Мередит Рич
Предпазлива оферта (20)

Глава пета

След срещата, вече в своя офис, Джереми се отдаде на гнева си. Той се свърза със сестрата на Шарлот Люси, а по-късно същата сутрин тя самата му се обади от плантацията Даймънд бей.

— Здравей, скъпи — измърка тя. — Р. Ч. беше доста разстроен от станалото на срещата. Вие момчета… наистина сте му дали да се разбере. Той е свикнал да става на неговата, нали знаеш. Няма значение, кога ще те…

— Много странно — прекъсна я Джереми. — По някаква случайност Р. Ч. носеше копчета за ръкавели, съвсем като един чифт, изчезнал от чекмеджето ми преди няколко дни. Ти си ги взела, нали?

— Ще ти обясня как стана и ще ти ги възстановя. Дори ще ти дам и някой чифт на Р. Ч. — каза тя през смях.

— Не виждам нищо смешно в това.

— Просто стана грешка. Виждаш ли, сутринта като си тръгвах, реших да ти купя подарък. Погледнах в шкафовете и чекмеджетата ти, за да добия представа за вкуса ти. Случайно видях тези сладурски стари коли и ги взех да ги разгледам по-отблизо. Точно тогава се чу шум откъм кухнята ти, предполагам, че икономката беше дошла. Все едно, аз просто се стреснах, грабнах си нещата и избягах навън, колкото се може по-бързо. Като стигнах до колата, видях, че все още държа копчетата ти за ръкавели.

— Не разбирам само как така Р. Ч. ги беше сложил днес? — прекъсна я студено Джереми.

— Ще стигна и до това — отвърна Шарлот. — Като се прибрах, ги хвърлих на леглото и отидох да потърся кутийка, за да ти ги изпратя обратно. Точно тогава влезе Р. Ч. и ги видя. Реши, че съм ги купила за него, така че нямах друг избор, освен да се престоря, че е така. Наистина съжалявам, скъпи. Следващия път като се видим, ще обиколим по магазините.

— Извинете, мистър Уелш. — Нора почука леко, после главата й се показа на вратата му. — Исках само да ви напомня, че имате среща за обяд. Трябва да бъдете в Сити грил след десет минути. Колата чака.

— Благодаря ти, Нора, тръгвам.

— Слушай — каза той в слушалката. — Трябва да вървя. Забрави за копчетата, а също и за нас двамата. Не можем да се срещаме повече.

— Но защо, Джереми? — Гласът на Шарлот звучеше разстроено. — Не искам всичко между нас да свърши.

— Шарлот, нищо няма да се получи. Осъзнах това съвсем ясно като видях съпругът ти да носи моите копчета за ръкавели тази сутрин.

— По дяволите, Джереми! Нали ти казах как стана всичко. Беше просто грешка. Копеле такова, защо не ми вярваш!

Той осъзна, че не може да си позволи да я остави ядосана, затова смекчи тона си:

— Нощта, която прекарахме заедно, беше страхотна, Шарлот. Ти си чудесна жена, но освен това си омъжена жена. Признавам, че ме изкуши и ако те видя отново, сигурно пак ще се поддам на изкушението. Затова не мога да се поставя в подобно положение. Съжалявам, но така стоят нещата.

— Моля те, скъпи, недей! Трябва да те видя поне още веднъж — примоли се тя. — Ние означаваме твърде много един за друг. Само още веднъж. Обещавам ти, че ще е за последно, ако ти пожелаеш така.

— Не, идеята не е добра. За никой от двама ни. Съжалявам — каза той отново, — но сега трябва да тръгвам. Довиждане, Шарлот.

Джереми затвори телефона, грабна куфарчето си и слезе долу при чакащата го кола. Все още беше ядосан заради копчетата си за ръкавели, бяха му любими и наистина бяха стари. Съмняваше се, че може да намери други такива.

Но това, което действително го тревожеше, беше фактът, че Шарлот излъга. Знаеше със сигурност, че икономката му бе пристигнала много по-късно онази сутрин, така че Шарлот не би могла да чуе мисис Аткинс в кухнята. Ако е имало крадец, нещо щеше да липсва.

Не, Шарлот беше взела нарочно копчетата му за ръкавели и ги беше дала на Р. Ч. Може би е някаква откачена игра, която тя обичаше да разиграва със съпруга си и любовниците си? Дали не я възбуждаше да вижда на Р. Ч. нещо, което принадлежеше на някой, с когото беше спала?

Тази мисъл изведнъж се стори на Джереми много забавна и той се засмя на глас, като се питаше колко ли от дрехите и аксесоарите, които носеше Р. Ч., принадлежаха на други мъже.

Джереми знаеше, че с пълно основание е скъсал с Шарлот. Едно върховно чукане с нея беше всичко, което би могъл да желае, за да задоволи страстта си. И, разбира се, информацията, която му беше дала за Р. Ч. Тя би могла да продължи да го осведомява за плановете и стратегиите на Р. Ч., но не си струваше.

