Френсис Чичестър
Джипси Мот IV около света (13)

Тринадесета глава
Към нос Хорн

През последните седем дни шкваловете ме пренесоха на 1115 мили през океана и престанаха на разстояние 3000 мили от нос Хорн. Започнах да се питам какво ще стане с мен, ако сега задуха щорм от обратна посока? Това се случило с Дрейк, който, след като излязъл от Магелановия пролив, три седмици е плавал с попътни североизточни ветрове. Каква ужасна мисъл! В един часа сутринта на първи март увеличих площта на платната с 300 процента. Седмицата на шкваловете беше свършила. Бях я изкарал само с малкия щормови кливер, който имаше площ 60 квадратни фута. Най-силният вятър, който отбелязах, духаше със скорост 67 възла. Морето винаги беше различно. Най-лошо вълнение се надигна при последния свиреп шквал, когато стръмните грамади заплашително се носеха към яхтата, а по върховете им бушуваше пяна. Не е чудно, че капитаните на клиперите са забранявали на кърмчиите си да гледат зад кърмата. Понякога талазите ми напомняха долини, друг път — движещи се хълмове. „Джипси Мот“ се държеше добре и не се обръщаше с борд към вълните. Аз приех нейния трик да се мята с 60-градусов крен, но това никак не ми харесваше. Веднъж помислих, че съдовете ще излетят от вертикалните гнезда, но само кофата с отпадъци се изсипа и изцапа пода. Вътре имаше черупки от яйца, картофени обелки и чаени листа. Точно в този момент аз бях отворил капака, защото хвърлях боклук.

Вече бях убеден, че „Джипси Мот“ можеше да плава в много бурно време само по вятъра. Стига отпред да няма земя! Сега разбрах защо клиперите са се стремели да достигнат ширината на нос Хорн на 300 мили западно от него.

Този ден изгревът дойде с ясно небе и редки облаци, които предвещаваха хубаво време. Морето още беше развълнувано и на палубата трудно се стоеше. Все пак успях да отделя някои шкотове и фалове. Закачих шкота на генуезкия стаксел и го вдигнах. Само с него и с малкия 60-футов щормови кливер яхтата се движеше по курса с 5,5 възла в час. Разбрах, че тя може да се справи с повече платна, но все още се съмнявах, че шкваловете наистина са свършили, и реших малко да изчакам. Никак не ми се искаше да губя такъв хубав вятър и след около един час отново се облякох и вдигнах бизана. Забелязах, че долният болт, който прикрепяше вятърното крило към оста, се беше разхлабил и затова го смених. Не беше износен болтът, а дървената част, в която влизаше.

При хубаво време на палубата винаги имаше много работа. Трябваше да изпека и малко хляб. Оставих тестото да втаса и излязох да взема обедната височина на слънцето. Когато се върнах, все едно че в него нямаше мая! Още веднъж го омесих и го оставих да втаса, но нищо не стана. Хвърлих го в океана и започнах отначало. За първи път не ми провървя с печенето на хляба, но втората фурна хляб от австралийско черно брашно беше превъзходна.

Ето някои извадки от моя дневник:

01,20 часа. Току-що се върнах от маневри на бака.

1. Занесох подвижната лампа при предната мачта. С нея се работи чудесно. 2. Спуснах работния кливер; въженцето, с което бях удължил края на фала, много улеснява спускането. 3. Смених шкотите на кливера. 5. Вдигнах щормовия кливер. По пътя към кокпита реших, че и без това след един час ще се наложи да намаля площта на платната. Можех да го направя и сега. Върнах се с лампата и спуснах генуезкия стаксел. Когато го свалих, „Джипси Мот“ видимо не намали скоростта си. В каютата се чувствувах много по-удобно. При скорост 6 възла долу почти не се усеща, че се движим. Допълнителната скорост беше примамлива, но мотото на това плаване беше да се пазят силите и яхтата. Моят палубен гащиризон е истинско произведение на изкуството, но отвътре е по-мокър, отколкото отвън. Струва ми се, че вътре се е кондензирала една чаша вода. Освен това вълнената ми фланелка е мокра на ръкавите, а шалът и ризата — около врата. Сега да се заема с вечерята.

07,50 часа. Спуснах трисела и вдигнах грота. Като се движа по вятъра, работата върви по-леко. От мен не се изискват херкулесови усилия, а просто сякаш правя крос в Хайд парк сутрин преди закуска.

19,10 часа. Времето е мъгливо и дъждовно, мъглата е гъста почти като в Северния Атлантик. От пет часа се трудя като пчеличка. Оправих мястото, откъдето течеше под краката на койката ми. Дойде ми до гуша да вдигам и свалям платна, да ги сгъвам и прибирам в торбите и да се занимавам с автоматичното управление. Какъв вятър ще последва? Дано не промени посоката си и да духне от изток, точно в лицето ми.

