Мередит Рич
Предпазлива оферта (14)

Глава четиринадесета

За всеобщо удивление, Едгар Шулц бе отслабнал с близо три килограма през първата седмица от диетата си. Дължеше се предимно на загуба на вода, но при все това жена му Линдзи беше във възторг и го подкрепяше по всякакъв начин. Макар че никога не беше имала проблеми с теглото си, тя настояваше да яде същите нискомаслени и нискокалорични ястия като него, за да не страда сам. Освен това се грижеше винаги да има купички безсолни пуканки и изчистени моркови във всяка стая. Той мразеше тези позволени закуски, но ако не бяха те, би полудял напълно.

Диетата все повече го изнервяше. Не само диетата, а и това, че Линдзи си беше вкъщи и го следеше по цял ден и не му позволяваше да се промъква в кухнята и да си похапва без разрешение. Най-лошото от всичко беше, че Линдзи караше готвачът Пийт да му приготвя специални обеди в кутия, които да си взема за работа. Той се оплакваше на колегите си, че тези обеди съвсем не са нещо приятно.

Линдзи се разтревожи не на шега, когато Едгар съобщи, че ще ходи в Нови Орлеан да води майка си на обяд по случай рождения й ден.

— Не, Еди! Не можеш ли просто да изпратиш на Мойра няколко дузини рози? Знам какво ще стане като отидеш там. Ще се натъпчеш с всички онези висококалорични креолски ястия, които толкова обичаш. Ще си върнеш всеки свален грам. Ще се обадя на майка ти и ще я предупредя за диетата.

— Няма да го направиш — процеди Едгар с многозначителен тон и възможно най-леден глас. — Това е седемдесет и петият й рожден ден.

Линдзи отстъпи веднага:

— Добре, Еди, но поне се опитай да не прекаляваш. Кога ще се върнеш?

— Навреме за печените ми картофи и петте нарязани гъби — отвърна той саркастично.

 

 

На обяда в градинския салон на Къмендърс палас — моден ресторант, който бе открит в една реконструирана къща във викториански стил — стана точно онова, от което се опасяваше Линдзи. Коктейл от морски деликатеси, печена пъстърва с орехи и греховно суфле с галета за десерт. Едгар бе на седмото небе от храната, ако не от разговора.

— Почти забравих да ти кажа — сепна се Мойра Шулц. — Крейг и Сара ми се обадиха тази сутрин, за да ми съобщят хубава новина. Ще имат още едно дете.

Откакто бяха приключили с коктейлите, тя непрекъснато бърбореше за двамата му братя и семействата им. До този момент не беше изпуснала и трошица ценна информация.

— Все се чудя кога вие двамата с Линдзи ще създадете истинско семейство.

— Мамо, аз вече имам деца. — Той гледаше как сервитьорът изпразва последното бяло вино от бутилката в чашата му.

— Знам — сряза го раздразнено Мойра. — Но Линдзи никога не е имала деца. Знам, че има работата си, но всяка жена има нужда от деца, за да се чувства пълноценна. На нейната възраст… Ще прощаваш, че ви се бъркам, но времето си минава и може да стане твърде късно.

Мойра се облегна назад и огледа сина си със смръщени вежди.

— Работиш твърде много, Еди. Кога за последен път си водил Линдзи на истинска почивка? Двамата имате нужда да се усамотите за известно време на някой остров, където никой не знае телефона ви.

— Това не може да стане никога, мамо — опита се да й обясни Едгар. — Твърде много хора зависят от мен. Не мога да си позволя да бъда неоткриваем. Когато и да било.

Сякаш по поръчка, портативният телефон, който беше оставил на масата до цветята, когато сядаха да обядват, иззвъня. Обаждаше се помощникът му, Скип Нелсън. Той отговори на няколко по-съществени въпроса относно предстоящото сливане с една от неговите фирми, а после каза на Скип да насрочи нова среща с Джереми Уелш. Едгар от предпазливост не спомена името на Ковингтън интернешънъл, тъй като майка му можеше да го чуе.

— Съжалявам за прекъсването, мамо — избъбри той като затвори телефона.

— Свикнала съм.