Вече в колата, Джереми си припомни нощта, която бяха прекарали заедно. Докато се любеха, Шарлот така бе подивяла, че почти бе изпаднала в транс. А след това беше взела копчетата му за ръкавели. Още нещо бе започнало да го тревожи и Джереми разбираше, че вероятно е бил заслепен от страст, иначе би го забелязал по-рано.

Шарлот беше от жените, с които не биваше да се забърква. Не само защото беше съпруга на богат и могъщ човек. Тя беше много неуравновесена психически, а подобни жени можеха да бъдат опасни.

 

 

По-късно на същия ден Джереми погледна през отворената врата на офиса си към приемната и видя Шийла да говори със секретарката му Нора. Натисна копчето на вътрешния телефон.

— Какво има?

— Мис Локууд си уговаряше час, за да я приемете. Имате ли някакви нареждания?

— В момента имам няколко свободни минути. Покани я да влезе.

Шийла влезе усмихната:

— Здравей, Джереми. Благодаря ти, че ме прие веднага. Не го очаквах.

Джереми се запита защо беше дошла лично да уговаря срещата, вместо да се обади, ако не се беше надявала да я приеме. Здрависа се с нея и забеляза, че е облечена в приятна, копринена рокля в тонове, които отиваха на очите й.

— Цяла сутрин се каня да ти се обадя — излъга той. — Исках още веднъж да ти благодаря, задето направи толкова добро впечатление на Лангхорн Ковингтън в петък.

— Той ми хареса — отвърна Шийла искрено. Седна и кръстоса крака. — Може да даде много на Ковингтън. Струва ми се, че иска да се включи.

— Малко е куку, но имаме нужда от подкрепата му. Впрочем, защо искаше да ме видиш?

— Сега ще помислиш, че аз съм малко куку, но като пътувах от Лос Анджелис, в самолета ми хрумна една фраза. Девиз за Ковингтън. Знам, че не съм от рекламния ви отдел, но…

— Да го чуем.

Тя вдигна ръце, сякаш за да огради онова, което казва: Ковингтън… ние сме за утрешна Америка. Замълча малко. — Виждаш ли, мислех си за Ланг Ковингтън и колко е отдаден на защитата на природата. Харесва ли ти? Или предпочиташ да не ти губя времето с подобни идеи?

Джереми почука по бюрото с писалката си Montblanc в черно и златно.

— Ние сме за утрешна Америка. Да, харесва ми. Звучи смело, положително. Имаш добра интуиция. Рекламният отдел се опитва от седмици да измисли нов девиз, но все стигат до задънена улица. Ще накарам Нора да ти уреди среща с тях, за да им го предложиш, с препоръка от мен.

— Благодаря ти, Джереми. Наистина мисля, че е добър. В съзвучие с новия имидж на Ковингтън.

— Така е — кимна Джереми. — А сега, не искам да бъда невъзпитан, но имам среща долу в отдела по продажбите.

Той облече сакото си, взе една палка и изпрати Шийла до асансьора.

— Чух, че Р. Ч. Даймънд е купил доста акции на Ковингтън — подметна Шийла. — Какво става?

— Къде го чу?

— Ами, носят се слухове.

— Всичко е под контрол. Даймънд не застрашава фирмата. Добре ли прекара уикенда? — попита той, за да избегне нови въпроси по темата.

— Какво? А, да… добре. — Асансьорът пристигна и тя влезе пред него.

От тона на гласа й Джереми се досети, че съвсем не е прекарала добре уикенда. Когато асансьорът спря на неговия етаж, той каза:

— По-късно днес ще поговоря с шефа на рекламния отдел.

 

 

Шийла продължи надолу, до офисите на ВИП на тридесет и първия етаж.

Уикендът. Беше истински ад. След скъсването с Том в петък вечер през останалото време се бе чувствала сякаш плува в буркан желе. Опитваше се да се размърда, но не можеше. Целият й свят беше рухнал изведнъж, като се изключи работата в Ковингтън.

Джеси беше безутешна. Тя бе очаквала сватбата с по-голямо нетърпение, отколкото Шийла предполагаше. За да я разсее, Шийла реши да я вземе със себе си като се връща в Атланта и да остави Кирстен в Лос Анджелис, за да се грижи за къщата и кучето през следващата седмица. Къщата за гости на Ели и Брус беше малка, но Шийла смяташе, че на дъщеря й ще й се отрази добре да прекара известно време с братовчедите си, за да не й е толкова мъчно за Том.

Ако и тя самата можеше да престане да мисли за Том.

Като влезе в офиса си, Дейвид й подаде няколко съобщения.