22,30 часа. Тъмна, почти черна нощ. Почти пълен щил. Анемометърът показва скорост на вятъра 5 възла, но ми се струва, че истинската му скорост е 2,5.

4 март, 11,55 часа. Използвах слабия вятър, за да мацна малко боя върху възможни цепнатини над краката на койката и на палубата над форпика. Изглежда наплескано и страшно грозно, но по-важно е да замажа пролуките. Целият се оплесках с боя. Изчистих се с газ. Ако разбера къде точно са пролуките, ще мога да ги запуша с достатъчно боя.

14,13 часа. Един албатрос лети на около 10 фута зад кърмата. Нахраних го с остатъци от храната. Изглежда, му се усладиха. Свърших прясното масло. Засега ремонтът на бизан-стаксела излезе сполучлив. Отлично плаване по доста гладко море и хубав вятър. Дано продължи дълго.

19,07 часа. Използвах слабия вятър да направя генерални приготовления под палубата. Ето резултата: проверих батериите и долях вода (беше нужно много малко); батериите са заредени до пълен капацитет; проверих резервоара с прясна вода — всичко е в ред; готвя за пускане рулево сигнално реле; преместих запасните батерии на лага в херметическа кутийка, за да не се навлажнят. Почти стигнах до шкафовете на камбуза, които са в моя списък още от 7 февруари.

20,40 часа. Продължавам да се занимавам с автоматичното управление. При слаб вятър бизан-стакселът затруднява действието му. Освен това този вятър е променлив: ту духне поривисто, ту затихне до почти пълен щил.

5 март, 00,45 часа. Рулевото сигнално реле работи добре и предупреждава за всяко отклонение от курса, но от него не може да се спи. Нали това пък му е работата — да не те остави да спиш! Не знам какво да направя? Сега държа курс на 155° юг-югоизток при почти чист халфвинд, а това е 40° по на юг, отколкото е нужно. Ако се движа фордевинд, няма да има достатъчно вятър за автоматичното управление. Дали да спусна бизан-стаксела? Май че трябва да го направя, тогава автоматичното управление ще държи яхтата почти по вятъра. За скоростта не трябва да мисля.

01,30 часа. Ще проверя дали на другия галс няма да е по-добре. Важното в момента е, че яхтата върви при почти пълен халфвинд, без да отхвърля назад платната си. А ако я насоча по вятъра в този почти пълен щил, и това може да се случи. Все пак ще отида да опитам,

02,25 часа. Спуснах бизан-стаксела и го сложих в торбата. Бих искал да сменя галса, но вятърът е много слаб и вимпелът не може да определи посоката му. По-добре е да поизчакам, докато вятърът покаже намеренията си. Топла непрогледна черна нощ, само на изток небето просветлява. Смених галса, писах ли вече?

03,50 часа. Добре че отново не вдигнах бизан-стаксела. Движим се в посока срещу вятъра и той щеше да е неподходящ. Вали дъжд.

06,01 часа. За втори път сигналът за отклонение от определения курс ме буди посред нощ. Вятърът беше променил посоката си и ние се движехме с 45° встрани от курса. Сега идва от североизток и се е усилил до 15 възла в час. Вали.

10,55 часа. Нощес спах на пресекулки; последната дрямка продължи от 08,30 до 09,40 часа. Събудих се, когато навън духаше северозападен вятър със сила 6 бала. После отново се хванах на работа. Първо спуснах грота и положих грот-гика в стойката му. Все още плавах с твърде много платна при насрещен вятър и затова спуснах генуезкия стаксел, а на негово място вдигнах щормовия стаксел. Ръми и утрото е сиво. 100 процента лоша видимост. Вятър от североизток. Надявам се, че пак ще се извърти на север.

11,01 часа. Време за закуска, въпреки че в три часа хапнах консервиран фасул с препечен хляб и горещо какао.

12,30 часа. Все още силно вали, но небето се поизясни. Като че ли слънцето ще пробие тънкия слой облаци. След вчерашното боядисване във форпика, изглежда, има по-малко вода въпреки дъжда и пяната, която пръска от насрещния вятър. Нямаше нужда да се източва. Освен това бялата боя помага да се открият незапълнените процепи. Ще ги открия и ще ги боядисам отново.

16,10 часа. Вятърът стихна. Трябва да вдигна грота, преди да е променил посоката си. По дяволите! След 50 минути имам предаване, а не съм обядвал.

16,38 часа. Вдигнах грота.

17,23 часа. Нямам късмет. Не можах да вляза във връзка по радиотелефона с Буенос Айрес или с Британската антарктическа станция. Предполагам, че е твърде рано. Не мога да стоя с часове на радиотелефона като редовен телеграфист.

