Френсис Чичестър
Джипси Мот IV около света (10)

Десета глава
Обръщане в Тасманово море

Джайлс трябваше да се върне в Оксфордския университет. Много ми беше мъчно, че трябва да се разделим. Струва ми се, че и двамата мислехме за несигурността в живота, а и неговата помощ щеше да ми липсва. Напрягах всички сили, за да тръгна колкото може по-бързо, защото разбрах, че всяко забавяне може да означава влошаване на условията при нос Хорн. Най-после дойде моментът, когато можех да обявя, че отплавам: 29 януари, неделя, в 11,00 часа. Когато настъпи определеният ден, североизточно от Сидней бушуваше тропически циклон и щеше да е по-благоразумно да отложа тръгването. Но мразя да правя това. Мисля, че винаги съм тръгвал в оповестения ден и час. Макс Хинчклиф ме посъветва заради щорма да се спусна колкото мога по на юг. Но аз постъпих много глупаво, като пренебрегнах отличния му съвет.

Сутринта в Сидней нямаше буря — беше чудесен слънчев ден. Точно в 11,00 часа „Джипси Мот IV“ излезе от стоянката си на пристана и се отправи в открито море. Генерал-губернаторът, лорд Кейси, ми подари три миниатюрни бали вълна, които трябваше да отнеса в Лондон на борда на „Джипси Мот“. Те бяха може би балите, носени от най-малкия клипер за вълна, който някога е тръгвал от Австралия! На борда имах първокласен екипаж от приятели, които щяха да изведат яхтата до входа на залива. Макар и с навехнат крак, Шейла застана на руля, а с платната се заеха Алън Пейн, Уоруик Худ, Макс Хинчклиф и Хю Итън. Хю работи няколко дни без прекъсване, за да подготви „Джипси Мот“ навреме. На входа на залива с помощта на гумена моторница моят екипаж се прехвърли на катера на Тригъв Халвърсън, който ни съпровождаше. С Шейла се разделихме, като че заминавах за един ден. Тя притежава свръхестествена способност да предвижда нещата и нито за миг не се съмняваше, че отново ще се срещнем. Но трябва да призная, че аз бях обзет от доста тъжни предчувствия, когато започнах да се отдалечавам от флотилията.

В 12,15 часа излязох през входа на залива на Сидней, а в 14,30 ме напусна последната придружаваща яхта. Имах неприятности с вала на витлото, който не спираше да се върти. Спирачката не работеше и се наложи да се мушна под кокпита с главата надолу, за да оправя нещата. Тези клоунски номера не ми се отразиха добре. Получих ужасен пристъп на морска болест. Около 18,00 часа попаднах в щил, но той не продължи дълго. Над хоризонта се кълбяха тъмни облаци и от юг подухна лек ветрец, който скоро се усили. В 19,00 часа върху мен налетяха серия яростни пориви. Отначало побягнах от тях на север със скорост 8 възла, но после свалих всички платна и легнах в дрейф. Затворих люковете и с голи мачти се отдадох на властта на океана като някаква тапа. Върху мен се изливаха потоци вода, видимостта намаля на 50 ярда. Стана тъмно като в рог. Имах пристъпи на морска болест и си легнах, но почивката ми не трая дълго. След около три четвърти час чух рулевото весло да удря по корпуса и се качих на палубата да го оправя. В този момент вятърът имаше скорост 35 възла и аз реших, че „Джипси Мот“ ще се справя с кливера, за да набере ход отново. Вдигнах работния кливер, но той се оказа прекалено голям за нея. Смених го с щормовия. С негова помощ я оставих да си пробива бавно път на изток с около два възла в час, а аз легнах отново, твърдо решен да проспя цялата нощ.

