Френсис Чичестър
Джипси Мот IV около света (4)

Глава четвърта
Моят шестдесет и пети рожден ден

На 17 септември навърших 65 години. По този случай се изкъпах с прясна вода и отворих подаръка на Шейла: една разкошна и изключително удобна копринена пижама. Просълзих се, когато помислих за нейната доброта и обич, за щастливите години, които бяхме преживели заедно от 1937 година насам. Започнах празненството с бутилка вино. Моника Купър и другите членове на нашето картографско предприятие ми я подариха по случай рождения ми ден. Това стана на обяд. Вечерта записах в дневника: „Ето ме в кокпита с коктейл от шампанско в ръка. Току-що вдигнах тост от все сърце за Шейла и Джайлс. Аз съм в пълна парадна униформа: смокинг, елегантни нови панталони, черни обувки и т.н. Единственият пропуск е, че си забравих папионката и трябваше да си сложа обикновена черна вратовръзка. Смокингът ми беше от зелено кадифе: ших го през 1937 година още преди да се запозная с Шейла при Шолт. Носил съм го шест пъти при пресичането на Атлантика с «Джипси Мот III». Винаги съм искал да си направя тържествена вечеря, но сега за първи път го обличах по време на плаване. За тържествена вечеря не можеше и дума да става. В тези горещини огладнявам посред нощ или рано сутрин. Но защо да се оплаквам, щом при мене е любимото ми бренди «Коз» — най-добрият подарък от Кралския западен яхт-клуб. С него направих и коктейла. Връчи ми го старият сатир Терънс (винаги ми се е струвало, че той ей-сега ще извади от джоба си свирка и ще изсвири химна на Купидон). Чудесна тиха вечер, яхтата се носи със скорост 7 възла, а океанът е притихнал. Ще си пусна малко музика от магнетофонните записи на Джайлс. Бях намислил да го помоля да запише на лента гласа си и гласа на Шейла, но забравих: нищо чудно, толкова бяхме заети напоследък. Имаше хиляди дребулии, които трябваше да помня и да свърша.

Това беше една от най-великите нощи в живота ми. Намирах се по средата на прекрасно приключение, бях надминал със сто мили най-дългия шестдневен преход, правен досега от самотник. Чувствувах се изпълнен с любов и доброжелателство към семейството и приятелите си. Какво значение има, че те не са тук? Може би нямаше да ги обичам така, както когато са далеч от мен, или поне нямаше да го осъзнавам, което, изглежда, е най-важното.

Хората постоянно ме безпокоят с въпроси за моята възраст. Може би мислят, че аз искам да победя старостта. Не съм толкова глупав, за да се заблуждавам. На никой не му е по-ясно, отколкото на мен, че дните са ми броени. Съвсем не мисля, че мога да избягам от старостта, но защо трябва да хленча? Нашата единствена цел в живота, ако изобщо можем да съдим за тези неща, е да изпълним всичко, с което се заловим, по най-добрия начин. Само тогава човек намира истинско удовлетворение.

Порок ли е прекалената любов към хората? Сърцето ми се къса, когато си помисля, че Шейла и Джайлс някога ще умрат. От друга страна, непрекъснато мисля за щастието и удоволствието, което изпитвам, когато съм с тях и правим нещо заедно. От паметта ми никога няма да се изличи първото завръщане с Шейла от Америка. Бяхме съвсем сами. Спомням си всички дребни подробности по време на плаването, радостта и приятелството, което цареше между нас. Същото мога да кажа за третото плаване с Джайлс. Едва ли вече ще имам по-щастливи дни. Според мен активната дейност е неотменим елемент на дълбоките преживявания. Рискованите приключения като това, в което съм се впуснал сега, са най-подходящият за мен начин на живот. Без тях аз се чувствувам жалък, непълноценен и нещастен.

Вече е много тъмно и нищо не се вижда. Представете си тъмнеещо небе, музика, превъзходно плаване и още половин бутилка от шампанското на сатира.

Нощта, уви, падна много бързо — внезапното стъмняване е една от лошите страни на тропиците. На мен ми харесва сумракът на дългите северни свечерявания.“

Въпреки това вечерта беше вълшебна. Имах какво да празнувам — не само рождения си ден, но и рекордния преход от миналата седмица. Нима често се случва яхтсменът да седи в кокпита и да пие шампанско, докато съдът му се плъзга по водата със скорост 7 възла? Хоризонтът беше ясна права ивица, а залязващото слънце къпеше редките облаци в оранжево сияние. Луната вървеше по петите на слънцето. За първи път по време на плаването се настроих сантиментално: досега трябваше да се занимавам само с техника и ядове. Странно, трябваше да минат три седмици от плаването, докато започна да му се наслаждавам. Поне така ми се струваше.

