Френсис Чичестър
Джипси Мот IV около света (16)

Шестнадесета глава
Пасати и екваториални щилове

Пресякох екватора в понеделник на 24 април в 03,30 часа, но беше още много рано, за да отпразнувам събитието. Бях навлязъл в зоната на екваториалните щилове, където царуваха продължителни безветрия, а леките ветрове духаха от всички румбове на компаса. Понякога падаха проливни дъждове.

До обяд се бях отдалечил на 21,5 мили северно от екватора. Цареше палещ зной и на всеки няколко часа се обливах с морска вода. Подът на кокпита беше толкова нажежен, че ми пареше на краката, и затова го разхлаждах с първите няколко кофи.

По-късно отпразнувах пресичането на екватора с халба бира от бурето в трюма и вдигнах тост за Нептун. Надявах се, че това ще ми донесе щастие: колкото и да му върви на човек, никога не е излишно. По този случай корабният бръснар ме подстрига още веднаж.

Докато плувах в областта на пасатите, случи се нещо странно. През цялото време виждах земя и това ме шокираше. Знаех, че няма по-близка суша от остров Фернанду ди Нороня, 350 мили на запад, ако не се броят скалите Свети Петър и Свети Павел, които се намираха на 200 мили откъм левия борд. Мисля, че всичко това се обяснява с изключително добрата видимост: в полето на зрението попадаха облаци, които се намираха далеч зад хоризонта и по-ниско от линията му. Върховете им лесно можеха да се вземат за суша.

Продължих да се тътря напред. Всяка миля на север в зоната на щиловете струва колкото пет мили навсякъде другаде. Периодично над мен се изливаха тропически порои, сякаш над покрива на рубката беше сложен маркуч. Постоянните промени на вятъра бяха много мъчителни. За 25 април намирам такава записка в дневника: „По дяволите и платната и всичко! Отивам да спя!“ А през този ден до обяд все пак бях направил един добър преход от 142,5 мили, което ми се стори голям късмет в тези щилове. Открих, че съм изразходвал 20 галона прясна вода за 19 дена, затова реших да попълня запасите си, докато съм още в „Алеята на дъждовните шквалове“.

Вече не виждах ясно слънцето в потъмнялото огледало на големия секстант, затова извадих малкия хидропланен секстант, който ми подари Мария Блуит след края на войната през 1945 година.^[1] Това е много удобен инструмент, особено за тясно помещение на малка яхта, и аз бях във възторг от него. Имаше само един недостатък — на скалата много трудно се разчиташе ширината — и ми се струва, че Мария също е считала този дефект за много неприятен.

Бях забравил да взема щурманската карта за Северния Атлантик и сега ми липсваше. По картата на адмиралтейството вече бях минал мартенската пролетна граница на североизточните пасати, макар и да се намирах все още на 660 мили на юг от лятната граница за август. С нетърпение очаквах североизточните пасати.

При следващия дъждовен шквал свързах гика с резервоар № 2. Валеше такъв проливен дъжд, че тръбата в гика не можеше да побере всичката вода; тя преливаше и шуртеше шумно по палубата.

В продължение на 24 000-те мили път до 26 април бях видял само една риба, освен летящите. И ето че през този ден видях стотици и хиляди парчета дребен тон. Те правеха всевъзможни номера във водата: скачаха високо право нагоре, стрелкаха се напред, като описваха дълги, ниски дъги. Две риби се разминаха във въздуха една срещу друга. Двайсетина гълъбово-сиви птици със заострени крила и опашки пищяха и се гмуркаха на 10 фута от яхтата. Това започна в 11,00 часа и продължи около шест часа. Сборището може би бе предизвикано от „Джипси Мот“, защото през тези шест часа не видях никъде другаде наоколо ни птица, ни риба. Навярно се хранеха с миниатюрните рибки, които са се струпали около яхтата, понеже са я взели за кит.

Трябваше непрекъснато да си блъскам главата с нещо: например как да сменя някое въже, ако излезе от строя, или как да избягна една или друга неприятност в опасен момент. Имаше още безброй малки проблеми. Например имах обичай, когато ям, винаги да чета, но в продължение на дълго време не можах да измисля начин да подпирам списанието на свободно окачената маса пред люлеещия се стол. Повърхността на масата е само 12,5 на 17,5 инча. И изведнъж решението ме осени: разкъсах списанието и го четях, като го подпирах пред себе си страница по страница. Този начин ме заинтригува и ми достави голямо удоволствие, защото вече можех да чета цветните неделни приложения към вестниците, които бях събирал, преди да тръгна от Сидней. Между другото, сигурен съм, че четенето на страница, която непрекъснато се движи върху люлееща се маса, е възможно най-ефектното упражнение за очите.