Лежах до около четири часа, когато вятърът задуха още по-яростно. Излязох да спусна щормовия кливер и пак да легна в дрейф. В това положение останахме почти през целия ден. Морето беше толкова бурно, че не можех да вдигна дори щормовия кливер. Скоростта на вятъра достигаше и надминаваше 50 възла. Следобед все пак го вдигнах, зарифован до 60 квадратни фута,^[1] просто едно парче платно, с цел да намаля блъскането по вълните. Надявах се, че жестокото лашкане по вълните се дължи на автоматичното управление, а не на преустроения кил. Независимо от щорма радиовръзката беше добра и в 8 часа сутринта успях да говоря с Шейла по радиотелефона. Това много ме ободри. Морската болест още не ме беше оставила на мира, но постепенно започнах да се съвземам. Изпих едно бренди със захар и лимон и успях да го задържа в стомаха си. Прогнозите за времето бяха лоши; предупрежденията за циклона се подновиха. Съобщиха, че тропическият циклон „Диана“ се движи в югоизточна посока със скорост 20 мили в час. Помъчих се да изчисля къде се намира спрямо моя курс и установих, че центърът му ще мине на 270 мили източно от обедното ми положение. Не беше толкова лошо, но над цялото Тасманово море вилнееха ветрове със скорост от 40 до 60 възла. Поривите им достигаха 80 възла в час. Нищо не можех да направя. Стараех се да не се ядосвам, а да изчакам, докато бурята отмине.

Нощта в понеделник беше бурна и непрогледна, каквато е нощта в морето. Макар че беше тъмно като в рог, в непрогледния мрак белите гребени на вълните приличаха на чудовищни зверове, които се нахвърлят върху яхтата. Те се издигаха високо в небето и аз не бих осъдил никого, ако се страхува от тази гледка. Фенерът на краспицата осветяваше разбиващите се вълни, в мрака те изглеждаха бели. От време на време някоя грамада се удряше в корпуса, разбиваше се и заливаше яхтата. Докато се промъквах през палубата, си мислех: „Господи, а какво ме чака при вятър със скорост 120 възла!“ Спуснах щормовия кливер, единственото вдигнато платно, сгънах го и го привързах към палубата. Само с него „Джипси Мот“ се движеше с 8 възла в час. Сметнах, че ще е по-безопасно да легна в дрейф. Докато се придвижвах към кърмата, след като свърших работата си на бака, хвърлих един поглед на придържащата мрежа за платна по средата на палубата. В нея бяха торбите с двете големи генуезки платна и 1000 фута корабно въже, навито в няколко кангали. Знаех, че трябва да прихвана мрежата с още няколко въжета, с които да я връзвам в случай на щорм. По време на първия преход редовно го правех. Но в Сидней не бяха сменили старите въжета с нови, а и аз самият се чувствувах отвратително. Сигурно от морската болест. (По-късно се разбра, че главната причина за моето състояние е австралийското шампанско. Не зная защо ми подействува като отрова.) Така или иначе, бях отпаднал и реших да оставя допълнителното прикрепване на мрежата за другата сутрин. Спуснах се в каютата, свалих палубния костюм, повалих се на койката и угасих всички лампи. Откак се стъмни, бяха минали два часа. Койката беше единственото място, където можех да чакам края на бурята. Беше трудно да се стои прав, а ако седнех на канапенцето, вълнението непрекъснато щеше да ме събаря от него. Легнах по гръб и скоро потънах в неспокоен сън.

Струва ми се, че бях буден, когато яхтата започна да се накланя на единия борд. И да не съм бил, събудих се, щом се накрени. Може да ме е събудила вълната, която ни блъсна. Беше тъмно като в рог. Когато яхтата започна да се накланя на единия борд, аз си казах: „Сега ще се преобърне!“ Не се уплаших, но стоях в страшно напрежение. После върху раменете и главата ми с трясък започнаха да се сгромолясват чинии, кухненски прибори и бутилки. Сякаш яхтата легна отгоре ми. Чудех се дали ще направи оверкил и какви ще бъдат повредите. Но тя бавно започна да се изправя на същия борд, на който се беше наклонила. Протегнах ръка и запалих лампата над койката. Лампата светна и това беше единственото нормално нещо в този абсолютен хаос. Какво съм правил през следващия час, не ми е съвсем ясно. Всичко ми се струваше безкрайно безнадеждно при вида на купчината консерви и обърканите инструменти. Спомням си, че започнах да поставям всичко, което ми пречеше, на старото му място, макар да знаех, че си губя времето, защото очаквах яхтата отново да се обърне. На пода в каютата имаше двуфутов пласт от стотици консерви, бутилки, инструменти, шегели, блокове, два секстанта и много дреболии, разхвърляни в безредие. Всички сандъчета под седалките, под койката на десния борд и трите шкафа с капаци се бяха изсипали, когато яхтата се обърна с кила нагоре. На пода зад щурманската маса подплискваше вода, макар и немного. Погледнах в трюма (дълбок е 5 фута). Не беше пълен догоре. „Слава богу!“ — помислих си аз.