Наложи се да мина без празничен махмурлук. В 02,00 часа след полунощ силен шквал повали „Джипси Мот“ на борд. С олюляване се измъкнах от койката, тъй като лежах на подветрената страна на яхтата, а алкохолът и прекрасните чувства още не бяха изветрели. Започнах да тършувам за дрехите си. Едва се задържах на пода, но през тялото ми премина тревожна тръпка и ме накара да осъзная, че моментът е критичен. Нямах време за обличане. Докато се качвах в кокпита, грабнах спасителния нагръдник и го нахлузих. „Джипси Мот“ лежеше на единия си борд, платната се влачеха във водата, а автоматичното управление не действуваше. В това нямаше нищо чудно, защото, щом го освободих, не можах да помръдна румпела дори с помощта на въже. Положението беше сериозно. Ако кренът се увеличеше, а платната се окажеха напълно под водата, вълните щяха да нахлуят през отворения люк в каютата и яхтата щеше да потъне. Мачтите на „Джипси Мот“ носеха всички платна, които можех да вдигна. Спуснах бизан-стаксела (350 квадратни фута) и на бегом го завлякох в кокпита, който почти се запълни. После се добрах до грот-шкота и го отпуснах, освободих грот-гика и яхтата бавно се изправи. Успях да я обърна по вятъра и отново да я поставя под контрола на автоматичното управление. Сега вече можех да се придвижа напред, за да спусна 600-футовия генуезки стаксел. Останаха вдигнати само малкият генуезки стаксел и гротът. След като шквалът отмина, изчаках още няколко минути да спре проливният дъжд. В 03,17 часа добавих големия кливер и бизана. Искаше ми се да вдигна пак бизан-стаксела, но се отказах, за да не се повтори бъркотията и яхтата отново да загуби управление. Когато най-после се прибрах в каютата, реших, че трябва да регулирам по-добре въжетата на автоматичното управление.

Събудих се от чукането на гика и плющенето на платната. В настъпилия щил „Джипси Мот“ беше обърнала нос почти право на изток. Атмосферата беше заредена с тропически дъждове, небето — облачно, а повърхността на водата продължаваше да е гладка като огледало. Но условията напред по курса изглеждаха по-добри. Кракът започна да ме боли отново. Чудех се дали съм го навехнал или снощи съм раздразнил старата рана, докато се занимавах с шкотите. Успокоих се с мисълта, че може би се дължи на шампанското.

Не ми се разделяше с вчерашния празничен костюм, но трябваше да го прибера. После реших да изпека малко хляб, замесих тесто и запалих примуса под фурната. Печенето не излезе много сполучливо, защото последваха цяла серия шквалове и тестото не втаса добре заради люлеенето. Самото печене протече при среден ъгъл на крена 30°.

При положение 6° с.ш. и 23° 45 з.д. на обяд аз се намирах на шест мили от точката на големия кръг, от която Плимут лежеше на разстояние, равно на разстоянието Плимут—Нюпорт (Род Айлънд). По време на трансатлантическото плаване в 1964 година аз изминах това разстояние за трийсет дни, а сега за двайсет и два. Това постижение ме радваше въпреки многото шквалове и променливото време. Всъщност още бях в зоната на екваториалните щилове и нямаше никакъв признак да видя края на тропическите порои. Те налитаха от всички страни. Дотегна ми безконечното преместване на руля и смяната на платната. По цели дни само това правех — изскачах на палубата при всеки шквал, а после се криех в каютата като човече на пружина, което току изскача от своята кутийка. Силното блъскане на яхтата по вълните ме тревожеше, но за такелажа не се страхувах. Денонощната смяна на платната ме изтормози физически. Ругаех се, че се бях съгласил на толкова голям съд. Само си навлякох излишни неприятности.

Тази нощ намерих един буревестник на палубата и го преместих на по-удобно място на наветрения борд. Там е по-спокойно, отколкото на подветрената страна и птицата има за какво да се хване. Тя беше пухкава и охранена и не се отказваше от нито едно апетитно парче. Накрая излетя от палубата, но сякаш против волята си. Докато работех на бака, до мен падна една летяща риба.

