах те като собствен син, а ето какво получавам за благодарност. Искаш длъжността ми. Не когато му дойде времето, както би трябвало да бъде, а сега, колкото се може по-скоро, прав ли съм?

— Чувствам, че като президент ръцете ми са вързани. Бих желал да получа повишение веднага щом ти решиш, че това те устройва.

— И, предполагам, би искал да ме устрои още сега? — Пинкни помълча още няколко секунди, после стана. — Не мисля, че имаме повече какво да обсъждаме, Джереми. Искам оставката ти да бъде на бюрото ми още утре сутрин. Искам да си освободил кабинета си до десет часа. След това ще поставят катинар на вратата. Ще получиш всички полагаеми компенсации и обезщетението за уволнение, но искам да напуснеш Ковингтън незабавно, разбра ли ме?

Джереми почувства, че се задушава. Най-малко бе очаквал подобна реакция.

— Рандолф, моля те не вземай толкова прибързано решение! Отдели време да обмислиш нещата. Моля те, разбери, че сделката е и в твой интерес, и на фирмата, и на акционерите, не само в мой. Никой няма да бъде прецакан в нея.

— Ами работниците, които неминуемо ще изгубят работата си като започнеш да окастряш Ковингтън? — попита Рандолф. — Джери, явно е, че си се забъркал в тази каша, защото искаш да бъдеш изпълнителен директор на Ковингтън без да почакаш, докато си го заслужиш. Прикриваш го, като казваш, че това е в интерес на всички, но знам в чий интерес основно ще бъде. Имаш доста егоцентрична представа за света, Джери.

Рандолф изпрати Джереми до входната врата:

— А сега изчезвай от къщата ми! — почти изкрещя той. — Повярвай ми, ще се боря срещу проклетото изкупуване с всички сили и всички средства, които имам. Джери, ти никога няма да станеш изпълнителен директор на Ковингтън, докато аз съм там. Оставката ти! — изломоти той. — На бюрото ми! Още сутринта!

Вените бяха изскочили по челото на Рандолф и цялото му лице и врат бяха почервенели. Джереми никога не го бе виждал толкова ядосан.

— Рандолф, моля те, обмисли добре всичко. Не действай прибързано. Нямаш какво да изгубиш, а ще спечелиш много. Ако ме уволниш, няма да предотвратиш нищо. Със или без твое съдействие, уверявам те, ще бъда изпълнителен директор на Ковингтън преди края на годината.

— Само през трупа ми — изкрещя Пинкни. — Няма да получиш Ковингтън. — Той затръшна вратата.

Джереми, разтърсен от яростната реакция на Пинкни, се качи в колата си и подкара с безразсъдна скорост по тихата, обградена с дървета улица. Беше твърде напрегнат, за да се прибере у дома.

Набра домашния номер на Брус от колата си, но бавачката го уведоми, че семейство Райнхарт са излезли. След това спря новото си мазерати спортен модел до бордюра, потърси номера в бележника си и се обади в дома на Едгар Шулц. Не беше по правилата, но вече не му пукаше.

— Какво има? — Шулц вдигна на второто позвъняване. — Защо ми се обаждаш тук?

— Не можеше да чака, Ед. Току-що говорих с Пинкни. Той не е съгласен изобщо.

— По дяволите! Представи ли го приемливо? Не го ли заслепи с парите, които ще спечели?

— Опитах, но старият ястреб не искаше и да чуе. За момент си помислих, че ще получи удар. Направо откачи. Поиска оставката ми. Каза ми да се изнеса утре до десет.

— Божичко, аз мислех, че го въртиш на пръста си! Как, по дяволите, си могъл да го подцениш така? — Гласът на Шулц звучеше много недоволно, а тонът му ставаше все по-хладен докато говореше. — Не съм доволен от това, Джери.

— Аз също, но Пинкни го избива на чувства щом се заговори за промени. Представих му го колкото се може по-меко, но той не се спря да помисли. Действа импулсивно и ще съжалява. Освен това — увери го Джереми, — Пинкни не ни трябва. Той няма какво да ни даде.

Едгар помълча няколко секунди.

Не се налагаше Шулц да казва на Джереми, че се е издънил яко.

— Добре — каза накрая. — Изчакай. Ще се свържа с теб като премисля всичко.

— Чакай, Ед… — започна Джереми, но Шулц вече беше затворил.

— По дяволите! — изруга Джереми на глас. Сега просто не можеше да се прибере. Трябваше да говори с някого, някой, който поне ще се отнесе с разбиране. Потърси друг номер в бележника си и го набра.