Тя сведе поглед към изящните си ръце, които вече бяха покрити с големи и тъмни лунички, тъй наречените старчески петна, и се зае да трие със салфетката си петънцата по огромния сапфир върху пръстена, който се мъдреше на безименния пръст на дясната й ръка. Като свърши, продължи мисълта си.

— Сериозно ти говоря, Едгар. Линдзи иска да има дете. Направи й, преди да е станало късно.

— Откъде знаеш? Да не си говорила с Линдзи зад гърба ми?

— Разбрах го само като я погледнах, Еди.

Едгар реши да промени тази тема. Той поръча капучино за двамата и докато майка му поздравяваше някаква приятелка, погледна скришом часовника си, за да види колко дълго още трябва да се прави търпеливо на добър син.

Едгар обичаше майка си. Нали беше дошъл със самолет за рождения й ден. И все пак напоследък се дразнеше, като я слушаше да бърбори за останалите от семейството. Знаеше, че тя се надява да ги помири, но с някои неща човек не можеше да се примири. Не му тежеше толкова, когато успееше да получи ценна бизнес информация от семейните клюки, но днес не беше чул от нея нищо по-интригуващо.

Реши да опита още веднъж:

— Как се справя Сам? Добре ли върви бизнесът му?

— Не зная. Добре, предполагам, но той се е отдръпнал от мен, също като теб, Еди. Просто не мога да понасям това. Този ваш спор ви разяжда душите и на двамата. А и на мен ми се къса сърцето. Защо не забравите онова, което е станало тогава, каквото и да е то, и не започнете отначало?

— Мамо, престани, моля те…

— Да. И Сам все това ми повтаря. Всъщност, и него не съм го виждала много през последните няколко седмици. Прекарва все повече време в офиса си в Атланта.

— Атланта ли? — Едгар мигновено наостри уши. — И защо?

— Мисли да закрие офиса си тук и да се премести там за постоянно. Изобщо не бих могла да ти кажа какво намира в онзи град. Новият Юг — изрече тя с отвращение. — Предпочитам стария Юг, при всички положения. О, божичко, Еди, колко е часът?

За щастие се оказа, че майка му има час при фризьора си в два часа. — Той плати сметката и я придружи до колата, която чакаше отвън, Линкълн Марк VIII.

— Здравей, Графтън — поздрави Едгар стария семеен шофьор и топло стисна ръката му.

— Здравейте, мистър Еди. Наистина се радвам да ви видя. Мога ли да ви откарам до някъде?

— Да, Еди, защо не се качиш? — покани го и Мойра. — Можеш поне да прекараш още няколко минути с мен, нали?

— Не. Докторът ми нареди да вървя пеш винаги когато мога. Мисля да се поразходя малко из Гардън дистрикт преди да тръгна обратно за летището. Той целуна майка си по двете бузи преди да затвори вратата й. — Добре изглеждаш, Графтън.

— Не се оплаквам. Редовен живот, предполагам. Знаете ли, на мис Мойра й липсвате ужасно. Елате да я видите пак колкото може по-скоро, чувате ли? Тревожа се за нея. Тя не ви казва, но напоследък все по-често ходи по доктори. — Графтън работеше в семейството от почти четиридесет години, Едгар го помнеше от дете, затова си позволяваше да се изказва за семейните дела. — Сигурен ли сте, че не искате да се върна да ви взема?

— Не, Графтън, благодаря. Ще се оправя. И обещавам, че ще наглеждам мама. А ти непременно ми се обади, ако се случи нещо, което те разтревожи. По всяко време, чуваш ли? — Едгар несъзнателно бе заговорил със стария си южняшки акцент. Така ставаше всеки път щом дойдеше в Нови Орлеан за повече от два часа.

— Разбира се, мистър Еди, ще го направя.

Мойра почука на стъклото на колата:

— Ще закъснеем, Графтън. Престанете да си бъбрите двамата.

Едгар почака колата да се скрие от погледа му, спря едно такси и се отправи към следващата си среща. Тази беше тайна. Никой от колегите му нямаше телефонния номер на Мадам Лаберж, нито някой изобщо бе чувал за съществуването й. Той дори се съмняваше, че тя има телефон. Винаги се свързваше с нея чрез Зайда, икономката на семейство Шулц.