На 19 септември повя насрещен южен вятър и аз можех да се движа само на изток-югоизток. На ляв галс можех да се държа по-близо до вятъра, но предпочетох да се спусна на изток, като предполагах, че югоизточният пасат, в чиято област щях да навляза всеки момент, и без това ще ме отклони на запад.

Рано сутринта на 20 септември смених галса, после половин час подреждах платната в най-изгодното положение и регулирах автоматичното управление. „Джипси Мот“ се движеше срещу силен вятър със скорост 22 възла. Много усилия ми струваше да я държа през всичкото време в остър бейдевинд. Яхтата се блъскаше силно о вълните, а те идваха по три-четири една след друга и обръщаха носа ѝ срещу вятъра. Тя заставаше в левентик и спираше. В 10,40 часа сутринта изчислих, че най-после съм навлязъл в зоната на югоизточните пасати. Вдигнах тристафутовия кливер на мястото на щормовия. В дневника записах следното оплакване: „Изглежда, съм много слаб: всичко ми коства големи усилия. Много ми е трудно, защото краката ми никак не са устойчиви. Стига за яхтата, сега малко за душата. Прекрасен ясен ден — синьо море и бели облаци; каква чудесна промяна“.

Вечерта на мястото на грота вдигнах трисела заради югоизточния пасат. Прекрасна вечер и прекрасно плаване. „Джипси Мот“ се движеше с попътен вятър и скорост 5,5 възла в посока 11° 15‘ южно от запад. Именно сега ми предстоеше да премина един от най-тежките преходи на плаването. Ето какво беше положението. От точката, където се намирах в този момент (4° с.ш. и 21° з.д.), старият път на клиперите леко завиваше на запад, през Южния Атлантик към остров Тринидат. Оттам посоката отново плавно завиваше на югоизток, минаваше близо до островите Тристан да Куня и пресичаше Гринвичкия меридиан на 40° ю.ш. Разстоянието по този път от точката, в която се намирах, до точката, където клиперите заобикаляха нос Добра надежда, беше около 5000 мили или 700 часа при скорост от 7,14 възла. Първите 1500 мили по пътя на клиперите минаваха през зоната на югоизточните пасати. В същото време нос Добра надежда оставаше в югоизточна посока, така че както клиперите, така и „Джипси Мот“ трябваше да плават поне 1500 мили при насрещен вятър. Бях напълно сигурен, че ме чака преход, където „Джипси Мот“ непременно ще се отличи. В тихите води на Солент бях проверил, че тя се държи срещу трийсетвъзлов вятър почти така остро, както дванайсетметровките. Когато проектирах плаването, предвиждах възможността да извърша стодневен преход в тази зона много по-остро срещу вятъра, отколкото клиперите по онова време. С други думи, бях решил да съкратя този преход към нос Добра надежда с не по-малко от 800 мили. Именно затова подготвих много внимателно яхтата и платната за твърде остър курс срещу югоизточния вятър. Той се беше превърнал в идеален лек бриз, а морето се успокои. Гледах океана и ми се струваше, че предишните грамади станаха безобидни вълнички, но те така подхвърляха „Джипси Мот“, че само три от тях можеха да намалят скоростта ѝ с 3/4 от възла. След първата вълна скоростта спадаше от 5 1/2 възла на 4 3/4. След втората — на 4, а след третата — на 3 1/4 възла. Още една-две такива вълни и яхтата щеше да се обърне с нос към вятъра и да спре. Единственият начин да избягна това, без да изключвам автоматичното управление, беше да сляза с 20° по-ниско от курса. Това означаваше, че не мога да плавам срещу вятъра в по-остър курс, отколкото клиперите. Планът, на който толкова бях залагал, рухна. Един от най-мръсните номера на „Джипси Мот“, който щеше да ме измъчва до края на плаването, беше обръщането срещу вятъра и спирането на яхтата.

Тежък и уморителен преход! Като водех „Джипси Мот“ остро срещу вятъра, тя започваше яростно да се блъска о вълните, а това заплашваше да повреди корпуса. Въпреки това трябваше с всички сили да гоня скорост, иначе щях да изостана безнадеждно от клиперите. Радиоконтактите бяха лоши и имах трудности с батериите, които не се зареждаха докрай. Нощем ме мъчеха болките в краката, не ме оставяха да спя повече от два часа и ме отпуснаха едва след като се изправех. С една дума, никога не можех да се наспя. Беше горещо и непрекъснато се потях; не знаех дали тялото ми не губи прекалено много сол. Реших да пия по половин чаша морска вода на ден, за да си набавя сол.