6 март, 01,25 часа. Опитах се да намаля ужасното тропане и скърцане на блокове и въжета. Сигурно се дължеше на голямото мъртво вълнение, което клатеше яхтата. Всяка вълна отнема от платната вятъра и силно накланя яхтата.

07,40 часа. Разбуди ме сигналът. Открих, че плаваме 45° от предначертания курс, в посока югоизток. В този почти пълен щил нищо не може да се направи и аз отново задремах. Но когато по-късно хвърлих сънлив поглед на репетира на компаса над главата си, видях, че вече не сме по вятъра, а се носим на североизток! Скочих от леглото и регулирах платната, но нямаше достатъчно вятър, за да задвижи вятърното крило. Днес май няма да има рекорди на скорост.

14,30 часа. След около тричасов щил сутринта задуха източен вятър със сила 6 бала. С все сила препускахме към Южния полюс, затова смених галса. Предположих, че в такова време вятърът ще се обърне по посока на часовниковата стрелка, както стана с източния преди един-два дни. И той наистина се обърна на 10°, след като смених галса. Днес не съм във форма, макар че след един час сън по пладне се чувствувах по-добре. Не мога да издържам, без да спя следобед. Дяволите да го вземат! Ще си пийна, а после ще обядвам.

16,45 часа. Какво става с мен днес? Тъкмо обядвах, когато „Джипси Мот“ се завъртя обратно. Облякох дългата мушама и излязох да я върна на курса. Панталоните и домашните ми обувки подгизнаха в силния дъжд. Вятърът се усили до 30 възла. Спуснах генуезкия стаксел. Но сега пък яхтата не иска да върви само с кливер и бизан. Облякох се пак и вдигнах щормовия стаксел. В този момент вятърът беше стихнал до почти пълен щил и „Джипси Мот“ се блъскаше о вълните с половин възел в час. Трябва отново да вдигна всички платна. Първо обаче ще се опитам да обядвам. Предполагам, че съм попаднал в центъра на малък циклон.

17,20 часа. След затишието „Джипси Мот“ върви сама, с изключено автоматично управление, в западна посока и скорост 3 възла. Виждал ли е някой такова нещо? Аз обаче изядох спагетите и съм готов за бой.

18,45 часа. Или денят, или времето днес ми правят номера. Току-що вдигнах отново генуезкия стаксел на мястото на щормовия стаксел. Очаквах нов порив на вятъра, както стана след обяда. Вместо това вятърът внезапно промени посоката си: от източен стана северозападен. Яхтата не мърдаше. Вдигнах и грота. Докато се занимавах с него, вятърът се завъртя на 40° по часовниковата стрелка, преди да мога да стигна в кокпита. Така че сега плаваме на халфвинд (грубо казано, със северен вятър). Струва ми се, че целия ден се мотая с платната, а доникъде не съм стигнал. Мъгливо е и ръми. Видимост — 500 ярда. Много ми се иска да си пийна, но това мое удоволствие като че ли винаги докарва най-голяма бъркотия на яхтата, а днес ми дойде до гуша да тичам на дъжда по спешни задачи. О, по дяволите! Какво да си пийна?

Имах нужда от една спокойна нощ и хубав сън, затова си легнах в 8 часа и бързо заспах. Но след горещия грог пак не ми се размина: след един час ме събуди шквал. Трябваше бързо да намаля платната. Отново се облякох, като не забравих да си сложа мушамата, защото валеше проливен дъжд, който се стичаше на потоци по палубата. Каква работа ме чакаше! Първо спуснах грота, после бизана и работния кливер. След това вдигнах щормовия кливер и оставих само него и генуезкия стаксел. Легнах си пак, за да се опитам да поспя. Ако се съди по вълната, която се блъсна в яхтата, и по изреваването на вятъра преди това, трябваше да очаквам бурна нощ и може би здраво щях да загазя.

7 март, 03,35 часа. Сега размишлявам дали да спусна генуезкия стаксел или да обърна по вятъра. Скоростта не е много голяма — 5,4 възла. Тревожат ме вълните, които връхлитат откъм борда, но нали още не са толкова силни, че да ме нокаутират.

7,1 часа. Сгреших в преценката си. Вятърът намали скоростта си от 35 на 25 възла. Сега е необходимо да вдигна повече платна. Добре че не спуснах генуезкия стаксел в 03,30 часа. Барометърът методично пада с 3/8 милибара на час. Изглежда, ще връхлети голяма буря. Какво да вдигна? Снощи спах добре, но не ми беше достатъчно, така че ще вдигна трисела, а не грота.