Веднага започнах да въртя копчетата на радиото. Бяха минали четиридесет и пет минути след полунощ и два часа и четвърт след обръщането на яхтата. Опасявах се, че радиотелефонът ще спре да работи от проникналата в него вода. А и да не беше така, ако яхтата се обърнеше още веднаж, водата от трюма щеше неизбежно да го залее и да го довърши. Трябваше да опитам да съобщя, че съм жив и здрав, та ако телефонът спре да работи, да не помислят, че съм се удавил. Обадих се на аварийната вълна 2182 и веднага се свързах с радио Сидней. Както обикновено, там се оказаха акуратни и бяха готови да помогнат. Помолих ги на сутринта да се обадят на жена ми и да ѝ предадат, че яхтата се е обърнала, но всичко е минало благополучно. Добавих, че ако не получат повече съобщения от мен, можеше да е по вина на телефона (ако се намокреше, щеше да откаже да работи). Да не мислят, че е потънала яхтата. Специално ги помолих да не будят Шейла посред нощ, а да ѝ позвънят в 7 часа сутринта. Казах, че не се нуждая от никаква помощ.

Не мога точно да си спомня кога открих, че през предния люк в яхтата нахлува вода. Работата се състоеше в това, че когато се е преобърнала почти вертикално във водата, тежкият капак на люка се е отворил; съдът се е изправил и капакът, вместо да се върне на мястото си, е паднал назад върху палубата. По този начин люкът е останал незащитен от вълните. Може би е странно, че спомените ми са толкова объркани, но това беше наистина безумна нощ. Клатенето беше страхотно и за всяка крачка се искаха огромни усилия.

Бях излязъл на палубата да опитам да изпомпам водата от трюма до нивото на батериите. Намерих мрежата, която придържаше платната, откъсната от въжетата. Единият от 600-футовите генуезки стаксели, една плаваща котва и 700 фута плетено въже, дебело инч и половина, бяха изчезнали. Другият голям генуезки стаксел все още беше в торбата си, плътно притиснат към леерите на подветрената страна. Не помня как съм го прибрал. Видях отворения преден люк и го затворих. Бяха откъртени част от комингса и парче от фалшборда на кокпита. Страшно се учудих как е могло да стане всичко това! Но главното беше, че мачтите бяха на местата си и такелажът изглеждаше наред. Струва ми се, че точно в този момент си казах: „По дяволите всичко!“ и реших да се наспя. Опразних койката от чинии, прибори, бутилки и т. н. Един остър нож с назъбено острие се беше забил близо до възглавницата ми. Имал съм късмет. Единствената телесна повреда беше леко сцепената ми устна; но как е станало, не можех да си обясня.

Койката ми беше подгизнала във вода. Нищо чудно. Сутринта през пролуката на откъснатия фалшборд видях небето над главата си. Пет пари не давах мокра ли е или не, легнах и заспах дълбоко. До сутринта не се събудих.

Когато станах, вълните още подхвърляха яхтата на всички страни. През целия ден духаше щорм със скорост 45–55 възла. Все още ми се гадеше. Не можех да погледна храна. От време на време хапвах по малко мед с вода, но и това беше изпитание. Пак бях забравил да напълня термоса с гореща вода, въпреки че уж реших да го правя преди всяко отплаване, та да мога веднага щом усетя гадене, да хапна мед и да пия гореща вода. А бях изправен и пред този ужасен хаос; струваше ми се, че ми трябва една седмица, за да почистя, да подредя и да опаковам всичко отново. Едва ли някога съм се чувствувал така подтиснат. Копнеех за Сидней и тихия пристан. Ненавиждах по-нататъшното плаване и се ужасявах от него. Направо се изплаших. Това е истината: страхът просто ме разяждаше. Щом в обикновена буря можа да се случи такова нещо, как ще оцелее този малък съд в стовъзлов ураган?