Зайда бе заклела Едгар още преди години да не казва на никого за Мадам Лаберж. Беше го предупредила, че и двамата могат да пострадат, ако някога каже на някой от семейството за вуду кралицата, както я наричаше Зайда. Ето защо никой друг не подозираше, че още от дете Едгар често бе придружавал Зайда при посещенията й при Мадам Лаберж. Но той обичаше да ходи там, беше толкова екзотично. Зайда му бе казала, че Мадам знае всичко, което би могло да се знае за заклинанията, талисманите и амулетите, и магиите, които бяха част от занаята й.

Понякога посещенията там го плашеха, например, когато се убиваха пилета, като направо им се откъсваха главите, а Мадам изпадаше в някакъв безумен див екстаз. Но Едгар винаги го бе интересувала и тъмната страна на живота в Нови Орлеан, в онази част на града, която беше сурова и тайнствена. Колкото и прагматичен да изглеждаше в бизнеса си, Едгар знаеше от първа ръка, че, както казва Хамлет на Хорацио на земята и небето има повече неща, отколкото описват философите.

Зайда никога не бе водила Сам при Мадам. Макар да бяха еднояйчни близнаци, Едгар бе разбрал от много малък, че не само е любимец на Зайда, но е и различен. Различен от брата си близнак, различен от цялото си семейство. Улавяше се, че потръпва от безогледния расизъм, който изпъстряше разговорите на масата за вечеря. Един психиатър, когото бе посещавал за малко в колежа, беше изказал предположението, че точно това е причината за наднорменото му тегло — той се опитваше да изгради защитен слой плът, за да притъпи болката, която му причиняваха необмислената жестокост и познатата южняшка предубеденост на семейството му.

Зайда сякаш винаги бе усещала тази негова черта. Тя самата бе видяла открития му жив интерес към живота и културата на цветнокожите квартали и това как лесно се сприятели с племенника й Джеймс. Разбира се, като пораснаха, различните училища и компании поохладиха сляпото им приятелство от детинство. Все пак Едгар никога не бе проявявал онази духовна нищета и тесногръдие, които бяха така присъщи на останалите от семейството му.

Едгар беше харесал Мадам Лаберж от първия път. Много му допадаха миризмите и тъмните ъгълчета, и тайнствените талисмани, които отрупваха рафтовете и масите. Допадаха му ярките бижута и екзотичната хубост на Мадам, очите й, които сякаш пазеха безброй тайни.

През годините Едгар бе видял много странни и необясними неща в апартамента на Мадам Лаберж на Саут Рампарт стрийт, странни ритуали, които трябваше да излекуват болести, да привлекат любимия или да донесат късмет в хазарта. При все това, той вярваше на вуду гадателката. Тя му бе давала добър съвет при много сделки. Дори бе предсказала срещата му с Линдзи. Мадам бе описала Линдзи съвсем точно и му беше казала, че това е жената, с която ще прекара остатъка от живота си.

Докато таксито си пробиваше път през претъпканите улички на Креолския квартал, на Едгар му се прииска да каже на шофьора да обърне и да го закара на летището. Чувстваше, че му прилошава, точно както първия път, когато беше посетил Мадам Лаберж. Големият му, доволно пълен корем къркореше от притеснение.

— Тук ли искате да отидете? — попита шофьорът с нотка на съмнение, когато спряха пред един западнал бар с поизбелял надпис, на който се четеше При Тайни.

— Да, тук е, благодаря. — Едгар подаде на шофьора двадесетдоларова банкнота. — Бихте ли дошли след час да ме откарате до летището?

— Разбира се, господине. — Онзи погледна часовника си. — Ще бъда тук точно в три.

Едгар влезе в бара. Миришеше на прокиснала бира, изветряло уиски и стари цигари. Неколцина клиенти погледнаха към него, а барманът го изгледа подозрително. Едгар бе наясно, че в този бар не влизат често добре облечени бели бизнесмени. Той продължи към дъното на помещението.

— Мога ли да ви помогна?

Не беше виждал този барман. Опита се да прозвучи възможно най-южняшки:

— Оти’ам горе.

— Очакват ли ви?

— Мадам и аз сме стари познати.

— Добре. Качвайте се — кимна барманът, явно удовлетворен от отговора.

Едгар се качи по тесните неравни стълби и почука на олющената дървена врата най-горе. Усети миризма на горящ тамян, макар в момента да не можеше да определи на какво точно му мирише.