Понякога наблюдавах странни неща. Точно преди да пресека екватора, стори ми се, че яхтата се изкачва по леко наклонената морска повърхност, с една дума, по някакво нанагорнище. В момента това малко ме разтревожи, но когато бях на 240 мили северно от екватора, отново забелязах същия ефект. Този път ми се стори, че от всички страни съм заобиколен от наклонена морска повърхност и като че ли плавам в някаква плитка чиния.

Прелетях през щиловата зона, сякаш ми беше запазен специален пропуск. Вечерта на 26 април вятърът се обърна откъм север-североизток и на следния ден до обяд бях сигурен, че съм достигнал зоната на североизточните пасати. Отначало духаше прекрасен лек ветрец, който превръщаше плаването, колкото и бавно да беше, в същинско блаженство. Извадих подводната перка на лага от източния борд на яхтата; смятах, че през останалите 1400 мили кренът вече няма да се измени. Старецът Нептун, изглежда, беше одобрил моята наздравица в негова чест по време на пресичането на екватора и аз източих още малко бира от буренцето и пих отново с надеждата още повече да ми върви.

В камбуза обаче не ми вървеше така блестящо. Изпекох си златист пандишпан, точно такъв, за какъвто отдавна мечтаех, но след като го извадих от печката и го разположих в една чиния, получих пристъп на морска болест и пандишпанът ми опротивя. После започнах да пека хляб. Глупаво беше да пека вечерта, защото веднага ми се доспа така страшно, че едва гледах, но продължих да се мотая с проклетия хляб още цял час. Не можех да си обясня защо най-долният хляб във фурната при предишното печене излезе клисав отвътре — дотогава не беше се случвало. Най-странното беше това, че най-горният хляб, за който винаги се безпокоях да не остане суров поради недостатъчно високата температура в тенекиената фурна, стана чудесен. Сигурно пещта е била прекалено нагорещена; долният хляб бързо се е препекъл отвън, а кората така се е втвърдила, че вътрешността е останала недопечена.

По това време просто жадувах за прясна риба. На 28 април намерих още две летящи риби, заклещени под сгънатото платно на предната палуба. Предполагам, че безброй други риби също са искали да попаднат на борда, но са били отнесени от вълните. За да им помогна да останат при мен, поставих парче ситна мрежа по протежение на подветрената страна на предната палуба. Опитът излезе успешен, защото на другата сутрин в мрежата имаше две летящи риби, които иначе сигурно щяха да прелетят обратно в морето или да бъдат отнесени зад борда. Те не бяха големи — около 7–8 инча, но излязоха много вкусни. Летящите риби сигурно съдържаха някакъв важен компонент за храната на човека, който липсва при консервираната риба.

На 29 април изядох последното прясно (хм!) яйце и последния грейпфрут. Останаха ми още само един портокал и един лимон. Стори ми се удивително, че плодовете се запазваха толкова дълго при такива лоши условия: влага, яростно клатене, горещина. Не съжалявах за яйцата, защото накрая ужасно се изнервях, когато дойдеше ред да отварям ново яйце. Някои се бяха счупили при обръщането в Тасманово море, а почти всички имаха петна от мухъл по черупката. Това се дължеше на влажните шкафове, макар че не винаги се отразяваше на качеството на самите яйца.

Оцелялото сирене също трябваше да се изхвърли. От известно време в каютата се усещаше някаква ужасна миризма. Отначало я приписвах на гнилите плодове и зеленчуци. Прочистих запасите си, но въпреки това всеки път, щом минех през каютата, миризмата ставаше още по-отвратителна. Едва по-късно открих, че идва от петте парчета сирене, които бяха опаковани в пластмасова кутия. Едно руло карти беше паднало върху кутията, капакът се беше отворил и злият дух излетял на свобода. Сиренето не гъмжеше от животинки, но се носеше такава воня, че свят ми се зави. Беше цяло мъчение, докато го изхвърля в морето. Бях увил друго сирене в няколко страници от „Илъстрейтид Лъндън Нюз“. Това парче на вкус още беше добро, но също миришеше доста лошо. И понеже вече се бях насладил на вонята на предишното, не можех да го погледна и то също отиде в морето при летящите риби.

Дизеловото гориво беше на привършване: трябва да съм бил луд, за да не взема повече в бидони. На свечеряване реших да поставя светлина, защото пресичах параходната линия Ню Йорк—Кейптаун. Трябваше да пестя електричеството и поставих евтин газов ветроупорен фенер, произведен от една американска фирма в Хонг Конг. Пламъкът лудо заигра на вятъра, когато го окачвах на бакщага, и изглеждаше, че няма да изтрае и 30 секунди, но в действителност нито веднаж не угасна.