08,30 часа. Положих грот-гика на стойката му и вдигнах трисела. Не беше трудно. Само въжетата се заплитаха в разни предмети по палубата, но това е нещо обикновено… Триселът е най-подходящото платно в случая. „Джипси Мот“ сякаш се оживи. Струва ми се, че тя се движи със значително по-голяма скорост, отколкото показва лагът, може би с 6,75 възла вместо регистрираните 5,25. Внезапно ми хрумна да проверя батериите на Харис. Оказа се, че те бяха почти изтощени. Ето защо лагът показва по-малка скорост, но изминатото разстояние сигурно е точно. От три дни не съм си определял положението по слънцето. Само вчера ми се удаде да взема една позиционна линия. Ако бях по-чевръст, можех да взема височината му още веднаж и да си определя положението. Обаче, докато взема секстанта от каютата, слънцето се скри зад облаците. Вдигнах и рифовах бизана. Това подобри скоростта и яхтата взе по-добър курс. Още не ми се иска да препусна на югоизток, към нос Хорн.

15,1 часа. Ура, слънцето се показа! Колко ведро изглежда бъдещето в такъв миг! Мъглата, от която се измъкнахме, прилича на бял дим, който бавно се разнася от огън, запален на западния хоризонт. Смених щормовия с работния кливер. Вятърът е попътен, плаването — отлично, макар че не е толкова бързо както при халфвинд.

19,20 часа. След три дни без наблюдения грешката в навигационните изчисления на местоположението беше 21,5 мили по̀ на север.

22,20 часа. Спуснах и бизана, и работния кливер. Когато вятърът затихне, ще се окажем с твърде малко платна. Но според мен единственият изход за тази яхта е да се намали площта на платната веднага щом се зададе шквал. Въздухът започва да се завихря, няма изгледи да спре, сигурно ще стане и по-лошо. Вятърът внезапно промени посоката си на 40° и заедно с него ни връхлетяха три вълни. Първата повали яхтата на повече от 65° на единия борд и тя остана в това положение толкова дълго, че аз започнах да се питам дали нещо не ѝ пречи да се изправи. Почаках да се изправи, а после се измъкнах от стола и тръгнах към кокпита да видя какво се е. случило. Сега ще направя още един опит да си изям супата. Бях я сложил в термус, за да не изстине.

8 март. Смених галса около 04,15 часа. Изгрев около 04,30. Вълнението е по-благоприятно на този галс. Вълните идват почти откъм кърмата, докато преди бяха често почти на борд. Събудих се около седем часа. Яхтата силно се люшкаше, вълните я подхвърляха и ставаха все по-опасни. С безкрайна неохота станах и се облякох, за да видя мога ли да направя нещо. Но, изглежда, това беше само една серия зли вълни. Когато станах, се оказа, че се намираме в обичайното вълнение на Южния океан. Духаше вятър със скорост 35 възла. Последва поредица от шквалове с дъжд, като всеки от тях вдигаше по няколко големи мръсни вълни. Скоростта на яхтата се движи между 4 и 8 възла и понякога в каютата става така тихо, че аз поглеждам навън да видя да не сме спрели. Слънцето за малко блесна сред облаците и аз успях да направя наблюдения. Взех височината му шест пъти, но не съм сигурен в тях, защото имаше големи вълни и само бегло зърнах далечния хоризонт. Такива моментални наблюдения водят до неточности. Ще нанеса получените резултати на графика и тя ще ми покаже дали са грешни. Снощи изядох последната ябълка и открих първия гнил грейпфрут. Страхувам се, че яйцата ще се развалят. Моят любим вимпел (тънка лента лек шифон), привързан към един метален прът и закрепен на вятърното крило, беше отнесен от бурята. За мен това е голяма загуба, защото към него поглеждах много пъти на ден. Можех да го виждам от каютата, без да излизам в кокпита. Той ми даваше сведения не само за силата и посоката на вятъра близо до морската повърхност, а така също и за това, колко е натоварено автоматичното управление, ако не се вееше в посоката на вятърното крило.

21,30 часа. Безсмислено е да си лягам рано. Реших да стоя напълно екипиран. Скоро вятърът достигна скорост 30 възла. Вълните пораснаха. Площта на платната създаваше прекалено напрежение за „Джипси Мот“. Тя се накланя на повече от 35°, а когато някоя огромна вълна я удари отстрани, ляга в дълбок крен. Докато бях в кокпита, настигна ни една голяма вълна. Забелязах как вятърът рязко се усили и изрева, преди тя да дойде. Причина за това е, изглежда, въздухът, който тази огромна маса измества. Първо ще унищожа една консерва със супа и после, да се надяваме, ще си легна.

