Мередит Рич
Предпазлива оферта (24)

Глава девета

В понеделник сутринта Шийла караше бавно по натоварените улици, когато се сети, че точно този ден Йейл Холандър трябваше да се появи тържествено в града.

За секунда й се прииска да обърне колата. Можеше да се обади на Дейвид и да му каже, че е получила хранително натравяне или нещо такова.

Вероятността да види Йейл беше много малка. Той ще е зает със срещи с ръководството във високото тяло, а тя щеше да си стои кротко на тридесет и първия етаж. Освен това, дали той въобще ще я познае, ако се срещнат, зачуди се тя. Бяха минали почти шест години. Нали го познаваше, в живота му вероятно бе имало десетки жени след нея. Спомни си, че дори бе чула, че бил женен за кратко.

И все пак тя беше свързана с него чрез Джеси. Колкото и да се опитваше да го изтрие от съзнанието си, откриваше частици от Йейл у дъщеря си. Джеси имаше същата усмивка като баща си и същото източено тяло, с дълги ръце и крака.

Откакто Уийзи им беше поднесла новината, че Йейл ще става говорител на Ковингтън, Шийла едновременно се страхуваше и очакваше този ден. Трябваше да си признае, че е любопитна да го срещне отново, да разбере как ще й подейства да го види. Бяха създали дете заедно, дете, за което той не знаеше нищо. Ситуацията беше най-малкото необичайна.

Докато търсеше място на служебния паркинг на Ковингтън, Шийла видя зет си да слиза от колата си малко по-встрани. Откакто бе разбрала за връзката на Брус и Уийзи, тя се опитваше да го отбягва или поне да се среща с него само в присъствието на други хора. Сега остана в червения си нает понтиак, като се преструваше, че се занимава с касетофона, надявайки се той да отмине.

Де тоя късмет! Брус явно бе познал колата й. Видя в огледалото за обратно гледане, че тръгва към нея.

— Добро утро, Шийла — поздрави той приветливо. — Как я карате у родителите ти? Грейс още ли не те е изхвърлила?

— Разбираме се изненадващо добре — отвърна Шийла хладно. Тя взе чантата си и слезе от колата.

— Липсваш ни у дома.

— Много си мил, но наистина ни трябваше повече място. Домашната ми помощничка пристига днес от Лос Анджелис. А също и кученцето на Джеси.

— Джес ще е доволна.

Повървяха мълчаливо няколко минути, влязоха през въртящите се врати в огромното фоайе на Ковингтън с матови стъкла, облицовано в зелен мрамор.

— Ще се видим по-късно, Брус. — Шийла тръгна към редицата асансьори за онази част на сградата, където бяха офисите им.

— Чакай малко. Не хуквай така. — Той хвана ръката й и леко я дръпна до стената, по-далеч от забързаните хора. — Трябва да те попитам нещо. Колко добре познаваш Уийзи Хол?

Това беше въпросът, от който се боеше. Да излъже или не?

— Не много добре. — Дотук беше истина.

— Понеже онази вечер ви видях да седите на една маса, чудех се ъ-ъ… — запъна се той и млъкна.

Виждаше се, че е притеснен. Беше му трудно да я гледа в очите. Все пак, реши тя, не си струва да го изважда от затруднение. Вероятно нямаше да й досажда повече, ако е наясно, че знае за похожденията му.

— Знам за вас двамата. Всичко. Само като я погледнах след като ти си тръгна и всичко ми стана ясно. Тя не знаеше, че си ми зет.

— Слушай, Шийла, трябва да поговорим за това. Можеш ли да обядваш с мен днес?

— Не. Няма какво да си кажем. Няма да казвам на Ели, ако се безпокоиш за това — увери го тя, — тъй като не искам да я нараня. Обаче ще й кажа, ако някога разбера, че си се забъркал с друга жена, освен Уийзи.

— Не съм. Беше голяма грешка. Просто се случи, а после нещата излязоха от контрол. Уийзи не означава нищо за мен. Ели е единственият човек, когото обичам. Моля те, Шийла, повярвай ми!