 

 

Джереми взе Шийла с кола от дома на родителите й, който се намираше наблизо. Тя бе облечена небрежно, в дънки и тенис фланелка, а русата й коса бе леко прихваната на тила със сребърна шнола. Изглеждаше чудесно, по-млада, отколкото като носеше делови костюм.

— Каза да не се преобличам — обясни тя, докато сядаше в мазератито. — И аз така и направих. С дъщеря ми бяхме в градината и се опитвахме да научим кучето й да донася разни предмети. Истинска мъка. Не ти ли трябва малко използван далматинец?

Джереми поклати глава, гумите му изсвистяха като излизаше на заден по алеята. Подкара по улицата, все по-бързо. Усещаше погледа на Шийла върху себе си, но тя не каза нищо за шофирането му. Всъщност, изобщо не се обади и той бе благодарен за това. Не беше в настроение да си бъбри за незначителни неща.

Спря пред един от любимите си закътани барове във Вирджиния Хайленд дистрикт. Мястото беше съвсем забутано и сравнително тихо. Посетителите бяха редовни клиенти от квартала. Последното нещо, което му се искаше тази вечер, беше да се сблъска с някой бизнес партньор.

Поръчаха си питиета, мартини за него и бира за нея. Тя все още мълчеше. Огледа се из бара, за да се потопи в атмосферата или по-скоро липсата на такава. Когато им донесоха питиетата, той пресуши мартинито си на две глътки и си поръча друго. Главата му се пръскаше. Надяваше се, че алкохолът ще притъпи болката и ще го отпусне.

— Какво става? — попита тя накрая. — Явно нещо съвсем не е наред. Никога не съм те виждала такъв.

— Не ме познаваш толкова добре — прекъсна я рязко той.

— Така е. И не разбирам защо ме покани да излезем, след като тази вечер явно не си в настроение да разговаряш с никого.

— Не трябваше да ти се обаждам.

— Добре, няма проблем. Ще си хвана такси до вкъщи. Струва ми се, че искаш да бъдеш сам.

Тя стана да си върви, но той й направи знак да остане.

— Виж, съжалявам — въздъхна. — Имам нужда да поговоря с някого. Току-що ме уволниха.

— Какво? — Шийла го изгледа смаяна. — Не мога да повярвам.

— Вярно е. Утре новината ще плъзне из Ковингтън. Ти обаче я научаваш първа от мен.

— Но защо? Какво се е случило?

— Рандолф и аз имахме разногласие… по един въпрос. Той побесня и поиска оставката ми. Проклетото дебелоглаво копеле се страхува от промени. — Джереми знаеше, че в гласа му личи горчивина, но не му пукаше. — Той не може да разбере, че промените движат света. Не бива да очаква Ковингтън да се носи по течението. Не може да пречи на развитието, независимо как се опитва.

— Това е шокиращо. Наистина не мога да повярвам. Но всичко като че ли е станало много бързо. Сигурен ли си, че Рандолф няма да промени решението си като размисли?

Джереми поклати глава и направи знак на сервитьорката да му донесе още едно мартини. Знаеше, че на сутринта ще е махмурлия, но какво от това, нали не трябваше да работи? Забеляза, че Шийла едва се е докоснала до бирата си.

— Познавам Рандолф много добре. След като веднъж е решил нещо, той рядко отстъпва. Сигурен съм, че вече ми е намерил заместник.

— Кога стана това?

— Преди малко. Малко преди да ти се обадя. Отидох до тях, за да му представя някои ъ-ъ… планове, които бях замислил. Няма нужда да ти казвам, че не се отнесе благосклонно. По дяволите! Рандолф е от старата гвардия. Вече не е наясно. Ковингтън и акционерите му се нуждаят от мен. Рандолф изобщо не е подготвен да поведе фирмата към двадесет и първи век. Дявол да го вземе, с този кучи син на кормилото, проклетата фирма няма да просъществува дълго!

— Знам, че си разстроен… И то с пълно право — добави бързо Шийла, — но Рандолф не е напълно изостанал и гледа към бъдещето. Той беше този, който видя достойнствата на предложението на ВИП, когато ти беше против.