При променливи ветрове спях на пресекулки. Аларменото устройство, което четирима работници от корабостроителницата на Келвин Хюз бяха монтирали на яхтата, отново ме събуди. То вдига ужасен шум над койката ми, когато вятърът променя посоката си с 45°. Предишната нощ например ме вдигна от сън три пъти и всеки път трябваше да обличам непромокаемите дрехи, да сменям платна или да ги регулирам. Нощта беше тъмна като в рог, а утрото — мъгливо. Ръмеше дъжд. Времето ми напомняше Северния Атлантик.

9 март, 11,40 часа. Прекъснах закуската си, за да намаля платната; подветрената страна прекалено често се оказваше под водата. Върху яхтата се оказваше ненужно напрежение. Затова спуснах генуезкия стаксел и кливера и на тяхното място. Вдигнах щормовия кливер. Оставих само него и трисела. Ясен слънчев ден, но вятърът достигна 40 възла и вдига огромни вълни. Обърнах 20° по вятъра, което много облекчи плаването.

12,45 часа. Продължавам закуската, която прекъснах за последен път по обяд, за да взема височината на слънцето. Добре че стана така, защото само няколко минути след това небето се покри с плътни облаци.

Преходът за денонощието е 179 мили. Това е четиридесетият ден от плаването. Изминал съм 5083 мили, а до нос Хорн ми остават още 1604. През последните шест дни поддържам курс право към нос Хорн и сега се намирам на 47°08’ ю.ш., която е с 311 мили по-близо до Южния полюс. Тази сутрин облякох зимните си дрехи: вълнена риза, дълги долни гащи и дебели чорапи. Но утрото излезе топло. Докато стоях на бака на слънце, облечен с мушамените дрехи, които не пропускаха въздух, аз просто се сварих от горещина. Довечера ще ми трябва една чаша морска вода, за да предотвратя спазмите.

10 март 05,00 часа. Не си спомням „Джипси Мот“ да е плавала така добре, така безшумно и гладко, почти вертикално във водата и със средна скорост 7,4 възла за осем часа (повече от това при спокойно плаване тя не може да постигне). При това през цялото време не излязох нито веднъж в кокпита. Дано така продължи дълго! Около 08,15 часа направих наблюдения. Беше трудно, тъй като пред слънцето преминаваха сиви облаци, големи вълни скриваха хоризонта, а върху секстанта и очилата ми хвърчеше пяна. За 17 минути взех шест пъти височината на слънцето. Нанесох получените данни на графиката. Очаквах по-голяма разлика: максималното отклонение от средната линия беше само четири минути (което е равно на четири мили).

14,12 часа. Неприятности с мотора. От известно време трудно го палех. Днес след около двайсет опита той избумтя, но не тръгна. Най-после заработи на 400 оборота. Чак след 14 минути и при напълно отворен дросел оборотите се увеличиха. Изглежда, имаше повреда в помпата за горивото. Трябва основно да прегледам проспекта. Струва ми се доста трудно да се занимавам с техника в такова вълнение. А и вятърът започна пак да вие.

15,30 часа. Когато в тази част на океана вятърът започне да вие, а анемометърът показва скорост 40 възла, значи е време да се намалят платната и да се приготвя за буря. Прекъснах започнатия обяд и спуснах трисела.

Започнах да свиквам с необуздания режим на ветровете в Южния океан. Можех да предскажа с голяма точност, какво ще направи вятърът в следващия момент. Ето какво съм записал на 11 март: „Хващам се на бас, че вятърът ще продължи да се променя по посока на часовниковата стрелка. Нагласих платната и автоматичното управление на 36° северно от курса към нос Хорн. После си легнах и спах прекрасно до седем часа сутринта, без да трябва да мръдвам от койката си. Моята идея ми се отплати щедро и сега яхтата се движи с 10° на север от курса към нос Хорн, след като беше плавала със средна скорост 7,1 възла през цялата нощ.“

Когато на 10 март определих местоположението си, аз открих, че се намирам на 175 мили от мястото, където Майлс Смитън, жена му Берил и Джон Газуел направиха оверкил с яхтата „Цу Ханг“ на 14 февруари 1957 година. Интересно е да се отбележи, че това място се намира на цели 1200 мили от самия нос Хорн. Не само районът на Хорн, но и целият този Южен океан е страхотен. Ако погледнете глобуса, ще разберете защо тази част на океана не прилича на никоя друга в света: тук няма суша, която да сломи силата на вълните в техния непрестанен бяг около въртящата се планета. Това обяснява гигантските вълнения дори и в тих ден. Нищо не може да спре и яростните пориви на вятъра.