Сутринта на 21 септември се събудих и намерих яхтата обърната на изток, а всички платна прехвърлени назад. Сигурно вълните бяха обърнали носа на яхтата срещу вятъра, тя е спряла, а платната са се прехвърлили на другия галс. Отпуснах грот-шкота, след което гротът се върна на мястото си. После бавно обърнах яхтата по вятъра и я върнах в предишното ѝ направление. По обяд видях танкера „Африкън Нептун“, който щеше да бъде единственият кораб за следващите два месеца. Бях на два градуса северна ширина и 21°43‘ з.д. Танкерът ме последва, направи завой и се приближи откъм наветрения борд. Винаги ме обзема страх, когато в открито море към яхтата се приближи някой параход. Ако дойде откъм наветрената страна, той отнема всичкия вятър на яхтата и тя загубва управление. Корабът започва бавно да дрейфува по вятъра и клатещата се яхта може да повреди краспиците и такелажа си о борда му, както се случи с Дейвид Луис по време на трансатлантическото състезание за самотници през 1960 година. Но „Африкън Нептун“ се намираше в надеждни ръце и аз нямаше от какво да се страхувам. Капитанът ме попита с какво би могъл да ми помогне, трябва ли ми нещо специално. Беше много мило и любезно от негова страна. По това време аз се опитвах да ремонтирам трюмната помпа и наоколо бяха разхвърляни всякакви части. Когато видях приближаването на кораба, слязох в каютата, за да взема флагчетата с моя отличителен знак GAAKK, а на връщане грабнах сигналната лампа и мегафона. Опитах се да им сигнализирам с лампата, но те не ѝ обърнаха никакво внимание. След като параходът изчезна зад хоризонта, отново се заех с трюмната помпа. В трюма се беше насъбрала много вода. Вълните, като прехвърляха палубата, попадаха в клюза на котвената верига и оттам в трюма. Опасявах се, че ще трябва да изгребвам водата с кофа, ако не поправя помпата. Най-после открих повредата — един гумен клапан не прилягаше добре. Отстраних дефекта и помпата заработи. Горд от успеха си, аз отскочих до бурето. Мисълта, че в тази жега бирата стои недостижима, беше убийствена. Проверих да не би да се е повредил въздушният клапан или да се е изкривила отводната тръба. Всичко беше в ред. Дойдох до заключението, че цилиндърът с въглероден двуокис изпуска и не достига налягане, за да изпомпа бирата.

Тази вечер записах в дневника: „Не ми е ясно защо никога нямам апетит. Сега е девет часа вечерта и откакто се е стъмнило, са минали час и половина, а аз не чувствувам никакъв глад. При това на закуска изядох само две филии хляб със сол, а на обяд — една филия с райвита, фурми и сирене. С чая не ядох нищо“.

Пресякох екватора на 22 септември. Вълнуващ момент. В 12,00 часа местно време вземах височината на слънцето. Отначало търсех отражението му в огледалото на секстанта, който както винаги беше обърнат на юг. Бях поразен, когато слънцето се оказа на североизток. Сега разбрах, че при движението си на юг го бях изпреварил и то беше останало на север от мене. Пристъпих към наблюденията. В момента, когато слънцето пресичаше меридиана, бързо се завъртях; едва обърнал лице на североизток, след няколко секунди гледах на северозапад. Беше много сложно да се взема височината на слънцето при такива условия. За да се постави вертикално на слънцето и на морето, секстантът трябва бавно да се поклаща като махало, докато улучи посоката, в която височината на слънцето спрямо хоризонта ще се окаже най-малка. Тези махалообразни движения на секстанта придвижват отражението на слънцето по плоската дъга на хоризонта и вие трябва да решите къде ще докосне то хоризонта.

От няколко дни се състезавам със слънцето. То се движи на юг и предвещава зимата на северното полукълбо. Аз го надбягах с 22 мили, защото точката върху земната повърхност, лежаща на вертикалата от слънцето в този ден, се намираше на 22 мили северно от екватора. Прибрах картите за Северния Атлантик и извадих комплекта за Южния. Преминаването от един океан в друг беше наистина вълнуващо.