— Добре, Брус.

— Дявол да го вземе, всеки греши понякога. Освен ти, разбира се — добави той саркастично.

— Не ме намесвай в това.

— Шийла, аз не съм чудовище, разбра ли? Ели си запълва времето с тенис, излиза с приятелите си и се грижи за децата. Нощем обикновено е твърде изморена, за да… — той отново не довърши. — Моля те, повярвай ми. Аз я обичам! Това няма да се повтори, но… — той сниши гласа си до шепот. — Може би трябва да отидеш на пазар с нея. Заведи я до Виктория сикрет или нещо такова. Накарай я да си купи нещо секси — помоли той. — Истината е, че в брака има двама. Ели не знае как да изглежда секси. За бога, та тя носи бабешки нощници! С дълги ръкави и до коленете, бархетни през зимата, памучни през лятото. И гадни ластични сутиени.

— Защо ти не й купиш нещо хубаво? Сигурна съм, че ще се зарадва.

Брус кимна:

— Добре. Но поне би ли поговорила с нея по женски? Опитай се да я убедиш да бъде как да кажа, по-достъпна.

— Ти трябва да поговориш с нея, Брус. Това засяга вас двамата.

— Предполагам, че си права — въздъхна той. — Е, радвам се, че си изяснихме нещата. Чувствах се отвратително откакто те видях с Уийзи. Обещавам ти, че това няма да се случи отново.

Той погледна часовника си:

— Трябва да отивам на една среща. Сигурна ли си, че няма да обядваш с мен?

— Днес съм заета, но благодаря — каза тя вече по-меко. — Аз също се радвам, че се разбрахме.

Шийла се качи нагоре. За пръв път почувства някаква симпатия към зет си. Той беше прав за Ели. Тя беше чудесен човек, но никога не е била секси или кокетка, дори като ученичка. Ето че тя бе мразила Брус за онова, което е направил, без дори да се запита защо го беше направил. Уийзи беше твърде бъбрива, но имаше загоряло и чувствено тяло и влажен предизвикателен поглед. Шийла изведнъж разбра кое бе привлякло Брус и защо се бе поддал.

 

 

— Добрутро, Шийла — посрещна я Дейвид, щом влезе в офиса.

— Здравей. Как прекара уикенда?

— Страхотно. Сложил съм един куп материали от Бен и Линди на бюрото ти. При обратния полет ме сложиха в първа класа и познай заедно с кого пътувах? Старият ти приятел Йейл! — възкликна Дейвид. — Стюардесите жужаха около него като пчелички. Едва успях да получа чаша вода.

— Говори ли с него? Каза ли му, че работиш в Ковингтън?

— Не. Искаше ми се, но не събрах смелост. Все едно. Рекламният отдел дава прием в четири, за да може той да се срещне с пресата. Поканени сме.

— Заедно с всички останали в тази сграда, предполагам.

— Ще отидеш ли? Реши ли се да го видиш?

— Не съм сигурна. Ще си помисля. — Тя тръгна към офиса си, за да се захване със задачите за деня.

 

 

До четири часа Шийла беше променяла поне десет пъти решението си дали да ходи на приема или не. Накрая омекна. Среса се, освежи червилото си и взе асансьора до четиридесетия етаж. Дейвид беше до нея, за подкрепа.

— Може само да погледна и да изчезна — предупреди го Шийла. — Не обещавам, че ще те представя. Освен това, той сигурно ще е обграден от репортери.

Залата беше претъпкана и Шийла и Дейвид се заприказваха с неколцината познати. Шийла се изненада, че не мярка Уийзи наоколо. Нито пък виждаше Йейл.

След няколко минути той влезе с Рандолф Пинкни, Джереми и цяло шествие вицепрезиденти и административни кадри. Тълпата замлъкна в очакване. Пинкни излезе на сцената, за да приветства пресата. После Джереми държа кратка, предварително подготвена реч, с която обяви лансирането на новия корпоративен имидж на Ковингтън и новата им рекламна кампания.