— Аз съм, Мадам, Едгар Шулц… момчето на Зайда.

Вратата отвори височко слабо момиче на петнадесетина години. То се разсмя като го видя, пълен бял мъж, облечен в костюм на водещ моделиер:

— Влезте. Почакайте тук, в салона. Мадам ей сегичка ще дойде при вас. — Тя отново се разсмя и се изгуби по дългия коридор.

Едгар не успя да се огледа, за да види дали нещо в стаята се е променило, защото Мадам Лаберж се появи веднага. Тя беше негърка с доста светла кожа, облечена в прилепнала по тялото морава коктейлна рокля с колан в турскосиньо около кръста. По двете й ръце бяха накачени множество златни гривни. На ушите й висяха обици, направени от златни монети, а около глезена си носеше верижка, изработена от злато и полускъпоценни камъни. Въпреки това живописно одеяние, най-забележителното у нея си оставаха тъмносивите й очи и високите изсечени скули.

Едгар пое протегнатата й ръка в своята и я целуна по двете бузи.

— Мадам, изглеждаш по-красива от всякога. — Винаги го изумяваше фактът, че тя си оставаше все така привлекателна. Едгар си спомняше, че тя не беше кой знае колко млада, когато той беше дете. Сега той беше на четиридесет и четири. Значи Мадам бе поне към седемдесетгодишна.

— Благодаря ти, сладкия ми. Ами ти, я се погледни! Момчето на Зайда е пораснало. — Тя го потупа по големия корем. — Но си щастлив, това си личи. Новата ти жена явно е точно като за теб.

Едгар се усмихна:

— Така си е, Мадам. Само дето ме държи на диета.

— Пфу — каза тя и махна с ръка. — Аз да ти кажа една диета. Слушай, сега. Ще постиш един ден от седмицата, чуваш ли? И през този ден ще пиеш само сок от нар. Много сок, чуваш ли? През останалите дни ядеш каквото си искаш, но не прекалявай с мазните и сладки неща. Пий много сок от нар между отделните хранения и много вода, само изворна вода. Ще ти дам и специален чай за отслабване. Ще станеш строен като спортист за нула време.

— Обещаваш ли?

— Мадам никога не говори празни приказки.

— Ами сока от нар? — той се засмя и поклати глава. — Откъде по дяволите се купува сок от нар?

— От магазините за здравословна храна, сладкия ми. Хващам се на бас, че не си попадал на такова място. — Тя се разсмя високо и хвана ръката му. — Сега ела с мен, сладкия ми.

Заведе го в задната стая, където миризмата на тамян се усещаше по-силно. Стаята нямаше прозорци, а по четирите й стени висяха многоцветни пана. Върху завесите бяха забодени картини със светци на римокатолическата църква — свети Петър, който носи успех във финансови начинания, свети Архангел Михаил, който помага да победиш враговете си, и свети Антоан от Падуа, който носи късмет.

В единия край на стаята бе поставен малък олтар, покрит с къс алена коприна, избродирана със сърмен конец. На него горяха седем свещи в отделни свещници около една доста голяма гипсова статуетка на света Дева Мария. Край олтара бяха пръснати, привидно безредно, множество талисмани — кълбо от аметистов кварц, индиански амулети, изработени от камък, сухи цветя, малки купички с преградки, в които имаше най-различни масла и прахове, птичи пера, колиета, пискюли, стари монети, сребърен бебешки гребен, златен зъб и дори няколко сухи бисквити и една писалка.

Мадам отиде до олтара и произнесе напевно някаква молитва с много тих глас. После се обърна към Едгар:

— Сега можеш да оставиш дара си.

Едгар извади малка велурена кесийка от горното джобче на сакото си. Тази сутрин я беше напълнил, специално за случая, с новички сребърни монети от един долар, петдесет на брой. Поколеба се, после извади блокче Милки Уей от страничния си джоб — беше си го купил допълнително на летището — и го постави до кесийката от велур. Това бяха просто даровете му за олтара. На Мадам плащаше доста повече.

Мадам го погледна с блеснали очи.

— Сега ела седни на дивана до мен. Да видим какво ще кажат картите.

— Преди това бих искал да погледнеш списък на някои фирми, с които работя или смятам да работя. Кажи ми кои ти харесват.