Когато слънцето се намира точно над тебе, целесъобразно е при определянето на курса да се направят няколко определяния на местоположението по звездите. За щастие нощта се случи ясна и звездна. Тъкмо се питах коя е тази ярка звезда близо до Канопус, когато забелязах, че се движи! Колко са величествени тези спътници или по-скоро мисълта, че са пуснати от човека! Но най-внушително е, че блестят като звездите.

По това време се разкри и вторият порок на „Джипси Мот“. Когато вятърът утихваше от време на време, аз записвах в дневника си, че плаването протича прекрасно. Уви, само след няколко минути или часа незабавно следваше оплакване колко трудно се удържа „Джипси Мот“ по курса. Дневникът е изпъстрен с такива записки: „Джипси Мот“ се отклонява към вятъра и губи ход… Прави прекалено голям крен и силно се клати… Автоматичното управление не се поддава на регулировка и не поддържа яхтата по курса… Сега яхтата излиза от бакщаг. Пак трябва да се залавям с нея, по дяволите! Когато вятърът превиши 20 възла в час, ударите о вълните стават непоносими, а кренът от 40° е прекалено голям… Според мен крилото на автоматичното управление се превърта при някои особено силни удари… Яхтата се движи в бейдевинд на 65° от направлението на вятъра (тя трябва да плава в бейдевинд максимум при 50°).

Отсега нататък освен при тих вятър и спокойно море аз водех безконечна борба да държа „Джипси Мот“ по курса и остро срещу вятъра. По едно време смятах, че автоматичното управление не се справя с румпела, но после успях да открия истинската причина. Един ден стоях на палубата, загледан напред, когато вятърът при един порив увеличи скоростта си от 20 на 25 възла. Яхтата се наклони още повече и за мое удивление форщевенът се отмести над водата на около 30° в подветрена посока. Приличаше на нож, който маже масло на филия хляб. Това, което ме беше тормозило и озадачавало толкова време, изведнаж ми се изясни: в момент на крен за яхтата съществуваше един критически ъгъл. Щом съдът се изправяше с един-два градуса, той започваше да се насочва по посока на вятъра и губеше ход. Ако обаче съдът се наклонеше на повече от един-два градуса от критическия ъгъл, предната му част се плъзгаше към подветрената страна. Тогава яхтата още повече лягаше на борд, придобиваше съвършено различни мореходни качества и летеше през глава, като изменяше посоката си с 30° към курса. По този курс „Джипси Мот“ се носеше със състезателна скорост, но за какъв дявол ми трябваше това, щом като беше различен с трийсет градуса от необходимата посока. Когато вече бях открил този трик, аз си обясних нещо, което също ме беше озадачавало. За да се увеличи ъгълът спрямо вятъра с 5–10° при курс остър бейдевинд, обикновено се отпуска грот-шкотът и носът на яхтата незабавно се извърта на няколко градуса към подветрената страна. С „Джипси Мот“ беше точно обратното: за да се измени курсът към подветрената страна с няколко градуса, платната трябваше да се натягат! Това променяше ъгъла на крена и тя се втурваше в подветрената посока с огромна скорост.

На 23 септември за първи път ядох от кресоновата салата, която бях отгледал на яхтата. Приготвих я с майонеза, малко чесън и стафиди и ми се стори много вкусна. Бях решил да отгледам още една реколта салата, но ме тревожеше това, че нямах желание да върша нищо. Всичко, което трябваше непременно да се прави или да се запомни (например поливането на салатата), ми се струваше непосилно бреме. През деня по време на горещината на палубата беше страшен пек; в каютата — също: 83° в пет часа следобед. Щеше да е много приятно, ако можех да отварям светлинните люкове, но през тях веднага се стичаше пяна. Отгоре на всичко разбрах, че е тройно бреме да се занимавам с това при постоянен крен между 20 и 30°. Освежавах се, като се поливах с кофи морска вода в кокпита.

Яростното блъскане на яхтата в огромните вълни беше непоносимо. Те се пораждаха при вятър над 20 възла в час, а 40° крен вече е много. Непрекъснато си повтарях, че трябва да свикна с това, защото югоизточните пасати не са леки зефири.

Реших да проверя плодовете на борда и да изхвърля всичко гнило. Открих, че имам добре запазени още седем портокала, дванайсет ябълки, тринайсет лимона и около дузина грейпфрута (тях забравих да ги преброя). Общо взето, изглеждаха добре: бяха сложени в специални мрежи и всеки плод поотделно беше увит в лигнин.