По-късно направих още една обиколка, за да огледам повредите. На яхтата се бяха случили удивителни неща. Дългата махагонова кука, която стоеше привързана към палубата, се беше заплела във вантите на 6 фута във въздуха. По щастлива случайност сандъкът под една от седалките в кокпита, който се затваряше с капак без ключалка, беше запазил цялото си съдържание, включително ръчките за рифоване на грот-гика и бизан-гика. Предполагам, че кълбото от въжета и омотаните в тях предмети, с които беше пълен (така че на практика беше невъзможно да се намери нещо в него), са запушили отвора и когато яхтата се обърна, нищо не се е разпиляло. От друга страна, най-различни ръчки за лебедки, които стояха в отворени, специално пригодени сандъчета в кокпита, бяха изчезнали.

Странни неща се бяха случили и долу, в каютата. Преди всичко появата на някаква необичайна миризма. Подуших в трюма, но тя не идваше оттам. Проверих батериите: за щастие те бяха здраво закрепени на безопасно място и се намираха в пълен ред. Най-после открих, че миризмата идва от розовите таблетки витамин С. Шишето беше профучало през каютата от мястото си на шкафа над умивалника в камбуза и се беше разбило в тавана над главата ми. Хапчетата се бяха размили по мокрите стъкла на илюминаторите. Опитах се да ги попия, но стопените витамини се размазаха в улея между стъблото и рамката и влязоха във всички възможни цепнатини и пролуки. Временно трябваше да се примиря с вонята. Смешното в тази история е, че през цялото плаване не взех ни един витамин!

Заех се с помпата, като на всеки 200 удара спирах да почина (водата трябваше да се „повдигне“ на 10–11 фута). Разведрявах се с нещо друго и пак се хващах за помпата. Най-после стигнах дъното на трюма. Там намерих богат избор от чинии и други съдове. Чинии имаше и около мотора. Една дори се беше пъхнала зад него. Много се озадачих как са се наврели на такива странни места. По-късно си обясних какво се е случило. Предната част на мотора е покрита с дървен сандък, който е закачен на панти и служи едновременно за стъпало към палубата. Капакът се е отворил и чиниите са излетели през отвора, а когато яхтата се е изправила, отново се е затворил. Но може би най-интересното беше в предния край на каютата. Дълго време намирах там цветни и остри като бръснач стъкълца. Мина доста време, преди да открия техния произход. Един ден се натъкнах на тапа, пъхната в дълго около инч гърло на бутилка. Това се случи много по-късно, но аз го споменавам сега, защото то ми даде скъпоценно доказателство. Тапата и гърлото бяха от бутилка ирландско уиски, което преди плаването ми изпрати строителят на „Джипси Мот III“ Джек Тиръл от Арклоу. Спомнях си много добре, че бутилката стоеше в специално шкафче за вина върху дясната стена на каютата. Капакът му се отваряше нагоре. Така че аз знаех съвсем точно откъде беше изхвръкнала тя. Знаех и къде се беше ударила — на един от бимсите на тавана стоеше драскотина, дълбока около четвърт инч. Бутилката се беше разбила там на хиляди късчета и чак по-късно ги намерих едно по едно. Откъм единия край на койката на Шейла на десния борд има полица. Едната ѝ половина има капак, който се отваря надолу. Когато яхтата се беше обърнала, капакът се е отворил, маса парчета от стъкло са се наблъскали вътре и после той отново се е затворил. В момента, когато пиша тези редове, стъклата още са там. Последното парче, което намерих, беше паднало отнякъде на пода на каютата и веднаж, като ходех бос, се заби в петата ми. Спрях се толкова подробно на тези стъкла, защото ми помогнаха да измеря точния път на бутилката. Оказа се, че когато е излетяла от нишата, яхтата е била наклонена на 131°. С други думи, в този момент мачтата се е потопила на 41° под повърхността на водата. Усъмних се да не би бутилката да е била изхвърлена от шкафчето от удар на вълна, но намерих други доказателства, които ме убедиха, че не може да е така. Боята на покрива на рубката беше изпръскана с микроскопични кални частици, които образуваха линия, подобни на линията, оставена от прилива на плажа. Тази мръсотия, изглежда, беше дошла от трюмовете, когато люковете са се отворили. Частиците бяха толкова малки, че не биха могли да долетят на покрива по силата на инерция, придадена, им от удара на вълна. Можеха да паднат там само по силата на земното притегляне. Описаното дотук и други дребни доказателства, на които се натъквах през следващите месеци, ме убеждават, че яхтата се е обърнала и мачтите са се потопили от 45 до 60° под хоризонталната плоскост. Едва ли щеше да има голяма разлика, ако беше направила пълен оверкил и се беше изправила на другия борд.