— Преди да представя новия ни говорител, Йейл Холандър, известен още като Дан Грийн от много популярната телевизионна поредица със същото име — каза Джереми в микрофона, — бих искал да благодаря на страхотния ни рекламен отдел за добре свършената работа.

Той изреди няколко имена. Последваха учтиви ръкопляскания.

— Заслуга имат и нашите талантливи консултанти от фирмата ВИП, от Лос Анджелис, начело с Шийла Локууд и Дейвид Коул. — Последваха нови ръкопляскания.

Шийла не можеше да види добре Йейл от мястото си в дъното на залата, но прецени, че изглежда добре. Косата му бе по-руса, отколкото си я спомняше и бе по-мускулест отпреди, явно тренираше. Имам добър вкус, помисли си тя. Йейл беше адски привлекателен мъж.

Йейл се качи на подиума и произнесе кратка и доста банална реч за това колко е щастлив да представлява Ковингтън в тези важни за околната среда времена. Последваха буйни ръкопляскалия от публиката и с това свърши официалната част, като се изключат снимките.

— Да отидем нататък — подкани я Дейвид. — Сега е шансът ни.

— Не мисля. Иди ти.

— Панира ли се?

— Ти как мислиш? Не знам дали въобще ме помни.

— Хайде! — С тези думи Дейвид я хвана за ръка и я поведе към предната част на залата, където Йейл даваше интервю на една репортерка от Уи Ти Би Ес, голяма телевизионна станция в Атланта, собственост на Тед Търнър.

— Хайде стига, Дейвид, не мога да го направя! Пусни ми ръката. Ще се видим в офиса.

В този момент погледът й срещна този на Йейл. Той й се усмихна и приключи набързо с репортерката:

— Благодаря ви много. Сега трябва да поговоря с някого.

Приближи се и се наведе да я целуне по бузата, но после сякаш размисли и протегна ръка:

— Не можех да повярвам, когато Уелш спомена името ти. Мина много време, Шийла. Как я караш?

Не беше сигурна, че от гърлото й ще излезе глас, но се усмихна и успя да каже:

— Добре, благодаря.

Представи го на Дейвид и поприказваха малко за това, че са се друсали в един и същ самолет от Лос Анджелис, после Йейл отново погледна към нея:

— Значи, още живееш в Лос Анджелис? Колко още ще останеш в Атланта?

— Около един месец, предполагам.

— Аз пък ще пътувам напред-назад през следващите няколко седмици. Трябва да снимаме рекламите между снимките на шоуто ми. Бих искал да…

Шефът на отдела за връзки с обществеността се намеси и му представи един журналист, водещ рубрика в Атланта джърнъл конститюшън.

— Един момент. — Йейл се обърна отново към Шийла. — Бих искал да поговорим. Свободна ли си за вечеря днес? Към девет?

— Предполагам, че да. — Трябваше да вземе домашната си помощничка и кучето от летището в седем и половина, но до девет Кирстен щеше да е настанена в дома на родителите й.

— Чудесно. Дай ми адреса си. Ще мина да те взема.

Тя надраска адреса на родителите си на лист хартия и му го подаде. Той го взе с широка усмивка:

— Ще се видим по-късно, Шийла.

Сякаш не бяха минали години. Йейл се държеше все така открито, както преди. Само за секунди отново бе се поддала на чара му. Не можеше да повярва.

Шийла се обърна да си тръгне и се сблъска с Джереми.

— Изглежда всичко върви добре — каза тя с бодър глас. — Дошли са доста журналисти.

— Да, доволен съм. Не знаех, че познаваш Холандър.

— Всъщност, познавам го от доста отдавна. Не сме се виждали от сума време.

— Мисля, че той ще бъде чудесен говорител. Ще се видим по-късно, Шийла. Вие с Дейвид свършихте добра работа.

— Е-хе — е! — възкликна Дейвид, докато излизаха. — Май дамата преструваше се доста^[1]. Йейл със сигурност те помнеше добре. Покана за вечеря, а? Пълна си с изненади, шефе.

Тя не му обърна внимание.

— Той не познава никого в Атланта, а аз съм познато лице, това е всичко.