Опитах да се свържа с Кейптаун, но безуспешно. Телефонистът в Кейптаун каза, че ме чува на втори диапазон. И аз го чувах слабо от време на време, докато един креслив женски глас не заглуши всичко.

Все пак имаше и хубави моменти. Нощта срещу 24 септември беше прекрасна и ми се искаше да я прекарам в кокпита. „Джипси Мот“ плаваше отлично със скорост 6 2/3 възла. На опънатия грот ясно се очертаваше лунният сърп. Водната повърхност беше почти гладка. Щях малко да си почина от блъскането по вълните. Изчислих, че ще продължа да се движа срещу вятъра още 1250 мили.

Много се радвам, че поправих своя стар електрически часовник. За първи път го взех със себе си на „Джипси Мот II“ през 1957 година. Часовникът през зимата стоеше в къщи в моята спалня. Но внезапно спря. Увеличих напрежението, завъртях до край регулатора в специалния отвор на задния капак и той проработи. Надявам се това да го подмлади. Сетих се за Джошуа Слокъм и неговия часовник с една стрелка, който той варил в масло.

На 24 септември се навърши четвъртата седмица, откакто съм на път. Бях изминал 3887 мили със средна скорост 138,6 мили в денонощие. Наруших обичайното си правило да пия само вечер. Този ден беше наистина подлудяващ с безкрайното вдигане и сваляне на платна, без да мога да накарам „Джипси Мот“ да държи определения курс. Най-после се ядосах, оставих я да прави каквото си ще и влязох в каютата. Не беше време нито за обяд, нито за чай. Изпих си чашата джин с лимонов сок и изядох предпоследната дажба от превъзходното шотландско сирене, един от най-добрите видове, които някога съм вкусвал. Изядох и последното прясно масло. То беше английско и го пазех за най-накрая. Най-учудващото беше, че маслото не граняса въпреки тропическия климат.

Нови неприятности с автоматичното управление. Въжетата, които го свързват с румпела, се бяха износили и аз с мъка поставих нови. Струваше ми се, че укротявам полуобязден кон без юзда. Дълго си играх с централния управляващ блок на румпел-тросите, като се мъчех да го регулирам по-добре. Бедата беше там, че щом застанех на кърмата, „Джипси Мот“ се опитваше с всички сили да ме хвърли във водата и започваше да скача по вълните с намерение да избие всичките ми зъби. После се обръщаше по вятъра и аз трябваше да се хвърлям към румпела, за да не тръгне тя назад и да стане жертва на стихиите. Смазах въжетата на местата, където най-много се триеха. Трябваше да се сетя за това по-рано. Отново се опитах да вляза във връзка по радиото с Кейптаун, но същият силен женски глас на неговата вълна заглуши всичко.

На 25 септември, неделя, часовникът от масата падна върху корема ми и ме събуди. Нямаше как, трябваше да се хващам за работа. „Джипси Мот“ плаваше спокойно. На небето имаше черни облаци, но не бяха много. Отпуснах зарифения грот и поставих генуезкия стаксел на мястото на по-малкия. После се заех с преглеждането на яйцата — нещо, което все отлагах.

Миризмата им повече не можеше да се понася; или нейният източник трябваше да се изхвърли зад борда, или аз. Изпразних кутията и открих счупените яйца, които миришеха непоносимо. Състоянието им ме тревожеше. Обвивката от пчелен восък, която направих на част от тях по препоръката на един приятел, излезе несполучлива: жълтъкът беше залепнал от вътрешната страна на черупката, а в някои яйца видях черни петна, които сметнах за плесен. Но омлетът, който си направих от две от тях, не излезе лош. Изглежда, че с богатото си въображение човек се гнуси от мисълта за развалено яйце, а то всъщност може да е съвсем запазено. Почистих кутията, изхвърлих счупените или явно развалените яйца с надеждата, че вече всичко е наред.

Всяка нощ вятърът духаше със сила, не по-малка от шест бала. Забелязах, че следобед барометърът спада с две-три деления, а през нощта се покачва. Тази неделя на свечеряване духаше както винаги. Яхтата плаваше под всички платна и аз се питах дали такелажът ще издържи. Когато скоростта на вятъра се увеличи от 20 на 24 възла, съдът започна да се блъска силно във вълните. Помислих, че за това е виновен черният облак над мен и че поривът на вятъра скоро ще спадне. Не ми се искаше да сменям платната, ако можех да го избягна. Оставих всичко, както си беше. Времето се оправи. В по-големите ширини температурата спадна и аз започнах да спя с вълнено одеяло.

