Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Tender Offerings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Мередит Рич

Заглавие: Предпазлива оферта

Преводач: Иглика Стойнешка

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

ISBN: 954-701-018-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3591

 

 

Издание:

Автор: Мередит Рич

Заглавие: Предпазлива оферта

Преводач: Иглика Стойнешка

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

ISBN: 954-701-031-х

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3592

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Едгар Шулц не можа да си наложи да пие сока от нар, нито пък чая за отслабване, който му беше дала Мадам Лаберж в Нови Орлеан. Диетата, на която го подлагаше Линдзи, беше достатъчно гадна, макар че той кръшкаше винаги, когато можеше. Беше изпълнил обаче заръката винаги да носи със себе си онова около трисантиметрово парченце миризлив корен, който Мадам му беше дала като талисман за защита. Ходеше с него навсякъде. Всеки ден скришом го местеше от джоба на един костюм в джоба на друг, като винаги внимаваше Линдзи да не го види, за да не помисли, че е откачил.

Един ден много бързаше. Беше неделя и с Линдзи се бяха върнали по-рано от къщата си в Саутхемптън, за да присъстват на някаква годишнина в Уестшър същата вечер. Едгар реши да отиде за един час в офиса си и едва на път за центъра си спомни, че е оставил корена на Мадам върху бюрото си.

Когато се върна, той беше изчезнал.

— Линдзи, върху бюрото ми имаше нещо, а сега не е там. — Лицето му беше все още доста зачервено от това, че бе вървял цели тринадесет преки до дома си. Шофьорът му го беше оставил до парка на Петдесет и девета улица, за да изпълни ежедневната си доза движение. Линдзи го преследваше да прави някакъв тип физически упражнения всеки ден, тъй като кракът му все още не беше достатъчно укрепнал за тенис.

— Какво? — Линдзи се беше изтегнала на фотьойла в спалнята им и четеше биографията на Идит Уортън. Вдигна поглед разсеяно и смъкна очилата, които използваше при четене. — Не съм местила нищо.

— Сигурна ли си? Беше някакво… парче от… корен.

— О, онова нещо ли? Миризмата му се носеше из цялата стая. Хвърлих го на боклука — призна Линдзи с изражение на погнуса. — Не можех да си представя откъде е дошло.

Мое беше. Едгар отиде до кошчето за боклук и погледна в него. — Не е тук.

— Занесох го долу и го изхвърлих в кухненската кофа. Не исках повече да увонява стаята.

— По дяволите! — избухна той. — Беше на моето бюро. Нямаше право да правиш каквото и да било с него.

— Съжалявам, Еди — промълви тя разкаяно. — Нямах представа какво е. Ще сляза до кухнята и ще го донеса. Няма проблем. Като се върна, би могъл да ми обясниш защо си толкова загрижен заради някаква клечка, която мирише като потен молец.

След пет минути Линдзи се върна в общата спалня с празни ръце:

— Страхувам се, че имам лоши новини. Пийт вече си е тръгнал и изглежда е изхвърлил боклука. Впрочем, обадих се на семейство Елдридж и им казах, че съм болна. Не ми се трамбоваше чак до Понд Ридж. Искам да прекарам една тиха вечер с теб. Нямаш нищо против, нали?

— Къде е изпразнил Пийт боклука?

— Какво? Не зная. Предполагам, че в камерата за горене. Струва ми се, че там изхвърля всичко, което не се преработва. Проверих до задната врата, но там нямаше чували с боклук.

— По дяволите, Линдзи! Нямаше право да вземаш нещо мое и да го изхвърляш.

— Скъпи, казах ти, че съжалявам. Беше само някакъв си корен. Защо е толкова важно за теб?

— Не съм длъжен да ти казвам.

— Мисля, че трябва да ми кажеш. Виж само как се вълнуваш заради това. Какво ти става? — Тонът й стана по-мек, тя отиде до него и го целуна по челото. — Мечо, можеш да ми кажеш.

— Не. Ще помислиш, че съм откачил.