Но с тези детективски работи се занимавах по-късно. Сега да се върна на положението на нещата в онзи момент. На дъното на моята койка се беше пльоснало два фунта масло и се беше размазало навсякъде. Закачалките в гардероба се бяха счупили и умивалникът беше пълен с дрехи. Там беше и аптечката за първа помощ. И двете койки се бяха срутили и разсипали контейнерите с провизии върху съдържанието на стенните шкафове. По пода се валяха консерви с храни, плодове и мляко сред шегели, секстанти, бисквити и възглавници. Дъските на пода се бяха вдигнали във въздуха при обръщането на „Джипси Мот“, така че всичко, което е могло, е паднало под тях. Стативът на фотоапарата се беше счупил на две и отчупената част още се търкаляше на наветрената страна на палубата. Грот-фалът се беше омотал с флаг-фала.

„Джипси Мот“ се преобърна през нощта в понеделник, 30 януари. В моя дневник е отбелязано лаконично: „Около 22,30 часа се обърнах“. Бурята продължи да бушува, а във вторник, 31 януари, прекарах деня в дрейф. Занимавах се с подреждане и почистване. Тъй като електрическата помпа не работеше, наложи се да помпам на ръка, а в почивките се мъчех да я поправя. Почистих ротора и тя поработи няколко минути, но после засмука въздух. Трюмът все още беше пълен до половината. Постепенно намалявах нивото на водата. Спуснах зад кърмата зелената плаваща котва с надеждата, че ще поддържа яхтата по вятъра, но без платна на мачтите нямаше ефект. Вдигнах я на борда и я навих. Муфата, която крепеше оста на вятърното крило, беше почти отчупена, така че и нея трябваше да ремонтирам. Беше отвратително да се работи, защото от време на време се оказвах във водата. Добре че беше топла! Докато привеждах в ред едно след друго всички тези неща, започнах да се ободрявам. Всъщност бях имал невероятен късмет. Мачтите и такелажа бяха непокътнати, което отдавах преди всичко на работата на Уоруик. Загубата на големия генуезки стаксел ме натъжаваше, но можех да мина и без него. Бях разтревожен от липсата на плаващата котва и седемстотинте фута въже, което изчезна заедно с нея. Бях мислил да пускам плаваща котва на дълго въже, за да убива хода на „Джипси Мот“ в свирепите бури на нос Хорн. Обаче след като дълго време премислях подробностите около моето обръщане, напълно се отказах от идеята за плаващата котва и въжето. Така че и тази загуба се оказа не толкова сериозна, колкото ми се стори в първия момент.

Денят започна да преваля. Огладнях. Обядвах с три филии хляб, намазан с масло и конфитюр от портокали. Хлябът беше доста мухлясал, но все пак беше добра храна. В дневника на тази дата е отбелязана следната жизнерадостна записка: „18,20 часа. Повиках по радиото Сидней. Разказах всичко на Шейла“.

Разговорът с Шейла имаше голямо значение за мен. Тя посрещна разказа ми спокойно и уверено както обикновено и нито за миг не се усъмни в моето решение да продължа плаването. Казах и на нея, че не се нуждая от никаква помощ. Тя много се натъжи, когато ѝ разказах за хаоса в нашата подредена и уютна яхта. Разказах ѝ всичко подробно, защото тя знаеше точното място на всяко нещо на борда. Спомням си, че дори ѝ казах за ужасната миризма на развалена бира, която идваше от размекнатите хапчета на тавана на рубката. Споменах, че на борда имам резервни части за почти всички ремонтни работи и с течение на времето ще се оправя с хаоса. От този разговор с Шейла почерпих нови сили.