Извадките от дневника дават добра представа за моето ежедневие на борда на „Джипси Мот IV“, за безбройните задачи, с които трябваше да се справям, за да използвам всичките ѝ възможности за добро плаване, за непрекъснатото напрежение да предугаждам рисковете на ветровете и морето и да помагам на яхтата в борбата ѝ с този страхотен безлюден океан. Понякога имах късмет. Например в случая с мотора. Като разсъждавах какви са причините за повредата, аз заключих, че в системата за подаване на гориво трябва да е влязъл въздух, когато зареждах батериите. Тогава морето беше бурно и подхвърляше яхтата насам-натам. За да изкарам въздуха от двигателя, трябваше да продухам цялата горивна система, а преди това да проверя филтъра, помпите за подаване на гориво и т. н. За щастие денят беше тих. Но дори и в тези условия работата отне много време. Открих, че помпата за зареждане беше откъм недостъпната страна на мотора и можеше да се види само в огледало. Трябваше да се провра покрай моята койка, зад мотора и под кокпита. Там, като лежах на хълбок, можех да напипам зареждащата помпа, но я виждах само в огледало. Това беше точно работа за хора, болни от клаустрофобия, защото се налагаше да лежа надолу с главата и нагоре с краката. Изгубих си цялата сутрин. В края на краищата бях удовлетворен, като видях как нафтата цвърка от тръбичката. Уверих се, че системата за зареждане с гориво работи добре, но моторът все още не вървеше както трябва. Изведнъж ми хрумна, че може да има само една причина за повредата — дроселът. Дроселът или прекъсвачът, който спира мотора, трябва да се отваря автоматично, а той се беше затегнал здраво. Разядената от морската вода пружина, която трябваше да го отваря, не работеше. Веднага щом отворих прекъсвача с ръка, моторът тръгна като пърхащо птиче. Като се възползвах от спокойното време, аз продължих да работя и не ядох нищо чак до следобед. Но щом свърших, изпитах огромно удовлетворение, че съм открил повредата и съм я поправил. Това ми отвори апетит. Използвах затишието и изпекох още малко хляб; може би нямаше да имам друга възможност за това, преди да отмина нос Хорн. Въпреки че беше възхитително тих ден, „Джипси Мот“ плаваше три часа със средна скорост 7,7 възла.

По пътя към нос Хорн имах очарователен и неканен гост. Една нощ седях с подвижната лампа на страничната палуба, когато нещо меко и топло (за разлика от студените въжета) изпърха в лицето ми и ме стресна. Беше малък буревестник; сигурно замаян от светлината. Аз го вдигнах и го сложих на безопасно място в кокпита. След като свърших работата си, го поставих на задната палуба, откъдето можеше да излети, когато изгася светлините, или да скочи върху вълните, както иска. Това е най-дивото създание, което познавам, но е меко и деликатно и има очарователни маниери. То не напада, а се сгушва в ръката и е толкова малко, че лесно може да се обхване с шепа.

Много се натъжих, когато на другия ден намерих в кокпита птицата мъртва. Изглежда, след като съм легнал, тя се е върнала от задната палуба. Мислех, че се е наранила по някакъв начин и че може би аз съм виновен за смъртта ѝ. Все пак едва ли бях причината: щях да усетя, ако я бях ударил или настъпил.

Като имах предвид страшните вълни на нос Хорн, взех предохранителни мерки и заковах предния люк. Алън Пейн ми беше приготвил в Сидней дървени трупчета. Той, изглежда, е смятал като мен, че ако големият тежък капак не е закрепен добре, може да представлява опасност в случай на беда.

В понеделник, 13 март, направих великолепен преход. Този път и началото, и краят на разстоянието бяха точно определени от надеждни астрономически наблюдения. За съжаление намалих това денонощие с един час, за да компенсирам придвижването с 15° на изток. Оказа се, че за 23 часа съм изминал 191,5 мили. Това прави средна скорост 8,3 възла, а при такава скорост преходът от 24 часа щеше да възлезе на 199,8 мили. Така че дори и да не бях намалил денонощието, аз пак щях да съм с една пета от милята под двеста мили. Тези недостижими двеста мили!

До нос Хорн ми оставаха 937 мили. Само още пет дни като последния и всичко ще е наред! Бях развълнуван.