— Има и още нещо — започна той колебливо. — Обадиха се от отдел кадри на клона в Атланта на Аркадия ентърпрайсиз. Това е фирмата, собственост на Сам и Крейг Шулц.

— Какво искат?

— Изглежда Катлийн е кандидатствала за работа там, като специалист по проучване тенденциите на пазара. Искат препоръки.

— Ти какво им каза?

— Нищо определено. Не знаех какво си решила.

Шийла вдигна рамене:

— Обади им се пак. Говори положително за работата й и бъди много дискретен относно причините за освобождаването й. Бих искала да получи работа. След като заплаши, че ще създаде своя фирма, би трябвало да сме благодарни, че е размислила.

— Да, и аз така мисля — съгласи се Дейвид.

— Познай какво направих? Предложих на Джереми идеята си за девиз. Струва ми се, че я прие добре.

— Хей, това е чудесно! Успя ли да го разпиташ за онзи слух за Даймънд?

— Да. Попита ме откъде съм чула такова нещо, но аз заобиколих въпроса. Не ми се щеше да му казвам, че Уийзи ни е казала, за да не й навлека неприятности. Той твърди, че Даймънд не е реална заплаха за Ковингтън.

— Добре — кимна Дейвид. — Да се надяваме, че е така.

— Защо го казваш? Не вярваш ли на президента на фирмата?

— Все си спомням как онзи път Ник Олтмън ни предупреди за уязвимостта на Ковингтън. Разтревожи ме малко.

— Мен също.

Шийла отиде до бюрото си и си събра нещата, понеже беше приключила работата си за деня. Припомни си целия разговор с Джереми. Беше променил темата веднага след като го беше попитала за Даймънд. Дали го беше направил съзнателно?

Имаше ли основания за тревога?

Телефонът й звънна. Обаждаше се Уийзи:

— Ей, Шийла, искаш ли да отидем да пийнем след работа? Или ще бързаш да видиш дъщеря си?

— Джеси и братовчедите й са на вечеря у родителите ми, така че днес съм свободна. С удоволствие ще дойда.

— Чудесно. Какво ще кажеш за кафенето Пийчтри, след половин час?

— Става.

Шийла се радваше, че Уийзи се обади. Отдавна искаше да я опознае по-добре. Тя сякаш бе осведомена за всичко, което става в Ковингтън.

Тъй като Джереми изглеждаше изненадан, когато го попита за Даймънд, на Шийла много й се щеше да разбере откъде Уийзи научава подобни клюки.

 

 

В края на работния ден кафенето Пийчтри беше претъпкано с редовни клиенти, но Шийла и Уийзи успяха да си вземат малка маса в един сравнително тих ъгъл на бара.

И двете поръчаха бяло вино, а Уийзи буквално затрупа Шийла с историйки за някои от колегите си в отдела по маркетинг. Когато им донесоха питиетата, те вдигнаха наздравица.

— За нас! Наистина се радвам, че работиш в Ковингтън. Хубаво е да се появяват нови хора. Исках да те попитам за Дейвид Коул. Мисля, че е доста сладък. Има ли си някого?

— Не, но се страхувам, че момичетата не го интересуват.

— Дявол да го вземе! Не бях сигурна, но като че ли усещах, че има нещо такова. — Уийзи прокара пръсти през късата си щръкнала коса. — На двадесет и девет съм и не мога да намеря нито един мъж, който да не е женен или обратен. А ти, Шийла? Имаш ли си някого?

— Имах си до петък вечер. — Тя потръпна, като си помисли, че са минали едва три дни, откакто животът й се беше променил така рязко. — Щяхме да се женим през есента.

— Това е ужасно! Наистина съжалявам. Може би ще се съберете отново. Може би просто се е уплашил преди сватбата.

— Не, няма начин.

— Изглежда сме в еднакво положение — въздъхна Уийзи. — Аз също се срещах с някого и току-що скъсахме. Само че моят беше женен. Като се стигна дотам, отказа да се разведе. Все същата история. Иска ми се животът ми да не беше толкова ужасно банален.

Шийла се усмихна със съчувствие:

— Поне си по-млада от мен. След още една година според статистиката ще има по-голям шанс да се разболея от неизлечима болест, отколкото да си намеря мъж.

— Няма защо да се тревожиш, Шийла — увери я Уийзи. — Ти си… о, боже! Проклятие! — Тя бързо сведе поглед. — Не се обръщай назад, Шийла, на бара има някой, когото не искам да виждам. Хайде да си разменим местата, така ще бъда с гръб към него.

Размениха се колкото се може по-небрежно.

— Предполагам, че е онзи мъж, с когото си скъсала?

— Права си. Не знам защо така съм се вкопчила в него. Не е нещо особено наглед, но като го опознаеш е, как да кажа, секси. Избрах това място, защото мислех, че не идва тук.