— Достойнства? За бога, единствената причина да се хвърли така, беше, че го възприе като малка победа над мен. Обикновени фирмени интриги. Така ви наехме. — Още докато го казваше, Джереми осъзна, че беше нелюбезно от негова страна. Виновен беше джинът. Не пиеше често концентрати и мартинито бе развързало езика му. Разбра по изражението на Шийла, че онова, което току-що бе казал, я беше подразнило. — Чакай, остави ме да довърша. Не ме разбирай погрешно. Вие представихте дяволски добро предложение за кампания. Причината, поради която бях против, беше, че в Ковингтън предстояха промени. Не смятах, че е нужно да се харчат пари за козметична операция, след като цялото лице щеше да бъде подложено на пластична хирургия.

— Искаш да кажеш, че онова, което правим, кампанията на ВИП, няма да има никакво значение? Ковингтън няма да я използва?

— Рандолф стои зад нея, ако не промени решението си сега, когато аз съм извън играта. Аз също бих ви подкрепил, но моментът не беше подходящ.

— Тогава защо, по дяволите, Брус ми се обади и настояваше да дойдем веднага?

Сега тя беше бясна и той разбра, че е казал твърде много, но, дявол да го вземе, тя трябваше да погледне фактите.

— Брус и аз спорехме по този въпрос. Той наистина смяташе, че ВИП е добра идея и моментът е подходящ да се започне промяна на имиджа на Ковингтън. Аз пък си мислех, че има връзка с теб и иска да дойдеш в Атланта.

— Какво?

— Сега знам, че не е вярно. Но така мислех в началото. Вече знам, че не би се захванала с Брус.

— Това е сигурно. — Тя кимна в отговор. — Все пак не разбирам защо си толкова убеден, че новият имидж на Ковингтън няма да свърши работа?

— Добре, ще ти обясня. Но това е строго поверително. Не бива да казваш на никого, обещаваш ли? — Докато го казваше, Джереми сам не вярваше, че е оставил езика си да се развърже толкова. От него не би излязъл никакъв шпионин, осъзна той. Главоболието му обаче бе преминало и нервите му се отпуснаха. Пък и какво значение имаше вече?

— Няма да казвам на никого — настоя Шийла. — Каква е причината?

— Беше само въпрос на време, преди имиджа на Ковингтън да се промени за постоянно.

— Искаш да кажеш, че щеше да го глътне някоя финансова акула?

— Аз щях да го купя, с подкрепата на голям инвеститор, но сега тази възможност е минимална, след като Рандолф ме изрита. А и онзи хищник Даймънд все още души наоколо. Кой знае какво ще стане! Хей, маце, донеси ми още едно, ако обичаш. — Прочете неодобрение по лицето на Шийла. — Ще трябва да ме качиш на такси и да се прибереш с моята кола. Знам, че не бива да шофирам.

— Със сигурност — кимна тя. — Добре, кажи ми нещо повече за това. Трябва ли с Дейвид да си събираме багажа и да си ходим? Искам да кажа, че ако няма смисъл…

— Стойте си. Изкарайте го докрай. Печелите, нали? Значи няма за какво да се тревожиш. Освен това, при това положение, не вярвам в Ковингтън скоро да има промени. Като изключим новия президент. — Той се засмя с горчива ирония. — Бог ми е свидетел, нещата се подреждат много странно. Смятах, че съм на сигурен път, но вероятно съм станал твърде самонадеян. Не действах правилно с Рандолф. Какъв глупак съм…

— О, не се подценявай така. — Шийла вече не изглеждаше ядосана. — Може би нещата са се развили не както искаш, но не е дошъл краят на света. Има хиляди други фирми, които ще те грабнат, ако потърсиш работа.

— Това е проблемът. Бях направил плановете си около Ковингтън. Не искам да започвам да търся работа. По дяволите, чуй ме само! Какво съм се разхленчил, дявол го взел! Имах такива планове за Ковингтън… Вие също имахте място в тях, Шийла. Само ако бях успял да обърна фирмата. Тогава точно имиджът ни трябваше да се промени.

Тя се усмихна:

— Е, на мен явно така ми върви цял живот. Или твърде рано, или твърде късно.

— Шийла, ти наистина си един път. Искаш ли още нещо?

— Не, благодаря. Аз ще карам, нали не си забравил?

Джереми кимна:

— Точно така. А аз ще пия. Още не ми се прибира.

— Всичко е наред. Ще остана докато ти се говори.

Джереми отпи още глътка от мартинито. Искаше му се да й разкаже толкова много неща за живота си, за плановете, които бе правил за Ковингтън. С нея бе толкова лесно да се отпуснеш. Жалко, че вече е обвързана с някой друг.

Не, да оставим това. Вероятно е по-добре. Той нямаше нужда от жена в живота си.