Линдзи се засмя и поклати зачудено глава:

— Какво ти става, за бога! Никога не съм те виждала такъв.

— Обещаваш ли да не ме мислиш за луд?

Линдзи кимна, все още усмихната.

— Обещаваш ли никога да не казваш на никого?

— Разбира се, Еди.

Едгар най-после й разказа всичко за Мадам Лаберж, как я е посещавал от малък. Линдзи го слушаше с широко отворени очи, но не се присмя на онова, което й каза:

— Еди, това е една твоя страна, за която изобщо не съм подозирала. Обичам те! — възкликна тя. — Никога не съм предполагала, че си толкова суеверен. Искам да кажа, виждала съм те да се пазиш от черни котки и да хвърляш сол през рамо, но не съм разбирала, че го вземаш толкова навътре.

Той се усмихна смутено:

— Не мислиш, че съм за психото, нали?

— Не, скъпи. Малко си ексцентричен. Мисля, че това е очарователно. Във всеки случай, защо не се обадиш на тази мадам как й беше името и не я накараш да ти изпрати друг корен с Федерал експрес?

— Тя няма телефон и съм сигурен, че изобщо не е чувала за доставки в срок до двадесет и четири часа.

— Тогава иди дотам и си вземи друг, ако това означава толкова много за теб — предложи Линдзи. — Майка ти ще бъде очарована да те види пак толкова скоро.

— Нямам време. Седмицата ми е плътно ангажирана.

— Тогава просто ще трябва да караш без талисмана си. Справял си се чудесно без него досега. Знаеш ли, Мечо, държиш се малко глупаво за това.

Той я изгледа свирепо:

— Нали каза, че няма да ми се подиграваш?

— Не ти се смея, Еди — побърза да го увери Линдзи. — Само ти напомням, че това е малко като бащата на Глупчо. Ако се чувстваш по-добре като вярваш в него, добре. Мога да го разбера. Но ти нямаш нужда от него.

Едгар изпусна дълбока и отчаяна въздишка. Не можеше да не се съгласи, тя беше права. Малко се унасяше със суеверията си. Да разнасяш със себе си парче миризлив корен беше доста смешно, трябваше да го признае.

— Добре, скъпа. Да забравим за това. — Той започна да се съблича. — Ще отида да взема душ, а ти включи телефонния секретар, после свали този халат и си сложи спиралата. Ще те чакам в дневната след пет минути.

— Разбрано, шефе. — Линдзи се усмихна изкусително. — Както кажеш.

 

 

Тя не си направи труда да проверява телефонния секретар, защото знаеше, че е включен. Не се разправя и със спиралата. Нарочно бе престанала да я използва преди повече от година, но това като че ли не помагаше. Едгар имаше три деца, така че явно проблемът не беше при него. Нещо не беше наред с нея. Не можеше, обаче, да го обсъди с Едгар, защото той настояваше — повече никакви деца.

Линдзи ужасно искаше да си има бебе. Винаги беше искала дете, но й беше трябвало твърде дълго, за да се ожени. Противно на желанието на съпруга си, тя беше решила да се опита да забременее. Смяташе, че щом го постави пред свършен факт, той ще промени мнението си.

Сега това изглеждаше без значение. Е, налагаше се да се задоволи с онова, което имаше. Животът й вървеше гладко във всяко друго отношение, защо да се терзае за това?

— Идвам — извика Едгар от стълбите. — Готова ли си?

— Готова съм и те чакам. Слизай още тази минута! — Тя също се провикна в отговор.

Линдзи обожаваше секса с огромния си съпруг. Освен това, можеше да се надява, че все още има шансове. Може би някой ден щеше да зачене.

 

 

На следващата сутрин, в понеделник, въздухът по административните етажи в централата на Ковингтън в Атланта беше изпълнен с напрежение. Сър Виктор Никълсън пристигна в офиса преди осем часа и закуси в трапезарията на фирмата с Рандолф Пинкни, Джереми Уелш и Брус Райнхарт. Американците му разясниха в подробности какво бе довело до предстоящия сблъсък с Р. Ч. Даймънд и описаха как очакват да се развие срещата.