Плаването в силен вятър не беше приятно. Огромни вълни внезапно задържаха яхтата и тя се обръщаше в наветрена посока, като че ли „форсирана“ от автоматичното управление. Струваше ми се, че точно това и става, и излизах да го поставя по вятъра. Една маймуна и един слон в екипажа нямаше да са ми излишни — маймуната да се справя с въжетата при крен 35° и повече, а слонът да поема румпела, когато яхтата загуби управление по време на шквал.

В понеделник вечерта на 26 септември тъкмо се бях наместил удобно в койката, погълнат от Мегре и „Дългата Върлина“, когато на кърмата се разнесе силен удар. Заплющя голямо платно и помислих, че нещо се е счупило в автоматичното управление. Изскочих бързо на палубата, но преди това надянах спасителния пояс. С облекчение видях, че се беше скъсал един от румпел-тросите. Свалих обтегача на спинакер-гика и го поставих на негово място с надеждата, че ще издържи. Поради силния вятър и бурното море тази операция ми отне доста време. Все пак успях да свърша всичко и отново се прибрах в каютата. Бях страшно уморен: едва гледах. Не ми беше писано да спя дълго. Вълните така блъскаха „Джипси Мот“, че долу не можеше да се спи. Отново се качих на палубата и свалих грота. Чак тогава успях да заспя спокойно.

След два часа станах с намерение да се кача на палубата и отново да вдигна грота, но реших първо да изпия чаша горещо какао. Докато си пиех какаото, вятърът достигна скорост 25 възла и аз не вдигнах грота, а малкия стаксел. Онази сутрин за малко не дойде краят на моето приключение. Случи се един нелеп инцидент. Добре че се отървах. Времето продължаваше да е бурно и „Джипси Мот“ се мяташе по вълните. Отидох в галюна на носа. Вятърът отвори два пъти вратата и аз я блъсках обратно, но тя пак се отвори, трясна се силно в преградата, удари ме с бравата по челото и ми изби очилата. Ударът разкъса кожата на челото на два инча над окото и почти ме зашемети. За учудване очилата не бяха пострадали, а на раната беше достатъчно да сложа малко йод. Отървах се по някакво чудо, иначе представете си какво щеше да стане, ако ме беше ударила в окото и ми беше счупила очилата!

На следващия ден проблемът беше бръсненето. Не можех да използувам огледалото в предния галюн, защото при крена на яхтата едва ли щях да се задържа в положение, удобно за бръснене. Наложи се да се бръсна в каютата с огледалце в ръце над кофа с вода. Споменавам това, защото някои мислят, че да се бръснеш на яхта, трябва само да вземеш бръснача, и се чудят защо мореплавателите са толкова немарливи.

Здравите лагери на автоматичното управление, изглежда, доста се бяха разхлопали и аз започнах да се безпокоя за работата на цялото устройство. Вече твърде много неща се оказваха дефектни.

Независимо от усилията, които бях направил да сортирам яйцата в кутията, нещо не беше в ред. Не можех да понасям миризмата им в каютата, затова я изнесох в кокпита и я сложих в кърмовия люк. Четиринадесет дузини яйца, развалени или не, са доста неудобно нещо за съхранение в бурно море. Струва ми се, че този прекалено голям пакет е бил изпускан на земята, преди да се озове на яхтата, и миризмата идваше преди всичко от счупените яйца. Те издържаха само още няколко дни. Вонята ставаше все по-силна. Най-после изхвърлих сандъка в морето. Не го изпуснах от очи, докато не потъна. Не се налага често да се хвърлят през борда четиринадесет дузини яйца. Това беше голяма загуба за мен.

Увлечен в историята с яйцата, малко изпреварих събитията. Следобед, след като се обръснах, се случи нещо странно. Бях решил да изпомпам водата от трюма, за да проверя дали работи помпата. Не очаквах да направя повече от няколко изпомпвания, защото редовно хвърлям по един поглед в трюмовете, а тази сутрин там нямаше вода. Започнах да изпомпвам почти автоматично и съм се унесъл, когато изведнъж усетих, че вече помпам дълго време. Усъмних се да не би някой от клапаните на помпата да не е в ред и да изпомпвам една и съща вода. Отидох да търся пръчка, за да бръкна в долния край на маркуча, но открих, че от носовия галюн тече вода. Изглежда, бях забравил да затворя винтила на бордовия водопровод, когато се отказах да се бръсна там и се преместих заедно с бръснача и приборите в каютата. Междувременно водата тихичко пълнела яхтата през отворения винтил.