— Да, да, омаловажавай. Видях как те гледаше. Лицето му направо светна, като те видя. Май криеш нещо, Шийла. Йейл Холандър не е просто някой, с когото си излизала. Бил е нещо повече, нали? Хайде, можеш да ми кажеш.

— Казах ти. Ходихме известно време, но после се разделихме. Това е всичко — настоя Шийла. — А сега да се връщаме на работа.

— Добре, шефе, както кажеш.

Като се върна в офиса си, Шийла намери на бюрото си набързо написана бележка от Уийзи Хол. Имаха уговорка да отидат да пийнат след работа, но Уийзи я отменяше. В бележката се казваше, че ще отсъства от работа няколко дни и ще се обади на Шийла като се върне.

 

 

След края на пресконференцията, когато шефът на Връзки с обществеността бе завел Йейл Холандър за участие в едно предаване на живо за местната телевизия, Джереми се върна в офиса си:

— Нора, моля те, никакви обаждания — разпореди той на секретарката си и затвори вратата.

Цял ден се чувстваше изтощен и разсеян заради сцената с Шарлот предишния следобед. Когато Люси пристигна, Шарлот бе се държала наистина необуздано. Крещеше, пищеше и плачеше, и го наричаше с всички неприлични думи, за които се сещаше. Толкова бе превъзбудена, че двамата с Люси бяха принудени да я завлекат против волята й в най-близкото отделение на Бърза помощ. После си беше тръгнал, по изрично настояване на Люси. Сега набра номера на Люси, за да провери как е Шарлот. Беше се опитвал да се свърже цял ден, но му отговаряше все телефонният секретар, а от предпазливост не бе оставил съобщение.

Люси вдигна още на първото позвъняване.

— Здравей, Джереми — каза тя, като сниши глас. — Шарлот прекара цяла сутрин с бившия ми психоаналитик. Даде й някакви хапчета за сън. Сега дремва.

— Как се справя?

— Почти не сме спали тази нощ — въздъхна Люси.

— Като излязохме от Бърза помощ мислех, че е достатъчно упоена, за да не буйства. Но от време на време отново се развълнува. Шарлот винаги е била неуравновесена, но не съм я виждала толкова зле. Напълно е депресирана, горкичката. Самоуважението й е нула.

— Съжалявам, Люси — промълви Джереми. — Съжалявам, че всичко това се случи. Знам, че ти е казала, че съм я подвел, но това не е вярно.

— Разбирам — съгласи се Люси съчувствено. — Впрочем, говорих с Р. Ч.

— Как реагира той? — Джереми все още се опасяваше, че Р. Ч. ще разбере къде точно и в каква ситуация жена му е изперкала.

— Явно той е накарал Шарлот да се среща с психиатър, но един ден тя спряла, отказала да ходи повече. Безпокои се за нея. Доколкото можах да разбера, не знае, че Шарлот е увлечена по теб. Мислел, че идва в Атланта, за да се види с мен.

— Радвам се да го чуя — каза Джереми с облекчение. — С какво мога да помогна, Люси?

— Всъщност, с нищо. При това положение най-добре би било дори да не се обаждаш тук. Ще те държа в течение.

— Съжалявам за Шарлот. Наистина. Цялата тази работа доста ме стресна.

— Да, зная. Мен също. Но смятам, че тя ще се оправи. Психиатърът иска да й предпише Литиум, за да уравновесява настроенията й.

— Благодаря ти, че не намеси името ми в тази история.

— По дяволите — изрече Люси прагматично. — Не се опитвам да предпазя теб. Ако Р. Ч. я зареже сега, не знам какво ще прави.

Радваше се, че Шарлот има толкова разбрана и разумна сестра. Какво би правил вчера, ако не беше Люси? Дори не му се мислеше за това.

Следващото му обаждане беше до секретния номер на Едгар Шулц в Ню Йорк. Макар завладяването на една фирма да приличаше на химера, да се разправяш с жени беше още по-зле. Предпочиташе главоболията му да се дължат на Уолстрийт, отколкото на креватни истории.