Вятърът зави отвратително и неистово и това предвещаваше мръсна нощ; от североизток налетя щорм. Той достигна скорост 45 възла. В 03,00 часа записах в дневника, че „току-що съм усетил доста сериозно бордово вълнение“. Не мога да очаквам ударите да намалеят, ако не обърна и тръгна на юг. Изчислих, че мога да плавам около 150 мили на юг, преди да стигна границата на ледовете. В последните петнадесет часа вятърът беше променил посоката си с 30°. Ако през следващите петнадесет часа се обърне с още 30° по посока на часовниковата стрелка, при случай че бъда отвлечен на юг и положението стане сериозно, можех да сменя галса и да се отдалеча от района на ледовете, дори това да означава, че трябва да се отдалеча от нос Хорн. С други думи, можех да избягна риска да попадна в капан. След като прецених всичко това, спуснах стаксела и обърнах по вятъра право на юг. Записах в дневника: „Сякаш съм на някаква ливада, толкова е тихо. За съжаление в момента се движа на курс запад-югозапад, но се надявам, че няма да продължи дълго. Получих една баня в кокпита, но непромокаемите дрехи, които купих в Сидней, ме предпазиха сух. Сетих се навреме да си спусна ръката. Придобил съм лошия навик да се държа с една ръка за бизан-мачтата на равнището на главата си и естествено, когато в това положение ме облее някоя вълна, ще ми напълни целия ръкав. Отвратителен вятър… Водата, която се стича от мокрите мушамени дрехи и през люка, поне измива каютата, а това друг път едва ли ще се случи“.

Не се наложи да плавам дълго време на юг. В 08,00 часа морето и вятърът утихнаха и аз вече можех да завия 60° встрани от посоката на вятъра. Продължаваше да вали и видимостта беше лоша. Долу отвсякъде капеше вода. Моят курс все още беше насочен твърде остро на юг, но аз можех да остана на него и през следващите 30 часа, преди да достигна южната граница на маршрута. Ръцете ми бяха премръзнали. Изпих един горещ ром с лимон.

В 17,00 следобед вдигнах грота. Изчислих, че през последните 24 часа съм вдигнал и спуснал 12 платна. Имах чувството, че е минала цяла вечност от времето, когато се безпокоях да не би вятърът и вълнението да ме принудят да плавам на фордевинд и да ме отнесат сред айсбергите. Всъщност това беше само преди четиринайсет часа. В полунощ попаднах в щил и гъста мъгла, толкова гъста, че се виждаше как се носи на талази през кокпита. Намирах се на 54° ю.ш. и на 750 мили от нос Хорн. Колко е странно точно на такова място да останеш без вятър!

Бях обзет от някакво неудържимо нетърпение. Хранех надежди, че ще мога да заобиколя нос Хорн без буря, че хубавото време, което имах на 15 март, когато ми оставаха 700 мили до носа, ще се задържи. Използвах всеки миг: укрепвах всички съмнителни места и вършех безброй дребни работи по палубата. Беше прекалено хубаво, за да е истина.

В четвъртък, 16 март, най-после взех височината на слънцето, за пръв път след три дни и 390 мили плаване. В дневника записах: „Надух се като пуяк, когато открих, че разликата между резултатите от навигационните изчисления и местоположението, определено по астрономическите наблюдения, е само 3 мили в разстоянието и 2,5 мили в посоката. Надявам се да получа подобен добър резултат и ако се залутам в пролива Дрейк и остана два-три дни без наблюдение на слънцето, но там, разбира се, теченията са много силни“.

Тази вечер най-после се свързах с Буенос Айрес по радиотелефона. Робърт Линдли, кореспондент на „Сънди Таймс“, прие моето съобщение. Той ми каза, че Британската антарктическа станция на Фолклендските острови също улавя моето радио, но аз не успях да се свържа с тях. Записах: „Чувствувам се изтощен, но и много доволен, че успях да предам съобщението. Странно е, че в Буенос Айрес и Фолклендските острови ме чуват ясно, а аз не мога да доловя и една пета от това, което ми говорят. Разбрах, когато от Британската антарктическа станция ми казаха, че няма ледове северно от 67° ю.ш. Предполагам, че това се отнася само за района на нос Хорн, а не за моето сегашно местоположение. Дори и да е така, това е чудесна новина“.

На 17 март записах в дневника: „Ако можеше на нос Хорн всичко да е така: гладко море, възхитително плаване, освежителен въздух, ясно слънце и закуска, която не помня да ми се е услаждала някога повече от тазсутрешната: грейпфрут, пържени в масло картофи и бъркани яйца с подправки, две филии хубав черен хляб, намазани с масло и конфитюр. И накрая горещо кафе“. Климатът може да е подобен на средиземноморския, но все пак се намираме в Южния океан. Около един час, след като описах в дневника разкошната закуска, откъм наветрената страна се надигна зъл шквал. Небето беше ясно, морето — синьо, но той все пак ми напомни, че е необходима постоянна бдителност. За щастие шквалът скоро отмина.

Обземаше ме все по-голямо нетърпение и аз непрекъснато следях пътя си по картата. Движехме се с тежък, бавен ход. Можех да увелича скоростта, ако вдигна по-голям кливер, но тогава трябваше да го влача от форпика и през главната каюта в галюна да го измъкна в кокпита, а оттам да мина през цялата палуба до носа, защото предният люк беше закован с подпорите на Алън Пейн. Тази мисъл не ме привличаше. И без това в района на източните ветрове в Южния океан затишията и леките въздушни течения често се редуват с щормове. Реших да мина с поставените вече платна.