Макар сър Виктор да не харесваше особено американските си колеги, той бе доволен, че е дошъл за срещата. Да чуе стратегиите им от първа ръка, със сигурност щеше да му е от полза.

Още през 1987 година, когато Никълсън сля конгломерата си Никълсън Ентърпрайсиз лимитед с Ковингтън индъстриз, той бе осъществил първата стъпка към една дълго лелеяна мечта. Ковингтън се нуждаеха от фирмата му, за да разширят международните си операции. Той се нуждаеше от Ковингтън, за да стъпи здраво в Щатите. След консолидацията на фирмите, те се превърнаха в Ковингтън интернешънъл. Сега сър Виктор оглавяваше дейността в Европа, а Пинкни и Уелш ръководеха операциите на американския фронт.

Оттогава Никълсън беше увеличил печалбите на Ковингтън от международна дейност с почти петдесет процента, но американската икономика беше ужасно нестабилна. Поглеждайки назад, той разбираше, че неговата фирма е трябвало да погълне Ковингтън, вместо да се слива с тях. Сега американците се нуждаеха от сър Виктор много повече, отколкото той от тях. И въпреки това се държаха с него като с външен човек, сякаш беше някакъв далечен английски братовчед. Правеха се, че се вслушват в мнението му, но той усещаше, че не му оказват нито доверието, нито уважението, което заслужаваше.

Сър Виктор смяташе да поправи това положение и то доста скоро.

 

 

В девет и половина телефонът в офиса на Рандолф Пинкни иззвъня:

— Добре, поканете го да влезе — каза той на секретарката си. После се обърна уверено към останалите. — Тук са. Сега да се повеселим.

Р. Ч. Даймънд, елегантен в двуредния си ленен костюм и бяла риза, влезе нахакано, следван от пълничкия си, поомачкан финансов съветник Фиг Болтън. След като официално бяха представени на останалите и се ръкуваха, всички седнаха в креслата около старинната инкрустирана маса за кафе. Секретарката на Пинкни сервира кафе и веднага се върна във външния офис.

Фиг Болтън започна:

— Както вероятно вече знаете, Р. Ч. проучваше Ковингтън. Много е впечатлен от онова, което е видял. Всъщност, би искал да засили позициите си.

— Разбирам — промълви Рандолф и кимна.

Р. Ч. бе седнал самодоволно, с кръстосани крака, без да продумва. Явно беше, че очаква да купи с парите си всичко, което пожелае.

— След като обмисли внимателно всичко — продължи Фиг, — Р. Ч. смята, че най-удачният начин да увеличи дела си е фондацията Ковингтън да му продаде своя пакет от акции на Ковингтън. Разбира се, той има намерение да ги плати с щедра премия над сегашната им пазарна цена.

— Предположихме, че може да последвате тази логика — каза Рандолф. — Затова говорих с председателя на Фондацията Коуви Хилиърд. Той ми заяви недвусмислено, че не желае да продава. Нито пък би го препоръчал на някой от другите попечители. Самият аз като такъв не съм съгласен да продаваме.

— Дайте ми имената на другите членове на фондацията — обади се Р. Ч. внезапно. — Сам ще им се обадя, за да им направя предложението си.

— Ще ви дам списък с имената — кимна Рандолф. — Но само ще изгубите от ценното си време. Гарантирам ви, че те са доволни от сегашното положение.

— Знаете каква е другата възможност — прекъсна го Р. Ч. — Ще изляза на свободния пазар. По един или друг начин ще се сдобия с контролен пакет акции във фирмата.

Той се облегна назад, доволен от себе си.

Рандолф не се смути:

— Няма да е толкова лесно, колкото си мислите. Брус е подготвил проект за пълномощно, който ще разпратим преди следващото събрание на акционерите. Брус, носиш ли черновата, за да може Р. Ч. да се запознае с нея предварително?

— Разбира се. — Брус Райнхарт бръкна в дипломатическото си куфарче и подаде документите на Даймънд.

Р. Ч. не ги взе.