В края на тридесет и втория си ден по море (28 септември) аз се намирах на 1940 мили от точката на четиридесетия паралел, където щях да пресека Гринвичкия меридиан. В своя тридесет и втори ден „Къти Сарк“ е била на 1900 мили от точката на пресичането на меридиана. Значи за това време „Къти Сарк“ ме е изпреварила само с 40 мили. Времето застудя и аз започнах да обличам вълнена риза и дълги панталони в каютата. Чувствувах студеното дихание на Антарктика!

След ободряващото изчисление за пътя на „Къти Сарк“ следващият ден, 29 септември, започна лошо. Открих, че левият кърмови шкаф беше залян с вода. Реших, че грот-гикът с прехвърлянето си при смяната на галса е теглел силно обтегача, разклатил е обуха и палубата е протекла. Досаден инцидент, защото шкафът беше пълен с книги и всичките бяха подгизнали. От предпазливост изпомпах трюма с 35 изпомпвания. Надявах се тази вода да е дошла от носовия трюм.

Като приключих, забелязах, че панталоните ми падат и непрекъснато трябва да ги вдигам. Премерих си талията и се оказа, че обиколката ми е стигнала 30 3/4 инча — съвсем като госпожица. Несъмнено бях отслабнал. Не се учудвах, но ми се искаше да имам по-голям апетит. Някой път яденето ми доставяше удоволствие, но в много случаи трябваше почти насила да се тъпча. Почерпих се с един джин, което беше грешка от моя страна, защото бях забелязал, че той обикновено докарва шквал и тежка работа на палубата.

Моето суеверие се потвърди. Щормът дойде от юг-югоизток и морето ужасно се разбушува. Той се спусна срещу мен, така че нямах кой знае какъв избор. Помъчих се да остана в койката, но оттам ме изгони силна болка в крака. Опасявах се от нови неприятности, които можеха да се струпат върху мен след всеки джин (или шампанско). Реших за разнообразие да превключа на горещо бренди „със“. Не мога да си спомня какво имаше предвид Джоръкс с това многозначително „със“ — може би със захар и лимон. Във всеки случай моето питие излезе отлично и много ме ободри. Щормът малко стихна, но океанът още ревеше и яхтата с труд си пробиваше път напред с рифован бизан и щормови кливер. Чашата бренди ме стимулира да свърша някои работи по палубата. Смазах две лебедки, които бяха заяли предишната нощ. Освен това сложих още едно въже на автоматичното управление. Това беше крайно необходимо, защото лебедките и автоматичното управление ми бяха създали адски главоболия в суматохата на предишната нощ. Ето какво се случи. Мислех, че нямам нужда от смяна на галса, прибрах се и си легнах. Събудих се от силно плющене на платната: „Джипси Мот“ беше направила самостоятелно поворот оверщаг. Трясъкът и плющенето в тъмнината бяха достатъчни да хвърлят в паника и слон. Аз омотах спасителното въже около кръста си и без да имам време да се облека, изскочих на палубата бос и по пижама. Тъй като предните платна се бяха прехвърлили, реших да приема това положение и да оставя яхтата на ляв галс. Опитах лебедките, но нито една не работеше. После заяде автоматичното управление: крилото се беше притиснало към борда и се беше заклинило. Въпреки титаническите ми усилия не можах да го изправя. Наложи се да се помотая с румпел-тросите и едва когато съдът тръгна, да се заема отново с автоматичното управление. Работата се оказа сложна. Автоматичното управление е съединено с румпела, а натоварванията върху него са много големи. Беше трудно да се управлява с него при помощта на румпел-тросите. Всички тези мъчителни усилия трябваше да правя при светлината на електрически фенерчета. Със силното осветявах автоматичното управление, а с обикновеното — обичайните палубни работи. Докато се занимавах с тези неща, едно празно шише, оставено на седалката в кокпита да се суши, за да сложа в него парафин, изхвръкна и ме удари по палеца на крака (нокътят после почерня). Тази последна случка ми дойде добре, защото ми показа колко е абсурдно да приемам всичко прекалено сериозно. Можех ли да се учудвам тогава, че слабея?