Преди много седмици бях влязъл в двубой със слънцето, като се мъчех да заобиколя нос Хорн, преди то да пресече екватора в северна посока. Когато бях още на 442 мили от Хорн, слънцето се намираше на 1°21‘ южно от екватора. Това прави 81‘, които са равни на 81 морски мили, а слънцето се движеше с една минута (една миля) в час. Аз плавах 5,5 мили в час и считах, че ако запазя тази скорост, ще го изпреваря с около 3,5 мили.

Великолепните царствени албатроси, както винаги съм си ги представял (не онези дребните по пътя за Австралия), представляваха вълнуваща гледка. Един от тях имаше изключително мощни криле и обичаше да идва за остатъците от храната. Пазех ги за него и щом ги изхвърлех, той ги грабваше мигновено, а после продължаваше да кръжи ниско над яхтата, сякаш молеше за още. Мислех си, че моите вегетариански останки много го разочароват. С приближаването към нос Хорн започнаха да се появяват китови птици или приони. Не ги бях виждал цяла вечност. Те са прелестни същества, грациозни като гълъби, а се вият като лястовици. Наблюдавах ги винаги с голямо удоволствие. Работата на борда продължаваше. В моя дневник е отбелязано: „Голям глупак съм. Само се разтакавам с този бизан-стаксел. След спинакера той ми създава най-много неприятности. При определен курс наистина може много да увеличи скоростта, но понякога ми се струва, че нарочно си играе с мене. Незабравима ще остане борбата ми с него в продължение на два часа, когато горях от нетърпение да поддържам бърз ход. Първо го вдигнах, но се оказа, че не може да стои, защото вятърът веднага стана насрещен. Свалих го, сложих го в торбата и го прибрах в кърмовото помещение. Докато превивах гръб над платното, вятърът промени посоката си и когато се изправих, условията бяха идеални — за какво мислите… за бизан-стаксела! Малко се начумерих, но после реших да направя още един опит, извадих торбата и изпълних цялата операция отново. За кратко време платното се справяше добре, но променливият вятър много затрудняваше работата му. Автоматичното управление изобщо не можеше да поддържа яхтата по определения курс“.

В 22,25 часа тази вечер (17 март) точно преди да си легна, написах реквием за деня: „Отново съм на първо квадратче. Пет часа се опитвах да овладея яхтата с вдигнат бизан-стаксел, но не успях. Изглежда, че е въпрос на запазване на равновесие. Въпреки че при петвъзлов вятър се държеше добре, щом той се покачи на 12 възла, тя измени курса си с 90°. Най-после се предадох, защото се нуждаех от сън, и спуснах проклетото платно. Сега като че ли по-устойчиво вървим по курса. Лека нощ“.

Тази нощ остана паметна за мен и с друго — като си легнах, съблякох работните дрехи.

На другия ден, събота, 18 март, бях възбуден като ученик в края на учебния срок, който с нетърпение чака кога ще го разпуснат. Въпреки променливия вятър и всички неприятности с бизан-стаксела преходът за предишния ден съвсем не беше лош — 163 мили, което означаваше, че ми остават само 302 мили до стария Човекоядец. Изчислих, че съм само на 100 мили от остров Ноар на входа на пролива Кокбърн, където Джошуа Слокъм преживял своето най-голямо приключение сред Млечния път.^[1] Островите Диего Рамирес, към които се бях насочил, се намираха на 249 мили пред мен. Страшно ми беше необходимо да направя наблюдение на слънцето, за да проверя местоположението си. Небето обаче беше облачно и имаше съвсем малък шанс слънцето да се покаже, макар че държах за всеки случай секстанта в кокпита.

Следобед се опитах да засека радиомаяците на Ушайа или Пунта Аренас, които единствено имах възможност да използувам, но не успях. Опитах още веднаж към седем и нещо вечерта и наистина успях да взема пеленга на Пунта Аренас. Надявам се да не е точен, защото според него се оказвам в западния край на Магелановия пролив. Следващият пеленг беше още по-несполучлив, защото ме постави източно от нос Хорн! Но все пак бях открил вълната на маяка на Пунта Аренас, която се оказа съвсем различна от тази, дадена в наръчника на адмиралтейството. На сутринта можех да направя още един опит. Дневникът ми за този ден завършва така: „Нагласих аларменото устройство да сигнализира при отклонение 45°. Най-добре ще е да си отспя тази нощ, защото едва ли ще мога да спя утре, когато минавам през всички тези острови“.