Вечерта записах: „Голяма новина! За първи път видях Полярната звезда. Теоретически, разбира се, тя трябваше да се вижда още от екватора, но облаците и мъгливата атмосфера ми пречеха да я видя до този момент, защото още беше ниско на хоризонта. «Джипси Мот» припкаше по вълните. Трябваше да изоставя прокладката на курса по картата, защото не можех да държа устойчиво пергела“.

Въодушевлението ми беше съпроводено с подновяването на болките в десния лакът. Даже се възпали и аз се страхувах да не съм си счупил костта. Надявах се, че ще мине, и често го мажех с разтвор от арника. Но болката не ми даваше да мигна. Можех само малко да я пооблекча, ако държа лакътя над главата си. За нещастие веднага щом задремех, ръката падаше върху лицето ми и аз се събуждах.

По-късно забелязах, че ръката не ме боли, ако дърпам нещо или ако се държа за нещо, и това ми се стори просто чудо. Но ако бутах дори с един пръст, усещах силни болки. Направих си превръзка с четири ярда креп и това успокои болката.

Когато човек се размисли за последствията от една счупена кост, всичко му се вижда криво. И този ден за мен беше наистина мрачен. Освен болките в ръката имах чувството, че съм се отровил. Движех се несигурно, главата ми се виеше, а ушите ми тихо бучаха. След всяка по-тежка работа просто се сгромолясвах в койката. Все пак успях да свърша всичко необходимо, макар и с много ругатни и пъшкания, и в края на краищата преходът за денонощието се оказа не по-малко от 181,5 мили. Следобед изведнъж се досетих защо се чувствувам толкова зле. Неочаквано осъзнах, че всеки път, когато не ме биваше, работата не беше в морската болест (както си мислех), а се дължеше на австралийското шампанско. Предишната нощ бях изпил половин бутилка само от него. В края на краищата половин бутилка — това са две чаши шампанско, но аз се чувствувах така зле, както ако бях сериозно отровен. Може би люлеенето да е размътило шампанското и то да се е вкиснало. През целия ден на 30 април още се чувствувах отвратително; ушите ми пищяха и имах чувството, че ще литна във въздуха. Изпих чаша вода с една чаена лъжичка сода бикарбонат. Надявах се това да облекчи мъката ми, но на първи май не бях кой знае колко по-добре. Оказа се един от онези дни, в които всичко върви наопаки. На закуска ядох прегорени летящи рибки; отвътре бяха останали мазни и сурови. Хлябът се оказа недопечен като миналия път, въпреки че го бях държал във фурната час и половина. Постоянно си удрях лакътя, особено на стъпалата на трапа, при изтеглянето на ръчката на помпата за морска вода или ръчката за прясна вода, както и в умивалника на камбуза. Освен това непрекъснато го закачах в острите ръбове на лебедките в кокпита. Излязох голям глупак, като реших да се преборя с ръчката за рифоване на грот-гика. Патент-рифът заяждаше и аз натисках с всичка сила, за да завъртя ръчката, когато тя изведнъж се отплесна и ме удари по лакътя със страшна сила. Хвана ме яд на тази глупост и записах в дневника: „Дяволски съм неблагодарен! Трябва да съм щастлив, че изобщо мога да работя с помпите и лебедките. Слава богу, лакътят ми още се движи и съм достатъчно добре, за да си ям закуската“.

В тези води наблюдавах любопитно явление. Там, където бях на първи май, слънцето висеше над самата ми глава под ъгъл 30 минути от вертикалната плоскост на съда, което се равнява на 30 мили от повърхността на Земята. За няколко минути слънцето мина от изток почти право на запад. В продължение на 16 минути вземах пет пъти височината му и полудневното място по навигационните изчисления се оказа само на една миля от четирите позиционни линии. Денонощният преход представляваше 171 мили, а за последните четири дни — 678 мили, което правеше средна скорост малко повече от 7 възла.

Отравянето (или каквото и да е) ме накара да повръщам и аз прекарах по-голямата част от 2 май в койката, като се опитвах да спя. Сънят ме ободри, а това беше добре дошло, защото вечерта вятърът стана поривист и хладен и плаването — по-трудно. Отново си облякох панталоните и вълнения пуловер и изпитах истинска тъга по онази прекрасна жега. Трябваше да си приготвя пижамата и повече завивки. Отново сложих китайския фенер, но здравата ругах силното клатене. Този фенер е същинска магия: трепти лудо, но не изгасва, без значение колко силно духа вятърът и как се люлее яхтата. И не само че не угасваше сам, но и аз самият с мъка го угасих на сутринта! В здрача видях една летяща риба да прелита на шест фута от мен като птица. Три други излетяха точно пред форщевена, направиха остър завой, за да избягнат яхтата, и без да развалят строя си, се стрелнаха по вятъра. Корпусът и стъкмяването на летящите риби са създадени много умно!