— Кажи ми какво пише вътре.

— В основни линии се предлагат две поправки, които искаме да направим към фирмения правилник. Насочени са срещу опити за завладяване. Едната е поправка за почтена цена. Всички акционери да получат по същество еднаква цена в случай на опит за изкупуване.

— Убихте ме, момчета — прекъсна го саркастично Р. Ч. — Да предписвате отровни хапове. Хайде де! Мога да ви съдя.

— Другата предложена поправка — продължи невъзмутимо Брус — ще позволи стабилност на управителния съвет. Според нея за една година само една трета от тях ще могат да бъдат преизбирани.

— Ще трябва първо да убедите акционерите си да приемат поправките, нали знаете? — отбеляза Даймънд.

— И тъй като аз вече съм крупен акционер, настоявам още тук, веднага, да ги оттеглите. Няма да гласувам за тях. Те не са в мой интерес. Дявол го взел, те не са в ничий интерес.

Изведнъж, сякаш по даден знак, една муха се спусна от тавана и започна да кръжи безцелно точно до главата на Даймънд. На останалите това им се стори забавно, защото изглеждаше сякаш този тормоз е част от предварително планираните действия. Даймънд вдигна и двете си ръце и раздразнен ги размаха необуздано край главата си. При това ръкавите на ризата му се показаха от тези на сакото.

Джереми с изумление забеляза, че Даймънд носеше сребърни копчета с форма на стар модел Форд. Точно като онези, които бяха изчезнали от чекмеджето му.

— Нямаме намерение да оттегляме поправките, Р. Ч. — каза Джереми. Сега се сети, че беше забелязал липсата им точно след като Шарлот прекара онази нощ с него. — Съжалявам, че не ги одобряваш. Смятаме, че това е почтено действие по отношение на акционерите ни.

— Управителният съвет одобрил ли ги е вече?

— Все още не сме ги гласували — отговори Рандолф. — Членовете на съвета, с които съм разговарял, са за.

— Ще променят становището си като им кажа, че аз като крупен акционер съм абсолютно против.

— Съмнявам се.

— Никога не приемай нищо за дадено — предупреди го Р. Ч. — Искам да се свържете с абсолютно всички. Кажете им какво мисля аз и вижте дали ще променят становищата си.

— Както знаете, те са от цялата страна. Сега е юли и мнозина са на почивка.

— По дяволите, опитвате се да ме изиграете. Няма да търпя това. Искам да говориш с управителния съвет, Рандолф. Възможно най-скоро, чуваш ли? Искам да им представиш моето предложение в положителна светлина.

Рандолф се ухили и поклати удивено глава:

— Ама, Р. Ч., как бих могъл да направя това? Ние подкрепяме поправките, в противен случай въобще не бихме се занимавали с тях.

Р. Ч. се обърна към Фиг и му кимна рязко. Фиг се усмихна нервно:

— Искам да изясним това напълно. Трябва ли да разбираме, че вие няма да се поколебаете да прокарате тези отровни хапове, които предлагате?

— Точно така — потвърди Рандолф. — С удоволствие ще осведомя управителния съвет за становището на Р. Ч., когато говоря с тях. Но в никакъв случай няма да ги посъветвам да гласуват против поправките.

— Добре — продължи Фиг. — Тогава смятам, че Р. Ч. няма основателна причина да иска да задържи акциите си от Ковингтън, след като има толкова условия, свързани с тях. Може би ще е най-добре да ви предложим да ви ги продадем обратно.

— Можем да обмислим подобно предложение. — Рандолф погледна към останалите и те закимаха в съгласие. — Колко акции притежаваш до този момент, Р. Ч.?

— Около пет милиона — отговори Фиг вместо него.

— При четиридесет и шест на акция, това прави… Някой има ли калкулатор подръка? — попита Рандолф.

— Някъде около двеста и тридесет милиона — изчисли Брус.

— Това са много пари. Какво мислите вие, сър Виктор?

— Мисля, че бихме могли да го уредим без особени проблеми — отговори Никълсън. — Не виждам пречки мистър Даймънд да получи чек за тази сума до утре сутринта.