Шийла се загледа в тълпата, като се опитваше да отгатне за кого говори Уийзи. Можеше да бъде всеки от десетките мъже, струпани край бара. Изведнъж видя зет си. Брус пиеше бира с друг мъж, който също приличаше на адвокат.

— Май пак ще трябва да се разменим — пошегува се тя. — Видях някой, който бих предпочела да не срещам.

В този момент Брус се огледа из залата. Той също я забеляза и й махна. Шийла се усмихна и му махна в отговор. Брус каза нещо на колегата си и тръгна към тях.

— Здравей, Шийла — поздрави той. — Виждам, че си го ударила на живот.

— Да. Впуснах се в живота преди да отида да прибера децата. Брус, това е приятелката ми Уийзи Хол. Работи в Ковингтън, в отдела по маркетинг.

— О, ъ-ъ, струва ми се, че сме се срещали в Ковингтън. Здравейте — каза той на Уийзи. — Е, ще ви оставя да побъбрите двете. С колегата имаме да поговорим по работа. — Брус се отдалечи бързо и, както на Шийла й се стори, малко неловко.

— Размина се безболезнено. — Тя погледна към Уийзи. По-младата жена гледаше втренчено чашата си с вино. Лицето й беше почервеняло като зряла череша.

— О, Господи — Шийла изведнъж разбра всичко. — Това ли беше…?

Уийзи кимна:

— Откъде, за бога, го познаваш?

— Не ми се ще да ти казвам, но Брус е женен за сестра ми.

Уийзи закри лицето си с ръце:

— О, божичко, съжалявам. Не знам какво да кажа.

— Аз знам. Добре си се отървала.

— Шийла, това е най-конфузният миг в живота ми — заяви нещастно Уийзи. — Нямах представа. Иска ми се подът да се продъни и да изчезна. Моля те, не казвай на сестра си за мен. Всичко е свършено. Брус никога не би изоставил нея и децата.

— Няма да кажа на Ели — обеща Шийла. — Освен ако един ден не се наложи. Ако го направя, обещавам ти да не споменавам името ти.

Уийзи беше пребледняла, а очите й блестяха трескаво:

— И, моля те, моля те, не казвай на Брус, че съм ти казала. Ще побеснее.

— Не мога да ти обещая. Освен това, ти не си ми казвала. Сама се досетих. Честно казано, никога не съм харесвала особено Брус. Не разбирам с какво привлича жените.

— Той е истинско копеле — подсмръкна Уийзи.

— Да, и аз бих казала същото. — Шийла погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Не ми се ще да те оставя така.

— Ще се оправя.

Шийла остави на масата парите за питието си и съчувствено потупа Уийзи по ръката:

— Хайде някоя вечер да хапнем заедно и да отидем на кино. Много бих искала да се запознаеш с Джеси.

— Благодаря ти. Наистина ще ми е приятно.

— Да оставим това зад гърба си — добави Шийла.

— То е минало и с него е свършено. Да не говорим повече по този въпрос.

Уийзи кимна с благодарност:

— Добре. Благодаря ти, Шийла. Благодаря ти…

 

 

Докато отиваше с колата да вземе Джеси и братовчедите й, Шийла се замисли какво невероятно съвпадение беше всичко. Не познаваше почти никого в Атланта. Шансовете нейна позната да има връзка със зет й бяха милион към едно, и се беше получило страшно неловко. Помисли си, че сега поне знае източника на Уийзи за вътрешна информация. Или поне един неин източник.

Беше ужасно трудно да свикне с мисълта, че Ели я мамят и едновременно с това да познава и да харесва другата жена. И кой знае дали Уийзи беше единствената? Шийла се чувстваше ужасно заради Ели, но ако кажеше истината на сестра си, това не би постигнало нищо. Само би провалило брака им и разрушило семейството на сестра й. А можеше Ели да не й повярва и това ще отрови техните взаимоотношения.

Не, не би могла да каже на Ели. Но Брус? Как да се държи с него, като знае какъв подлец е? Как да седне да вечеря с него и Ели и да се преструва, че всичко е розово?

Шийла реши, че е най-добре с Джеси да се преместят в къщата на родителите й. Те имаха няколко допълнителни спални и знаеше, че ще се зарадват, ако най-малката им внучка им погостува. Колкото и да беше трудно на Шийла да живее край майка си, тя го предпочиташе пред другата възможност.

А и за Джеси щеше да е добре да опознае баба си и дядо си, помисли си тя. Единствените си баба и дядо.

Шийла спря на алеята пред къщата на семейство Локууд и изведнъж осъзна нещо, което я изуми. Всичко, от което се бе опасявала преди да дойде в Атланта, се беше случило. В разстояние на няколко кратки седмици, откакто бяха поели работата в Ковингтън, животът й се бе променил напълно и невъзвратимо. А имаше неприятно предчувствие, че това не е всичко.