„Джипси Мот“ се движеше бързо през пояса на северозападните пасати. Плаването беше трудно, защото през по-голямата част от времето вятърът духаше с 30 възла в час. През цялото време яхтата беше накренена на левия борд средно с 35°, но понякога достигаше и 55°. Кренът и силното клатене правеха условията за живот долу извънредно неудобни, но аз бях твърдо решен да гоня „Джипси Мот“ с колкото може по-голяма скорост, за да видя на какво е способна.^[2] Тя можеше да плава с максимална скорост срещу вятъра само ако е накренена от 25 до 45°. В Южния океан не смеех да я карам с пълна скорост при такъв начален крен, защото някоя голяма вълна можеше да я обърне. Но тук, в зоната на пасатите, не се страхувах от вълните, тъй като не надвишаваха силата на обикновеното морско вълнение. На 2 май изминатото разстояние беше 170 мили, а на 3 май — 188.

„Джипси Мот“ плаваше трудно, забиваше нос във вълните и силно се удряше в тях. Поради болката в ръката смяната на тристафутовия кливер с двестафутов ми отне доста време. Видя ми се чудно колко много операции съм извършвал винаги само с тази ръка, макар че си служа еднакво добре и с двете. Колкото и малко да си служех с болната ръка, за нея това беше твърде много. Под лакътя ми се появи подутина, 4 инча дълга и 2 широка. Беше гореща на пипане и много болезнена.^[3] По пладне на 3 май разбрах, че ми трябват само още 164 мили, за да направя 1200 мили седмичен преход, и напук на здравия разум вдигнах трисела. Разбира се, „Джипси Мот“ веднага се наклони на единия борд. Записах в дневника: „С това платно подветрената палуба изцяло ще се потопи във водата“.

На другата сутрин лакътят ми беше много възпален и болезнен, но аз успях да вдигна грота и да сваля трисела. Оставих превръзката, защото ми се струваше, че малко ме облекчава, а и до известна степен предпазваше болното място от удари. По обяд тържествуващо записах; „Все пак успяхме! С днешния преход от 179 мили общият сбор за седмицата става 1215 мили!“

Събитието си заслужаваше отпразнуване и ние с татко Нептун отново нападнахме бурето. Старецът заслужаваше тост, защото само при изключително стечение на обстоятелствата, което може да се случи само веднъж в живота, самотен мореплавател е способен да постигне такъв резултат. Вятърът беше достатъчно силен, но без лошото вълнение, което обикновено го придружава. При това духаше в желаната посока, пък и аз бях уверен, че няма опасност вятърът или вълнението внезапно да се усилят и да обърнат яхтата. Така че напълних по една чаша за Нептун и за себе си и излях неговата в океана. (Няма да се учудя, ако след това плаване той стане редовен клиент на Уитбред.)

Аз плавах почти по самия път на клиперите за месец април. Морето беше тъмносиньо и на 5 май „Джипси Мот“ започна да среща полета от саргасови водорасли. Техните жълтокафяви ленти се носеха по вятъра. От североизток още духаше силно. Бях стигнал края на пояса на североизточните пасати. Наслаждавах се на последния преход през него. По обяд изчислих още едно отлично денонощно разстояние от 180 мили. Голяма купчина водорасли се закачи на рулевото весло и просто не виждах как ще се махне. Водата упражняваше такъв силен натиск върху тях, че не ми стигаше сила да ги отблъсна с куката. Реших да опитам пак по-късно, ако още са там.

„Джипси Мот“ отново си припомни старите трикове: да се изплъзва в подветрената посока или да се обръща право срещу вятъра и да спира. В 21,00 часа записах: „По дяволите! Играя си с платната още от 4 часа. А този следобед исках да спя. До обяд яхтата плаваше отлично, но щом си легнех в койката и задремех, тя се обръщаше срещу вятъра и щеше да спре на място, ако не се заемах с нея. Това се повтори пет пъти и от постоянното налягане на шкотите лакътят много ме заболя“.

През нощта се наложи да стана и да потърся кодеина, тъй като ръката много ме измъчи и не ми даваше да заспя. Прочетох една глава от „Видрата Тарка“ от моя стар приятел Хенри Уилиъмсън. Беше за преследването на Тарка и днес тя ми се стори толкова интересна, колкото и когато я написа.

Преходът за 6 май беше 175 мили. През този следобед излязох от пояса на пасатите. Докато го пресека, изгубих повече време, отколкото бях предвидил и сега се намирах на 200 мили западно от пътя на клиперите за април. Предполагам, че клиперите са изчаквали, докато североизточните пасати изчезнат съвсем, преди да свият на север. През последните осем дни „Джипси Мот“ беше навъртяла 1416,5 мили по права линия. Това правеше средно по 177 мили дневно, или средна скорост от 7 3/6 възла.^[4] Според мен това беше най-леката част от моето плаване и мина при изключително приятно време.