Мадам кимна:

— Добре, сладкия ми. — Тя отиде до олтара, пъхна пръсти в едно от маслата и намаза челото си и двете си длани. — Това е маслото, което ми помага да подушвам пари.

Тя наля малко бренди в друга купичка и го запали със запалка BIC. После промърмори няколко думи, които той не разбра.

Мадам Лаберж отново се настани на дивана до Едгар. Той усети силната и доста задушлива миризма на маслото за откриване на пари. След обилния обяд, от миризмата му се догади.

Мадам си сложи чифт очила с дебели стъкла и взе червен молив в ръка:

— Готова съм.

Едгар й подаде напечатан списък и се загледа как ръката й бързо минава през имената и слага лястовичка или кръстче до всяко. Като стигна до едно име, се спря. Беше Ковингтън интернешънъл.

— Какво е това?

— Нещо, с което смятам да се заема. Защо?

— Сам ли работиш по тази сделка?

— Да, разбира се. Поне по-голямата част.

— Кажи на Мадам какво означава по-голямата част.

— Има един човек, с когото работя. Той е отвътре. Но аз давам всичките пари.

— Не мисля.

— Не мислиш, че трябва да се занимавам с Ковингтън?

— Не мисля, че ти ще дадеш всички пари. Ще имаш партньор, някой, с когото трябва да си изясните доста неща. Някой, който те кара да се тревожиш. — Тя спря и постави пръсти на третото око, точката в средата на челото й. — Ще ти трябва силен талисман за тази сделка. Трябва да внимаваш, да се пазиш. Около тази фирма се вихрят противоположни сили.

— Какви сили? Виж, Мадам, мога просто да се откажа. Още не е късно.

— Не! — Клепачите й потрепнаха. — Не можеш да се откажеш. Твърде късно е. Съдбата ти е определила да изиграеш този ход.

— Мадам, понякога ме стряскаш. — Той се опита да се изсмее, но смехът му се превърна в кашлица, докато излезе от гърлото. — Защо да не мога да се откажа?

— Защото няма да можеш, дори и да искаш… Сега ще видя какво казват картите. Може би ще научим повече, сладкия ми.

 

 

На път за Ню Йорк, докато пиеше минерална вода Евиан, седнал в самолета на авиолиниите Делта, Едгар се опита да си изясни какво точно се беше случило в апартамента на Мадам Лаберж. В момента нищо не му беше ясно, освен нещата, които беше зачеркнала от списъка му. Още утре щеше да се освободи от тях.

Обаче това за Ковингтън интернешънъл го караше да се чувства неспокоен. Мадам бе казала, че съдбата му е предопределила да влезе в играта. И то с партньор, на когото няма доверие. Но защо? Какъв смисъл имаше да започва с отворени очи обречена на провал сделка? Имаше достатъчно други сделки.

Той нямаше нужда от Ковингтън интернешънъл, нито пък му пукаше толкова много, че да продължи с плановете. Вдигна телефона и набра Скип:

— Отмени срещата с Уелш.

— Искате ли да насроча нова?

— Не.

Едгар отвори куфарчето си, за да прегледа останалите отчети, които бе взел със себе си за пътуването. В задната преграда се мъдреше голям плик с билков чай за отслабване, който Мадам му беше дала. В джобчето на сакото си усещаше изкривения корен на неизвестно за него миризливо растение, който според нея трябваше да го предпазва.

Той го извади да го разгледа. Беше голямо почти колкото две ставички на кутрето му, кафяво и набръчкано. Поднесе го към носа си. Миришеше силно на плесен и блато, миризмата му напомняше за заливите. Странно, но се почувства по-силен.

На съседната седалка пътуваше червенокоса жена, която държеше портативен компютър на коленете си и го гледаше с любопитство. Той прибра корена в джоба.

— Помни, трябва да го носиш винаги със себе си, докато вече не ти трябва — му беше казала Мадам.

— Как ще разбера кога е това?

— Ти внимавай да не го загубиш. — Тя го бе потупала по ръката, поглеждайки го разтревожено. — Подвеждала ли те е някога Мадам?

— Не, Мадам.

— Освен когато не ме слушаш. Този път ме послушай, сладкия ми. Това е талисман, който ще те предпазва. Пази го до себе си.

Едгар обеща да го пази.