— Чакайте малко — обади се Р. Ч. — Благодарение на мен акциите се качват. Вече струват по шестдесет.

— По дяволите, иска ми се да може да смятам наум — каза небрежно Рандолф и се обърна отново към Брус.

— При шестдесет на акция ще трябва да платим триста милиона — изчисли Брус. — Тоест седемдесет над пазарната им стойност.

— Фю-ю, това е доста голяма надценка. Какво ще кажете за това, сър Виктор? — обърна се Рандолф към англичанина.

— Не мисля, че би следвало да казвам онова, което мисля — усмихна се добродушно Никълсън. — Може да ме съдят за клевета или нещо подобно.

— Слушайте, заслужил съм си го — настояваше Р. Ч.

— Вие сте тези, които ме прецакват. Отровни хапове, а? Аз просто исках да си взема добро парче от фирмата ви. Струваше ми се, че мога да донеса ценен опит в управителния съвет.

— Много мило от ваша страна — отвърна дипломатично Рандолф. — Но се страхувам, че за седемдесет милиона повече нямаме належаща нужда от акциите ви. Аз, разбира се, оценявам положението ви. За да загладим нещата, предлагам да съберем премия от пет милиона и да откупим акциите ви.

— Това не е приемливо. Петдесет и седем на акция или не продавам.

— Това пък не е приемливо за нас. — Рандолф се обърна към останалите. — Вие, господа, съгласни ли сте да пренебрегнем предложението?

Останалите се съгласиха.

— Ще съжалявате за това си решение. — Явно Р. Ч. не беше предполагал, че срещата може да се развие така. — Никой не си играе с мен. Хайде, Фиги, да се махаме от тук.

На вратата Даймънд се спря и ги погледна:

— Надявам се, че сте настроени за битка. Няма да ви оставя да прокарате тези поправки.

— Ако трябва да се бием, ще се бием — отвърна Рандолф.

— В такъв случай, считайте се предупредени. — Р. Ч. отвори вратата и излезе навън, последван бързо от Фиг, който се опитваше да го настигне.

Рандолф въздъхна и потърка брадата си:

— Изглежда ще си поиграем на война, ако той говори сериозно.

— Може да стане напечено — промълви Брус. — Голяма част от акциите на Ковингтън са собственост на институционни инвеститори и корпоративни пенсионни фондове. Ако Даймънд удари там, има голяма вероятност да ги привлече на своя страна. Те биха подкрепили поправки срещу изкупуване не повече от него. Всъщност, на тях им харесва да се правят опити за изкупуване, за да се покачват акциите им.

— По дяволите — изръмжа Рандолф. — Да видим тогава какво ще правим с Даймънд.

 

 

Те обсъждаха стратегиите си още почти цял час. Сър Виктор слушаше с интерес и си водеше записки, тъй като по време на срещата с Даймънд в главата му се беше зародил нов план. Доста се вълнуваше от това.

Когато заседанието приключи, Пинкни предложи да заведе сър Виктор на обяд.

— Не, не. Трябва да се връщам в Ню Йорк. Още работа, нали знаете как е — каза той, мислейки си за Анабел, на която беше наредил да го чака гола в апартамента им в хотел Карлайл.

— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо — му каза Пинкни. — Оценяваме проявената солидарност.

— Беше голямо удоволствие за мен. — Сър Виктор се ръкува с Пинкни. — Ще се видим на заседание на управителен съвет. Тогава ще обядваме заедно.

На път за летището сър Виктор се обади на помощника си в Лондон:

— Иън, искам да ми уредиш среща с Р. Ч. Даймънд. В хотел Карлайл, колкото е възможно по-скоро. Увери се, че разбира необходимостта всичко да е съвсем поверително. Никой не трябва да знае за това, разбра ли? Никой.

Сър Виктор облегна огромното си тяло назад върху кремавата кожена тапицерия на мерцедеса и доволно се усмихна. Нещата се уреждаха по-бързо, отколкото очакваше. Бизнесът така го опияняваше…